Оуън Колфър
Арктическият инцидент (16)

Глава 14: Денят на бащата

Мурманск, Полярният кръг

Полярното крайбрежие между Мурманск и Североморск беше превърнато в гробище за подводници на някогашния могъщ флот на Русия. Около сто ядрени подводници ръждясваха по множеството крайбрежни заливи и фиорди и единствено причудливият знак за опасност или небрежно блуждаещ патрул отпъждаха любопитните минувачи. Нощно време нямаше нужда да се вглеждате, за да забележите блясъка, или да се вслушвате, за да доловите бръмченето.

Една от тези подводници беше „Никодим“. Двадесетгодишна, клас „Тайфун“, с ръждясали тръби и пробит реактор. Нездравословна комбинация. И точно там мафиотският бос Бритва бе изпратил лакеите си, за да направят размяната на Артемис Фоул старши за откупа.

Михаил Васикин и Камар не бяха особено доволни от положението. От два дни се бяха заключили в капитанската каюта и не се съмняваха, че всяка минута скъсява живота им с години.

Васикин се изкашля.

— Чу ли това? Дробовете ми не са добре. От радиацията е, казвам ти.

— Това е направо смешно — избухна Камар. — Момчето на Фоул е на тринадесет години. На тринадесет! Та той е още бебе. Откъде едно дете ще намери пет милиона долара? Луда работа.

Васикин седна на койката си.

— Може и да не е. Чувал съм разни истории за това хлапе. Казват, че притежавал свръхестествени сили.

Камар изсумтя.

— Свръхестествени сили? Магия? Защо не си завреш главата в реактора, говориш като бабичка.

— Не, имам връзки в Интерпол. Те имат досие за това момче. Тринадесетгодишен с досие! Аз съм на тридесет и седем и все още нямам досие в Интерпол.

Руснакът изглеждаше разочарован.

— Досие! Каква магия има в това?

— Обаче моят познат разправя, че това момче Фоул е било забелязано в различни точки на света в един и същи ден. По едно и също време.

Камар не се впечатли.

— Този твой познат е по-голям страхливец от теб.

— Ако щеш вярвай. Само че ще имаме късмет, ако се измъкнем живи от тази проклета подводница. Независимо как.

Камар нахлупи кожена шапка на главата си.

— Добре. Да тръгваме. Време е.

— Най-после — въздъхна Васикин.

Двамата извадиха своя пленник от съседната каюта. Нямаше защо да се тревожат, че ще избяга. Нямаше как — без един крак и с чувал на главата. Васикин метна Фоул старши на рамо и се заизкачва по стълбите към командния пункт на кораба.

Камар използва радиостанция, за да се свърже с подкреплението. Сред заледените храсти и снежните преспи се криеха стотина престъпници. Огънчетата от цигарите им светеха в нощта като светулки.

— Угасете цигарите, идиоти! — изсъска той на отворената честота. — Почти полунощ е. Фоул може да дойде всяка секунда. Помнете, никой да не стреля, преди да съм дал нареждане. После всички да стрелят.

Камар почти дочу съскането на стотината цигарени угарки в снега. Сто души. Операцията беше скъпа. Но пак бе капка в морето на фона на двадесетте процента, обещани от Бритва.

Откъдето и да дойдеше момчето Фоул, щеше да попадне под смъртоносен кръстосан огън. Нямаше спасение нито за него, нито за баща му, а Камар и Васикин щяха да чакат на сигурно място, в стоманената кула на командния пункт.

Камар се усмихна. Щеше да види каква магическа сила има ирландецът.

 

 

Зеленика наблюдаваше сцената през високоразделителния филтър за нощно виждане в каската си. Отново беше офицер от Гноморазузнаването. Бътлър гледаше през старомоден бинокъл.

— Колко огънчета от цигари преброи?

— Повече от осемдесет — отговори капитанът. — Сигурно са към стотина души. Попадаш под обстрел и после те изнасят.

Кореноплод кимна в знак на съгласие. От такъв капан нямаше измъкване.

Бяха се настанили на отсрещния хребет на фиорда, който се издигаше високо над стръмен ледник. Съветът дори им отпусна крила в знак на благодарност за помощта на Артемис.

Вихрогон бе изтеглил електронната поща от компютъра на Артемис и се беше натъкнал на следното съобщение: „Пет милиона щатски долара. Никодим. Мурманск. Полунощ на четиринадесети.“ Беше кратко и съдържателно. Какво друго имаше за казване? Бяха пропуснали възможността да измъкнат Артемис старши преди преместването му на мястото за размяна, а там мафията владееше положението.

Всички наобиколиха Бътлър, който бе разпънал някакъв чертеж на снега и сочеше с лазерна показалка.

— Предполагам, че държат обекта тук, в командния пункт на кулата. За да стигнем дотам, трябва да извървим целия път до подводницата. В периметъра се крият стотина души. Нямаме помощ от въздуха и сателитни данни, въоръжението ни е минимално — той въздъхна. — Съжалявам, Артемис. Просто не виждам как ще стане.

Зеленика коленичи, за да разгледа чертежа.

— Ще ни трябват няколко дни, за да подготвим спиране на времето. Не можем да използваме щитове заради радиацията, а няма как да се приближа на достатъчно разстояние, за да ги хипнотизирам.

— Ами оръжията на ПНЕ? — попита Артемис, макар че знаеше отговора.

Кореноплод задъвка незапалената си пура.

— Вече говорихме за това, Артемис. Имаме достатъчно огнева мощ, но ако открием огън, те веднага ще убият баща ти. Стандартни правила при отвличане.

Артемис дръпна полицейския анорак до брадичката си и се загледа в грубия чертеж.

— А ако им дадем парите?

Вихрогон им беше отпечатал пет милиона в дребни банкноти на един от старите си принтери. Дори бе наредил на цял отряд от елфи да ги намачкат.

Бътлър поклати глава.

— Тези хора не работят така. Ако остане жив, господин Фоул е потенциален враг. Трябва да умре.

Артемис бавно кимна. Нямаше абсолютно никакъв друг начин. Налагаше се да пусне в ход плана, който бе измислил на Арктическото летище за совалки.

— Много добре — заговори той. — Аз имам план. Но може да ви се стори малко рискован.

 

 

Мобилният телефон на Михаил Васикин иззвъня и наруши арктическото мълчание. Васикин едва не падна през люка на кулата.

— Да? Какво има? Зает съм.

— Обажда се Фоул — отговори глас на безупречен руски език, студен като арктически ледник. — Полунощ е. Аз съм тук.

Михаил се озърна и започна да разглежда околностите през бинокъла си.

— Тук ли? Къде? Не виждам никого.

— Достатъчно близо.

— Откъде намерихте този телефонен номер?

В слушалката се чу смях. Звукът изопна нервите на Васикин до краен предел.

— Имам един познат. Той знае всички телефонни номера.

Михаил задиша дълбоко, за да се успокои.

— Носите ли парите?

— Разбира се. При вас ли е доставката?

— Точно тук.

Отново се чу хладният смях.

— Аз виждам само малоумен дебелак, дребен плъх и някакъв човек с чувал на главата. Може да бъде всеки. Не плащам пет милиона за братовчед ви Юрий.

Васикин се скри под ръба на кулата.

— Фоул ни вижда! — прошепна той на Камар. — Наведи се!

Камар изтича до другия край на командния пункт и се свърза с хората си по радиостанцията.

— Тук е. Фоул е тук. Претърсете района.

Васикин отново долепи слушалката до ухото си.

— Елате и проверете. Скоро ще се уверите.

— Виждам добре и от тук. Само свалете чувала.

Михаил закри слушалката с ръка.

— Иска да сваля чувала. Какво да правя?

Камар въздъхна. Ето че ставаше ясно кой е по-умният в екипа.

— Свали го. Какво значение има? И без това след пет минути двамата ще умрат.

— Добре, Фоул. Свалям чувала. След малко ще видиш лицето на баща си.

Едрият руснак повдигна пленника високо над ръба на кулата. Протегна ръка и свали грубия платнен чувал.

В другия край на линията се чу как някой рязко си пое дъх.

 

 

През филтрите на полицейската каска Артемис виждаше кулата с командния пункт, сякаш беше на три крачки от него. Чувалът беше свален и той не можа да потисне шумната си въздишка.

Беше баща му. Разбира се, променен. Но не дотам, че да не го познае. Артемис Фоул Първи, нямаше никакво съмнение.

— Е — обади се гласът на руснака. — Той ли е?

Артемис се мъчеше да овладее треперенето в гласа си.

— Да — каза. — Той е. Моите поздравления. Имате наистина ценна придобивка.

В командния пункт Васикин направи знак на партньора си.

— Той е — прошепна. — Ще вземем парите.

Камар не споделяше неговата увереност. Нямаха поводи да празнуват, преди да са взели откупа в ръка.

 

 

Бътлър закрепи феината далекобойна карабина на стойката й. Беше я избрал от оръжейната на ПНЕ. Петстотин метра. Труден изстрел. Но нямаше вятър, а Зеленика му беше дала оптически мерник, с който да се прицели. Тялото на Артемис Фоул старши беше центрирано на прицела.

Той пое дъх.

— Артемис, сигурен ли сте? Рисковано е.

Артемис не отговори и за стотен път се увери, че Зеленика е заела позиция. Разбира се, че не беше сигурен. В този план можеха да се объркат милион неща, но какъв избор имаше?

Артемис кимна. Само веднъж.

Бътлър произведе изстрела.

 

 

Куршумът улучи Артемис старши в рамото. Той се завъртя и рухна върху смаяния Васикин.

Руснакът се отдръпна отвратен и надвеси ранения ирландец над ръба на кулата. Артемис старши се плъзна покрай кила и проби тънкия лед, полепнал по корпуса на подводницата.

— Той го застреля! — изкрещя мафиотът. — Този дявол застреля собствения си баща.

Камар се вцепени.

— Идиот! — изрева. — Току-що хвърли заложника през борда!

Той се надвеси над черните арктически води. От ирландеца не беше останало друго освен малки вълнички.

— Слез долу и го извади, ако искаш — каза Васикин намръщен.

— Мъртъв ли беше?

Партньорът му сви рамене.

— Може би. Беше лошо ранен. И ако куршумът не го е убил, водата ще го довърши. Както и да е, вината не е наша.

Камар злобно изруга.

— Не мисля, че Бритва ще погледне на нещата така.

— Бритва — прошепна Васикин. Единственото нещо, от което разбираше мениджърът, бяха парите. — Мъртви сме.

 

 

Мобилният телефон изтрака на палубата. Слушалката вибрираше. Фоул все още чакаше на другия край на линията. Михаил вдигна телефона така, сякаш беше граната.

— Фоул? Там ли сте?

— Да — последва отговорът.

— Дявол! Какво направи? Баща ти е мъртъв. Мислех, че се бяхме споразумели!

— Не сме свършили. Предлагам ви нова сделка. Все още можете да изкарате някакви пари тази вечер.

Михаил престана да нервничи и се заслуша. Нима съществуваше изход от този кошмар?

— Слушам.

— Последното, което искам, е баща ми да се върне и да унищожи всичко създадено от мен през последните две години.

Михаил кимна. Всичко му стана съвършено ясно.

— Затова трябваше да умре. Исках да го видя с очите си, просто за да се уверя. Но все пак реших да ви оставя нещичко.

Михаил едва дишаше.

— Нещичко?

— Откупа. Всичките пет милиона.

— И защо го правите?

— Аз ви давам парите, вие ми гарантирате безопасно връщане у дома. Справедливо ли е?

— Струва ми се справедливо.

— Много добре. А сега погледнете на отсрещния хребет, над фиорда.

Михаил погледна. Там, точно на ръба на ледника, гореше огън.

— Оставил съм куфар. Огънят ще изгасне след десет минути. На ваше място бих се погрижил да стигна преди това. Иначе ще ви трябват години, за да намерите куфара.

Михаил не си направи труда да прекъсне връзката. Просто захвърли телефона и побягна.

— Парите! — извика на Камар. — Горе. При огъня.

Камар го последва веднага, като тичешком крещеше инструкции по радиото. Някой трябваше да стигне до парите. Кой се интересуваше от потъналия ирландец, когато там горе ги чакаха пет милиона долара?

 

 

Кореноплод посочи с пръст Зеленика в мига, когато Бътлър простреля Артемис старши.

— Напред! — заповяда началникът.

Капитан Бодлива Зеленика запали двигателите на крилата си и се оттласна от ледника. Разбира се, това, което правеха, беше против всички правила, но Съветът и без това беше орязал някои от привилегиите на Вихрогон, тъй като го бе обявил за повече или по-малко виновен в предателство. Условията бяха кентавърът да поддържа постоянна връзка с групата и всеки неин член да бъде снабден с устройство за разрушаване с дистанционно управление, за да може и те, и феината технология да бъдат унищожени в случай на залавяне или раняване.

Зеленика следеше събитията на подводницата през визьора си. Тя видя раняването на Артемис старши в рамото и падането му върху едрия руснак. Визьорът регистрира и кръвта. Беше достатъчно топла, за да бъде уловена от топлинния й сензор. Трябваше да признае, че сцената изглеждаше ефектно. Може би планът на Артемис щеше да свърши работа. Може би руснаците щяха да се заблудят. В края на краищата човеците обикновено виждаха това, което искаха да видят.

Тогава нещата се объркаха.

— Той е във водата! — извика Зеленика в микрофона си и отвори клапаните на крилата си до максимум. — Жив е, но не за дълго, ако не го измъкнем.

Тя мълчаливо се спусна над искрящия лед, кръстосала ръце на гърдите си за по-голяма скорост. Движеше се прекалено бързо, за да може човешкото зрение да я улови. Можеше да мине за птица или тюлен, който пори вълните. Пред нея се показа подводницата.

На борда на „Тайфун“ течеше евакуация. Руснаците се спускаха по стъпалата на кулата и се хлъзгаха в бързината. Същото беше и на сушата. Човеците напускаха прикритията си и бягаха през заледената растителност. Вероятно началникът беше запалил огъня. Калните създания с радост щяха да намерят скъпоценните си пари, само за да ги изгубят след седемдесет и два часа, когато банкнотите щяха да се разпаднат. Времето щеше да им стигне точно колкото да ги доставят на шефа си. Зеленика беше готова да се обзаложи, че той не би се зарадвал при вида на изчезващата валута.

Тя прелетя ниско над кила. Беше в безопасност благодарение на костюма и каската си. В последния момент се издигна нагоре, като кулата я скриваше от северния хребет. Даде газ и прелетя над ледената дупка, в която човекът беше паднал. Началникът говореше в ухото й, но Зеленика не отговори. Беше заета и нямаше време за приказки.

Феите мразят студа. Не могат да го понасят. Някои имат фобия към ниски температури и дори не ядат сладолед. Последното, което Зеленика би искала, беше да доближи замръзналата радиоактивна вода дори с пръстите на краката си. Но какъв избор имаше?

— Д’Арвит — изруга тя и се потопи във водата.

Микронагревателят в костюма й се бореше със студа, но не можеше да го премахне напълно. Зеленика знаеше, че има няколко секунди, преди падането на температурата да забави реакциите й и да предизвика шок.

Отдолу човекът лежеше в безсъзнание, блед като призрак. Тя размърда лостовете. Ако отвореше клапана прекалено много, щеше да се спусне по-надълбоко. Ако го отвореше недостатъчно, нямаше да достигне човека. А при тези температури имаш право само на един опит.

Зеленика натисна лоста за клапана. Двигателят избръмча веднъж и я спусна десет клафтера^[1] по-надолу. Отлично. Тя сграбчи Фоул старши през кръста и бързо го закачи за Лунния си пояс. Той увисна безжизнено. Нуждаеше се от лечение с магия и колкото по-бързо, толкова по-добре.

Зеленика погледна нагоре. Дупката в леда като че ли се затваряше. Какво още можеше да се обърка? Началникът крещеше в ухото й, но тя го изключи и се съсредоточи върху измъкването си на сушата.

Около дупката се наслагваха ледени кристали, сякаш паяк плетеше паяжина. Океанът бе твърдо решен да ги погълне.

„Няма да стане“ — помисли си Зеленика, опря покритата с каска глава в ледената повърхност и отвори клапана докрай. Тя и спътникът й пробиха леда, описаха дъга във въздуха и се приземиха върху бронираната предна палуба на подводницата.

Лицето на човека бе придобило цвета на околния пейзаж. Зеленика коленичи върху гърдите му като хищно животно и изложи мястото, където трябваше да има рана, на нощния въздух. По палубата имаше кръв, но това беше кръвта на Артемис младши: те бяха свалили капачето на водния патрон и бяха го напълнили с кръв, взета от ръката на момчето. При изстрела куршумът бе съборил Артемис Старши и във въздуха се бяха разлетели кървави пръски. Много убедително. Разбира се, в плана не влизаше Артемис-баща да падне в ледените води.

Патронът не бе пробил кожата, но господин Фоул все още не беше в безопасност. Топлинният скенер на Зеленика показваше, че пулсът му е прекалено бавен и слаб. Тя сложи ръце на гърдите му.

— Излекувай го — прошепна. — Излекувай го.

И магията потече по пръстите й.

 

 

Артемис не можеше да следи спокойно усилията на Зеленика. Дали бе постъпил правилно? Ами ако водният куршум бе влязъл навътре? Как щеше да погледне майка си в лицето?

— О, не — възкликна Бътлър.

Артемис за секунда се озова до него.

— Какво има?

— Баща ви е във водата. Един от руснаците го хвърли зад борда.

Момчето изстена. Водата беше смъртоносна като куршум. Страхуваше се, че нещо такова можеше да се случи.

Кореноплод също следеше спасителната операция.

— Добре. Прелита над водата. Виждате ли го, Зеленика?

Отговор не последва. Само пукане на статично електричество в слушалките.

— Статусът ви, капитане! Докладвайте!

Нищо.

— Зеленика?

„Не отговаря, защото е прекалено късно — помисли си Артемис. — Не може да направи нищо, за да спаси баща ми и само аз съм виновен за това.“

Мислите му бяха прекъснати от гласа на Кореноплод.

— Руснаците напускат подводницата — каза той. — Сега Зеленика е при кораба, над дупката в леда. Влиза вътре. Зеленика, какво виждате? Хайде, Зеленика. Говорете.

Нищо. Дълго мълчание.

След това феята изскочи изпод леда като механичен делфин. Прелетя кратко разстояние в арктическото нощно небе и падна с трясък на палубата на „Тайфун“.

— Баща ти е с нея — каза началникът.

Артемис нахлузи свободната полицейска каска и започна да се моли Зеленика да се обади. Той увеличи мащаба на изображението, докато започна да му се струва, че може да протегне ръка и да докосне баща си. Видя как Зеленика се надвеси над гърдите му и магическите искри се спуснаха по пръстите й.

След няколко секунди феята вдигна глава и погледна Артемис право в очите, сякаш знаеше, че той я наблюдава.

— Извадих го — каза тя задъхана. — Калното създание е живо. Не изглежда добре, но диша.

Артемис рухна на земята и крехките му рамене се разтърсиха от ридания. Изпитваше облекчение. Плака цяла минута. След това отново стана себе си.

— Добра работа, капитане. А сега да се махаме оттук, преди Вихрогон да е активирал по погрешка някой от детонаторите.

В земните недра кентавърът се отпусна на креслото пред системата за свръзка.

— Не ме изкушавай — каза той и се изкиска.