Едуард Успенски
Училище за клоуни (7)

Василиса Потаповна каза:

— Скъпи ученици! Всеки културен човек трябва да бъде грамотен. Просто е длъжен да може да чете и да пише.

— Не е вярно! — веднага възрази Наташа. — Аз например съм културна. Не се бия. Не плюя, където не трябва. А не мога да пиша.

— И аз съм културен! — провикна се клоунът Саня. Имам две носни кърпи. Едната за мен. Едната за Шаро. Да чета обаче не мога.

— Но културният човек трябва да знае всичко! — настояваше Василиса Потаповна. — Затова чете вестници!

— Аз пък слушам радио — възрази скромният Шура. — И пак знам всичко. Каква е температурата в Подмосковието. Какви са събитията в Африка.

— Какви са събитията в Африка? — попита Наташа. — Доктор Охболи още ли е там?

— Къде там?

— В Африка.

— Знам ли. Къде е тази Африка?

— Не знам.

— Стига с тая Африка. За друго говорим сега. Според вас излиза, че не е толкова необходимо човек да се учи? — объркана запита Василиса Потаповна.

— Излиза, че така излиза.

Дочу се грохот на мотоциклет. Пристигна Ирина Вадимовна. Зад нея се появи Доматов с чанта под мишница.

— С какво се занимавахте досега?

Василиса Потаповна ни обясняваше, че изобщо не е нужно да учим — изписка Наташа. — Човек може да слуша радио и пак да знае всичко.

— Ами ако трябва да напишете писмо на другаря си?

— Ще му позвъним по телефона.

— Ами ако няма телефон?

— Ще нарисуваме писмото! — не се предаваше Наташа. — С рисунки ще се оправим.

— Много добре — рече Ирина Вадимовна. — Тогава да направим един опит. Ние с клоуна Саня ще отидем в зоокъта. Той ще нарисува едно писмо. Вие после ще се опитате да го прочетете.

Клоуните се зарадваха и зачакаха. Другарят Доматов зачете вестник.

В зоокъта Ирина Вадимовна запита Саня:

— Спомняш ли си телеграмата, която ни изпрати от тайгата?

— Разбира се. Нарисувай я тогава.

Саня здравата се замисли. После взе молив и нарисува следната картинка:

Директорката погледна рисунката и каза:

— Нещо не ми е съвсем ясно. Нали телеграмата беше такава: „Посрещайте ме. Вече излетях. Клоунът Саня от тайгата и неговият верен Шаро.“ Не ставаше дума за никакъв човек в плик.

— Че какво неясно има! Плик като плик. Писмо. В писмото съм аз. Нали хората с нетърпение очакват писмата. Значи:

ОЧАКВАЙТЕ МЕ! или ПОСРЕЩАЙТЕ МЕ!

Защото вече съм на път.

— Добре де, пътя го виждам. Но това слънце какво е?

— Изгряло е. С други думи, ВЕЧЕ СЪМНА. Като прибавим и пътя, се получава ВЕЧЕ СЪМ НА ПЪТ.

— Хм… Има логика съгласи се директорката. — Само че, нали пътуваше със самолет. Защо не си нарисувал и него?

— Нямаше никаква нужда. Такива ясни изгреви има САМО ЛЕТЕ. Всеки ще разбере, че пътуването със САМОЛЕТ Е.

— Дааа… — съкрушено поклати глава учителката. — Така е… Ами Шаро къде е? Нали и него споменаваше в телеграмата.

Саня се съгласи да го добави:

— Змията съска — обясни гой. — Ето я цялата телеграма:

ОЧАКВАЙТЕ МЕ! ВЕЧЕ СЪМ НА ПЪТ С-С-С ШАРО.

Той изсвири с уста и Шаро дотича. Саня му пъхна писмото между зъбите и му заповяда да го занесе на клоуните.

Шаро влетя в клас, захапал посланието. Клоуните се втурнаха към него. Наташа както винаги изпревари всички. Тя започна да чете писмото:

— Ами че всичко е толкова просто и ясно! — „Слънцето залезе. Животните се прибират от паша. Саня иска, като порасне, да стане раздавач.“

— Хм, много трогателна история — каза Василиса Потаповна. — Може и тъй да е било.

— А бе не е толкова просто — възрази Шура. — Погледнете само: Шаро, слънце, змия… Че то си е цяло стихотворение:

Настъпва утро над земята,

изгрял е първи слънчев лъч.

Изплашен Шаро от змията,

насред шосето хвърля къч.

— Възвишена поезия — отбеляза другарят Доматов. Но изведнъж се сепна. — Как ще хвърля къч от страх храбрият и верен Шаро?!

— Даа, ще внесем някои поправки — съгласи се поетично настроеният Шура. — Ще вземем под внимание Шаровата храброст:

Настъпва утро над земята,

изгрял е първи слънчев лъч.

Но храбър Шаро пред змията

не хвърля на шосето къч.

Василиса Потаповна беше смаяна. Как от такова малко писмо се роди толкова поезия? С толкова противоположен смисъл. Шаро хем хвърля къч от страх, хем не помръдва пред змията. Самата Василиса Потаповна без малко и тя да хвърли къч от почуда.

През това време в зоокъта Ирина Вадимовна разговаряше със Саня:

— Преди си живял в тайгата. Ходел си на лов. Твоята ловна коза е дебнела катеричките. А сега трябва да се трудиш. Да се учиш да пишеш и да смяташ.

— А-а-а, не! — възрази Саня. — Не ми трябва да смятам. Само да пиша. Много ми се иска да си пишем писма.

— С кого?

— Ще ви покажа. — Саня извади от пазвата си списание „Огоньок“, завито с целофан, и посочи снимката на едно много красиво момиче. — Щом я видях, веднага реших де се запозная с нея. Тя е толкова строга и толкова сериозна. А не мога да пиша. Затова дойдох при вас, да се науча.

— Много красива девойка — съгласи се Ирина Вадимовна. — Непременно ще се запознаем по-отблизо с нея. Мисля, че дори зная къде живее.

В това време дотичаха клоуните и задекламираха на Саня неговото вълнуващо стихотворение:

Настъпва утро над земята,

изгрял е първи слънчев лъч.

Но храбър Шаро пред змията

не хвърля на шосето къч.

— Голяма работа стана — разсмя се Ирина Вадимовна. — Изпрати им телеграма, а те съчиниха цяла поема.

Тогава Саня им разясни писмото си.

— Такова писмо трябва да се изпраща заедно с подателя — обади се другарят Доматов. — Той да го разчете.

— Да проведем още един такъв опит! — предложи Ирина Вадимовна. — Хайде!

— Има едно противопожарно правило: КРИЙТЕ КИБРИТА ОТ ДЕЦАТА! Изобразете го с рисунки.

Клоуните дълго се съвещаваха в ъгъла с другаря Доматов. Накрая донесоха следната рисунка:

Кибрит, наметнат с одеяло.

— Как да разбираме това? — попита Ирина Вадимовна. Василиса Потаповна само примигваше под очилата.

— Какво толкова има за разбиране! — каза Наташа. — Ето го кибрита. ПОКРИТ Е с одеяло. Излиза: ПО КРИЙТЕ КИБРИТА! С други думи: Крийте по-добре кибрита! Ясно е като бял ден.

— А децата къде са?

— Няма нужда от тях. Трябва да се крие кибритът, и това е. От кого — няма значение.

— Хубав плакат — съгласи се директорката. — Но вместо ПОКРИЙТЕ, току-виж сме разбрали ЗАВИЙТЕ, с други думи СВИЙТЕ. Тогава още по-хубав плакат ще се получи: „СВИВАЙТЕ КИБРИТИ!“ — засмя се Ирина Вадимовна. — Не върви тая работа с рисунките. Как ще изписваме имената? На другаря Доматов домат ли ще нарисуваме в паспорта?

Клоуните се оклюмаха. Явно бе, че нищо няма да направят с рисунки.

— Тогава да направим основни изводи — строго, но весело каза директорката. — Хората общуват помежду си чрез разговори, писма, телеграми, бележки и жестове… Като почуквания с пръст например. — И тя чукна Саня по главата. Защото беше бръкнал в аквариума и общуваше с рибките чрез улавяне в шепа.

— Можем дори да разговаряме с хора, които са отдавна умрели. Да ги разбираме, като четем книгите, написани от тях.

— Много обичам старинните книги — намеси се Наташа. — Те са такива огромни. Като тупнеш някого с такава книга, веднага става два пъти по-умен.

— Обаче, ако не се биеш, а я прочетеш — възпитателно отбеляза главната възпитателка, — може да станеш и десет пъти по-умна.

Ирина Вадимовна продължи:

— Нашата реч се състои от отделни молби, мисли, описания. Тях ние предаваме с помощта на изречения: „Тракторът прегази през реката.“

— Хайде всеки от вас да измисли по едно изречение — предложи Василиса Потаповна.

Пръв го измисли другарят Доматов:

— „Началникът Петров сгази лука.“

Клоунът Саня поде подхвърлената идея:

— „Жената на началника Петров сгази лука.“

— Наташа доразви тяхната мисъл:

— „Децата на началника Петров сгазиха лука.“ Горките.

Само клоунът Шура мълчеше.

— Защо мълчиш? — попита Ирина Вадимовна. — Измисли и ти нещо.

— Какво да измисля? То не остана вече лук за газене…