Оуън Колфър
Арктическият инцидент (10)

Глава 8: Към Русия с ръкавици

„Ленински проспект“, Мурманск

Михаил Васикин губеше търпение. Вече две години трябваше да играе ролята на бавачка. По молба на Бритва. Е, не беше точно молба. Думата „молба“ предполагаше, че имаш избор — дали да приемеш или не. С Бритва не се спореше. Дори не му се възразяваше. Мениджърът бе човек със стара закалка, думата му беше закон.

Инструкциите на Бритва бяха прости: да го храни, да го къпе и ако до една година не излезе от кома, да го убие и да хвърли тялото в Колския залив.

Две седмици преди крайния срок ирландецът скочи в леглото. Събуди се с вик. Крещеше име. Името беше Анджелин. Камар така се стресна, че изпусна бутилката вино, която тъкмо се канеше да отвори. Бутилката се счупи, като повреди обувките му от Феручи и съсипа един от ноктите на краката му. Ноктите на краката порастват, но обувки от Феручи не се намират лесно на Полярния кръг. Михаил беше принуден да седне върху партньора си, за да му попречи да убие заложника.

Така че сега те си играеха на изчакване. Отвличането беше солиден бизнес и си имаше правила. Първо изпращаш съобщение примамка, в дадения случай — имейл. Изчакваш няколко дни, за да дадеш на баламата възможност да събере пари, и после му изпращаш искането за откуп.

Бяха се затворили в апартамента на Михаил на „Ленински проспект“ и чакаха обаждане от Бритва. Дори не смееха да излязат на разходка, да подишат чист въздух. Не че имаше къде да се разхождат. Мурманск беше един от онези руски градове, които бяха излени от бетон на голо място. „Ленински проспект“ изглеждаше добре само когато беше покрит със сняг.

Камар изскочи от спалнята. Острите му черти бяха изопнати от изумление.

— Иска хайвер, представи си. Аз му давам голяма паница борш, а той иска хайвер, неблагодарният му ирландский.

Михаил завъртя очи.

— Повече ми харесваше, като спеше.

Камар кимна и плю в камината.

— Разправя, че чаршафите били прекалено грапави. Има късмет, че не съм го пъхнал в чувал и не съм го хвърлил в залива…

Телефонът иззвъня и прекъсна заплахите му.

— Това е, приятелю — каза Васикин и потупа Камар по рамото. — Чакането свърши.

Михаил вдигна телефона.

— Да?

— Аз съм — обади се глас с метално звучене, породено от старите телефонни линии.

— Господин Брит…

— Млъкни, идиот! Никога не ме наричай по име!

Михаил преглътна. Мениджърът не обичаше да го свързват с различните му дейности. Това означаваше, че не биваше да записват нищо на хартия и не биваше да споменават името му, защото можеше някой да ги подслушва. Винаги провеждаше телефонните си разговори, докато пътуваше из града, за да не може никой да установи мястото, където се намира.

— Съжалявам, шефе.

— Има за какво — продължи мафиотският бос. — А сега слушай и не говори, няма нищо, което да не знам.

Васикин закри слушалката с ръка.

— Всичко е наред — прошепна той и вдигна палци на Камар. — Справяме се много добре.

— Фоул са хитро племе — продължи Бритва. — И не се съмнявам, че сега се опитват да проследят последния имейл.

— Но аз му пуснах вирус…

— Какво ти казах?

— Казахте да не говоря, господин Брит… шефе.

— Правилно. Сега изпрати съобщението за откупа и премести Фоул на мястото за размяна.

Майкъл пребледня.

— На мястото за размяна?

— Да. Никой няма да те търси там, бъди сигурен.

— Но…

— Пак се разприказва! Стегни се, човече. Само за няколко дни. Дори да ти съкрати живота с някоя година, няма да те убие.

Васикин си блъскаше главата в търсене на извинение. Нищо не му идваше наум.

— Добре, шефе. Както кажете.

— Правилно. Сега ме слушай. Това е голямата ти възможност. Справиш ли се, ще се издигнеш в организацията.

Васикин се усмихна. Животът с шампанско и скъпи коли изглеждаше примамлив.

— Ако този човек наистина е бащата на младия Фоул, момчето ще плати. Като вземете парите, хвърлете и двамата в Колския залив. Не искам живи, ще се започне вендета. Обади се, ако има нещо.

— Добре, шефе.

— А, и още нещо.

— Да?

— Не ми се обаждай.

Връзката прекъсна. Васикин стоеше загледан в слушалката, сякаш беше заразна.

— Е? — попита Камар.

— Трябва да изпратим второто съобщение.

На лицето на Камар цъфна широка усмивка.

— Отлично. Най-после краят се вижда.

— После трябва да преместим пратката на мястото за размяна.

Широката усмивка се скри като лисица в дупка.

— Как? Сега ли?

— Да. Сега.

Камар закрачи из тясната всекидневна.

— Това е глупаво. Направо откачено. Фоул трябва да изчезне от тук най-малко за два дни. Няма нужда и ние да прекарваме два дни в това отровено място. Какъв е смисълът?

Михаил му подаде телефона.

— Питай него. Сигурен съм, че мениджърът ще се зарадва, като му кажеш, че е откачен.

Камар се отпусна на овехтелия диван и подпря главата си с ръце.

— Ще свърши ли някога всичко това?

Партньорът му включи древния компютър с шестнадесетмегабайтов диск.

— Не съм сигурен — отговори и изпрати предварително написаното съобщение. — Но знам какво ще стане, ако не направим каквото казва Бритва.

Камар въздъхна.

— Мисля да отида да покрещя малко на нашия затворник.

— Ще помогне ли това?

— Не — призна Камар. — Но поне ще ми олекне.

П93, Арктическо летище за совалки

Арктическото летище никога не беше заемало едно от първите места в списъка с предпочитани туристически дестинации. Разбира се, айсбергите и полярните мечки бяха красива гледка, но не си заслужаваше заради тях да тровиш дробовете си с радиоактивен въздух.

Зеленика приземи совалката на единствената пригодна писта. Самият терминал приличаше на изоставен склад. По пода се въргаляха статични вериги за конвейери, а в тръбите за отопление гъмжеше от насекоми.

Зеленика отвори един ръждясал шкаф и подаде на човеците палта и ръкавици.

— Облечете се добре, Кални създания. Навън е студено.

Артемис нямаше нужда да му го казват. Слънчевите батерии на летището не работеха отдавна и стените бяха се пропукали от студ като орехи в менгеме.

Зеленика подхвърли отдалеч палто на Бътлър.

— Знаеш ли, Бътлър? Вониш! — извика тя и се разсмя.

Прислужникът избухна:

— От твоя антирадиоактивен гел е. Имам чувството, че цветът на кожата ми се промени.

— Не се тревожи. За петдесет години ще се измие.

Той закопча дебелия кожух до самия врат.

— Не знам защо се навличате така. Имате си чудни костюми.

— Палтата са за маскировка — обясни Зеленика и намаза лицето и врата си с антирадиоактивен гел. — Ако си сложим щитове, от вибрацията костюмите стават безполезни. Можем да се отровим с радиация чак до костите. Затова тази вечер всички сме човеци.

Артемис се намръщи. Щом феите не можеха да използват щитовете си, спасяването на баща му щеше да стане по-трудно. Трябваше да направи промени в плана.

— По-малко приказки! — изрева Кореноплод и нахлупи меча шапка на островърхите си уши. — Излизаме в пет, искам всички ви на линия, въоръжени и опасни. Дори ти, Фоул, ако малките ти юмручета могат да стискат оръжие.

Артемис избра един феин бластер от арсенала в совалката. Постави нова батерия и нагласи оръжието на трета степен.

— Не се тревожете за мен, началник. Тренирал съм. В имението имаме достатъчно оръжие на Полицията на Нисшите елементи.

Цветът на лицето на Кореноплод стана по-морав.

— Добре, само че има голяма разлика между стрелба по картонена мишена и по живо същество.

Артемис пусна в ход вампирската си усмивка.

— Ако всичко се развива според плана, няма да имаме нужда от оръжия. В първия етап основен принцип е простотата; ще поставим наблюдателен пост до апартамента на Васикин. Когато се отвори възможност, Бътлър ще отвлече руския ни приятел и всички ние ще си поговорим с него. Убеден съм, че под влияние на хипнозата ви ще каже всичко, което трябва да знаем. Нататък е просто — зашеметяваме охраната и освобождаваме баща ми.

Кореноплод уви дебел шал около устата си.

— Ами ако нещата не се развият по план?

Очите на Артемис гледаха студено и решително.

— Тогава, подполковник, ще се наложи да импровизираме.

Зеленика усети как я побиват тръпки. Не беше от студа.

 

 

Летището бе разположено на петдесет фута дълбочина под леден блок. Всички се качиха на автоматичния асансьор до повърхността и излязоха навън в полярната нощ. Отстрани приличаха на един възрастен с три деца. Само че трите деца бяха въоръжени до зъби с нечовешко оръжие и трепереха под множеството дрехи.

Зеленика погледна локатора на китката си.

— Намираме се в областта Роста, началник. На двадесет хвърлея северно от Мурманск.

— Какво казва Вихрогон за времето? Не искам да попадна в снежна буря, която да ме отнесе на двадесет километра от целта.

— Нямаме късмет. Не мога да се свържа. Сигурно магменият стълб е висок.

— Д’Арвит — изруга Кореноплод. — Е, предполагам, че ще се наложи да вървим пеша. Бътлър, ти си специалист по тази част, затова ще водиш колоната. Капитан Зеленика, вие ще се движите на края. Имате разрешението да сритвате всеки човешки задник, който изостава.

Зеленика смигна на Артемис.

— Няма нужда да повтаряте, сър.

— Убеден съм в това — промърмори Кореноплод и на устните му заигра едва забележима усмивка.

 

 

Луната изгря и разнородната група пое на югоизток, докато стигна железопътната линия. Ако се движеха по траверсите, можеха да избегнат възможните отклонения и затъвания в снега. Напредваха бавно. Северният вятър се процеждаше през всяка пролука в дрехите им и студът хапеше кожата им като милиони електрически стрели.

Почти не разговаряха. Полярният кръг влияеше по този начин на хората, въпреки че трима от пътниците носеха костюми с нагревателни бобини.

Зеленика прекъсна мълчанието. От известно време я измъчваше една мисъл.

— Кажи ми нещо, Фоул — заговори тя зад гърба му, — баща ти като теб ли е?

За миг Артемис забави крачка.

— Странен въпрос. Защо питаш?

— Ами, ти не си приятел на Народа. Ако човекът, когото се опитваме да спасим, после ни унищожи?

Последва дълго мълчание, в което се чуваше само тракане на зъби. Зеленика видя как Артемис опря брадичка в гърдите.

— Нямаш основания за тревога, капитане. Макар че някои от начинанията на баща ми бяха откровено незаконни, той беше… той е… почтен човек. Не би му допаднала идеята да нарани живо същество.

Зеленика издърпа ботуша си от осеминчова пряспа.

— А какво се е случило с теб?

Артемис заговори през рамо и от устата му заизлиза пара.

— Аз… Допуснах грешка.

Зеленика присви очи зад гърба му. Достатъчно искрен ли беше Артемис Фоул? Беше трудно да се повярва. Още повече я изненада фактът, че не знаеше как да реагира. Дали да протегне ръка за примирие или крак за възмездие. Накрая реши да отложи преценката си за друг път.

Те навлязоха в клисура, изгладена от бушуващия вятър. Мястото не се хареса на Бътлър. Войнишкият му нюх запали червена лампичка в главата му. Той вдигна юмрук.

Кореноплод заситни отзад, докато се изравни с него.

— Проблем ли има?

Бътлър примижа от снега и се наведе да огледа за следи.

— Може би. Удобно място за засада.

— Може би, ако някой знае, че идваме.

— Възможно ли е? Кой би могъл да знае?

Кореноплод изсумтя и дъхът образува облаци пред лицето му.

— Невъзможно. Шахтата е напълно изолирана, а Охраната на нисшите елементи е най-сигурната в света.

Точно тогава иззад хребета се показа гоблински отряд.

 

 

Бътлър безцеремонно сграбчи Артемис за яката и го метна встрани. С другата ръка вече изваждаше оръжието си.

— Залегнете, Артемис. Време е да заработя заплатата си.

Артемис би отвърнал нещо остроумно, ако главата му не беше заровена под три фута сняг.

Четирима гоблини летяха в разпръснат строй — тъмни силуети на фона на грейналото от звезди небе. Те бързо се издигнаха до височина хиляда фута, без да правят какъвто и да било опит да се скрият. Нито нападаха, нито бягаха, просто летяха над главите им.

— Гоблини! — изрева Кореноплод и придърпа към себе си едно далекобойно неутрино. — Прекалено глупави са, за да живеят. Трябваше само да ни изпозастрелят.

Бътлър се прицели. Разкрачи се за по-голяма стабилност.

— Да чакаме ли, докато видим бялото на очите им, началник?

— Гоблините нямат бяло на очите — отговори Кореноплод. — Но дори така да е, прибери оръжието си. Двамата с капитан Зеленика ще ги зашеметим. Не е необходимо никой да умира.

Бътлър прибра зиг зауъра в кобура под мишницата си. И без това на такова разстояние беше почти безполезен. Интересно му беше да види как Зеленика и Кореноплод участват в престрелка. В края на краищата животът на Артемис до голяма степен зависеше от тях. Да не говорим за неговия собствен.

Бътлър погледна настрани. Зеленика и началникът натиснаха спусъците на различни оръжия. Нямаше резултат. Оръжията им бяха безжизнени като мишка в змийско гнездо.

— Не разбирам — мърмореше Кореноплод. — Лично ги проверих.

Естествено, Артемис пръв се досети. Изтръска снега от косата си.

— Саботаж — обяви той и хвърли настрана безполезния феин бластер. — Няма друго обяснение. Затова Бюа Кел използват лазери „Зурла“, защото по някакъв начин феините лазери са станали безполезни.

Но началникът не го слушаше. Същото важеше и за Бътлър. Нямаше време за мъдри умозаключения; трябваше да се действа. Бяха се превърнали в беззащитни мишени, ясно видими на фона на искрящия арктически сняг. Теорията на Артемис се потвърди, когато няколко лазерни изстрела оставиха димящи дупки в снега около тях.

Зеленика задейства оптичната система в каската си, като я насочи към врага.

— Струва ми се, че един от тях има лазер „Зурла“, сър. С дълга цев. Трябва да се прикрием. Бързо!

Бътлър кимна.

— Вижте. Навес! Точно под хребета.

Прислужникът грабна своя господар за яката и то повлече със същата лекота, с която дете вдига коте. Те с мъка тръгнаха през снега към навеса под хребета. Може би преди милиони години снегът се беше стопил и беше образувал леден блок, който леко се бе разтопил и после отново замръзнал. Образувалата се гънка беше оцеляла през годините и сега можеше да спаси живота им.

Те се пъхнаха под козирката и се притиснаха към ледената стена. Снежното прикритие беше достатъчно дебело, за да издържи на стрелба от всяко конвенционално оръжие. Бътлър закри Артемис с тялото си и пое риска да погледне нагоре.

— Много са далеч. Не мога да ги видя. Зеленика!

Капитан Бодлива Зеленика подаде глава изпод ледения навес и фокусира оптическия визьор.

— Е, какво са наумили?

Зеленика изчака секунда, докато силуетите станат ясно различими.

— Чудна работа — каза. — Всички стрелят, но…

— Но какво, капитане?

Зеленика чукна по каската си, за да се увери, че лещите са в изправност.

— Може би има някакво смущение в системата, сър, но ми се струва, че те нарочно не улучват целта, а стрелят високо над главите ни.

Бътлър усети как кръвта се качва в главата му.

— Това е капан! — изкрещя и посегна назад, за да сграбчи Артемис. — Всички навън! Всички навън!

И точно тогава в резултат на стрелбата се откъсна голям леден къс и петдесет тона скална, ледена и снежна маса се сгромоляса на земята.

Почти успяха. Разбира се, „почти“ не носеше печалба от една кошница сепии на гномска рулетка. Ако не беше Бътлър, никой от групата нямаше да остане жив. Нещо се случи с него. Необясним прилив на сили, нещо като внезапните изблици на енергия, които позволяват на майката да повдигне паднало дърво, за да измъкне детето си.

Прислужникът грабна Артемис и Зеленика и ги хвърли напред като камъчета по повърхността на езеро. Не беше най-достойният начин за придвижване, но със сигурност бе по-приятно от притискане под паднал лед.

За втори път Артемис се приземи по нос в снежна пряспа. Зад гърба му Бътлър и Кореноплод се измъкваха изпод козирката и ботушите им се хлъзгаха по ледената повърхност. Във въздуха се разнесе грохот на лавина и ледът под тях се пропука. Дебели късове скала и лед запушиха отвора на пещерата. Бътлър и Кореноплод се озоваха в капан.

Зеленика се изправи на крака и затича към началника. Но какво можеше да направи? Да се хвърли под козирката?

— Назад, капитане — заговори Кореноплод в микрофона на каската си. — Това е заповед!

— Началник! — извика Зеленика задъхано. — Вие сте жив!

— Оцелях някак — отговори началникът. — Бътлър е в безсъзнание и сме заклещени. Козирката всеки момент ще се срути. Крепи се само на отломки. Ако се опитаме да излезем…

Поне бяха живи. Хванати в капан, но живи. План, трябваше им план.

Зеленика беше странно спокойна. Това бе едно от качествата, които я правеха толкова добър полеви агент. В моменти на голямо напрежение капитан Бодлива Зеленика имаше способността да следи развоя на събитията. Често това беше единственото решение. В бойния симулатор на изпита за капитан Зеленика се бе преборила с многобройни виртуални врагове, като бе взривила прожектора. Тъй като технически бе унищожила враговете си, контролното табло трябваше да я признае за победител.

Тя заговори в микрофона:

— Началник, свалете Лунния пояс на Бътлър и се пристегнете с него. Ще изтегля и двама ви.

— Прието, Зеленика. Имате ли нужда от питон?

— Подайте ми един, ако можете.

— Пригответе се.

Една стрела с окачен на нея питон излетя през пролука в ледените късове и падна на метър от ботушите на Зеленика. За стрелата беше вързано дълго гладко въже.

Зеленика закачи питона за карабинера на колана си и провери да няма усуквания. Междувременно Артемис се беше измъкнал от пряспата.

— Този план е направо смехотворен — каза той и изтупа ръкавите си от снега. — Не се надявай да изтеглиш такъв товар със скорост, достатъчна да разшири пролуката в ледените късове и да изпревари срутването.

— Аз няма да ги тегля — отсече Зеленика.

— За какво ти е тогава въжето?

Капитанът посочи железопътната линия. Към тях се движеше зелен влак.

— За това — отвърна тя.

 

 

Бяха останали три гоблина. Имената им бяха Д’Нал, Амон и Нил. Трима новобранци, които отчаяно се стремяха към отскоро освободения пост на лейтенанта им. Лейтенант Полюс приключи кариерата си, след като се бе озовал в прекалена близост до лавина и един петстотинкилограмов леден блок го закачи.

Те кръжаха на хиляда фута височина, далеч извън огневия обхват. Разбира се, не се намираха извън обхвата на феините оръжия, но в момента лазерите на ПНЕ не функционираха. Лабораториите „Гномски“ се бяха погрижили за това.

— Ама как само пострада лейтенант Полюс! — подсвирна Амон. — Можех да видя небето през дупката в корема му. Изобщо не преувеличавам.

Гоблините не се привързваха особено един към друг. Като се имаха предвид дрязгите, злословията и пословичната отмъстителност на членовете на Бюа Кел, не си струваше да се завързват приятелства.

— Какво си мислиш? — попита Д’Нал, най-хубавият от тримата, ако говорим относително. — Може би някой от вас трябва да направи едно кръгче отблизо.

Амон изсумтя.

— Естествено. Спускаме се долу и здравенякът ни гръмва. За толкова тъпи ли ни мислиш?

— Здравенякът излезе от строя. Аз лично го гръмнах. Добър изстрел беше.

— Моят изстрел предизвика лавината — възрази Нил, хлапето на бандата. — Все си присвояваш моите попадения.

— Кои попадения? Единственият път, когато си улучвал, беше един вонящ червей. И то по случайност.

— Дрън-дрън — нацупи се Нил. — Наистина стрелях по червея. Той ме дразнеше.

Амон се пъхна между двамата.

— Добре. Затваряйте си устата и двамата. Трябва само да изстреляме няколко откоса по оцелелите от тук.

— Страхотен план, умнико — озъби се Д’Нал. — Само че няма да стане.

— И защо?

Д’Нал посочи с маникюра на палеца си фигурките долу.

— Защото се качват на онзи влак.

 

 

Четири зелени вагона се задаваха от север, теглени от стар дизелов локомотив. След тях се виеше вихрушка от снежни парцали.

„Спасени сме!“ — помисли си Зеленика.

Или може би не. Само видът на тракащия локомотив накара стомаха й да се обърне. Но нямаше възможност да избира.

— Това е химическият влак „Маяк“ — каза Артемис.

Зеленика хвърли поглед през рамо. Момчето изглеждаше още по-бледо от обикновено.

— Какво?

— Защитниците на околната среда по цял свят го наричат „Зелената машина“. Подигравателно. Влакът кара отработени уранови и плутониеви отпадъци до химическия комбинат „Маяк“ за рециклиране. Има само машинист, заключен в локомотива. Няма охрана. Ако е натоварен догоре, този влак е по-опасен от ядрена подводница.

— А ти откъде знаеш за това?

Артемис сви рамене.

— Обичам да знам всичко за тези неща. В края на краищата радиацията е световен проблем.

Зеленика вече го усещаше. Уранът се процеждаше през антирадиационния гел на бузите й. Този влак караше отрова. Но той беше единствената й възможност да измъкне началника жив.

— Положението става все по-розово — промърмори Зеленика.

Влакът приближаваше. Беше очевидно. Движеше се с около десет хвърлея в час. Нямаше проблем, ако Зеленика беше сама, но с двама заклещени и едно почти безполезно Кално създание щеше да бъде доста трудно да се качи на този локомотив.

Тя отдели една секунда, за да огледа за гоблините. Кръжаха на едно място на хиляда фута височина. Не ги биваше в импровизациите. Не бяха очаквали влак; щеше да им трябва поне минута, за да изработят нова стратегия. Голямата дупка в тялото на падналия им другар вероятно им даваше още един повод за размисъл.

Зеленика усещаше радиацията, която се излъчваше от вагоните и изгаряше кожата й през всяка мъничка пролука в защитния гел. Очите й пареха. Беше само въпрос на време магията й да изчезне. Без нея дните й бяха преброени.

Сега нямаше време да мисли за това. Най-важен беше началникът. Трябваше да го измъкне жив от ледения капан. Щом Бюа Кел се осмеляваха да предприемат операция срещу главата на ПНЕ, със сигурност под земята се кроеше нещо голямо. Какъвто и да беше сценарият, Юлиус Кореноплод беше необходим, за да оглави контранастъплението.

Зеленика се обърна към Артемис:

— Добре, Кално създание. Имаме само една възможност. Хващай се за каквото можеш.

Артемис не можа да прикрие страха си и се разтрепери.

— Не се бой, Артемис, можеш да се справиш.

Момчето се наежи.

— Студено е, фейо. Хората треперят от студ.

— Същото важи и за феите — отговори капитанът от ПНЕ и затича. Питонът се вееше зад нея като риболовна корда, макар че въпреки еднаквата дебелина въжето беше достатъчно здраво да удържи два съпротивляващи се слона.

Артемис тичаше след нея, доколкото му позволяваха луксозните обувки. Те бягаха успоредно на железопътната линия и стъпките им скърцаха в снега. Зад тях влакът приближаваше и изтласкваше напред студения въздух.

Артемис с мъка се държеше на краката си. Това не беше по неговата част. Да тича и да се поти. Да участва в битка. За Бога! Той не беше войник. Беше тактик. Мозъкът на операциите. Истинският сблъсък, боят и пушилката бяха по-скоро за Бътлър и хора като него. Но този път прислужникът му не беше наблизо, за да му спести физическото натоварване. И никога вече нямаше да бъде, ако двамата със Зеленика не успееха да се качат на този влак.

Артемис дишаше тежко, въздухът кристализираше пред лицето му и замъгляваше погледа му. Сега влакът ги беше настигнал и стоманените колела мятаха сняг и искри.

— Вторият вагон — извика Зеленика задъхана. — Има стъпало. Приготви се да скочиш.

Платформа? Артемис хвърли поглед назад. Вторият вагон бързо приближаваше. Но снегът му пречеше да вижда. Възможно ли беше? Изглеждаше страшно. Непоносимо. Там, под металните врати. Тясна стъпенка. Достатъчно широка, за да се задържи. На един крак.

Зеленика леко подскочи и се прилепи за стената на вагона. Направи го без видимо усилие. Просто отскочи и се озова на сигурно място, далеч от тракащите колела.

— Хайде, Фоул! — извика феята. — Скачай!

Артемис опита, наистина. Но токът на обувката му попадна в една траверса. Той се олюля и размаха ръце за равновесие. Очакваше го мъчителна смърт.

— Имаш два леви крака! — промърмори Зеленика и грабна най-непоносимото Кално създание за яката. Инерцията го тласна напред и го залепи за вратата като герой от анимационно филмче.

Въжето се удряше в стената на вагона. Само след секунда Зеленика можеше да падне от влака със същата бързина, с която се беше качила. Капитанът от ПНЕ търсеше място, където да се закрепи. Лунният пояс щеше да намали тежестта на Кореноплод и Бътлър, но рязкото дръпване спокойно можеше да я свали от влака. А ако това се случеше, щеше да настъпи краят.

Зеленика обхвана с ръка едно от стъпалата на външната стълба. Забеляза, че костюмът й се е прокъсал и около дупката кръжат магически искри. Те се бореха с радиацията. Колко ли можеше да издържи магическата й сила в тези условия? Постоянното лекуване наистина можеше да я изтощи до краен предел. Трябваше спешно да изпълни Ритуала за възстановяване на силата. И колкото по-рано, толкова по-добре.

Зеленика се готвеше да откопчае въжето и да го привърже към едно от стъпалата, когато то се изопна и единият крак на Зеленика се изплъзна от опората. Тя здраво се хвана за стъпалото, ноктите й се забиха в кожата на дланите й. Изглежда, че планът имаше нужда от малко усъвършенстване. Времето сякаш се разтегна като ластик и за миг й се стори, че лакътят й ще изскочи от ставата. После ледът поддаде и Кореноплод и Бътлър изхвърчаха от ледения си капан като тапа от бутилка.

След секунди двамата залепнаха за стената на вагона и поради намаленото си тегло успяха да се задържат. Засега. Но беше само въпрос на време гравитацията да ги притегли към железните колела.

Артемис се хвана за стъпалото до Зеленика.

— Какво да направя?

Тя кимна към джоба на ръкава си.

— Вътре. Малко шишенце. Извади го.

Артемис отлепи капака на джоба и извади малък пулверизатор.

— Добре. Взех го.

— Хубаво. Сега е твой ред, Фоул. Качи се на покрива.

Артемис зяпна.

— Да се кача…

— Да. Това е единствената ни надежда. Трябва да отворим тази врата, за да вкараме вътре Бътлър и началника. На два хвърлея от тук линията прави завой. Ако влакът забави скорост, те падат.

Артемис кимна.

— А шишенцето?

— Киселина. За катинара. Механизмът е от вътрешната страна. Закрий лицето си и се пъхни през дупката. Излей цялото шишенце. Внимавай да не се залееш.

Това беше дълъг разговор за подобни обстоятелства. Особено сега, когато всяка секунда бе от значение. Артемис реши да не губи време в сбогуване.

Той се покатери на следващото стъпало, като се притискаше с цяло тяло към стената на вагона. Вятърът плющеше по дължината на влака, като забиваше ледени иглички. Те жилеха като пчели. Въпреки това Артемис свали ръкавиците си и затрака със зъби. По-добре беше да замръзне, отколкото да попадне под колелата.

Нагоре. Стъпало по стъпало, докато главата му се показа над вагона. Сега за вятъра нямаше никаква преграда. Той блъскаше в челото му и си пробиваше път чак до гърлото. Артемис примижа срещу виелицата на покрива. Ето! В центъра. Люк. Насред стоманената пустиня, гладка като стъкло. Нямаше нищо, за което да се улови, на разстояние от пет метра. Артемис реши, че тук силата не върши работа. Най-после имаше възможност да използва ума си. Кинетика и инерция. На теория изглеждаше просто.

Като се държеше за предния ръб на вагона, Артемис запълзя по покрива. Вятърът се промъкваше под краката му и ги вдигаше на пет сантиметра от повърхността, като заплашваше да го отнесе.

Артемис обхвана ръба с пръсти. Пръстите му не бяха силни. От месеци насам той не беше държал в ръце нищо по-тежко от мобилен телефон. Ако имахте нужда от някого, който да препечата „Изгубения рай“ за по-малко от двадесет минути, Артемис беше вашият човек. Но да се държи за ръба на покрив във виелица! Не сте познали. Но, за щастие, това също беше част от плана.

За част от секундата преди ставите на пръстите му да изхвръкнат, Артемис се пусна. Въздушният поток го запрати право в металния капак на люка.

Отлично, би казал той, ако в дробовете му имаше поне един кубически сантиметър въздух. Но дори да го беше казал, вятърът щеше да отнесе думите, преди да са стигнали до ушите му. Имаше няколко секунди, преди вятърът да запрати туловището му в ледената степ. Щеше да бъде като топовен салют за гоблините.

Артемис извади шишенцето с киселина от джоба си и стисна горната част със зъби. Капка от киселината прелетя покрай ухото му. Но сега нямаше време да се тревожи за това. Нямаше време за нищо.

Люкът беше заключен с голям катинар. Артемис пръсна два пъти. Трябваше да стигне.

Ефектът не закъсня. Киселината разяде метала, както лава пробива лед. Феина технология. Най-добрата в подземния свят.

Катинарът се отвори и вятърът заблъска капака. Той се вдигна и Артемис падна върху пале с варели. Не изглеждаше много елегантно.

Движението на влака го накара да се търкулне от варелите. Приземи се по гръб, с лице към три триъгълника — знак за радиация, отпечатан на всеки контейнер. За щастие варелите бяха запечатани, макар че някои бяха ръждясали.

Артемис се търкулна по полегатия под и падна на колене до вратата. Дали капитан Бодлива Зеленика още се държеше или вече беше сам? За пръв път в живота си. Съвсем сам.

— Фоул! Отвори вратата, кално влечуго!

Добре. Все пак не беше сам.

Като закри лицето си с ръка, Артемис напръска тройното резе на вагона с феина киселина. Резето веднага се стопи и потече по земята като меркуриев поток. Артемис дръпна плъзгащата се врата. Зеленика висеше на стената на вагона с мрачно лице, което пушеше на места, там където радиацията беше прояла гела. Артемис я грабна за колана.

— На три.

Зеленика кимна. Нямаше сили да говори.

Артемис разкърши пръсти. Надяваше се да не го подведат. Ако се измъкнеше жив от тук, щеше непременно да си купи един от онези нелепи спортни уреди, които се предлагаха в телевизионните реклами.

— Едно.

Завоят наближаваше. Артемис го виждаше с крайчеца на окото си. Влакът щеше да забави скорост или да дерайлира.

— Две.

Силите на капитан Бодлива Зеленика бяха на изчерпване. Вятърът мяташе телцето й като ветропоказател.

— Три!

Артемис дръпна с цялата сила на тънките си ръце. Зеленика затвори очи и се пусна, ужасена от мисълта, че поверява живота си на това Кално създание.

Артемис разбираше малко от физика. Той точно изчисли секундите на броене, за да се възползва от амплитудата на люлеене, инерцията и движението на влака. Но природата винаги прибавя по нещо, което не може да бъде предсказано. В този случай нещото беше малък процеп между две секции на железопътната линия. Не беше достатъчен, за да дерайлира локомотивът, но накара влака да подскочи.

При това подскачане вратата на вагона се блъсна в рамката като петтонна гилотина. Но Зеленика като че ли остана невредима. Артемис не можеше да бъде сигурен, защото феята се блъсна в него и го събори на дървения под. Но доколкото виждаше, не беше ранена. Поне главата й бе още на раменете, а това беше добре. Само му се стори, че е в безсъзнание. Може би имаше травма.

Артемис почувства, че сам губи съзнание. Мрак поглъщаше всичко наоколо като коварен компютърен вирус. Той се търкулна встрани и падна на гърдите на Зеленика.

Това имаше по-тежки последствия, отколкото можете да си представите. Тъй като Зеленика също беше в безсъзнание, магията й работеше на автопилот. А неконтролираната магия тече като електрически ток. Лицето на Артемис се допря до лявата ръка на феята и започна да поглъща потока сини искрици. И макар че това бе добре за него, за нея беше много зле. Защото макар и Артемис да не го знаеше, Зеленика се нуждаеше от всяка магическа искрица. Част от тялото й бе останала извън вагона.

 

 

Началникът Кореноплод тъкмо завъртя лебедката на въжето, когато изведнъж нещо му бръкна в окото.

 

 

Гоблинът Д’Нал извади малко триъгълно огледалце от туниката си и погледна дали люспите му са гладки.

— Тези крила „Гномски“ са страхотни. Мислиш ли, че ще ни позволят да ги задържим?

Амон се намръщи. Не че се забелязваше. Физиологията на гоблините ограничаваше до голяма степен движенията на лицевите мускули.

— Млъкни, топлокръвен глупак!

Топлокръвен. Това беше много сериозна обида за всеки член на Бюа Кел.

Д’Нал се наежи.

— Внимавай, приятелче, или ще ти изтръгна от гърлото раздвоения език!

— Няма да имаме езици, ако онези елфи избягат! — сопна се Амон.

Вярно беше. Босовете не обичаха разочарованията.

— Какво да правим сега? Тук аз съм хубавецът. Това означава, че сигурно ти трябва да си умникът.

— Ще стреляме по влака — намеси се Нил. — Просто е.

Д’Нал нагласи своите Гномски Двупалубни и се приближи към най-младия от групата.

— Идиот — отсече той и ловко го плесна по главата. — Това нещо е радиоактивно, не подушваш ли? Един изстрел — и ще станем на пепел. Вятърът ще ни отвее.

— Умно — призна Нил. — Не си толкова глупав, колкото изглеждаш.

— Благодаря ти.

— Пак заповядай.

Амон се спусна до петстотин фута височина. Изкушението беше голямо. С един премерен изстрел можеше да свали елфа, който се държеше за стената на вагона, с друг да разкъса на парчета човека на покрива. Но не можеше да рискува. Ако се отклонеше на един градус от целта, никога вече нямаше да яде спагети от вонящи червеи.

— Добре — обяви той в микрофона си. — Ето какъв е планът. При тази радиация обектите ще умрат за минути. Ще следваме влака, колкото да се уверим. После ще се върнем и ще кажем на генерала, че сме видели труповете.

Д’Нал се спусна до него.

— А виждаме ли труповете?

Амон изстена.

— Разбира се, че не, глупако! Искаш ли очите ти да изсъхнат и да паднат?

— Тц.

— Правилно. Значи се разбрахме?

— Разбрахме се — отговори Нил и извади своя лазер „Зурла Бунтар“. Застреля другарите си в гръб. Отблизо, почти от упор. Нямаха никакъв шанс. Проследи падането на телата във визьора си. Снегът щеше да ги покрие за минути. Никой нямаше да се препъне в странните им тела, преди снегът да се стопи.

Нил прибра оръжието в кобура и зададе на полетния си компютър координатите на летището за совалки. Ако някой се вгледаше по-отблизо в люспестото му лице, можеше да различи самодоволната усмивка. В града се бе появил нов лейтенант.