Оуън Колфър
Арктическият инцидент (2)

Пролог

Мурманск, Северна Русия, две години по-рано

Двамата руснаци стояха наведени над запален варел в безполезен опит да се предпазят от арктическия студ. Колският залив не беше място, на което бе приятно да се ходи след септември, особено в Мурманск. В Мурманск дори полярните мечки се загръщаха в шалове. Никъде не беше по-студено, освен може би в Норилск.

Мъжете бяха от мафията и бяха свикнали да прекарват вечерите си в откраднати БМВ-та. По-едрият от двамата, Михаил Васикин, погледна фалшивия „Ролекс“ под ръкава на коженото си палто.

— Това чудо ще замръзне — каза той и почука по циферблата. — Какво да го правя тогава?

— Стига си се оплаквал — обади се другият, който се казваше Камар. — Нали заради теб стоим на студа?

Васикин се сепна.

— Моля?

— Нарежданията бяха ясни: да потопим „Фоул Стар“. Трябваше само да взривим товарния отсек. Корабът беше доста голям. Удряш товара и той потъва. Само че великият Васикин бие по кърмата. Да имаше поне резервна ракета, да довършим работата! И сега трябва да проверяваме за оцелели.

— Ама потъна, нали?

Камар сви рамене.

— Е, и? Потъна бавно, пътниците имаха време да грабнат по нещо и да се спасят. Васикин с точния мерник! Баба ми стреля по-добре.

Любкин, човекът на мафията от доковете, се приближи, преди препирнята да е прераснала в шумен скандал.

— Как върви? — попита едрият като мечка якут.

Васикин се изплю върху стената на вълнолома.

— Как ти се струва? Намери ли нещо?

— Мъртва риба и счупени щайги — отговори якутът и подаде на мафиотите чаши, от които се вдигаше пара. — Няма оцелели. Вече минаха близо осем часа. Изпратил съм сигурни хора да претърсят целия бряг до Зеления нос.

Камар отпи голяма глътка и я изплю с отвращение.

— Каква е тая гадост? Да не е катран?

Любкин се разсмя.

— Гореща кола. От „Фоул Стар“. Намерих я на брега до щайгите. Тази вечер наистина сме на Колския залив.

— Предупреждавам те — избухна Васикин и изля течността на снега, — това време ми разваля настроението. Затова без гадни шеги. Стига ми, че трябва да слушам Камар.

— Няма да е за дълго — промърмори другарят му. — Последна обиколка и спираме търсенето. Никой не може да оцелее в тази вода осем часа.

Васикин подаде празната си чаша на якута.

— Нямаш ли нещо по-силно? Малко водка, да ни сгрее в студа? Знам, че винаги държиш някъде манерка.

Любкин бръкна в джоба на панталона си, но спря, когато уоки-токито на колана му забръмча. Три кратки изпращявания.

— Три пукота. Това е сигналът.

— Какъв сигнал?

Любкин се завтече към доковете и извика през рамо:

— Три пукота по радиото. Това значи, че отрядът К9 е намерил някого.

Оцелелият не беше руснак. Личеше по дрехите му. Всичко — от марковия костюм до кожения шлифер — очевидно бе купено в Западна Европа, може би дори в Америка. Дрехите бяха ушити по мярка от най-качествени материи.

Макар че дрехите на човека бяха относително запазени, тялото му не беше в толкова добро състояние. Босите му стъпала и голите му длани бяха вкочанени от студ. Единият му крак висеше странно обездвижен от коляното надолу, а лицето приличаше на страшна червена маска.

Екипът по издирването го бе изнесъл от една клисура през три заливчета южно от пристанището на импровизирана брезентова носилка. Мъжете бяха наобиколили плячката си и потропваха с крака от студа, който проникваше през ботушите им. Васикин си проправи път с лакти през тълпата и коленичи, за да огледа по-отблизо корабокрушенеца.

— Със сигурност ще остане без крак — отбеляза. — И без един-два пръста. И лицето не изглежда никак добре.

— Благодаря, доктор Михаил — сухо подметна Камар. — Документи за самоличност?

Васикин пребърка джобовете на чужденеца със сръчността на джебчия. Портфейл и часовник.

— Нищо. Това е странно. Такъв богат човек трябва да има някакви лични документи, не мислиш ли?

Камар кимна.

— Мисля — той се обърна към застаналите в кръг мъже. — Десет секунди, иначе ще загазим. Задръжте валутата, всичко останало ми трябва.

Моряците го измериха с погледи. Човекът не беше едра риба. Но все пак беше от мафията, руския синдикат на организираната престъпност.

Портфейлът направи обиколка из тълпата и завърши пътешествието си в една гънка на брезента. След секунди там се озова и оригинален часовник „Картие“. Златен с диамантена инкрустация. Петгодишна средна руска заплата.

— Мъдро — каза Камар и загреба в шепа скъпоценностите.

— Е? — попита Васикин. — Ще го приберем ли?

Камар разтвори портфейла от шевро, извади платинена кредитна карта „Виза“ и погледна името.

— Да, ще го приберем — отговори и включи мобилния си телефон. — Ще го приберем и ще го завием с одеяла. С нашия късмет ще вземе да хване пневмония. А, повярвай ми, този човек трябва да остане невредим. Той ще ни направи богати.

Камар се вълнуваше. Това съвсем не подхождаше на нрава му.

Васикин се изправи.

— На кого се обаждаш? Кой е този човек?

Камар избра един от телефонните номера в менюто.

— Обаждам се на Бритва. На кого мислиш, че се обаждам?

Васикин пребледня. Обаждането на шефа предвещаваше опасности. Знаеше се, че Бритва убива онези, които му носят лоши новини.

— Новините са добри, нали? Нали се обаждаш с добри новини?

Камар почука по картата „Виза“.

— Прочети какво пише тук.

Васикин се взираше в картата няколко секунди.

— Аз не чета на английски. Какво пише? Кое е името?

Камар му отговори. Лицето на Михаил бавно се разтегли в усмивка.

— Обади се — каза той.