Едуард Успенски
Училище за клоуни (12)

Дойде и третият учебен ден.

На сутринта всички спряха пред входа смаяни. Защото на вратата имаше катинар и бележка: „Веднага да се освободи помещението. Тук ще се провеждат курсове за повишаване квалификацията на домакините. Другарят Хлебарков.“

Ирина Вадимовна каза на учениците:

— Миналия път говорихме, че всички мисли и желания се изказват чрез изречения. В тази бележка има три изречения: „Веднага да се освободи помещението“, „Тук ще се провеждат курсове за повишаване квалификацията на домакините.“ и „Другарят Хлебарков“. Ясно ли е?

— Ясно — отговори Саня. — Само че не е ясно.

— Кое не е ясно?

— Не е ясно какво да правим с помещението. Да го освобождаваме или не.

— В никакъв случай. Продължаваме занятията. Моля, преразкажете тази бележка със свои думи.

— Нека аз! — извика Наташа. — Вече го измислих. С други думи трябва да се каже така: „Скъпи клоуни, по-бързо напускайте. Тук ще бъдат обучавани домакините, а не вие. Другарят на всички насекоми!“

— Много добре. Но какъв е този другар на всички насекоми?

— Щом е хлебарков другар, то с други думи е другар на насекомите.

— Хлебарков е име — намеси се Доматов. — Това е моят началник. Командва всички домакини в района.

Ирина Вадимовна сърдито задърпа катинара. Наташа завика:

— Шура! Шура! Замисли се така, че да се появи ключът!

Шура се замисли, защрака. После сложи шапката си на земята и рече:

— Едно! Две! Три!

Шапката подскочи и кацна на главата му. Всички видяха, че от земята избликва вода и че до изворчето има водопроводен ключ.

— Хубав ключ — каза Ирина Вадимовна. — Само че с него катинар не може да се отключи.

После се обърна към Доматов:

— Къде работи този другар на насекомите?

— Седи си в управлението. Или тича из града. Проверява домакините.

— Няма да избяга далече! — разпалено извика Саня. — Шаро, при мен!

Шаро беше вързан за едно колче на двора. Дотича на подскоци заедно с него. Саня му даде да подуши бележката и изкомандва:

— Дръж!

Шаро се втурна напред по следата. Чуваше се само чаткане на копита.

— Стой! — извика Ирина Вадимовна. — Стойте! Ами че той ще го разкъса.

Къде ти! От Шаро вече нямаше и следа. От Саня също.

Тогава Ирина Вадимовна подпали мотоциклета и полетя след тях.

Останалите клоуни също понечиха да хукнат с потерята, но Василиса Потаповна разпери ръце и ги хвана И рече:

— Прекрати тичането! Продължаваме урока.

Клоуните се подчиниха и не побягнаха.

— Сега ще вземем тебешир — каза възпитателката — и всички като един ще нарисуваме зловещото изречение: ТОЙ ЩЕ ГО РАЗКЪСА.

Шура веднага нарисува как Шаро разкъсва Хлебарков.

Другарят Доматов нарисува как другарят Хлебарков разкъсва Шаро.

А Наташа, само като видя асфалт и тебешир, си разчерта „дама“ и започна да подскача. Занятията продължаваха.

 

 

Шаро препускаше по следата, навел глава с рога, насочени напред.

След него тичаше Саня, хванал края на дългата връвчица.

Другарят Хлебарков, който им заключи училището, беше лош човек. Но знаеше добре правилата за уличното движение. Пресичаше пътя само където имаше такъв знак:

Но и Шаро постъпваше мъдро. Ако светеше червено, нищо не можеше да го накара да тича напред и да се навира под колелата. Преминаваше само на зелено.

И не само че не нарушаваше правилата, ами и на другите не даваше. Една бабичка се юрна да пресече улицата пред автобуса. Шаро я хвана със зъби за фустата и я задържа на място. Тоест спаси я. Пребледнелият шофьор изскочи от кабината и го разцелува.

А на Ирина Вадимовна и мотоциклета не им провървя. Саня свърна в една странична уличка. Тя искаше да тръгне след него, но видя знака:

Той означава, че за превозните средства е разрешено движение само направо. Излиза, че мислите и заповедите може да се предават не само с думи, но и със знаци.

Ирина Вадимовна премина „само направо“ и изгуби от погледа си чевръстия Саня и неговия верен рогат приятел.

Следата на другаря Хлебарков доведе Шаро и Саня до метрото.

Там ги спря дежурната. Показа инструкцията на Саня. Каза му:

— Виждате ли: „Влизането в метрото с котки и кучета е забранено.“

Саня отмести инструкцията настрана:

— С котки и кучета е забранено. А с кози служебни и граничарски не е забранено!

Дежурната прелисти още веднъж с надежда инструкцията, но в нея нямаше нищо повече. И отстъпи.

Само нареди да се увият с нещо рогата на Шаро, както скиорите омотават острите краища на ските си, за да не наранят пътниците. Саня си свали шалчето, омота рогата на Шаро и хукна надолу по ескалатора.

Василиса Потаповна провеждаше занятията. Шура и Наташа играеха на „дама“. Само Доматов беше дисциплиниран.

— Ние говорим — твърдеше възпитателката — с думи.

— Не — възрази Наташа. — Говорим с уста.

— Говорим с ДУМИ! Например думата БОНБОН.

— БОНБОНЪТ не е дума. Това е ядене. Много вкусно.

Василиса Потаповна кипна:

— Говорим с думи. Деца, повикайте на помощ фантазията си. И вие, другарю Доматов, също.

Учениците се съсредоточиха.

— Представете си, че съм имала бонбон. Изяли сме го. Какво е останало?

— Обвивката — бързо рече Наташа.

— Не, не обвивката.

— Пликчето.

— Не. Нито пликчето, нито нищо. Вие, другарю Доматов, кажете какво е останало?

— Останало е чувство на дълбоко задоволство, чувство на благодарност към учителския колектив.

— Отде накъде пък чувство на благодарност! — завика възпитателката. — Изяли сме бонбона, а думата БОНБОН е останала.

— Бонбонът не е дума. Това е нещо за ядене в хартийка — пак се обади Наташа.

— Помощ! — тихо промълви Василиса Потаповна.

— Да имаше бонбони — рече Доматов, — щяхме да се оправим.

Наташа отведе Шура настрана:

— Постарай се, напрегни се. Спешно са нужни учебни пособия. Най-добре бонбони „Златно ключе“. Ама не по-малко от килограм.

Шура кимна и веднага забръмча и запука. После сложи шапката си на земята.

— Сега ще избликне нефт — рече Доматов.

Но нефт не избликна. Когато вдигнаха шапката, под нея имаше красив златен ключ. Не по-лек от килограм.

— Кому е притрябвал този ключ! — възмути се Василиса Потаповна. — На нас ни трябват бонбони.

— Ключ също ни трябва — отбеляза съобразителният Доматов. — Сега можем да отключим катинара.

Така и стана пъхнаха ключа и катинарът се отвори.

— Ура! — завикаха клоуните.

— БОНБОНЪТ е нещо, увито в хартийка — каза Василиса Потаповна. — Ами УРА какво е?! То пък да не е нещо в кутийка?

Клоуните се огледаха наоколо:

— Няма УРА.

— Вярно, такъв предмет няма. Има такава дума. Има още и дума МОЛЯ. А предмет МОЛЯ няма. Защото думата е едно, а предметът — друго. Понякога с една и съща дума се наричат два различни предмета. Да речем, има дума ЗАЕК. С нея наричат и животното, и страхливия човек.

— Точно така — съгласи се. Наташа. — Случва се думата да е една, а предметите няколко. Например влакът на гарата е един, а вагоните десетина.

— Вагоните нямат нищо общо с това. Примерът е неправилен. А има и такива случаи, когато един и същ предмет може да се назове с различни думи. Кой ще измисли такъв пример? — попита Василиса Потаповна.

— Аз съм такъв предмет! — каза Шура и сам се смая от себе си. — Може да ме нарекат с различни думи — КЛОУН и ГРАЖДАНИН, и УЧЕНИК.

— И ЮНАК — добави Василиса Потаповна.

Тя завърши урока и изпрати клоуните в столовата.

— Моля утре никой да не закъснява!

Сърцето й се свиваше от тревога.

— Къде се дяна моето началство с мотоциклета? И къде е този мой любим КЛОУН, ЛОВЕЦ и ГРАЖДАНИН с неговия четириног животински свят?

Четириногият животински свят беше Шаро. Сами виждате — един предмет, а цели три думи.