Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Артемис Фоул (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Arctic Incident, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 30 гласа)

Информация

Сканиране
Mandor (2012 г.)
Разпознаване и корекция
Dave (2012 г.)

Издание:

Оуън Колфър. Артемис Фоул: Арктическият инцидент

Първо издание

Превод: Магдалена Куцарова-Леви

Редактор: Йоана Томова

Художник: Буян Филчев

Коректор: Станка Митрополитска

Компютърен дизайн: Силвия Янева

Печат: „Инвестпрес“ АД

ИК „Прозорец“ ЕООД

ISBN: 954-733-267-8

История

  1. — Добавяне

Глава 9: Несигурно убежище

Отдел „Операции“, Централно полицейско управление

Вихрогон седеше пред главния полицейски компютър и чакаше резултатите от последното си търсене. Обстойният лазерен тест на гоблинската совалка показа наличието на един пълен и един частичен пръстов отпечатък. Пълният отпечатък беше от собствения му пръст. Лесно обяснимо, тъй като Вихрогон лично беше прегледал всички бракувани части на совалката. Частичният отпечатък можеше да бъде на предателя. Не беше достатъчен, за да се установи самоличността на феята, продала полицейска техника на Бюа Кел, но щеше да помогне за елиминиране на невинните. При съпоставка на останалите имена с онези, които имаха достъп до части от совалки, списъкът щеше да стане значително по-кратък. Вихрогон доволно махна с опашка. Гениално. Нямаше никакъв смисъл да скромничи.

В момента компютърът преравяше наличните и ги сравняваше с частичния отпечатък. Вихрогон можеше само да шава с пръсти и да чака връзка с екипа на повърхността. Магмените потоци все още бяха високи. Много необичайно. Необичайно и странно съвпадение.

Подозрителният поток от мисли в главата на Вихрогон бе прекъснат от познат глас.

— Търсене завършено — обяви компютърът със собствения му глас. Още една малка проява на суета.

— Триста четиридесет и шест елиминирани. Остават четиридесет възможности.

Четиридесет. Не беше никак зле. Лесно можеше да ги разпита. Нова възможност да използва своя Ретимаг. Но имаше още един начин за стесняване на кръга от заподозрени.

— Компютър! Съпостави възможностите с обслужващия персонал от Трето ниво.

Трето ниво включваше всички, които имаха достъп до пещите за претопяване.

— Съпоставям.

Разбира се, компютърът приемаше команди само от феи, чиито гласове беше програмиран да разпознава. И като следваща мярка за сигурност Вихрогон беше кодирал личния си дневник и други важни файлове на кентавърски, компютърен език, създаден въз основа на древния език на кентаврите.

Всички кентаври бяха малко параноици, и то с основание, защото на света не бяха останали повече от сто. Човеците бяха съумели да избият и последните представители на братовчедите им, еднорозите. Под земята живееха не повече от шестима кентаври, които знаеха езика, и само един, който можеше да дешифрира компютърния диалект.

Кентавърският бе може би най-древният език с писменост, която датираше от десет хилядолетия преди човеците да започнат да преследват феите. Началният абзац на „скрижалите на Капала“, единственият оцелял кентавърски ръкопис, гласеше:

Пазете, феи, тоз завет,

ще дойде край на Калний гнет.

В очакване на тези дни

дом под земята намери.

Кентаврите бяха прочути със своята интелигентност, не с поезията си. Все пак Вихрогон чувстваше, че днес древните думи имат същата сила, както и преди много векове.

Мъх почука по стъклото на вратата. От техническа гледна точка Мъх не биваше да влиза в отдел „Операции“, но въпреки това Вихрогон го пусна. Никога не можеше да устои на изкушението да подразни бившия командир. Мъх беше понижен в чин след неуспешен опит да смени Кореноплод като шеф на ПНЕ. Ако не беше политическото влияние на семейството му, направо щяха да го изритат от полицията. И без това може би щеше да се изяви по-добре в друга професионална сфера. Поне нямаше да се налага да търпи постоянните подигравки на Вихрогон.

— Нося няколко електронни документа за подпис — каза Мъх, като избягваше погледа на кентавъра.

— Няма проблем, командире — отвърна Вихрогон и се изкиска. — Как върви заговорниченето? Предвиждат ли се революции този следобед?

— Само подпиши документите, ако обичаш — каза Мъх и му подаде дигитална писалка. Ръката му трепереше.

„Странно — помисли си Вихрогон. — Този гноясал елф някога е бил в челните редици на полицията.“

— Сериозно, Мъх. Справяш се блестящо на бюрократичния фронт.

Мъх подозрително присви очи.

— Благодаря, сър.

В ъгълчето на устните на кентавъра се мъдреше подигравателна усмивка.

— Няма защо. От това не се подува главата.

Ръката на Мъх се плъзна по обезобразеното му теме. Старата суетност все още се обаждаше.

— О! Засегнахме болната тема. Извинявай.

В очите на Мъх блесна искра. Тя трябваше да послужи като предупреждение за Вихрогон. Но в този момент вниманието му бе отвлечено от сигнала на компютъра.

— Списък съставен.

— Извинете за момент, командир. Имам важна работа. На компютъра, няма да разбереш.

Вихрогон се обърна към плазмения екран. Мъх трябваше да почака за подписа. Вероятно ставаше дума за поредната заповед за бракуване на совалки.

В този момент светна предупредителната лампичка. По-скоро голяма лампа, по-силна от искра при триене на задните части на джудже в стена. Совалки. Вътрешен човек. Някой, който има сметки за уреждане. От всяка пора на челото на Вихрогон бликна пот. Беше съвсем очевидно.

Той погледна на плазмения екран, за да потвърди онова, което вече знаеше. Имаше само две имена. Първото, Снаряд Дръвски, можеше да се зачеркне веднага. Офицерът от Изтеглянето беше загинал по време на пикиране към ядрото. Второто име леко примигваше. Лейтенант Трънак Мъх. Прехвърлен в екипа по рециклиране горе-долу по същото време, когато Зеленика извади от строя онзи двигател. Всичко съвпадаше.

Вихрогон знаеше, че ако не приеме съобщението до десет секунди, компютърът ще произнесе името на глас. Той небрежно натисна бутона за изтриване.

— Знаеш ли, Трънак — заговори с дрезгав глас, — всички онези шегички за главата ти не бяха злонамерени. Просто така изразявам съчувствието си. Всъщност имам един мехлем…

Нещо хладно и метално се опря в тила на кентавъра. Вихрогон беше гледал твърде много приключенски филми, за да не знае какво е това.

— Запази си мехлема, магаре — прозвуча гласът на Мъх съвсем близо до ухото му. — Имам чувството, че и ти скоро ще имаш проблеми с главата.

Химически влак „Маяк“, Северна Русия

Първото нещо, което Артемис усети, беше ритмично почукване, което караше гръбнака му да вибрира. „Аз съм на почивка в Блекрок — помисли си той. — Ирина масажира гърба ми. Точно от това имам нужда, особено след онова катерене по влака… Влакът!“

Очевидно все още бяха във влака „Маяк“. Почукването идваше от подскачането на вагона по траверсите. Артемис с мъка отвори очи, като очакваше да усети нетърпима мускулна треска и болка. Но вместо това се чувстваше добре. Повече от добре. Всъщност направо страхотно. Сигурно беше от магията. Вероятно докато бе лежал в безсъзнание, Зеленика беше излекувала всичките му рани и ожулвания.

Никой друг обаче не се чувстваше толкова добре. Особено капитан Бодлива Зеленика, която все още беше в безсъзнание. Кореноплод зави ранения си офицер с голямо палто.

— О, ти се събуди! — възкликна той, без дори да погледне към Артемис. — Не знам как изобщо можеш да спиш след всичко, което направи.

— Което направих ли? Но аз ви спасих… или поне помогнах.

— Да, Фоул, помогна. Помогна на себе си, като източи последната магия от Зеленика, докато тя лежеше в безсъзнание.

Артемис изстена. Сигурно беше станало при падането. По някакъв начин магията й беше преминала в него.

— Разбирам какво може да се е случило. Станало е…

Кореноплод размаха предупредително пръст.

— Не го казвай. Великият Артемис Фоул не прави нищо случайно.

Като се бореше с тръскането на влака, Артемис се изправи на колене.

— Не може да е сериозно. Само изтощение, нали?

Изведнъж лицето на Кореноплод се озова на инч разстояние от неговото. Беше толкова мораво, че почти излъчваше топлина.

— Не било сериозно! — избоботи началникът, който от гняв се затрудняваше да произнася думите. — Не било сериозно! Тя изгуби показалеца си! Пръста, с който се дърпа спусък! Вратата направо го откъсна. С кариерата й е свършено. И заради теб Зеленика е имала сили само да спре кървенето. Сега е напълно изтощена. Празна.

— Изгубила е един пръст? — глухо попита Артемис.

— Е, не точно изгубила — каза началникът и размаха откъснатия пръст. — Бръкна ми в окото.

На окото му вече се беше образувал голям кръвоизлив.

— Ако сега се върнем под земята, сигурно вашите хирурзи ще могат да го пришият, нали?

Кореноплод поклати глава.

— Да, но не можем да се върнем. Имам чувството, че сега положението там е много по-различно отпреди заминаването ни. Щом гоблините са изпратили ударен отряд след нас, можеш да бъдеш сигурен, че под земята се готви нещо.

Артемис остана поразен. Зеленика беше спасила живота на всички, а как й се отплати той? Макар и да бе вярно, че не беше я наранил умишлено, това се случи, докато се опитваха да спасят баща му. Имаше голям дълг към нея.

— Кога? — отсече той.

— Какво?

— Кога стана това? Преди колко време?

— Не знам. Преди минута.

— Значи все още има време.

Началникът седна.

— За какво?

— Все още можем да спасим пръста й.

Кореноплод потърка прясната драскотина на рамото си — спомен за доскорошното пътуване по протежението на влака.

— Как? Аз имам сила само колкото да хипнотизирам похитителите.

Артемис затвори очи. За по-добра концентрация.

— Ами Ритуалът? Сигурно има някакъв начин да се изпълни.

Цялата магическа сила на Народа идваше от земята. За да я поддържат, те трябваше периодично да изпълняват Ритуала.

— Как можем да го направим тук?

Артемис напрегна мозъка си. Докато се подготвяше за операцията по отвличане на фея миналата година, той беше запаметил дълги цитати от феината Книга.

Земята е извор на силата ти,

помни го и винаги благодари.

От нея магическо семе вземи

при стар дъб, луна и извити води.

Магията после далеч зарови,

подаръка тъй на земята върни.

Той допълзя до Зеленика и започна да претърсва джобовете й.

Сърцето на Кореноплод щеше да се пръсне от безпокойство.

— Небеса, Кално създание, какво правиш?

Артемис дори не вдигна поглед към него.

— Миналата година Зеленика избяга, защото имаше жълъд.

По някакво чудо началникът се отърва от разрив на сърцето.

— Имаш пет секунди, Фоул. Говори бързо.

— Офицер като Зеленика не би забравил да вземе със себе си нещо толкова важно. Бих се обзаложил…

Кореноплод въздъхна.

— Добра идея, Кално създание. Но жълъдите трябва да са прясно откъснати. Ако тогава не бяхме спрели времето, онзи жълъд нямаше да свърши работа. Имаш два дни на разположение, умнико. Знам, че преди време Вихрогон и Зеленика бяха разработили някакъв проект за запечатване на жълъди, но Съветът го отхвърли. Вероятно са сметнали, че това е ерес.

Това беше дълго изказване за началника. Той нямаше навика да се обяснява. Но дълбоко в себе си се надяваше. Може би, само може би. Зеленика никога не беше против да заобиколи някое и друго правило.

Артемис разкопча ципа на феината туника. На златна верижка около врата на Зеленика висяха два малки предмета. Личното й копие на Книгата, Библията на феите. Артемис знаеше, че ако го докосне без разрешението на Зеленика, то ще се възпламени. Но имаше и още нещо. Малка плексигласова сфера, пълна с пръст.

— Това е нарушение на наредбите — каза Кореноплод, макар че не изглеждаше много сърдит.

Зеленика се размърда и започна да излиза от ступора.

— Хей, началник! Какво е станало с окото ви?

Артемис не й обърна внимание. Счупи мъничката сфера в пода на вагона. В дланта му се изсипа пръст и малък жълъд.

— Сега трябва само да го заровим.

Началникът метна Зеленика на рамо. Артемис се опита да не гледа към мястото на някогашния й показалец.

— Време е да слезем от този влак.

Момчето видя полярния пейзаж, който профучаваше покрай стените на вагона. Слизането от влака не беше толкова лесно, колкото началникът се опитваше да го представи.

Бътлър пъргаво се спусна през прозореца на покрива, откъдето следеше ударния отряд на гоблините.

— Радвам се да те видя в добра физическа форма — сухо отбеляза Артемис.

Прислужникът се усмихна.

— И аз се радвам да ви видя, господарю.

— Е? Какво видя там горе? — попита Кореноплод и с това прекъсна радостните приветствия.

Бътлър сложи ръка на раменете на младия си господар. Щяха да поговорят по-късно.

— Гоблините си отидоха. Чудна работа. Двама от тях се спуснаха, за да огледат обстановката и тогава третият ги застреля в гръб.

Кореноплод кимна.

— Надпревара за власт. Най-страшните врагове на гоблините са самите те. Но сега ние трябва да слезем от влака.

— След около половин хвърлей идва друг завой — каза Бътлър. — Това е най-добрата възможност.

— Така, а как ще слезем? — попита Артемис.

Бътлър се усмихна.

— „Ще слезем“ е твърде меко казано за онова, което имам предвид.

Артемис изпъшка. Пак тичане и скачане.

Отдел „Операции“

Умът на Вихрогон пушеше като морски охлюв в дебел слой мазнина. Все още имаше някакъв изход, ако Мъх не го убиеше на място. Един изстрел — и всичко щеше да свърши. Кентаврите не притежаваха магическа сила. Нито капка. Оправяха се само с мозък. Също така със способността да стъпкват неприятелите с копита. Но Вихрогон имаше предчувствието, че Мъх няма да го убие веднага. Беше прекалено зает с това да злорадства.

— Хей, Вихрогоне — каза лейтенантът. — Защо не използваш интеркома? Да видим какво ще стане.

Вихрогон можеше да се досети какво ще стане.

— Не се тревожи, Трънак. Няма да правя резки движения.

Мъх се изсмя. Изглеждаше наистина щастлив.

— Трънак? Вече си говорим на малки имена, а? Сигурно започваш да разбираш колко си загазил.

Вихрогон тъкмо започваше да го разбира. Зад огледалните стъкла техническите кадри на Полицията на Нисшите елементи се мъчеха да издирят предателя, а нямаха и представа за драмата, която се разиграваше на по-малко от два метра от тях. Кентавърът ги виждаше и чуваше, но те него — не.

Вихрогон сам беше виновен за това. По негово настояване отдел „Операции“ беше изграден по собствените му параноични стандарти. Работното му място представляваше титанова кабина с формата на куб и бронирани стъкла. В цялото помещение нямаше нищо — дори фиброоптичен кабел, — което да го свързва с останалия свят.

Абсолютно непроницаемо. Освен, разбира се, ако самият Вихрогон не отвореше вратата, за да размени няколко обидни думи със стар враг. Кентавърът изпъшка. Майка му винаги беше казвала, че голямата му уста ще му създаде неприятности. Но не всичко беше изгубено. Той все още имаше няколко хитрини в торбата. Плазмен под например.

— За какво е всичко това, Мъх? — попита кентавърът и леко повдигна копита от плочките на пода. — И, моля те, не ми казвай, че искаш да завладееш света.

Мъх продължаваше да се усмихва. Беше ударил неговият час.

— Не веднага. Засега и Нисшите елементи ме задоволяват.

— Но защо?

Погледът на Мъх беше замъглен от лудостта.

— Защо? Имаш нахалството да ме питаш защо? Аз бях златното момче на Съвета! След петдесет години щях да стана председател! И тогава, не щеш ли, идва ред на тази история с Артемис Фоул. За един ден всичките ми надежди се изпариха. Останах обезобразен и понижен в чин! И всичко това заради теб, Вихрогоне. Заради теб и Кореноплод! Така че единственият начин да върна живота си в обичайните релси е да дискредитирам и двама ви. Ти ще бъдеш обвинен за гоблинските нападения, а Юлиус ще умре с поругана чест. И като допълнителна награда получавам дори Артемис Фоул. Това е повече, отколкото съм очаквал.

Вихрогон изсумтя.

— Наистина ли мислиш, че можеш да победиш полицията с шепа зурли?

— Да победя полицията? За какво ми е да го правя? Аз съм героят на ПНЕ. Или поне ще бъда. А ти ще бъдеш злосторникът.

— Ще видим това, бабуинска главо — каза Вихрогон и натисна едно копче за изпращане на инфрачервен сигнал до приемник в пода. За пет десети от секундата тайната плазмена мембрана щеше да се затопли. След още половин секунда един неутринов заряд щеше да се разпростре по плазмения гел като блуждаещ огън и всеки, който има контакт с пода, щеше да отскочи три етажа по-нагоре. На теория.

Мъх се закиска от удоволствие.

— Не ми казвай. Май че плазмените ти плочки не работят.

Вихрогон остана зашеметен. Но само за момент. После предпазливо отпусна копита на пода и натисна друго копче. То задействаше лазер, който се активираше от глас. На практика следващият, който проговореше, щеше да загази. Кентавърът прехапа език.

— Няма плазмени плочки — продължи Мъх. — И няма лазер. Наистина нямаш късмет, Вихрогоне. Не че съм изненадан. Винаги съм знаел, че някой ден всички ще разберат какво магаре си.

Лейтенантът се настани в един въртящ се стол и качи краката си на компютърната клавиатура.

— Е, разбра ли какво става?

Вихрогон се замисли. Кой можеше да бъде? Кой можеше да го победи в собствената му игра? Не Мъх, това беше сигурно. Той беше технически необразован. Имаше само едно същество, което можеше да разбие кентавърския код и да деактивира мерките за сигурност в кабината.

— Опал Гномски — прошепна той.

Мъх го потупа по главата.

— Правилно. Докато правеше ъпгрейд, Опал постави няколко камери. След като ти беше достатъчно любезен да въведеш няколко документа за камерата, не беше трудно да разбием кода ти и да препрограмираме някои неща. Но най-забавното от всичко е, че Съветът финансира операцията. Плати дори камерите. А в момента Бюа Кел се подготвят да нападнат града. Оръжията и комуникациите на полицията са извън строя и най-хубавото в цялата работа е, че ти, мой космати приятелю, ще бъдеш отговорен за всичко това. В края на краищата, по време на кризата ти си се заключил в отдел „Операции“.

— Никой няма да повярва! — запротестира Вихрогон.

— О, ще повярват, особено след като изключиш охранителните системи на полицията, включително ДНК-оръдията.

— Нещо, което не възнамерявам да направя.

Мъх завъртя в ръцете си черно дистанционно.

— Боя се, че това вече не зависи от теб. Опал осуети малката ти операция и свърза всичко с това мъничко черно нещо.

Вихрогон преглътна.

— Искаш да кажеш…

— Точно така — каза Мъх. — Докато не натисна бутона, нищо не работи.

И той го натисна. Но дори Вихрогон да имаше реакциите на елф, пак не би могъл да вдигне едновременно във въздуха всичките си четири копита, преди плазменият шок да го е изхвърлил от специално пригодения му въртящ се стол.

Полярният кръг

Бътлър инструктира всички да се привържат към Лунния пояс, всеки поотделно. Като леко се полюшваше на вятъра, групата допълзя до вратата на вагона като пиян рак.

„Всичко е просто физика — казваше си Артемис. — Намалената гравитация ще ни попречи да се размажем в полярния лед.“ Напук на всяка логика, когато Кореноплод скочи в нощта и дръпна групата след себе си, Артемис остана без дъх. По-късно, когато съживяваше случилото се в съзнанието си, му се струваше, че в онзи момент изобщо не е дишал.

Попътната въздушна струя ги завъртя над железопътните траверси и ги понесе. Бътлър изключи антигравитационния колан секунда преди да се удари в земята; в противен случай щяха да се отклонят като хора на Луната.

Кореноплод пръв се откачи и започна да гребе сняг с шепи от повърхността, докато пръстите му стигнаха до твърдия лед отдолу.

— Няма смисъл — каза. — Не мога да пробия леда.

Той чу изщракване зад гърба си.

— Отмести се — посъветва го Бътлър и се прицели с пистолета си.

Кореноплод се подчини, като закри очите си с ръка. Късчетата лед можеха да се забият в очите му като шестинчови нокти. Бътлър изпразни цял пълнител в площ от три инча и успя да пробие плитка вдлъбнатина в замръзналата повърхност. Върху групата се посипаха ледени късчета.

Кореноплод провери резултата, преди още димът да се е разсеял. Той осведоми Бътлър за ситуацията — времето на Зеленика изтичаше, до края оставаха няколко секунди. Те трябваше да извършат Ритуала. След още време нямаше да успеят да посадят жълъда. Дори ако се опитаха.

Началникът скочи във вдлъбнатината и отстрани няколко слоя натрошен лед. Сред бялото тъмнееше кафяв кръг.

— Да! — изграчи той. — Земя!

Бътлър наведе тялото на Зеленика над дупката. В могъщите му ръце тя приличаше на кукла. Мъничка и слаба. Кореноплод сви пръстите й около незаконния жълъд и пъхна лявата й ръка дълбоко в пробитата дупка. Свали от колана си руло тиксо и грубо залепи пръста за мястото му.

Елфът и двамата човеци се скупчиха около нея и зачакаха.

— Може и да не се хване — нервно промърмори Кореноплод. — Тези запечатани жълъди са нещо ново. Никога не са били тествани. Вихрогон с неговите идеи! Но обикновено вършат работа. Обикновено.

Артемис сложи ръка на рамото му. Само това можа да измисли. Не го биваше много да успокоява.

Пет секунди. Десет. Нищо.

Тогава…

— Вижте! — извика Артемис. — Искра.

Самотна синя искрица небрежно подскачаше по дължината на феината ръка, като кръжеше около вените. Обходи гърдите й, изкатери се по острата й брадичка и потъна в плътта точно между очите.

— Стой настрана — посъветва го Кореноплод. — Една нощ в Тълса видях лечение за две минути. Тогава за малко не рухна цяло летище за совалки. Никога не съм чувал за четириминутно лечение.

Те отстъпиха назад. В последния момент. От земята изригнаха още искри, които се насочиха към ръката на Зеленика, защото тя беше мястото, пострадало най-много. Искриците потънаха в основата на пръста й като плазмени торпеда и стопиха найлоновата лента.

Зеленика рязко се изправи, ръцете й затрепериха като на кукла на конци. Краката й започнаха да се мятат, сякаш ритаха невидими врагове. После гласните й струни нададоха пронизителен звук, който разпука по-тънките пластове лед.

— Това нормално ли е? — попита Артемис шепнешком, сякаш Зеленика можеше да го чуе.

— Така мисля — отговори началникът. — Мозъкът извършва проверка на системите. Не е като да лекуваш драскотини и ожулвания, ако разбираш какво имам предвид.

Всяка пора в тялото на Зеленика започна да пуши, за да изкара навън радиацията. Тя се мяташе и риташе, падаше обратно в дупката, сега пълна с кал. Гледката не беше приятна. Водата се изпари и обви капитана от Полицията на Нисшите елементи в мъгла. Само лявата й ръка се виждаше, пръстите й шаваха неудържимо.

Изведнъж Зеленика престана да се движи. Ръката й застина неподвижно, после се отпусна и потъна в облака мъгла. Полярната нощ се спусна над тях и отново се възцари тишина.

Те се приближиха, като надничаха в мъглата. Артемис искаше да види какво става, но се боеше да погледне.

Бътлър пое дъх и размаха ръце, за да пропъди мъглата. Вътре беше тихо. Зеленика лежеше неподвижно като в гроб.

Артемис погледна силуета в дупката.

— Мисля, че е будна…

Изведнъж го прекъснаха думите на Зеленика, която бе дошла на себе си. Бързо се изправи на крака. Миглите и кестенявата й коса блестяха от ледени частици. Гърдите й се издуваха, докато поемаше въздух на големи глътки.

Артемис я сграбчи за раменете, изведнъж захвърлил черупката на ледена невъзмутимост.

— Зеленика! Зеленика, говори. Пръстът ти… добре ли е?

Зеленика разпери пръсти, после ги сви в юмрук.

— Така ми се струва — отговори тя и удари Артемис точно между очите. От изненада момчето падна в снежна пряспа — за трети път този ден.

Зеленика намигна на зашеметения Бътлър.

— Сега сме квит — каза.

Началникът Кореноплод не пазеше много скъпи спомени. Но в бъдещи дни, когато нещата изглеждаха най-безнадеждни, той си припомняше този момент и тихо се смееше.

Отдел „Операции“

Вихрогон се събуди с болки, което беше необичайно за него. Той дори не помнеше последния път, когато бе изпитвал истинска болка. Няколко пъти Юлиус беше оскърбявал чувствата му с хапливите си забележки, но истинската физическа болка не беше нещо, което кентавърът обичаше да изпитва, когато можеше да го избегне.

Той лежеше на пода в кабината в отдел „Операции“, усукан около останките от собствения си въртящ се стол.

— Мъх! — изръмжа Вихрогон и в продължение на две минути нареждаше нецензурни ругатни.

Когато най-после укроти гнева си, мозъкът му се проясни и той се надигна от плазмените плочки. Задникът му беше опърлен. Занапред щеше да има няколко плешиви места в долната си четвърт. Това правеше кентаврите много отблъскващи. Първото нещо, което потенциалните партньорки оглеждаха в някой нощен клуб. Не че Вихрогон някога е бил добър танцьор. Четири леви копита.

Кабината беше запечатана. По-здраво от портфейла на гоблин, ако можеше така да се каже. Вихрогон набра своя код за излизане. „Вихрогон. Врати“.

Компютърът остана безмълвен.

Кентавърът опита с думи.

— Вихрогон. 121 отменям. Врати.

Не последва дори бибиткане. Той беше хванат в капан. Затворник на собствените си охранителни устройства. Дори прозорците бяха нагласени да скриват гледката към кабината на „Операции“. Напълно блокиран отвътре и отвън. Нищо не действаше.

Е, не беше точно така. Всичко работеше, но любимите му компютри не отговаряха на неговото докосване. И Вихрогон отлично си даваше сметка, че без достъп до главния компютър няма начин да се излезе от кабината.

Той свали станиоловата шапка от главата си и я смачка на топка.

— Добра работа ми свърши! — каза и я хвърли в рециклиращото кошче за боклук. Рециклиращото устройство щеше да анализира химичния състав на боклука, после да го отклони към подходящия контейнер.

На стената оживя плазмен монитор. Появи се многократно увеличеното лице на Опал Гномски. На него се мъдреше най-широката усмивка, която кентавърът беше виждал някога.

— Здравей, Вихрогоне. Отдавна не сме се виждали.

Вихрогон отвърна на усмивката, но неговата не беше чак толкова широка.

— Опал. Приятно ми е да те видя. Как са родителите ти?

Всички знаеха, че Опал беше докарала баща си до банкрут. За това в корпоративния свят се носеха легенди.

— Много добре, благодаря. Приютът „Кълбест облак“ е приятно заведение за душевноболни.

Вихрогон реши да го удари на чувства и да бъде искрен. Това беше средство, което не използваше много често. Но за всяко нещо си имаше първи път.

— Опал, помисли само какво правиш. Небеса, та Мъх е луд. След като получи каквото иска, ще се отърве от теб за част от секундата!

Феята размаха съвършения маникюр на показалеца си.

— Не, Вихрогоне, грешиш. Трънак има нужда от мен. Наистина. Той е нищо без мен и моето злато.

Кентавърът се вгледа дълбоко в очите на Опал. Тя наистина вярваше в това, което говореше. Как можеше някой с такъв блестящ ум да бъде толкова заблуден.

— Знам за какво е всичко това, Опал.

— О, наистина ли?

— Да. Още ти е криво за това, че аз спечелих медала за научни постижения в Университета.

За секунда самообладанието на Гномски изчезна и чертите на лицето й престанаха да изглеждат толкова съвършени.

— Медалът беше мой, глупав кентавър. Моят дизайн на крилете беше далеч по-съвършен от смехотворната ти ирисова камера. Ти спечели, защото си мъж. И това е единствената причина.

Вихрогон се усмихна удовлетворен. Макар че залозите бяха против него, той не беше загубил способността да бъде отегчителното същество под земята, стига да поиска.

— И какво искаш сега, Опал? Или се обаждаш само за да поприказваме за старите дни в училище?

Опал отпи голяма глътка от кристална чаша.

— Обадих се, Вихрогоне, за да те уведомя, че те наблюдавам. Затова не се опитвай да вършиш глупости. Освен това искам да ти покажа нещо от охранителните камери в центъра на града. Впрочем това е предаване на живо и в момента Трънак заседава със Съвета. За всичко случило се обвинява теб. Приятно гледане.

Лицето на Опал изчезна и на негово място се появи панорамна снимка отгоре на централната част на Убежище. Туристическият район, Картофеният търговски център на господин Картоф. Обикновено това място гъмжеше от двойки от Атлантида, които си правеха снимки пред фонтана. Но не и днес, защото днес площадът беше бойно поле. Бюа Кел бяха влезли в открита схватка с полицията и както изглеждаше, щяха да я спечелят. Гоблините стреляха със зурлите си, а полицията не им отвръщаше. Полицаите само търсеха къде да се скрият. Бяха напълно безпомощни.

Челюстта на Вихрогон увисна. Това беше катастрофа. И за всичко обвиняваха него. Разбира се, важното при наклеветените беше да не останат живи, за да твърдят, че са невинни. Вихрогон трябваше да изпрати съобщение на Зеленика, и то бързо, иначе всички феи щяха да умрат.