Оуън Колфър
Арктическият инцидент (4)

Глава 2: Разходката на Чикчирик

Западното крайбрежие, град Убежище, Светът на Нисшите елементи

Традиционната представа за гном е немирен дребосък в зелени дрехи. Разбира се, такава е човешката представа. Феите имат свои стереотипи. Като цяло Народът си представя служителите в подразделението на Разузнаването към Полицията на Нисшите елементи като агресивни гноми или мускулести елфи, набирани направо от колежанските отбори по чакълбол.

Капитан Бодлива Зеленика не отговаря на нито една от тези представи. Всъщност тя вероятно би била последното същество, което бихте взели за офицер от Гноморазузнаването. Ако някой се помъчеше да отгатне с какво се занимава, котешката грация и жилавите мускули биха го навели на мисълта за гимнастичка или може би професионален пещерняк. Но ако се вгледаше в нея, в хубавичкото й лице и надникнеше право в очите й, щеше да види решителност до ожесточение, плам и природен ум, които я правеха един от най-уважаваните офицери в Разузнаването.

Разбира се, технически погледнато, Зеленика вече не беше в Разузнаването. Още от аферата Артемис Фоул, когато бе заловена и задържана като заложник, положението й на първа жена офицер в Разузнаването бе подложено на преразглеждане. Единствената причина сега да не седи у дома и да полива папратите си беше, че началникът Кореноплод бе заплашил да върне значката си, ако Зеленика бъде уволнена. Кореноплод знаеше, макар и Министерството на вътрешните работи да бе на друго мнение, че Зеленика не беше виновна за отвличането и че само нейната схватливост бе предотвратила гномски и човешки загуби.

Но членовете на Съвета не се интересуваха особено от загубите на човешки живот. Повече ги безпокоеше загубата на феино злато. И според тях Зеленика им бе струвала значителна сума от златния фонд за откупи на Разузнаването. Тя тъкмо се канеше да се качи над земята и да извие врата на Артемис Фоул, за да го принуди да върне златото, но в полицията не действаха така: в Книгата, Библията на феиния народ, се казваше, че ако човек успее да вземе злато от фея, то остава за него.

Затова вместо да отнеме значката й, Министерството на вътрешните работи нареди на Зеленика да се заеме с мръсна работа — някъде, където не може да навреди. Най-подходящото място бе Полицейски надзор. Зеленика беше прехвърлена в „Митници и акцизи“, напъхана в тясна стаичка, прилепена до скала с изглед към една асансьорна шахта. Доживотно дежурство.

Всъщност, контрабандистите бяха сериозен проблем за Полицията на Нисшите елементи. Не самата контрабанда, която обикновено беше безобидна — маркови слънчеви очила, DVD, машини за капучино и други подобни. Проблемът бе в метода на придобиване на тези предмети.

Триадата на гоблините Бюа Кел държеше целия контрабанден пазар и ставаше все по-дръзка и непредпазлива в екскурзиите си до земната повърхност. Дори се носеше слух, че гоблините са конструирали собствена товарна совалка, за да направят експедициите си икономически по-изгодни.

Основният проблем беше, че гоблините бяха тъпоумни създания. Достатъчно бе някой от тях да забрави да се прикрие и фотографии на гоблини щяха да засноват от сателитите до новинарските станции по целия свят. След което Светът на Нисшите елементи, последната зона на планетата, свободна от Кални създания, щеше да бъде разкрит. А когато това станеше, предвид природата на човешката раса със сигурност щяха да дойдат и замърсяването, изчерпването на природните богатства и разработването на земните недра.

Това означаваше, че всеки служител на полицията, имал нещастието да бъде нарочен от началството, трябваше да изкара няколко месеца дежурство в Надзора, поради което и Зеленика сега седеше в тясната стаичка до скалата и следеше входа на рядко използваната асансьорна шахта.

П37 бе хидравличен асансьор, който излизаше на повърхността в центъра на Париж, Франция. Европейската столица беше отбелязана на полицейските карти като особено рисков район, затова дотам рядко се издаваха визи. Само служебни за полицаи. Цивилни не бяха стъпвали в шахтата от десетилетия, но все още се налагаше наблюдение двадесет и четири часа в денонощието, седем дни в седмицата, което правеше шестима офицери на осемчасови смени.

Зеленика дежуреше в двойка с Чикчирик Пустодрън. Както повечето елфи, Чикчирик смяташе себе си за зеленокож Божи дар за жените и прекарваше повече време в опити да впечатли Зеленика, отколкото в работа.

— Тази вечер изглеждаш добре, капитане — подхвана той още от вратата. — Как поддържаш косата си?

Зеленика нагласи фокуса на монитора и се зачуди какво има да се поддържа на една късо подстригана кестенява коса.

— Съсредоточи се, редник. Ако внезапно открият огън по нас, ще се опържим.

— Съмнявам се, капитане. Тук е истинско мъртвило. Обичам такива назначения. Приятно и леко. Като на разходка.

Зеленика огледа шахтата долу. Пустодрън беше прав. Кварталът, който някога кипеше от живот, след затварянето на шахтата за граждани заприлича на призрачен град. Само от време на време се мяркаше някой заблуден трол. А започнеха ли някъде да се мяркат тролове, това бе знак, че мястото е необитаемо.

— Тук сме само ти и аз, капитане. А нощта е в началото си.

— Млъкни, Пустодрън. Съсредоточи мислите си върху работата. Или редник не е достатъчно нисък чин за теб?

— Да, Зеленика, съжалявам, искам да кажа, слушам, сър.

Елфи. Всичките са еднакви. Дай им чифт крила и започват да се мислят за неустоими.

Зеленика прехапа устни. Колко злато на данъкоплатците отиваше за Полицейски надзор! Висшите офицери можеха да казват, че там се върши работа, но не беше така. Дежурството в Надзора бе идеалното средство да държат непокорните служители далеч от очите на обществеността.

Въпреки това Зеленика бе твърдо решена да изпълнява задълженията си по най-добрия възможен начин. Трибуналът към Министерството на вътрешните работи не би пропуснал да й наложи допълнително наказание, ако се провалеше.

Тя извика на плазмения екран списъка с дневните показатели, които се проверяваха по време на дежурство. Индикаторите на хидравличните клампи светеха зелено. Имаше достатъчно газ, за да прекарат в наблюдателния пост четири дълги, отегчителни седмици.

Следващи в списъка бяха топлинните скенери.

— Чикчирик, искам да направиш една обиколка. Ще направим пробен оглед с топлинен скенер.

Пустодрън се усмихна. Елфите обичаха да летят.

— Разбрано, капитане — каза той и закрепи един термоскенер за гърдите си.

Зеленика отвори процеп в отсека и Пустодрън изхвърча навън. Зарея се в тъмното. Продълговатото приспособление на гърдите му освети с топлочувствителни лъчи района отдолу. Зеленика стартира термосканиращата програма на компютъра. По екрана пробягаха мъгляви изображения в различни оттенъци на сивото. Всяко живо същество щеше да бъде засечено, дори ако се криеше под дебел пласт твърда скала. Но нямаше никой, само няколко ругаещи жаби и опашка на трол в ъгъла на екрана.

В слушалката прозвуча гласът на Пустодрън:

— Хей, капитане! Дали да не огледам по-отблизо?

Това беше проблемът на портативните скенери. Колкото повече се отдалечаваше Чикчирик, толкова по-слаби ставаха лъчите.

— Добре, Чикчирик. Още едно кръгче. Внимавай.

— Не се безпокой, Зеленика. Чикчирик ще се върне при теб цял и невредим.

Зеленика пое дъх, за да изрече някаква заплаха, но отговорът заглъхна в гърлото й. На екрана нещо се движеше.

— Чикчирик! Виждаш ли?

— Тъй вярно, капитане. Виждам, само че не знам какво.

Зеленика увеличи част от изображението на екрана. На второ ниво се забелязваха две живи същества. Бяха сиви на цвят.

— Чикчирик, задръж. Продължи сканирането.

Сиви? Как беше възможно? Сиви, а се движеха. Сивото означаваше неживо. Без топлина, мъртвешки студено. И все пак…

— Бъди нащрек, редник Пустодрън. Възможна опасност.

Зеленика се свърза с Централното полицейско управление. Вихрогон, техническият гений на Полицията на Нисшите елементи, със сигурност следеше видеокартината на своя монитор в отдел „Операции“.

— Вихрогоне! Гледаш ли?

— Да, Зеленика — отговори кентавърът. — Тъкмо те прехвърлих на големия екран.

— Как ти се струва? Как може сиво да се движи? Никога не съм виждала подобно нещо.

— И аз — последва кратко мълчание, в което се чуваше тракане на клавиши. — Има две възможни обяснения. Първо, повреда в оборудването. Това може да са фантомни изображения от друга система. Като смущение в радиочестота.

— А другото обяснение?

— Толкова е нелепо, че не ми се иска да го казвам.

— Добре де, направи ми услуга, Вихрогоне, кажи го.

— Ами, колкото и невероятно да звучи, някой може да е намерил начин да излъже системата ми.

Зеленика пребледня. Щом самият Вихрогон допускаше тази възможност, значи почти със сигурност беше така. Тя прекъсна връзката с кентавъра и насочи вниманието си към редник Пустодрън.

— Чикчирик! Махай се от там! Изтегли се! Изтегли се!

Елфът бе твърде зает с това да впечатлява хубавичкия си партньор, за да осъзнае сериозността на ситуацията.

— Спокойно, Зеленика. Та аз съм елф! Никой не може да се мери с елф.

Точно в този миг през един от прозорците на шахтата излетя някакъв предмет и проби дупка с големината на юмрук в крилото на Пустодрън.

 

 

Зеленика пъхна в кобура си един „Неутрино 2000“ и започна да издава команди по микрофона в каската:

— Код 14, повтарям, код 14. Свален елф. Свален елф. Ние сме под обстрел. П37. Изпратете магьосници знахари и подкрепление.

Тя се пъхна през отвора в стената на отсека и се спусна с въже до дъното на тунела. Скри се зад една статуя на Вейка, първия елфически крал. Чикчирик лежеше на един чакълен насип насред някогашна улица. Не изглеждаше добре. Едната страна на каската му беше смачкана от отломките на нисък зид и системата за свръзка не функционираше.

Трябваше бързо да стигне до него, в противен случай Пустодрън беше обречен. Мъжките елфи притежават ограничени лечителски способности. Могат да премахнат с магия брадавица, но отворените рани бяха над възможностите им.

— Ще те свържа с началството — обади се Вихрогон в слушалката. — Изчакай.

Дрезгавият глас на началника Кореноплод запращя на честотата на системата. Не личеше да е в добро настроение. Нищо необичайно.

— Капитан Бодлива Зеленика! Искам да останете на позиция, докато дойде подкреплението.

— Съвсем не, началник. Чикчирик е ранен. Трябва да стигна до него.

— Зеленика! Капитан Кафяво Водорасло е на няколко минути от вас. Останете на позиция! Повтарям: останете на позиция!

Зеленика скръцна със зъби под визьора на каската. Беше на крачка от уволнение, а сега и това. За да спаси Чикчирик, трябваше да пренебрегне пряка заповед.

Кореноплод долови колебанието й.

— Зеленика, чуйте ме. Не знам с какво стрелят по вас, но крилото на Пустодрън е пробито. Костюмите ви са необезопасени. Затова си налягайте парцалите и чакайте капитан Кафяво Водорасло.

Кафяво Водорасло. Може би най-безразсъдният офицер в Полицията на Нисшите елементи, прочул се с това, че на церемонията по посвещаването си бе избрал името Риск. Все пак нямаше друг офицер, на когото Зеленика с по-голяма готовност би поверила да пази гърба й в опасна ситуация.

— Съжалявам, сър, не мога да чакам. Чикчирик е ранен в крилото. Знаете какво означава това.

Да улучиш крилото на елф не е като да улучиш крилото на птица. Крилете бяха най-големият орган на елфите. През тях преминаваха седем важни артерии. Дупка с такава големина би засегнала поне три от тях.

Подполковник Кореноплод въздъхна. В слушалките това прозвуча като силен пукот на статично електричество.

— Добре, Зеленика. Но действайте предпазливо. Не искам да губя никого от хората си днес.

Зеленика извади от кобура своя „Неутрино 2000“ и го включи на трета степен. Никога не рискуваше със снайперите. Тъй като предполагаше, че бяха гоблини от триадата Бюа Кел, на тази степен още първият изстрел щеше да ги извади от строя за най-малко осем часа.

Тя приклекна и стреля иззад статуята. Незабавно последва ответен огън и от скулптурата се откъртиха няколко парчета.

Зеленика притича до падналия си партньор. Край главата й като свръхзвукови пчели свистяха куршуми и снаряди. Като правило в подобна ситуация най-нежелателно беше раненият да се мести, но при такъв обстрел, когато куршумите се сипеха като дъжд, нямаше избор. Зеленика стисна Пустодрън за пагоните и го издърпа зад една ръждясала товарна совалка.

Чикчирик лежеше ранен от дълго време. Слабо се усмихна.

— Ти дойде да ме прибереш, капитане. Знаех, че ще дойдеш.

Зеленика се опита да потисне тревогата в гласа си.

— Разбира се, Чикчирик. Никога не изоставям партньор в беда.

— Знаех си, че съм неустоим — прошепна той. — Знаех си.

После затвори очи. Раната беше доста сериозна. Може би прекалено.

Зеленика огледа крилото му. „Излекувай го“, помисли тя и магията се размърда в нея, сякаш в тялото й се забиха милиони карфици и игли. Тръгна по ръцете й и потече по пръстите. Постави длани върху раната на Пустодрън. От пръстите й заизлизаха сини искри, които прескачаха върху крилото. Те игриво се въртяха около раната, зашиваха разкъсаната тъкан и събираха пролятата кръв. Дишането на елфа стана равномерно и бузите му постепенно се обагриха в здрава зеленина.

Зеленика въздъхна. Чикчирик щеше да се оправи. Може би нямаше да изпълнява повече летателни мисии с това крило, но щеше да оживее. Тя положи на една страна лежащия в безсъзнание елф, като внимаваше да не притисне нараненото крило. А сега трябваше да се заеме с тайнствените сиви силуети. Нагласи оръжието си на четвърта степен и без колебание се затича към входа на шахтата.

 

 

През първия ден в Академията на ПНЕ едър космат гном с гърди като на биволски трол нарежда кадетите до стената и ги предупреждава никога да не влизат в необезопасена сграда по време на престрелка. Казва им го с максимално настоятелен тон. И го повтаря всеки ден, докато думите му пуснат корени във всяка кадетска глава. Въпреки всичко капитан Бодлива Зеленика от Гноморазузнаването към ПНЕ постъпи точно така.

Тя изпепели двойната врата на терминала, нахлу вътре и се скри зад гише „Информация“. Преди по-малко от четиристотин години тази сграда гъмжеше от оживление, тук се редяха дълги опашки от туристи, които чакаха за наземни визи. Някога Париж бе особено популярна туристическа дестинация. Но вероятно, както неизбежно се случваше, човеците бяха решили да запазят европейската столица за себе си. Единственото място, на което феите се чувстваха в безопасност, беше Дисниленд — Париж, където никой не обръщаше особено внимание на дребничките създания, дори ако бяха зелени.

Зеленика активира филтъра с двигателен сензор в каската си и огледа помещението през кварцовото стъкло на гишето. Ако нещо помръднеше, компютърът в каската й щеше автоматично да го оцвети в оранжево. Тя погледна нагоре точно навреме, за да види две фигури, които профучаха по наблюдателната галерия срещу площадката за излитане. Със сигурност бяха гоблини, които в бързината бягаха на четири крака и влачеха след себе си вагонетка на въздушна възглавница. Носеха костюми от нещо като огледално фолио, имаха и каски от същия материал, очевидно с цел да излъжат топлинните сензори. Много хитро. Прекалено хитро за гоблини.

Зеленика затича успоредно с гоблините по долния етаж. Навсякъде наоколо се мяркаха някогашни рекламни надписи, увиснали накриво от конзолите си. „ДВУСЕДМИЧНА ЕКСКУРЗИЯ ПРЕЗ СЛЪНЦЕСТОЕНЕТО. ДВАДЕСЕТ ЗЛАТНИ ГРАМА. ДЕЦА ПОД ДЕСЕТ ГОДИНИ ПЪТУВАТ БЕЗПЛАТНО.“

Тя мина през въртящата се врата, профуча покрай зоната за митническа проверка и безмитните магазинчета. Гоблините слизаха надолу, ботушите и ръкавиците им тракаха по неподвижния ескалатор. В бързината единият изгуби каската си. Беше висок за гоблин, близо метър. Очите му без клепачи панически се щураха насам-натам, а раздвоеният му език облизваше зениците, за да ги навлажни.

Докато тичаше, капитан Бодлива Зеленика произведе няколко изстрела. С единия улучи по-близкия гоблин в гърба. Тя изстена. Беше далеч от нервния център. Но нямаше значение. Тези костюми от фолио имаха един недостатък. Бяха проводници на неутринни заряди. Зарядът прескачаше по костюма като огнени вълни по повърхността на езеро. Гоблинът подскочи поне два метра право нагоре, после се сгромоляса в безсъзнание в подножието на ескалатора. Останала без управление, вагонетката на въздушна възглавница се завъртя и се блъсна в една лента за багаж. От разбитото ремарке се изсипаха стотици малки цилиндрични предмети.

Вторият гоблин изстреля дузина патрони по посока на Зеленика. Не улучи отчасти поради това, че ръцете му трепереха от нерви, и понеже стрелбата напосоки вършеше работа само във филмите. Зеленика опита да заснеме оръжието му с камерата в каската си, за да може компютърът да започне търсене, но имаше твърде силни вибрации.

Преследването продължи по изходите чак до терминала за заминаващи пътници. Зеленика с изненада дочу бръмчене на компютри. Тук не се очакваше да има електрическо захранване. От инженеринга на полицията трябваше да са демонтирали генераторите. На кого и за какво е притрябвал ток на такова място?

Тя вече знаеше отговора. Електричество беше необходимо, за да се задейства монорелсата на совалката и контролът върху полетите. Когато влезе в хангара, подозренията й се затвърдиха. Гоблините бяха построили совалка!

Не беше за вярване. Гоблините нямаха достатъчно електричество в мозъците си за захранване на десетватова крушка. Как биха могли да построят совалка? И все пак тя съществуваше, стоеше в дока, истински кошмар за търговците на стари летателни апарати. Не беше на повече от десет години, а туловището й бе цялото на кръпки от заварки и нитове.

Зеленика преглътна от учудване, но се съсредоточи върху преследването. Гоблинът беше спрял, за да грабне чифт крила от багажното отделение. Можеше да стреля по него, но бе твърде рисковано. Нямаше да се изненада, ако ядрената батерия на совалката имаше само тънък пласт олово за покритие.

Гоблинът се възползва от затишието и се шмугна в ръкава, по който се отиваше до совалката. Монорелсата вървеше по дължината на обгорената скала към масивната шахта. Тази шахта бе един от многото естествени канали в мантията и кората на Земята. По тях от разтопеното ядро на планетата изригваха потоци магма, които се издигаха до повърхността на неравномерни интервали. Ако не беше това периодично освобождаване на налягане, Земята щеше да се разкъса на парчета още преди много еони. Полицията на Нисшите елементи бе впрегнала природната енергия за осъществяване на експресни пътувания до повърхността. При спешни случаи офицерите от Разузнаването се изкачваха с потоците магма в титанови яйца. При туристическите пътувания совалките избягваха парещата магма, като се издигаха по шахтите посредством потоци нагорещен газ до множество терминали в различни точки на света.

Зеленика забави крачка. Гоблинът нямаше къде да се дене. Освен ако не му хрумнеше да се пъхне в шахтата, а никой не беше толкова откачен. Ако го настигнеше магмен поток, щеше да се разпадне до податомно ниво.

Пред нея зейна входът на шахтата. Огромен и ограден от обгорели скали.

Зеленика включи микрофона на каската си.

— Има много време до потока — изкрещя, за да надвика воя на вятъра, издигащ се от ядрото.

— Откажи се. Не можеш да влезеш в шахтата без данни.

На жаргона на Гноморазузнаването „данни“ означаваше техническа информация. В конкретния случай ставаше дума за предполагаемото време на изригване. С точност до десета от секундата. Обикновено.

Гоблинът измъкна странна пушка, като този път се прицели внимателно. Спусъкът щракна, но с каквито и патрони да стреляше това оръжие, вътре не беше останал нито един.

— Проблемът при неядрените оръжия е, че все някога мунициите ти свършват — саркастично отбеляза Зеленика, с което спази старата традиция на препиране по време на стрелба, макар че коленете й всеки момент щяха да се огънат.

В отговор гоблинът насочи пушката към нея. Последва оглушителен изстрел, при който куршумът падна на близо пет метра пред нея. Все пак послужи за отвличане на вниманието. Престъпникът се възползва от момента, за да включи двигателя на крилата си. Те бяха стар модел: роторен двигател с повреден шумозаглушител. Бученето на машината изпълни тунела.

Разнесе се и друго бучене, освен това на крилата. След хилядите полетни часове в шахтите Зеленика познаваше много добре този шум. Магмата изригваше.

Умът й работеше трескаво. Ако гоблините бяха успели по някакъв начин да доставят захранване до терминала, тогава всички системи за сигурност би трябвало да се активират. Включително и…

Капитан Бодлива Зеленика се обърна, но херметическите врати вече се затваряха. Огнеупорните прегради бяха се задействали автоматично от топлинния сензор в шахтата. Когато отдолу се надигаше магмен поток, стоманени врати с дебелина два метра затваряха ръкава и отрязваха достъпа до останалата част от терминала. Тя и гномът бяха в капан, а отдолу изригваше магма. Магмата нямаше да ги убие — потокът не оставяше много пръски. Но свръхнажеженият въздух щеше да ги изпече до коричка, тънка като сухо есенно листо.

Гоблинът стоеше в края на тунела, без да обръща внимание на приближаващите пламъци. Зеленика осъзна, че той не е луда глава, готов в отчаяния си стремеж да избяга да полети нагоре по шахтата. Просто беше пълен глупак.

Гоблинът помаха непохватно с ръка, намигна и скочи в шахтата, като бързо се понесе нагоре и изчезна от поглед. Но не бе достатъчно бърз. Поток от бликаща лава с диаметър седем метра се стрелна след него като змия и го погълна цял.

Зеленика нямаше време да скърби. Имаше достатъчно свои проблеми. Униформите на Полицията на Нисшите елементи бяха снабдени с топлинни намотки, които разсейваха прекомерната топлина, но това нямаше да й помогне. След секунди въздухът щеше да стане сух и горещ до такава степен, че да пропука стените.

Зеленика погледна нагоре. По покрива на тунела бяха окачени в редица старовремски армирани охладителни резервоари. Тя превключи бластера си на максимална мощност и започна да стреля по туловищата на резервоарите. Нямаше време да се церемони.

Резервоарите се огънаха, пробиха се и от тях изригна застоял въздух и няколко тънки струйки охладител. Безполезно. Вероятно бяха изпускали охладител през годините на бездействие, а гоблините не си бяха направили труда да ги подменят. Все пак имаше един пълен резервоар, останал непокътнат. Черен и продълговат, различен от стандартните зелени резервоари, които полицията използваше. Зеленика застана точно под него и откри огън.

Три хиляди галона вода, примесени с охладител, се изляха на главата й точно в мига, когато вълната нажежен въздух изригна от шахтата. Беше странно усещане почти едновременно да се вкочаниш от студ и да бъдеш обгорен. Зеленика усети как по раменете й избиват мехури, които налягането на водата свива. Тя падна на колене. Белите й дробове копнееха за въздух. Но не можеше да си поеме дъх, не и сега, а нямаше сили да вдигне ръка, за да пусне от резервния въздух в каската.

След цяла вечност бученето секна и Зеленика отвори очи. Видя, че тунелът е пълен с дим. Задейства изпарителя на визьора си и се изправи на крака. По костюма й се стичаха струи вода. Тя освободи закопчалките на каската си и вдиша дълбоко въздуха в тунела. Все още беше горещ, но поносим.

Зад гърба й се плъзнаха хидравличните врати и капитан Риск Кафяво Водорасло се появи в процепа, следван от отряд за бързо реагиране от Полицията на Нисшите елементи.

— Добра маневра, капитане.

Зеленика не отговори. Вниманието й беше погълнато от оръжието, изоставено от изпарилия се гоблин. Представляваше дебела пушка, дълга половин метър, с прицел за нощно виждане, закрепен върху дулото.

Първата й мисъл беше, че Бюа Кел са успели по някакъв начин да организират производство на собствено оръжие. Но после осъзна, че истината е далеч по-неприятна. Капитан Бодлива Зеленика откърти пушката от полуразтопената скала. Знаеше за нея от лекциите по история на правоохранителната дейност. Стар модел лазер „Зурла“. Зурлите бяха забранени със закон преди много години. Но това не беше най-лошото. Вместо с феин енергиен източник оръжието работеше с човешка алкална батерия AA.

— Риск! — извика тя. — Ела да видиш това.

— Д’Арвит — промърмори Кафяво Водорасло и веднага посегна към копчето за радиовръзка на каската си. — Свържете ме спешно с подполковник Кореноплод. Имаме контрабанда от клас А. Да, клас А. Трябва ми пълен екип от техници. Извикайте и Вихрогон. Искам да отцепите целия квадрант…

Риск продължаваше да дава нареждания, но те бяха заглушени от тихо бръмчене в ушите на Зеленика. Бюа Кел търгуваха с Калните създания. Човеци и гоблини си сътрудничат във възстановяването на забранени оръжия. А щом оръжията бяха тук долу, колко време бе необходимо на Калните създания да слязат под земята?

 

 

Помощта дойде с малко закъснение. След тридесет минути около П37 гъмжеше от халогенни светлини като на филмова премиера в Големския свят.

Вихрогон беше коленичил до ескалатора и разглеждаше гоблина, който лежеше в безсъзнание. Кентавърът беше допринесъл най-много за това човеците все още да не са разкрили подземните скривалища на Народа. Технически гений, пионер във всяко по-важно научно постижение, от предсказване на магмените потоци до технологията за заличаване на памет. Всяко негово откритие го правеше все по-малко уважаван и все по-досаден. Но злите езици говореха, че изпитва топли чувства към един офицер от женски пол, служил в Разузнаването. Всъщност в Разузнаването имаше една-единствена жена офицер.

— Добра работа, Зеленика — каза кентавърът и потърка огледалния костюм на гоблина. — Влязла си в престрелка с кебап.

— Точно така, Вихрогоне, какво ли не правиш, за да отвлечеш вниманието от факта, че Бюа Кел са заблудили твоите сензори.

Вихрогон опипа една от каските.

— Не са Бюа Кел. Няма начин. Прекалено тъпи са. Гоблините не притежават такива мозъчни параметри. Това е човешко производство.

Зеленика изсумтя.

— И откъде ти хрумна? По заварките ли позна?

— Не — отговори Вихрогон и й подаде каската.

Зеленика прочете надписа. „Произведено в Германия“.

— Предполагам, че това е пожарникарски костюм. Материалът задържа горещината както отвън, така и отвътре. Това е сериозно, Зеленика. Не става дума за чифт маркови ризи и кашонче шоколади. Някое от човешките същества върти голяма контрабанда с Бюа Кел.

Вихрогон се отдръпна, за да даде възможност на техническия екип да се приближи към пленника. Техниците щяха да му бият подкожно приспивателно. То съдържаше микрокапсули седативен агент и миниатюрен детонатор. След това престъпникът можеше да бъде ликвидиран по компютърен път, ако полицията научеше, че отново е престъпил закона.

— Знаеш кой е човекът, нали? — попита Зеленика.

Вихрогон ококори очи.

— О, чакай да позная. Старият враг на капитан Бодлива Зеленика, господарят Артемис Фоул.

— Добре, кой друг?

— Имаш голям избор. През тези години Народът е установявал контакт с хиляди Кални създания.

— Така ли? — отвърна Зеленика. — И на колко от тях не сме заличили паметта?

Вихрогон се престори, че мисли и намести станиоловата шапка на главата си, която имаше за цел да отклонява всеки сигнал за разчитане на мисли, насочен към мозъка му.

— На трима — измънка той накрая.

— Моля?

— Да, на трима.

— Точно така. Фоул и горилите му. Артемис стои зад това. Помни ми думата.

— Просто ти се иска да е така, нали? Най-накрая ще имаш възможност да си го върнеш. Помниш ли какво се случи последния път, когато полицията се сблъска с Фоул?

— Помня. Но това беше предишния път.

Вихрогон се ухили самодоволно.

— Искам да ти напомня, че сега той е на тринадесет години.

Зеленика отпусна ръка върху вълшебната си пръчица.

— Не ме интересува на колко години е. Едно докосване с пръчицата — и ще заспи като бебе.

Вихрогон кимна към вратата.

— Ако бях на твое място, бих си спестил барута. Ще ти потрябва.

Зеленика проследи погледа му. Началникът Юлиус Кореноплод пресичаше отцепената зона. Колкото повече неща виждаше, толкова по-червендалест ставаше, откъдето идваше и прякорът му — Червено цвекло.

— Подполковник — подхвана Зеленика, — трябва да видите това.

Погледът на Кореноплод я накара да млъкне.

— А вие какво си мислехте?

— Моля, сър?

— Не ми излизайте с това. Бях в „Операции“ през цялото време. Гледах видеоматериала от каската ви.

— О!

— „О“ не е изчерпателен отговор, капитане! — щръкналата ниско подстригана коса на Кореноплод се полюшваше от вълнение. — Това трябваше да бъде наблюдателна мисия. Няколко екипа, изпратени за подкрепление, седяха на отлично обучените си задници и чакаха да се обадите! Но не, капитан Бодлива Зеленика решава сама да се бори с Бюа Кел.

— Партньорът ми беше ранен, сър. Нямах избор.

— Какво изобщо е търсил Пустодрън навън?

Зеленика за пръв път сведе поглед.

— Изпратих го да направи проверка на термосензор, сър. Само изпълнявах нарежданията.

Кореноплод кимна.

— Току-що говорих с магьосника лечител. Пустодрън ще се оправи, но с дните му на летец е свършено. Ще има трибунал, разбира се.

— Да, сър. Разбрано.

— Формалност, сигурен съм, но нали знаете какви са в Съвета.

Зеленика отлично знаеше какви са в Съвета. Тя щеше да бъде първият офицер в историята на Полицията на Нисшите елементи, разследван едновременно за два случая.

— Та какво чувам за клас А?

Цялата контрабанда беше класифицирана. Клас А бе кодовото наименование за опасни човешки технологии. Енергийни източници например.

— Оттук, сър.

Зеленика поведе останалите към задната част на ремонтното отделение, а оттам към самата площадка за излитане на совалката. Там беше издигнат купол за ограничаване на достъпа до мястото. Зеленика се промъкна под обгорените задкрилки.

— Виждате ли? Това е сериозно.

Кореноплод огледа очевидното. В товарния отсек на совалката имаше кашони с алкални батерии. Зеленика взе една опаковка.

— Графитни батерии — отбеляза тя. — Типичният човешки енергиен източник. Недодялан, неефективен и катастрофален за околната среда. Тук има дванадесет кашона. Кой знае колко вече стоят на склад в тунелите.

Кореноплод остана равнодушен.

— Простете, че не ми треперят мартинките. Голяма работа, няколко гоблини ще поиграят на човешки видеоигри. Какво толкова?

Вихрогон забеляза гоблинския лазер „Зурла“.

— О, не! — възкликна и прегледа оръжието.

— Точно така — съгласи се Зеленика.

Началникът не обичаше да го изключват от разговора.

— „О, не“? Дали не драматизираш?

— Не, шефе — отговори кентавърът и изведнъж лицето му стана мрачно. — Това е много сериозно. Бюа Кел използват човешки батерии за захранване на старите лазери „Зурла“. С една батерия се произвеждат само около шест изстрела. Но ако напълните джоба на всеки гоблин с енергийни източници, това прави много изстрели.

— Лазери „Зурла“? Те бяха забранени още преди десетки години. Не ги ли изпратихме всичките за претопяване?

Вихрогон кимна.

— Така мислехме. Моят отдел следеше претопяването. Не че го считахме за приоритет. Навремето работеха с една слънчева батерия, която издържаше по-малко от десет години. Очевидно някой е успял да отклони два-три лазера от цеха за претопяване.

— Като гледам колко батерии има тук, не са два-три. Само това ми липсваше: гоблини, въоръжени със зурли.

Технологията на изработване на зурла изискваше поставяне на инхибитор върху бластера, което позволяваше на лазера да работи на малка скорост, така че направо да пронизва целта. Първоначално разработено за целите на минното дело, изобретението бързо бе пригодено за оръжие от някой алчен оръжеен производител.

Зурлите бързо бяха забранени от закона поради очевидния факт, че бяха създадени да убиват, а не да изваждат от строя. Някои от тях обаче явно бяха попаднали в ръцете на престъпна групировка. Но това не приличаше на дребна контрабандна търговия. Някой като че ли планираше мащабна операция.

— Знаете ли кое е най-тревожното тук? — попита Вихрогон.

— Не — отговори Кореноплод с измамно спокойствие. — Кажи ми кое е най-тревожното тук.

Вихрогон завъртя оръжието в ръцете си.

— Начинът, по който този лазер е пригоден към човешките батерии. Много умно. Няма начин гоблин да е измислил това сам.

— Но защо им е да ги пригаждат към други източници? — попита началникът. — Защо просто не използват старите слънчеви батерии?

— Някогашните слънчеви батерии се намират много рядко. Струват злато. Антикварните търговци ги използват за всички видове стари приспособления. А би било невъзможно да се построи фабрика за производството им, без моите сензори да прихванат емисиите. Много по-просто е да откраднат батерии от човеците.

Кореноплод запали една от любимите си гъбени пури.

— Кажи ми, че е само това. Да няма нещо друго.

Зеленика отмести поглед към задната част на хангара. Кореноплод забеляза това, промъкна се покрай кашоните и се приближи към самата совалка. Качи се вътре.

— А това какво е, Вихрогоне?

Кентавърът прокара ръка по туловището на совалката.

— Поразително. Невероятно. Сглобили са я от отпадъци. Цяло чудо е, че това нещо може да лети.

Началникът стисна със зъби пурата си.

— Когато престанеш да се възхищаваш на гоблините, Вихрогоне, може би ще успееш да ми обясниш как Бюа Кел са се сдобили с това. Мислех, че всички остарели летателни технологии се унищожават.

— И аз така мислех. Самият аз лично съм бракувал някои от нещата тук. Този десен двигател до миналата година беше в П1, преди капитан Бодлива Зеленика да го повреди. Помня, че лично подписах заповедта за унищожаването му.

Кореноплод отдели една секунда, за да хвърли на Зеленика унищожителен поглед.

— Значи имаме налице отклоняване на части от совалки, както и на лазери „Зурла“, от пещите за претопяване. Проучи как тази совалка е стигнала дотук. Част по част. Разглоби я. Искам всяка жичка да мине през лазерен тест за отпечатъци и ДНК. Вкарай всички серийни номера в компютърната мрежа. Да видим дали не може да се направи връзка.

Вихрогон кимна.

— Добра идея. Ще възложа на някого да свърши тази работа.

— Не, Вихрогоне. Ти лично ще се заемеш. Това е задача от първостепенна важност. Затова отложи за няколко дни конспиративните си теории и ми намери служителя в системата, който разпродава отпадъците.

— Но, Юлиус — запротестира Вихрогон, — това е мръсна работа.

Кореноплод направи крачка напред.

— Първо, не ме наричай Юлиус, гражданино. И, второ, бих казал, че това е по-скоро тежка работа.

Вихрогон забеляза пулсиращата вена на слепоочието на началника.

— Вземам си бележка — каза той и откачи от колана си ръчен компютър. — Веднага се заемам.

— Направи го. А сега, капитан Бодлива Зеленика, какво казва нашият пленник от Бюа Кел?

Зеленика сви рамене.

— Засега нищо, още е в безсъзнание. Когато се събуди, един месец ще храчи сажди. А и нали знаете как действат Бюа Кел. На простите редници не се казва нищо. Този е обикновена горила. Жалко, че Книгата забранява употребата на хипноза върху други феи.

— Хм — измънка Кореноплод и лицето му почервеня като задните части на бабуин. — По-жалко е, че Конвенцията от Атлантида постави извън закона серумите на истината. Иначе можехме да напомпаме този обвиняем със серум, докато запее като пияно Кално създание — Началникът вдиша дълбоко няколко пъти, за да се успокои, преди сърцето му да се е пръснало. — Сега трябва да разберем откъде са дошли тези батерии и дали у Нисшите елементи има още от тях.

Зеленика пое дъх.

— Имам една теория, сър.

— Не ми казвай — изпъшка Кореноплод. — Артемис Фоул, нали?

— Кой друг може да бъде? Знаех, че пак ще се появи на сцената. Сигурна бях.

— Знаеш правилата, Зеленика. Миналата година той ни победи. Играта свърши. Така гласи Книгата.

— Да, сър, но това беше друга игра. Нова игра — нови правила. Поне бихме могли да проверим дали Фоул снабдява Бюа Кел с енергийни източници.

Кореноплод обмисли това. Ако Фоул стоеше зад това, положението можеше да се усложни твърде много за кратко време.

— Не ми харесва идеята да разпитваме Фоул на негова територия. Но не можем да го докараме тук. Налягането под земята ще го убие.

Зеленика не беше съгласна.

— Не и ако го държим в обезопасена среда. Налягането в града е изравнено. В совалките също.

— Добре, действайте — каза началникът. — Доведете го тук за кратък разговор. Доведете и здравеняка.

— Бътлър?

— Да, Бътлър — Кореноплод направи пауза. — Но запомнете: ще направим само няколко проверки, Зеленика, и това е всичко. Не искам да се възползвате от ситуацията за разчистване на сметки.

— Няма, сър. Ще разговаряме строго делово.

— Обещавате ли ми?

— Да, сър. Гарантирам ви.

Кореноплод стъпка угарката от пурата с тока на обувката си.

— Не искам още някой да пострада днес, пък бил той и Артемис Фоул.

— Разбрано.

— Е — добави началникът, — освен ако не е абсолютно необходимо.