Оуън Колфър
Арктическият инцидент (14)

Глава 12: Момчетата се завръщат

Отдел „Операции“

Вихрогон размишляваше. Все размишляваше. Идеите подскачаха в главата му като пуканки в микровълнова печка. Но той не можеше да направи нищо с тях. Дори не можеше да се обади на Юлиус и да му досади с дълбокомислените си схеми. Лаптопът на Фоул като че ли беше единственото оръжие на кентавъра. Сякаш се опитваше да победи трол с четка за зъби.

Човешкият компютър имаше известни достойнства, ако изпитваш носталгия по древността. Имейлът вече се бе оказал полезен. Дано само имаше някой жив, който да отговори. На капака на компютъра беше монтирана малка камера за видеоконференции. Сравнително скоро бяха открили тази възможност. Дотогава човеците общуваха главно чрез текст или звукови вълни. Вихрогон изсумтя — варвари. Но тази камера беше с много добро качество, с няколко възможности на филтъра. Ако кентавърът не беше добре запознат, щеше да се закълне, че някой е задигнал феина технология.

Вихрогон завъртя лаптопа с копитото си, като насочи камерата към екрана на стената. „Хайде, Мъх — помисли си той. — Усмихни се на птиченцето.“

Не се наложи да чака дълго. След няколко минути комуникационният екран оживя и Мъх се появи, развявайки бяло знаме.

— Добра тактика — саркастично отбеляза Вихрогон.

— И аз така си помислих — каза елфът, докато театрално размахваше знамето. — По-късно ще ми потрябва.

Той натисна едно копче на дистанционното.

— Да ти покажа ли какво става отвън?

Прозорците станаха по-светли и Вихрогон видя как няколко отряда техници отчаяно се опитват да проникнат в кабината. Повечето бяха насочили компютърни сензори към различните видове повърхности на стените й, но имаше и такива, които действаха с по-остарели методи. Направо блъскаха по стените с големи чукове. И едните, и другите нямаха късмет.

Вихрогон преглътна. Беше като плъх в капан.

— Защо не ме посветиш в плана си, Трънак? Нали всички жадни за власт злодеи правят така?

Мъх се облегна назад във въртящия се стол.

— Разбира се, Вихрогоне. Само че това не е някой от любимите ти човешки филми. Тук няма герой, който да дойде в последния момент и да те спаси. Бодлива Зеленика и Кореноплод са вече мъртви. Също и човешките им приятели. Няма да има отмяна на присъдата, няма да има спасение. Само сигурна смърт.

Вихрогон знаеше, че би трябвало да изпитва мъка, но намираше у себе си единствено омраза.

— Когато положението стане съвсем отчайващо, ще дам сигнал на Опал да върне на полицията контрола върху оръжията. Бюа Кел ще бъдат зашеметени, а ти ще понесеш вината за цялата бъркотия, ако дотогава оцелееш, в което се съмнявам.

— Когато Бюа Кел се опомнят, ще посочат теб.

Мъх размаха заканително пръст.

— Само шепа гоблини знаят за моето участие и аз лично ще се погрижа за тях. Те вече са се събрали в лабораториите „Гномски“. Скоро ще отида при тях. ДНК-оръдията са калибровани да отхвърлят гоблинските вериги. Когато му дойде времето, ще ги активирам и целият отряд ще бъде изваден от строя.

— И после Опал Гномски ще стане твоя императрица, предполагам?

— Разбира се — произнесе Мъх на висок глас. Но после натисна няколко клавиша от клавиатурата на дистанционното, за да преминат на секретна линия.

— Императрица? — зашепна той. — Ех, Вихрогоне. Наистина ли мислиш, че си правя този труд, за да деля властта с някого? О, не. След като целият театър свърши, госпожица Гномски ще преживее трагичен инцидент. Може би няколко трагични инцидента.

Вихрогон настръхна.

— С риск да ти прозвучи като клише, Трънак, никога няма да се измъкнеш.

Мъх постави пръст на бутона за прекъсване.

— Дори и така да е — каза самодоволно, — ти няма да доживееш този момент, за да злорадстваш.

И прекъсна връзката, като остави кентавъра да се поти от страх в кабината. Или поне така си мислеше.

Вихрогон се наведе към лаптопа под бюрото.

— И стоп — промърмори той, като натисна копчето за пауза на камерата. — Почивка, хора, имате пет минути.

Шахта П116

Зеленика захвана совалката за стената на една изоставена шахта.

— Имаме около тридесет минути. Вътрешните сензори показват, че ще има магмен поток след половин час, а няма совалка, която да издържи на такава температура.

Бяха се събрали в херметизираното фоайе, за да съставят план. Естествено, всички погледи се обърнаха към Артемис.

— Както ви казах, трябва да проникнем в лабораториите „Гномски“ и да си възвърнем контрола върху оръжията на полицията — заяви началникът.

Сламчо стана от стола си и тръгна към вратата.

— Няма да стане, Юлиус. Охраната е усъвършенствана от последния път, когато бях там. Чувал съм, че имат оръдия с ДНК-код.

Кореноплод сграбчи джуджето за врата.

— Първо, не ме наричай Юлиус. И, второ, не се дръж така, сякаш имаш избор, затворник.

Сламчо го изгледа.

— Имам избор, Юлиус. Мога само да излежа присъдата си в приятна малка килия. Като излагаш живота ми на риск, нарушаваш гражданските ми права.

Цветът на лицето на Кореноплод се промени от пастелно розов до пурпурен като на репичка.

— Граждански права! — закрещя той. — Ти ми говориш за граждански права! Не е ли малко неуместно?

После изведнъж се успокои. Всъщност изглеждаше почти доволен. Онези, които познаваха началника по-добре, знаеха, че когато той е доволен, на някой друг скоро му става много тъжно.

— Какво има? — подозрително попита Сламчо.

Кореноплод запали една от зловонните си гъбени пури.

— О, нищо. Просто си прав, това е.

Джуджето присви очи.

— Прав ли съм? Казваш ми пред свидетели, че съм прав?

— Разбира се, че си прав. Като излагам живота ти на риск, аз нарушавам всеки ред от Книгата. Затова вместо да ти предлагам изгодна сделка, както възнамерявах, ще прибавя още век-два към присъдата ти и ще те тикна в затвор със строг режим — Кореноплод направи пауза и издуха облак дим в лицето на Сламчо. — В Ревльов връх.

Сламчо пребледня под пръстта, която беше засъхнала на бузите му.

— В Ревльов връх? Но това е…

— Затвор за гоблини — довърши началникът. — Знам. Но след последното ти бягство не мисля, че ще ми бъде трудно да убедя управата да направи изключение.

Сламчо рухна на тапицирания стол. Това не беше хубаво. Последния път, когато го бяха затворили в една килия с гоблини, не му се видя никак забавно. При това беше в Централното полицейско управление. В истински затвор не би издържал и седмица.

— И каква е сделката?

Артемис се усмихна поразен. Началникът Кореноплод беше по-умен, отколкото изглеждаше. Всъщност би било невъзможно да не е така.

— О, сега проявяваш интерес?

— Може и да проявя. Но не обещавам.

— Добре, ето каква е. Няма да предлагам два пъти. Дори не си прави труда да се пазариш. Вкарваш ни в лабораториите „Гномски“ и когато свършиш, аз ти давам два дни преднина.

Сламчо преглътна. Предложението беше добро. Сигурно бяха много загазили.

Централно полицейско управление, град Убежище

Положението в Централното полицейско управление ставаше все по-напечено. Тълпите всеки момент щяха да нахлуят и да ги разкъсат. Буквално. Капитан Кафяво Водорасло тичаше между полицейските участъци и се опитваше да вдъхне кураж на хората си.

— Не се тревожете, не могат да разбият вратите със зурли. Нищо по-малко от ракета…

В този момент пред входната врата се чу такъв трясък, сякаш дете бе надуло хартиен плик и го беше спукало. Вратата издържа. На косъм.

Мъх изхвърча от стаята за инструктаж. На гърдите му блестяха командирски жълъди. След реабилитирането му пред Съвета той създаде прецедент в историята на полицията, като стана единственият командващ, назначен на длъжност два пъти.

— Какво беше това?

Риск извика на мониторите картина от камерите пред вратата. Там стоеше гоблин с голяма тръба на рамо.

— Прилича на базука. Мисля, че е някое от старите далекобойни оръдия „Зурла“.

Мъх се плесна по челото.

— Не ми казвай. Нали всичките трябваше да са унищожени! Проклет кентавър! Как е успял да измъкне целия този хардуер изпод носа ми?

— Не бъдете прекалено строг към себе си — каза Риск. — Той измами всички ни.

— Колко още можем да издържим?

Риск сви рамене.

— Не много. Още един-два изстрела по вратата. Може пък да са имали само един снаряд.

Легендарни последни думи. Вратата се разтресе втори път и от мраморните колони се откъртиха големи парчета.

Риск се надигна от земята. Магията вече лекуваше зееща рана на темето му.

— Лечители, проверете за ранени. Още ли не можем да заредим оръжията?

Лишей се приближи към него, като се олюляваше под тежестта на две електрически пушки.

— Готови сме да тръгваме, капитане. Тридесет и две оръжия. Двадесет патрона във всяко.

— Добре. Вземи само снайпери. Никой да не стреля, преди да съм дал команда.

Лишей кимна. Лицето му беше мрачно и бледо.

— Добре, ефрейтор, върви.

Когато брат му се отдалечи достатъчно, за да не може да го чуе, Риск заговори тихо на командващия Мъх.

— Не знам какво да ви кажа, сър. Взривили са тунела за Атлантида, така че не можем да получим помощ от там. Не можем да оформим пентаграм около тях, за да спрем времето. Обкръжени сме от всички страни, врагът ни превъзхожда по численост и въоръжение. Ако Бюа Кел разбият вратите, всичко ще свърши за секунди. Трябва да проникнем в онази кабина в отдел „Операции“. Има ли напредък?

Мъх поклати глава.

— Техниците работят по въпроса. Сензорите обхващат всеки инч от повърхността. Ако уцелим кода за достъп, ще бъде чист късмет.

Риск потърка уморените си очи.

— Трябва ми време. Сигурно има начин да ги забавим.

Мъх извади бялото знаме изпод туниката си.

— Има начин…

— Сър! Не можете да излезете. Това е самоубийство.

— Може би — призна командващият. — Но ако не отида, след минути всички ще бъдем мъртви. Така поне ще спечелим няколко минути, за да продължим щурма на кабината в „Операции“.

Риск обмисли думите му. Нямаше друг изход.

— Какво ще им предложите?

— Затворниците от Ревльов връх. Може би ще се съгласят да пуснат навън поне част от полицаите.

— Съветът никога няма да се съгласи.

Мъх се изправи в цял ръст.

— Сега няма време за политика, капитане. Време е за действие.

Риск остана искрено учуден. Това не беше същият Трънак Мъх, когото познаваше. Сякаш някой бе трансплантирал прешлени на това безгръбначно.

Сега новоназначеният командващ се готвеше да заработи клонката жълъди на ревера си. Риск усети как го обзема чувство, каквото никога досега не бе изпитвал в присъствието на Трънак Мъх. Това чувство беше уважение.

— Открехнете входната врата — нареди командващият с непоколебим тон. Ако наблизо имаше работеща камера, Вихрогон би изгледал записа с огромно удоволствие. — Ще изляза да си поговоря с тези влечуги.

Риск предаде командата. Ако изобщо успееха да се измъкнат от тук, той щеше да се погрижи командващият Мъх да получи посмъртен Златен Жълъд. В най-лошия случай.

Нерегистрирана совалка, под лабораториите „Гномски“

Совалката на посланика на Атлантида летеше по една бърза шахта, като се държеше близо до стените. Толкова близо, че оставаха драскотини по боята на корпуса.

Артемис показа глава от отделението за пътници.

— Необходимо ли е това, капитане? — попита, след като за пореден път се отърваха на косъм от смъртта. — Или е поредното пилотско перчене?

Зеленика му намигна.

— Приличам ли ти на надут пилот, Фоул?

Артемис трябваше да признае, че не прилича. Капитан Бодлива Зеленика беше доста хубава, някак опасно хубава. Като смъртоносен паяк. След около осем месеца му предстоеше да навлезе в пубертета и той подозираше, че тогава ще започне да вижда Зеленика в друга светлина. Но трябваше да има предвид, че тя е на около осемдесет години.

— Оглеждам повърхността за онази пукнатина, за която Сламчо твърди, че е някъде тук — обясни феята.

Артемис кимна. Теорията на джуджето. Твърде невероятна, за да бъде вярна. Той се върна в задната част на совалката, за да изслуша докрай доводите на Сламчо.

Джуджето беше начертало нескопосана диаграма върху една от секциите на крилото. Честно казано, някои шимпанзета биха се справили по-добре. И не биха разваляли въздуха с миризмата си. Сламчо използваше морков за показалка, или по-точно казано, няколко моркова. Джуджетата обичат моркови.

— Това са лабораториите „Гномски“ — измърмори той с пълна уста.

— Това? — възкликна Кореноплод.

— Разбирам, Юлиус, че схемата ми не е много точна…

Началникът скочи от стола си. Ако не знаехте какво става, щяхте да си помислите, че е станало с помощта на газове.

— Не е точна ли? Небеса, това правоъгълник ли е?

Сламчо остана невъзмутим.

— Не е важно. Ето тук е важното.

— Тази разкривена линия?

— Това е цепнатина — запротестира джуджето. — Всеки може да го разбере.

— Ако го покажеш в детска градина, може би. Цепнатина, значи. И какво от това?

— Точно тук става интересно. Разбираш ли, тази цепнатина обикновено не съществува.

Кореноплод пак размаха ръце във въздуха, сякаш се мъчеше да удуши някого. Напоследък това се случваше все по-често. Но Артемис изведнъж се заинтересува.

— Кога се появява?

Но Сламчо нямаше навика да отговаря направо.

— Ние, джуджетата, разбираме от камъни. Копаем ги от векове.

Кореноплод започна да почуква с пръсти по магическата си пръчица.

— Феите не си дават сметка, че камъните са живи. Че дишат.

Артемис кимна.

— Разбира се. Разширяват се от топлината.

Сламчо победоносно отхапа от моркова.

— Точно така. И, естествено, обратното: когато се охладят, се свиват.

Сега дори Кореноплод се заслуша.

— Лабораториите „Гномски“ са построени върху твърда мантия. Два километра скала. Няма как да се влезе, освен ако нямаш свръхзвукови бойни глави. А пък ми се струва, че Опал Гномски може да ги забележи.

— И с какво ще ни помогне това?

— При охлаждане в тази скала се отваря цепнатина. Работил съм на основите, когато строяха сградата. Попадате направо под лабораториите. Доста път е, но поне ще влезете.

Началникът погледна скептично.

— И как така Опал Гномски не е забелязала тази зееща цепнатина?

— О, не бих казал, че е зееща.

— Колко е голяма?

Сламчо сви рамене.

— Не знам. Може би пет метра. В най-широката част.

— Все пак е доста голяма цепнатина, за да остане незабелязана цял ден.

— Само че тя не стои отворена цял ден — прекъсна го Артемис. — Нали, Сламчо.

— Цял ден? Де да беше така. По-скоро, струва ми се, ако говорим приблизително…

Кореноплод губеше спокойствие. Не му допадаше постоянно да се движи с една крачка назад от останалите.

— Казвай, затворник, преди да съм прогорил повторно задните ти части!

Сламчо се обиди.

— Престани да викаш, Юлиус, брадата ми се накъдря.

Кореноплод отвори хладилника и позволи на студения въздух да охлади лицето му.

— Добре, Сламчо. Колко време?

— Най-много три минути. Последния път преминах цепнатината с крила и херметически костюм. За малко да остана заклещен вътре и да се опека.

— Да се опечеш ли?

— Чакай да позная — намеси се Артемис. — Цепнатината се отваря само когато скалата се е свила достатъчно. И тъй като се намира в стена на шахта, най-охладена е в минутите преди следващия магмен поток.

Сламчо му намигна.

— Умно Кално създание. Ако не те заклещят камъните, ще те убие магмата.

Колоните запукаха и се чу гласът на Зеленика:

— Забелязах нещо. Може да е сянка, а може и да е цепнатина в стената на шахтата.

Сламчо изтанцува няколко стъпки, доволен от себе си. Сега, Юлиус, не можеш да не го признаеш. Отново бях прав! Длъжник си ми, Юлиус, длъжник си ми.

Началникът потърка кокалчето на носа си. Ако преживееше всичко това, никога вече нямаше да напуска участъка.

Лаборатории „Гномски“

Лабораториите „Гномски“ бяха обкръжени от гоблините на Бюа Кел. Въоръжени до зъби, с изплезени езици, жадни за кръв. Те грубо изблъскаха Мъх към входа. Десетина дула проследиха пътя му. ДНК-оръдията бездействаха на кулите, но само засега. Веднага след като Мъх преценеше, че Бюа Кел са станали безполезни, оръдията щяха да влязат в действие.

Командващият бе отведен до кабинета, където беше съборен на колене пред Опал и генералите на Бюа Кел. След като войниците се оттеглиха, Мъх се изправи на крака и пое командването.

— Всичко се развива по план — обяви той и прекоси кабинета, за да погали Опал по бузата. — До един час град Убежище ще бъде наш.

Генерал Стълбус не изглеждаше убеден.

— Щеше да бъде наш много по-скоро, ако имахме малко бластери „Гномски“.

Мъх въздъхна търпеливо.

— Вече обсъждахме това, генерале. Електронният сигнал изважда от строя всички неутринни оръжия. Ако вие имате бластери, ще ги има и полицията.

Стълбус дотътри крака до един ъгъл и облиза очните си ябълки.

Разбира се, това не беше единствената причина за отказа на Мъх да даде на гоблините неутринни оръжия. Той нямаше намерение да въоръжава група, която се готвеше да предаде. Веднага щом Бюа Кел избиеха членовете на Съвета, Опал щеше да върне на ПНЕ контрола върху оръжията.

— Как вървят нещата?

Опал се завъртя в креслото и подгъна крака под себе си.

— Превъзходно. Вратите поддадоха секунди след като ти излезе да… преговаряш.

Мъх се усмихна.

— Добре, че излязох. Можех да пострадам.

— Капитан Кафяво Водорасло изтегли останалите си сили в отдел „Операции“, за да щурмува кабината. Членовете на Съвета също са там.

— Отлично — каза Мъх.

Друг генерал на Бюа Кел, Слюний, удари с юмрук по масата за съвещания.

— Не, Мъх. Не е отлично. Нашите братя гният в Ревльов връх.

— Търпение, генерал Слюний — успокои го Мъх, като направо сложи ръка на рамото на гоблина. — След като падне Централното полицейско управление, ще отключим килиите в Ревльов връх без съпротива.

Вътрешно Мъх се ядосваше. Какви идиотски създания! Как ги мразеше! Та те носеха роби от кожи на себеподобните си. Отвратително. Мъх нямаше търпение да пусне в ход ДНК-оръдията и да спре бръщолевенето им за няколко часа.

Той улови погледа на Опал. Тя знаеше за какво мисли Мъх. Ситните й зъби предвкусваха победата. Какво прелестно зло създание! Разбира се, тъкмо затова трябваше да я премахне. Опал Гномски никога не би се радвала да бъде номер две.

Той й намигна.

— Скоро — произнесе беззвучно, само с устни. — Скоро.