Оуън Колфър
Арктическият инцидент (9)

Глава 7: Да съединиш точките

Централно полицейско управление, град Убежище

Кореноплод авторитетно посочи с пръст Зеленика.

— Поздравления, капитане. Успяхте да загубите полицейска техника.

Зеленика беше подготвена.

— Вината не е изцяло моя, сър. Човекът беше хипнотизиран, а вие ми наредихте да не напускам совалката. Не владеех ситуацията.

— Десет от десет — обади се Вихрогон. — Добър отговор. Няма значение, Мрежобранът може да се саморазрушава, както и всичко, което съм предназначил за бойното поле.

— Тишина, гражданино — отсече началникът.

Но в избухването му нямаше злоба. Изпитваше облекчение като всички останали. Бяха преодолели човешката заплаха, при това без да загубят нито един живот.

Седяха в зала за съвещания, в която се провеждаха само граждански конференции. Обикновено такива важни въпроси се обсъждаха в отдел „Операции“, но Полицията на Нисшите елементи не беше готова да покаже на Артемис Фоул сърцето на феината отбрана.

Кореноплод натисна едно копче от интеркома на бюрото си.

— Риск, там ли си?

— Да, сър.

— Добре. Слушай, искам да обявиш отбой. Изпрати отрядите в дълбоките тунели да заловят няколко гоблински банди. Все още има много неща за изясняване: най-вече кой организира Бюа Кел и защо?

Артемис знаеше, че не бива да се обажда. Колкото по-рано изпълнеше своята част от сделката, толкова по-бързо щеше да се озове на Полярния кръг. Но цялата тази парижка история му се струваше подозрителна.

— Не ви ли се струва, че всичко мина прекалено гладко? Стана точно така, както искахте. Да не говорим, че там може да има и други хипнотизирани хора.

Кореноплод не се почувства поласкан от наставленията на Калното създание. Особено на това невръстно Кално създание.

— Виж, Фоул, ти направи каквото искахме. Парижката връзка е прекъсната. По тази шахта вече няма да пристигат нелегални товари, уверявам те. Всъщност ние удвоихме охраната на всички шахти, независимо дали се използват или не. Най-важното е, че който и да търгува с човеците, не им е казал за Народа. Разбира се, ще има и по-сериозно разследване, но това е вътрешен проблем. Така че не тревожи младостта си с него. Изчакай да ти поникне брада.

Преди Артемис да успее да отговори, се намеси Вихрогон.

— Относно Русия — каза той, като бързо напъха туловището си между Артемис и началника. — Имам информация.

— Проследил си имейла? — попита Артемис и съсредоточи цялото си внимание върху кентавъра.

— Точно така — потвърди Вихрогон и се настрои да изнася лекция.

— Но той се самоунищожи. Не можеше да се проследи.

Вихрогон се изсмя весело.

— Самоунищожил ли се е? Не ме разсмивай. Тези Кални създания и техните комуникационни системи! Небеса, та вие все още използвате кабели! Щом някой го е изпратил, значи може да се проследи.

— Е, и къде те отведе следата?

— Всеки компютър си има почерк, точно както всеки индивид — отпечатъци — продължи Вихрогон. — Същото важи и за мрежите. Те оставят миниатюрни следи в зависимост от възрастта на свързването. Всичко се състои от молекули и когато натовариш гигабайти данни в мъничък кабел, част от него се износва.

Бътлър ставаше нетърпелив.

— Слушай, Вихрогоне. Времето е от съществено значение. Животът на господин Фоул е в опасност. Затова давай по същество, преди да съм счупил нещо.

Първата реакция на кентавъра беше да се засмее. Човекът със сигурност се шегуваше. После обаче си спомни какво беше направил Бътлър с отряда на Риск Кафяво Водорасло и реши да премине право към същината на въпроса.

— Много добре, Кално създание. Запази спокойствие.

Е, това беше почти същината на въпроса.

— Прекарах MPG-файла през моите филтри. Урановата утайка сочи към Северна Русия.

— Каква изненада!

— Не съм свършил — каза Вихрогон. — Гледайте и се учете.

Кентавърът извика на стенния екран сателитна снимка на Полярния кръг. С всеки удар по клавишите изобразеният район се стесняваше.

— Уранът ни насочва към Североморск. Или място в радиус от сто километра. Медта в кабела показва, че мрежата е стара. Началото на двадесети век; многократно кърпена през годините. Единствената възможност е Мурманск. Лесно е, като да съединиш точките.

Артемис седна на ръба на стола.

— В мрежата има двеста осемдесет и четири хиляди надземни кабела — Вихрогон спря, за да се посмее. — Надземни кабели. Варвари!

Бътлър шумно изпука с кокалчета.

— Ах, та значи двеста осемдесет и четири хиляди надземни кабела. Създадох програма за търсене на съвпадения и вкарах в нея MPG-файла. Две възможности. Едната е Съдебната палата.

— Не ми се вярва. Другата?

— Другата линия е регистрирана на името на Михаил Васикин, който живее на „Ленински проспект“.

Артемис усети как всичко в стомаха му се преобърна.

— И какво знаем за този Михаил Васикин?

Вихрогон разкърши пръсти като професионален пианист.

— Пуснах го за търсене в моите разузнавателни архиви. Обичам да поддържам база данни въз основа на данните от така наречените разузнавателни агенции на Калните създания. Впрочем на няколко места се споменава и за теб, Бътлър.

Прислужникът се постара да придобие невинно изражение, но то не се удаде добре на лицевите му мускули.

— Михаил Васикин е бивш агент на КГБ, сега работи за мафията. Официалният термин е „хулиган“. Престъпник. Не е от висок ранг, но не е и уличен бандит. Босът на Васикин е жител на Мурманск и е известен като Бритва. Основният източник на доходи на групировката е отвличане на европейски бизнесмени. За последните пет години са отвлекли шестима германци и един швед.

— Колко от тях са се върнали живи? — почти шепнешком попита Артемис.

Вихрогон направи справка в документацията си.

— Нито един — каза. — В два от случаите и преговарящите изчезват безследно. Осем милиона долара за откупи са изчезнали безследно.

Бътлър с мъка се изправи от малкия феин стол.

— Добре. Стига приказки. Мисля, че е време господин Васикин да бъде представен на моя приятел господин Юмрук.

„Мелодраматично — помисли си Артемис. — Но дори аз не бих го казал по-добре.“

— Да, стари приятелю. Това ще стане много скоро. Но аз нямам желание да те прибавям към списъка от изчезнали преговарящи. Тези хора са хитри. Само че ние сме по-хитри от тях. Ние имаме преимущество, каквото нито един от предшествениците ни е нямал. Знаем кой е похитителят, знаем къде живее и, най-важното, разполагаме с феина магия — Артемис погледна към началника Кореноплод. — Разполагаме с феина магия, нали?

— При всички случаи разполагате с една фея в мое лице — отговори началникът. — Но не мога да принудя никого от хората си да отиде в Русия. Все пак мога да използвам някои резерви — той погледна към Зеленика. — Какво мислите, капитане?

— Разбира се, че ще отида — каза Зеленика. — Аз съм най-добрият пилот, с който разполагате.

Лаборатории „Гномски“

В мазето на лабораториите „Гномски“ имаше учебно стрелбище. Опал го беше построила по свои съвсем точни спецификации. То включваше нейната триизмерна система за изстрелване, беше абсолютно звукоизолирано и монтирано върху жироскопи. Дори да пуснете отгоре му слон от височина 50 фута, никой сеизмограф по света не би доловил нищо повече от лека тръпка.

Целта на стрелбището беше да се предостави на Бюа Кел място, където да се упражняват с техните лазери „Зурла“, преди операцията да е започнала. Но най-много часове в симулаторите прекарваше Трънак Мъх. Той като че ли прекарваше всяка свободна минута във водене на виртуални битки със своята Немезида, началника Юлиус Кореноплод.

Когато Опал отиде при него, той стреляше без прекъсване със своята „Зурла Бунтар“ по триизмерен холоекран, на който вървеше един от старите учебни филми на Кореноплод. Беше наистина жалка гледка; факт, който Опал не си направи труда да отбележи.

Мъх свали наушниците си.

— Така. Кой е умрял?

Опал му подаде видеобележник.

— Това е заснето току-що от една от шпионските камери. Както винаги, Карер се е държал като глупак. Всички са оцелели, но както ти беше предвидил, Кореноплод отмени тревогата. А сега началникът се съгласи лично да придружи човеците до Северна Русия, зад Полярния кръг.

— Знам къде се намира Северна Русия — отсече Мъх. Помълча и замислено потърка обсипаното си с циреи теме. — Това може да се обърне в наша полза. Сега имаме идеална възможност да отстраним началника. Без Юлиус ПНЕ ще се превърне в безглав смрадлив червей. Особено ако има повреда в комуникациите с повърхността. Има повреда, нали?

— Разбира се — отговори Опал. — Заглушителят е прикачен за шахтовите сензори. Всички смущения в предавателите на повърхността ще бъдат приписани на магмените потоци.

— Отлично — каза Мъх и устата му се изкриви в нещо, което почти можеше да мине за усмивка. — Сега искам да извадиш от строя всички оръжия на полицията. Няма защо да даваме на Юлиус каквито и да било предимства.

Когато лабораториите „Гномски“ изработиха подобрени варианти на оръжията и транспорта на ПНЕ, във всяко от тях бяха поставени малки спойки. Те представляваха смес на меркурий с глицерин, която щеше да детонира при подаден сигнал на определена честота от сателитната чиния на „Гномски“. Бластерите на полицията щяха да се окажат безполезни, докато групировката Бюа Кел щеше да бъде въоръжена до зъби с лазери „Зурла“.

— Считай, че е направено — каза Опал. — Уверен ли си, че Кореноплод няма да се върне? Той може да обърка целия ни план.

Мъх избърса своя „Бунтар“ в крачола на униформата си.

— Не се вълнувай, драга. Юлиус няма да се върне. Сега, когато знам къде отива, ще му устроя малко парти за добре дошъл. Сигурен съм, че след това люспестите ни приятелчета горят от желание да ни услужат.

 

 

Най-забавно от всичко беше, че Трънак Мъх дори не харесваше гоблините. Всъщност дори го отвращаваха. Само видът им го караше да настръхва. Те дишаха тежко, въртяха изцъклени очи без клепачи и раздвоените им езици постоянно се мятаха насам-натам.

Но предоставяха на Мъх онова, от което имаше нужда: мускули и сляпо подчинение.

Векове наред триадата Бюа Кел дебнеше в покрайнините на Убежище, разрушаваше всичко, което не можеше да отмъкне, и обираше всеки по-глупав турист, отклонил се от оживените градски улици. Но никога не бе представлявала реална заплаха за обществото. Когато гоблините станеха по-безочливи, подполковник Кореноплод изпращаше полицейски отряд в тунелите, за да ги прочисти от нарушители.

Една вечер Трънак Мъх влезе дегизиран във „Втората кожа“, известно свърталище на Бюа Кел, сложи на бара дипломатическо куфарче, пълно със златни кюлчета, и каза:

— Искам да говоря с триадата.

Мъх беше претърсен и заслепен от няколко здравеняка от охраната на клуба. Когато му свалиха лепенката от очите, той се озова във влажен склад, чиито стени бяха покрити с пълзящ мъх. На масата срещу него седяха трима застаряващи гоблини. Той ги разпозна от снимките в полицейския участък. Стълбус, Слюний и Кръвопуск. Старата гвардия на триадата.

Златните кюлчета и обещанието за още възбудиха любопитството им. Първите им думи бяха грижливо премерени.

— О, генерали, поласкан съм, че ме приемате лично.

Гоблините гордо изпъчиха набръчканите си стари гърди. „Генерали“!

Мъх продължи със същия любезен тон. Беше готов да „помогне“ за организирането, модернизирането и което е най-важно, въоръжаването на Бюа Кел. После, когато настъпи подходящият момент, те ще се надигнат и ще свалят от власт Съвета и лакеите му, Полицията на Нисшите елементи. Мъх обеща, че първата му работа като Управляващ генерал ще бъде да освободи всички гоблини, затворени в крепостта Ревльов връх. За по-убедително подсили думите си с малко хипноза.

Това беше предложение, което гоблините не можеха да отхвърлят. Злато, оръжие, свобода за братята и, разбира се, възможност да смажат омразната Полиция на Нисшите елементи. На никого от Бюа Кел не можа да му хрумне, че Мъх би ги предал със същата лекота, с която бе предал полицията. Бяха глупави като вонящи червеи и два пъти по-малко далновидни.

 

 

Мъх се срещна с боса Стълбус в тайна стаичка под лабораториите „Гномски“. След провала на Люк той беше в такова настроение, че можеше да одраска всеки, който му се изпречи на пътя. Но винаги съществуваше резервен план… Бюа Кел винаги биха се радвали да убият някого. Нямаше голямо значение кого.

Гоблинът беше въодушевен и жаден за кръв. Изпускаше сини пламъци като повреден нагревател.

— Кога тръгваме на война, Мъх? Кажи ни, кога?

Елфът запази дистанция в отношенията. Мечтаеше за деня, когато тези глупави създания вече нямаше да му бъдат необходими.

— Скоро, генерал Стълбус. Много скоро. Но първо имам нужда от една услуга. Засяга подполковник Кореноплод.

Гоблинът присви жълтите си очи.

— Кореноплод? Омразният! Може ли да го убием? Може ли да строшим черепа му и да изпържим мозъка му?

Мъх се усмихна великодушно.

— Разбира се, генерале. Можете да направите всичко това. След като Кореноплод умре, градът лесно ще падне.

Сега гоблинът кимаше и се кискаше от въодушевление.

— Къде е? Къде е Кореноплод?

— Не знам — призна Мъх. — Но знам къде ще бъде след шест часа.

— Къде? Кажи ми, елфе!

Мъх сложи на масата голям сандък. В него имаше четири чифта Гномски Двупалубни.

— В шахта 93. Вземете тези крила, изпратете най-добрата си ударна група. И им кажете да се облекат топло.

Шахта 93

Юлиус Кореноплод винаги пътуваше в изискана обстановка. В този случай реквизира совалката на посланика на Атлантида. Отвътре всичко беше в кожа и злато. Седалките бяха по-меки от задните части на гном, а имаше и амортисьори, които смекчаваха всички удари, освен най-силните тласъци. Няма нужда да казваме, че посланикът на Атлантида му даде чипа за стартера без особено въодушевление. Но не беше лесно да откаже на началника на полицията, когато пръстите му почукваха по трицевния бластер, окачен на хълбока му. Затова сега човеците и двамата им феини придружители се изкачваха по шахта П93 в условия на относителен комфорт.

Артемис си взе минерална вода от хладилния бар.

— Тази вода има необичаен вкус — отбеляза той. — Не е неприятен, но е различен.

— По-правилно е да се каже „чист“ — отвърна Зеленика. — Няма да повярвате през колко филтри се налага да я прекарваме, за да премахнем замърсяванията, които Калните създания причиняват.

— Не се заяждайте, капитан Бодлива Зеленика — предупреди я Кореноплод. — Сега сме на една и съща страна. Искам мисията да мине гладко. Облечете костюмите, всички до един. Там няма да издържим и пет минути без защитно облекло.

Зеленика отвори едно шкафче над главата си.

— Фоул, напред и центрирай.

Артемис се подчини. На устните му се появи учудена усмивка.

Зеленика извади няколко квадратни кутии от шкафчето.

— Колко си висок, около шест?

Артемис сви рамене. Не беше запознат с мерните единици на Народа.

— Какво? Артемис Фоул не знае! Мислех, че си най-големият специалист по феи в света. Нали ти открадна Книгата миналата година?

Артемис отвори кутията. Беше костюм от някакъв невероятно лек гумен полимер.

— Антирадиационен костюм — обясни Зеленика. — Клетките ти ще ми бъдат благодарни след петдесет години, ако още си жив.

Артемис навлече костюма върху дрехите си. Беше изработен така, че му прилепна като втора кожа.

— Хитро измислен материал.

— Запаметяващ латекс. Приема твоите очертания, в рамките на нормалното. За съжаление костюмът е за еднократна употреба. Обличаш го и после го рециклираш.

Бътлър се приближи с дрънчене. Беше накачил по себе си толкова много феини приспособления, че се наложи Вихрогон да му даде един Лунен пояс. Поясът намаляваше ефективното тегло на оръжията и мунициите до една пета от земната норма.

— Ами аз? — попита телохранителят, като кимна към антирадиационните костюми.

Зеленика се намръщи.

— Нямаме нищо толкова деформирано. Латексът не се разпъва чак дотам.

— Не се тревожи. Бил съм вече в Русия. Не умрях.

— Още не си. Имай търпение.

Бътлър сви рамене.

— Имам ли избор?

Зеленика се усмихна и в усмивката й се долови малко злоба.

— О, не съм казала, че имаш избор.

Тя бръкна в шкафчето и извади голяма кутия спрей. По някаква причина тази феина кутийка изплаши Бътлър повече от бункер, пълен с ракети.

— А сега не мърдай — каза феята и насочи подобния на грамофонна фуния накрайник към телохранителя. — Може да вони по-лошо от джудже отшелник, но поне кожата ти няма да блести в тъмното.