Нора Робъртс
Дръзко ченге (12)

Дванадесета глава

Джъд стисна волана и зави по Седемдесет и шеста улица. Този път не беше нервен. Беше нетърпелив. Мисълта да доведе Уилсън Тримейн III — внук на щатски сенатор — в участъка за разпит по подозрение в убийството на четири жени го изпълваше с трескаво нетърпение.

Бяха го пипнали. Джъд бе уверен, че са пипнали престъпника. Скицата на художника, кръвната група, записа на гласа. Всичко това бе ускорило разследването. И най-вече трябваше да благодарят на късмета си. Касетофонът на Бес се бе оказал решаваща улика. Една от случайностите в полицейската работа, които винаги го изумяваха.

Трилуотър бе разпознал Тримейн от скицата на художника. Джъд си спомни как шефът дълго я бе гледал, сетне бе изпратил Алекс в архива на вестниците. Администраторът в хотела бе разпознал снимката на Тримейн измежду пет други.

После Алекс бе използвал връзките си в една от местните телевизионни компании и бе получил видеофилм на Тримейн, който участваше в кампанията за преизбирането на дядо си. Момчетата от лабораторията веднага се хванаха на работа и сравниха гласа със записания на касетофона на Бес.

Още му се гадеше при мисълта за записа, но за нищо на света нямаше да се издаде пред Алекс. Също както нямаше да му покаже и обзелото го в момента нетърпение.

— Та значи — подхвърли небрежно — смяташ, че Янките ще станат шампиони тази година?

Алекс дори не си даде труда да се обърне. Съвсем ясно долавяше вълнението на партньора си.

— Когато едно ченге започне да си облизва устните, забравя куп неща. Прави какви ли не процедурни грешки, които помагат на негодника да се измъкне и да остане на свобода.

Джъд стисна челюсти.

— Не си облизвам устните.

— Малой, лигите ти ще потекат всеки момент. — Алекс огледа красивата стара сграда, докато Джъд търсеше място за паркиране. Готическия стил го изпълни с възхищение, както и тесните високи прозорци, отрупаните с цветя тераси. Тримейн живееше на последния етаж в двуетажен разкошен апартамент с изглед към парка. Сградата имаше униформен портиер.

Тримейн живееше нашироко, правеше каквото искаше, носеше италианските си костюми и швейцарския си часовник.

А четири жени бяха мъртви.

— Не влагай лични чувства — рече Алекс, щом излязоха от колата. — Правило номер пет на Станисласки.

Но Джъд чудесно бе опознал партньора си.

— Гориш от желание да го пипнеш също като мен.

Алекс срещна погледа му. В очите му нямаше нито нетърпение, нито вълнение, нито дори задоволство. Само хладна ярост.

— Тогава да спипаме копелето.

Показаха значките си на портиера, сетне се качиха в асансьора заедно с пълна жена на средна възраст и нейния лаещ шнауцер. Алекс вдигна поглед и зърна в ъгъла камерата на охранителната система. Това може да се окаже полезно, помисли си. От прокуратурата сигурно ще изискат записите от нощта на убийствата. Ако бяха надписани по дати, още по-добре. Но и да не бяха, пак имаха неоспорими доказателства срещу Тримейн.

Шнауцерът слезе на четвъртия етаж. Двамата полицаи продължиха до осмия. Рамо до рамо приближиха до апартамент 8Б.

Макар че вратата бе масивна, Алекс долови отвътре звуците на ария от операта „Аида“. Никога не се бе интересувал много от опери, но точно тази му харесваше. Зачуди се дали отсега ще я намрази. Натисна звънеца.

Наложи да позвъни втори път, преди Тримейн да отвори. Алекс го позна веднага. Не беше никак трудно след толкова ровене из снимките, вестниците и видеозаписите. Разбира се, познаваше и гласа му. Спокоен, развеселен и извратено развълнуван.

Облечен в дебела хавлия, която подхождаше на сините му очи, Тримейн подсушаваше мократа си руса коса с кърпа с монограм.

— Уилсън Тримейн?

— Да, аз съм. — Тримейн спокойно премести очи от единия към другия. Не притежаваше нюха на уличните престъпници да надушва ченгетата. — Боя се, че ме хванахте в неподходящ момент.

— Да, сър. — Без да отмества поглед от очите на мъжа, Алекс извади значката си. — Детективи Станисласки и Малой.

— Детективи? — В спокойния глас на Тримейн се прокрадна леко любопитство. Но лекото трепване не убягна на Алекс. — Не ми казвайте, че секретарката ми отново е забравила да плати таксите за паркиране.

— Ще трябва да се облечете, господин Тримейн. — Като все още го наблюдаваше Алекс прибра значката. — Бихме желали да дойдете с нас.

— С вас? — Тримейн отстъпи назад. Джъд забеляза, че ръката му обви топката на вратата. Кокалчетата побеляха. — Боя се, че това доста ще ме затрудни. Имам ангажимент за вечеря.

— Ще го отложите — рече Алекс. — Вероятно няма да свършим бързо.

— Детектив…

— Станисласки.

— А, Станисласки. Знаете ли кой съм?

Алекс със задоволство му показа, че това му е известно.

— Съвсем точно зная кой си, Джак. — Той зърна страха, прокраднал се в очите на Тримейн. — Отиваме в центъра на града, господин Тримейн. Ще бъдете подложен на разпит за убийствата на четири жени. Мери Родел… — Гласът му затихваше и ставаше все по-страховит с всяко следващо име. — Анджи Хоровиц, Кристал Лару и Розали Худ. Можете да се обадите на адвоката си.

— Това е абсурдно.

Алекс стовари длан върху вратата, преди Тримейн да успее да я затръшне.

— Можем да ви отведем и в този вид… и да изнесем представление на съседите. Или ще се облечете?

Алекс долови паниката на мъжа и в същия миг онзи се втурна да бяга. Можеше да избегне това — разбира се, че можеше — ала изпита такова удовлетворение, като блъсна Тримейн в облицованата с коприна стена. Малка изящна статуя падна от нишата и се търкулна по килима. Когато Алекс изправи Тримейн за реверите, зърна на врата му златна верижка с пропукано сърчице, същата като онази, която бяха прибрали като веществено доказателство. Видя и превръзките върху раните, нанесени му от Розали, докато се бе борила за живота си.

— Само ми дай повод. — Алекс се наведе към него. — С удоволствие ще се възползвам.

— Ще ви отнема значките. — Сълзи се застичаха по бузите на Тримейн и той се свлече на пода. — Дядо ще ви отнеме значките.

Отвратен, Алекс се извърна към Джъд.

— Иди намери някакви панталони. Аз ще му прочета правата.

Джъд кимна и се отправи към спалнята.

— Не влагай лични чувства, Станисласки.

Алекс почти се усмихна.

— Разкарай се, Малой.

 

 

Невъзможно е да се измъкне, помисли си Алекс, докато влизаше в сградата, където се намираше апартаментът на Бес. Можеше да си наеме най-добрите адвокати по целия Източен бряг и пак нищо нямаше да постигне. Доказателствата бяха неопровержими — особено след като намериха в нощното му шкафче оръжието на престъпленията.

Лесно бе да се докаже, че е имал възможност да извърши убийствата, а колкото до мотива — това беше работа на психиатрите. Може би щяха да пледират невменяемост. Възможно бе дори да успеят да докажат тезата си. Все едно, негодникът нямаше да остане на свобода.

Това щеше да посмекчи горчивината от смъртта на Розали. Надяваше да поуталожи скръбта на Бес.

Едва не й се беше обадил от участъка, но искаше да й го каже лице в лице. Докато чакаше асансьора премести в другата си ръка букета от люляк, който носеше. Може да беше избрал необичайно време, за да й поднесе цветя, но смяташе, че тя има нужда от тях.

Влезе в кабината, бръкна в джоба си и напипа кутийката за бижута. Моментът беше още по-необичаен за предложение за женитба. Но знаеше, че той има нужда да го направи.

Плашеше го мисълта колко много държеше на Бес, колко силно желаеше тя да бъде с него. Да разговаря с него, да го слуша, да го разсмива. Да го люби. Знаеше, че пришпорва събитията, но смяташе, че колкото по-бързо я накара да се омъжи за него, толкова по-малка е вероятността тя да промени решението си.

Тя бе убедена, че го обича. След като бъдат обвързани емоционално и законно, ще разполага с много време, за да се увери, че това е истина.

Вратите на асансьора се отвориха и Алекс пъхна ключа в бравата. Ще си поръчаме вечеря вкъщи, реши Алекс. Ще послушаме музика, ще запалим свещи. Не, тя сигурно е имала подобно преживяване преди, а той не желаеше да следва нечий чужд шаблон. Трябваше да измисли нещо друго.

Алекс отвори вратата. Мозъкът му трескаво работеше да открие някой оригинален начин, по който да помоли Бес да стане негова жена. Кръвта се оттегли от лицето му и очите му потъмняха. Усети някакво блъсване в гърдите, сякаш беше прострелян.

Бес стоеше в центъра на стаята и се смееше. Беше в прегръдките на друг мъж, устните й тъкмо се отдръпваха от неговите.

— Чарли, аз… — Тя чу звука на затварящата се врата и се обърна. Усмивката замръзна на лицето й. — Алекси.

— Май трябваше да почукам. — Гласът му бе страховито спокоен.

— Не. Разбира се, че не. — Сякаш пеперуди запърхаха в стомаха й, а крилете им бяха остри като бръснач. — Чарли, това е Алекси. Говорих ти за него.

— Разбира се. Мисля, че се запознахме на партито на Бес — обърна се той към Алекс. Очевидно усетил напрежението, което пулсираше в стаята, той стисна раменете на Бес. — Тя прави най-хубавите празненства.

Алекс остави цветята. Едно нежно цветче се отчупи и падна на пода.

— Така съм чувал и аз.

— Е, аз трябва да тръгвам. — Чарли се наведе и отново целуна Бес. Алекс сви юмруци. — Нали няма да ми откажеш?

— Разбира се, че не. — Тя успя да се усмихне пресилено, доволна, че Чарли е прекалено разсеян, за да забележи. — Знаеш колко се радвам за теб, Чарли. Ще се чуем.

Той жизнерадостно пое към вратата и махна за довиждане, преди да излезе. В настъпилата тишина, Алекс дочу музиката. Цигулки и флейти шепнеха от стереоуредбата. Много романтично, помисли си той и стисна зъби.

— Е, виждам, че трябва да обясня — рече Бес. Очите й бяха съвсем сухи, макар че сърцето й плачеше. Тя приближи до бутилката вино и напълни чашата си. — Виждам също, че вече си направил заключенията си, така че обяснението ще е напълно излишно.

— Бързо действаш, Бес.

Зарадва се, че е с гръб към него. Защото ръката й трепеше, докато поднасяше чашата към устните си.

— Така ли мислиш, Алекси?

— Или може би през цялото време си се срещала с него.

Тя се извърна и очите й гневно проблеснаха.

— Как може да ми говориш така?

— А какво очакваш да кажа? — Алекс не приближи до нея. Не се осмели да го стори. — Влизам тук и те заварвам с него. Музика, бутилка хубаво вино. — Прииска му се да беше прострелян. Сигурно нямаше да боли толкова, колкото от това предателство. — Да не ме смяташ за идиот?

— Не, не те смятам за идиот. — Искаше й се да седне, но само леко се подпря на масата. — Но трябва да съм била много непредпазлива, щом си уреждам среща тук, след като съществува възможност да ме разкриеш. — Очите й бяха хладни като стъкло. — Хвана ме.

Той пристъпи напред и се застави да спре.

— Ще ми кажеш, че и с него не си спала, така ли?

Флейтите запяха във вибриращата тишина.

— Не, няма да ти кажа такова нещо. Не се срамувам, че съм била привързана към един много добър мъж дотолкова, че да бъда в интимни отношения с него. Ще ти кажа, че откакто те срещнах, не съм имала връзка нито с Чарли, нито с който и да било друг. Но доказателствата са срещу мен, нали, детективе?

Беше толкова уморена, толкова ужасно уморена, а от уханието на люляка й се искаше да се разплаче. Тази сутрин бе ходила на погребението на Розали, като сама бе уредила всички формалности. Бе отишла сама, без да спомене на Алекс. Но бе имала нужда от него.

— Позволи му да те целуне.

— Да, позволих му да ме целуне. Позволявам на много мъже да ме целуват. Това проблем ли е? — Тя остави чашата с вино, като потисна желанието да я разбие в пода. — Ти не беше девствен, Алекси, нито съм очаквала това от теб. Това е една от огромните разлики помежду ни.

— Има много по-голяма разлика между девствениците и…

Той замълча, ужасен от себе си. Нямаше предвид това. Извиненията напираха на устните му, ала по пребледнялото й лице разбра, че няма начин да върне назад дори неизреченото.

— Смятам, че е по-добре да си тръгнеш — рече хладно тя.

— Не сме свършили.

— Не те искам тук. Дори една курва може да избира.

Лицето му пребледня като нейното.

— Бес, нямах предвид това. Исках само да разбера…

— Не, не искаш да разбереш — прекъсна го тя. Сълзите напираха на очите й и тя едва изговаряше думите. — Никога не си искал да разбереш, Алекси. Никога не пожела да чуеш едно-единствено, в което исках да повярваш. Сега единственото нещо, което трябва да разбереш, е че не искам да те виждам повече.

Алекс усети как нещо се разкъса в стомаха му.

— Това не може да стане.

— Ако не си тръгнеш сега, ще повикам охраната. Ще се обадя на началника ти, ще позвъня на кмета. — Отчаянието я заля като вълна. — Ще направя всичко, за да стоиш далеч от мен.

Очите му се присвиха.

— Можеш да се обадиш и на Всемогъщия Господ. Нищо няма да ме спре.

— Може би това ще успее. — Тя стисна ръце и се загледа някъде над рамото му. — Не те обичам, не те искам, нямам нужда от теб. Беше забавно, докато бяхме заедно, но играта свърши. Мисля, че не е нужно да те изпращам.

Тя се извърна и бързо изкачи стълбите. В очите й се четеше болка. Даваше си сметка, че ако в погледа й се бе прокраднал гняв, мъжът щеше да я последва, но там имаше само болка и тя стигна сама до спалнята. Притиснала длани към лицето си, зачака, преглъщайки сълзите, докато чу вратата долу да се затваря. Свлече се на пода и усети вкуса на сълзите си. Бяха горчиви.

 

 

Нетърпелив, без да изпитва капка съчувствие, Михаил крачеше из почти необзаведения апартамент на Алекси.

— Не вдигаш телефона — рече той. — Не отговаряш на съобщенията. — Михаил ритна захвърлената на пода риза. Апартаментът приличаше на бойно поле. — Имаш късмет, че дойдох аз, а не мама. Щеше да ти издърпа ушите, задето живееш като прасе.

— Дадох на прислугата един месец отпуск. — Почти пиян, Алекс си наля нова чаша водка от наполовина празната бутилка.

— И пиеш сам посред бял ден.

— Ами прави ми компания. — Алекс безгрижно махна към кухнята, където бяха натрупани мръсни чинии. — Там някъде трябва да има чиста чаша.

Михаил си изми чаша и се върна. Седна и си наля.

— Какво има, Алекси?

— Празненство. Имам свободен ден. — Алекс отпи голяма глътка. — Хванах лошия. — Той вдигна тост. — И загубих момичето си.

Михаил забарабани с пръсти по масата. Беше очаквал нещо такова.

— Скарал си се с Бес?

— Скарал? — Свил устни, Алекс се втренчи в бистрата течност в чашата си. — Не знаех, че това е терминът. Заварих я с друг мъж.

Чашата на Михаил застина пред устните му.

— Грешиш.

— Не. — Алекс посегна към бутилката с почти стабилна ръка. — Влязох и я заварих да се целува с един от бившите си годеници. Бес има хоби да се сгодява.

Михаил само поклати глава. Нещо не се връзваше в картината.

— Уби ли го?

— Мина ми през ума. — Преди да отпие отново, Алекс прокара език по зъбите си. Добре, помисли си. Бяха почти безчувствени. Скоро цялото му тяло щеше да се вцепени. — Жалко, че съм ченге.

— Какво беше обяснението?

— Не ми даде обяснение. — Алекс остави чашата и разтърка лицето си с длани.

— Защото си я обвинил, без да й се довериш.

— Не съм я обвинил — отвърна Алекс и притисна пръсти към пламналите си очи. — Не беше нужно. Това, което почти изрекох, беше непростимо. Тя ме изхвърли, но преди това ми каза, че бездруго не ме обича.

— Лъже. — Преди Алекс да успее да вдигна чашата си, Михаил сграбчи китката му. — Казвам ти, лъже. Преди няколко дни тя се отби при Рейчъл и бебето. Накарах я да ми позира и я скицирах, докато ми говореше за теб. Не греша за това, което зърнах в очите й, Алекси. Трябва да си сляп, за да не си го видял.

Беше го видял и болезненият спомен впи нокти в него. Той опита да се изправи, за да избяга от нея.

— Тя лесно се влюбва.

— Е, и какво от това? Има любов и любов. Ти колко пъти си се влюбвал?

— Сега ми е за първи път.

— Тази любов, да. Но имаше и други.

— Беше различно.

— Аха. — Развеселен, Михаил вдигна пръст. — Значи ти може да си играеш с любовта, докато намериш истинската, но на Бес й е забранено.

— Просто… — Не можеше да оспори тази теза. Особено след като главата му се въртеше. — По дяволите, ревнувах. Имах право да ревнувам.

— Имаш право и да се правиш на глупак. — Доволен, че нещата могат да се оправят, Михаил кръстоса крака. — Правиш ли го?

— Страхотно. — Алекс залитна и тежко седна. — Смятах да я помоля да се омъжи за мен. Носех пръстен в джоба си и онези глупави люляци. Бях уплашен до смърт, че ще каже да. И още по-уплашен, че може да ми откаже. — Той подпря глава на ръцете си. — Защо, по дяволите, целуваше онзи кучи син?

— Може би ако беше попитал учтиво, щеше да ти каже.

С крива усмивка, Алекс отмести зачервените си очи към брат си.

— Ти щеше ли да попиташ учтиво?

— Не, щях да му счупя ръцете, може би и краката. После щях да попитам. — Михаил въздъхна и потупа Алекс по рамото. — Но така бих постъпил аз. Ти си много по-импулсивен.

— Можем да отидем да го намерим. — Алекс се наведе и прегърна Михаил. — Ще го пребием заедно. Като в добрите стари времена.

— Ще опитаме нещо друго. — Михаил стана и дръпна Алекс да се изправи.

— Къде отиваме?

— Ще те напъхам под студения душ, докато умът ти се проясни.

Алекс залитна и обви ръка около врата на брат си.

— Защо?

— За да можеш да намериш момичето си и да помолиш да ти прости, пълзейки в краката й.

Алекс се втренчи в накланящия се под.

— Няма да пълзя.

— О, ще го направиш. И по-добре да свикнеш с това, преди да се ожениш за нея. Имам повече опит от теб.

— О, тъй ли? — Той се ухили, представил си как по-големия му брат пълзи в краката на Сидни. В същия миг Михаил го бутна с дрехите под душа. — Може ли да гледам следващия път?

— Не. — С огромно удоволствие Михаил завъртя докрай крана на студената вода и се заслуша в ругатните на брат си, повален на пода от силната струя. — Това е добро начало.

— Кучи син. — И двамата се разсмяха, когато Алекс хвана Михаил през врата и го дръпна под душа.

 

 

Беше почти трезвен, когато влезе в кабинета на Бес, но не се смееше. Трудно бе да се смееш, когато гърлото ти е стегнато от нерви.

Ще бъда разумен, обеща си той. Щяха да обсъдят целия случай като цивилизовани зрели хора. И ако тя не му дадеше правилните отговори, щеше да я удуши. После винаги можеше да се арестува.

Но зърна единствено Лори, която трескаво пишеше.

— Ще бъда готова с промените в шест часа — извика тя и вдигна поглед. Очите й го пронизаха като стрели. — Какво искаш, по дяволите?

— Трябва да видя Бес.

— Нямаш късмет. — Нямаше да позволи на никого да причини болка на приятелката й и да остане ненаказан. — Не е тук.

— Къде е?

Тя назова толкова неприемливо място, каза го тъй хладно, че Алекс едва не се усмихна. Но това не беше всичко. Жената скочи, затръшна вратата и я заключи.

— Седни. Много съм ти насъбрала.

— Кажи ми къде е тя.

— За нищо на света. Знаеш ли какво й причини? — Тя го блъсна с длан в гърдите. — Защо просто не извади сърцето й и не го наряза на малки парченца, когато си направил това?

— Аз да съм направил нещо? — Той пъхна ръце в джобовете си, за да не я блъсне. — Аз просто влязох и я заварих в обятията на онзи драматург.

— Не знаеш какво си заварил.

— Тогава защо не ми кажеш?

По-скоро би умряла.

— Ти изобщо не я познаваш, нали? Нямал си и най-малка представа какъв късмет имаш. Тя е най-любвеобилният, най-великодушният и най-щедрият човек, когото познавам. Би пълзяла върху счупени стъкла заради теб. — Уплашена, че ще извърши някакво насилие, ако не се раздвижи, Лори закрачи из стаята. — Бях толкова радостна, когато ми каза за теб. Виждах колко е влюбена в теб. Наистина влюбена. Не те бе взела под крилото, докато ти намери някоя по-подходяща.

— Да ми намери някоя?

— Какво мислиш, че направи с всички останали мъже, които бяха лапнали по нея? О, опита да се убеди, че е влюбена и че те също я обичат, а всъщност през цялото време слушаше за проблемите им като загрижена майка. Сетне ги насочваше към някоя жена, която решаваше, че е идеална за тях. Обикновено се оказваше права.

— Тя е щяла да се омъжи…

— За никого не е щяла да се омъжи. Когато се е съгласявала, било е за да не нарани чувствата на другия. Да, и защото искаше да има около себе си човек, на когото да може да разчита. Но колкото и лоялна и чувствителна да е към чувствата на другите хора, не е глупава. Казваше си, че ще се омъжи, сетне тръгваше да си търси заместничка.

— Заместничка? Защо… — Но Лори не бе готова да му даде думата.

— Не че си е правила такива сметки. Но след като видиш, че се случва няколко пъти, забелязваш шаблона. Но ти… — Тя рязко се завъртя към него. — Ти разчупи шаблона. Бес имаше нужда от теб. А ти я накара да плаче. — Сълзи на гняв проблеснаха в очите на Лори. — Нито веднъж не съм я виждала да плаче заради мъж. Тя просто отново се превръщаше в моята приятелка Бес и всички бяха щастливи. Но за теб си изплака очите.

Чувстваше се дребнав, отвратителен и започваше да свиква с мисълта за пълзенето.

— Кажи ми къде е. Моля те.

— И защо, по дяволите, трябва да го направя?

— Обичам я.

Искаше да му се озъби, задето се осмелява да изрича тези думи, но зърна в очите му същата мъка, която бе видяла и в очите на приятелката си.

— Чарли беше…

— Не. — Той бързо поклати глава. — Това няма значение. — Беше важно единствено доверието, а беше време да се довери на Бес. — Не искам да знам. Просто имам нужда от нея.

Лори въздъхна и завъртя пръстена с диамант на лявата си ръка. Бес я бе подтикнала да вземе правилно решение по отношение на Стивън. Надяваше се да й отвърне със същото.

— Ако отново й причиниш болка, Алекс…

— Няма. — Той въздъхна. — Не искам да я нараня отново, но сигурно ще го сторя.

Лори се смили, защото точно такива биха били думите на един влюбен мъж.

— Изпратих я вкъщи. Не бе в състояние да работи.

— Благодаря.

 

 

Не обичаше да се чувства по този начин. Единственият начин да изкарва дните бе да си повтаря, че утре ще бъде по-добре. Трябва да бъде по-добре.

Но не вярваше в това.

Сърце не й бе дало да изхвърли люляците. Бе се опитала. Дори бе стояла с тях над кошчето за боклук, плачейки като глупачка. Но мисълта да се раздели с тях й бе непоносима. Измъчваше се с лекото ухание винаги, когато слезеше долу.

Замисли се дали да не предприеме пътешествие — където и да е. Времето й за отпуск наближаваше, но й се струваше нечестно да изостави Лори, особено след като приятелката имаше планове за сватба.

В това си състояние много помагаш на Лори и на сериала, саркастично си рече тя. Но проблемите на хората в Милбрук изглеждаха незначителни в сравнение с нейните. Жалко, че не мога да се опиша в сериала, помисли си тя, докато стоеше в кухнята, опитвайки се да си приготви нещо за ядене.

Е, наистина постигнах невероятен успех, каза си Бес и притисна пръсти към подпухналите си очи. Беше се влюбила и сърцето й беше разбито. Страхотно проучване за следващата проблемна връзка, която щеше да напише за телевизионната публика.

Да върви по дяволите храната. Щеше да се качи горе и да се наспи. Утре щеше да намери начин да се съвземе.

Щом излезе от кухнята, едва не припадна.

Той стоеше до масата, ръката му докосваше люляците. Извърна се и я погледна, а тя едва не се строполи на земята.

— Какво правиш тук? — остро попита тя.

— Все още имам ключ. — Той бавно отпусна ръка. Очите й бяха подпухнали от сълзите и изглеждаха уморени. Нищо от това, което му беше казала, нищо от това, което сам си бе казвал, не говореше по-красноречиво.

— Не беше нужно да го носиш. — Ако самообладанието беше всичко, което й бе останало, трябваше да се вкопчи в него. — Можеше да го пуснеш в пощенската кутия. Но ти благодаря. — Усмивката й бе хладна. — Ако това е всичко, бързам. Тъкмо бях тръгнала да се преоблека, защото ще излизам.

— Не можеше да ме гледаш, когато лъжеш. — Каза го наполовина на себе си, спомняйки си как бе отместила очи от лицето му, когато му каза, че не го обича.

Тя се насили да върне поглед към него.

— Какво искаш, Алекси?

— Много неща. Може би твърде много неща. Но първо искам да ми простиш.

Лицето й се сгърчи. Тя го прикри с ръка, макар да знаеше, че е твърде късно.

— Остави ме на мира.

— Мила, нека…

— Недей. — Тя се дръпна назад и обви ръце около тялото си, сякаш да се защити.

Неговите ръце застинаха на сантиметри от нея. Той си пое дълбоко въздух и ги отпусна.

— Няма да те докосна. — Гласът му бе тих и напрегнат. — Моля те, позволи ми да кажа това, за което съм дошъл.

— Какво още може да има? — Тя се извърна. — Зная какво мислиш за мен. Каза ми съвсем ясно.

— Причиних ти болка и сам се направих на глупак.

— Да, причини ми болка. — Бес все още трепереше при спомена. — Но не само последния път. Нараняваше ме всеки път, като се отдръпваше, когато имах нужда да ти кажа колко много те обичам. Казвах си, че това няма значение, защото ще мога да ти покажа. Господи, мислех си, той трябва да види любовта, защото тя е тук всеки път, когато погледна към него. Всеки път, когато си помисля за него. И той ме обича. Желае ме. През целия ми живот никой не ме желал. Не истински.

— Бес.

Тя се дръпна рязко от ръцете му.

— Родителите ми — започна тя и се извърна. — Колко пъти съм ги чувала да си казват един на друг: „Откъде се появи тя?“ Сякаш бях някакво бездомно кученце, което по погрешка бяха пуснали в дома си.

Когато тя започна да крачи из стаята и раменете й се изгърбиха, Алекс не пророни нито дума. Как можеше да й каже, че съжалява, задето е отворил стари рани и съжалява също, че това е било нужно, за да може тя да разкрие пред него потиснатите си чувства?

— Преживях го. Какво друго можех да направя? Вината не беше тяхна всъщност. Те винаги са били толкова идеални, по техните собствени изисквания, които аз не бях състояние да задоволя. Не бях идеална. Нито за тях. Нито за теб.

— Това ли мислиш, че искам?

Тя отмести поглед към него. Сълзите бяха пресъхнали. Нямаше полза от тях.

— Не зная какво искаш, Алекси. Зная само, че то продължава да се върти наоколо. След това отидох в пансиона. Тези ужасни ученически години, когато всички момичета са толкова умни и хубави, влюбват се и се разделят с любимите си. Никой не ме искаше. О, имах приятели. По някое време разбрах, че ако не се старая толкова, ако съм спокойна и се държа естествено, съществуват много хора, които ще ме харесат такава, каквато съм. Но нямаше никой, когото да обикна. Докато не срещнах теб.

— Никога няма да има друг. — Той я изчака да се обърне. — Обичам те, Бес. Моля те, дай ми още един шанс.

— Нищо няма да излезе. — Младата жена потърка уморените си очи. — Мислех си, че ще се получи, исках да се получи. Бях толкова сигурна, че любовта ще бъде достатъчна. Но не е. Не и без надежда. Не и без вяра.

Каза го напълно спокойно и Алекс усети как го обзема паника.

— Да пълзя ли искаш? — Той приближи и хвана ръцете й. — Тогава ще го сторя. Няма да позволя да ме изхвърлиш от живота си само защото бях глупав и уплашен. Няма да ти позволя.

Така ли пълзят мъжете, запита се Бес. Като хвърлят пламъци с очи и говорят високо.

— А следващия път, когато ме видиш да целувам стар приятел?

— Няма да ме е грижа. — Той изръмжа и закрачи из стаята. — Ще ме е грижа. Ще убия следващия мъж, който те докосне.

— Тогава целият Ню Йорк ще бъде осеян с трупове. — Би трябвало да е смешно, каза си тя. Защо не беше смешно? — Не мога да се променя заради теб, Алекси. Не бих те карала да се променяш заради мен.

— Не, не би го сторила. — Той прокара ръце през лицето си. — Зная, че целувката между приятели може да бъде безобидна, Бес. Не съм чак такъв голям глупак. Но онази вечер, когато влязох…

— Реши, че ти изневерявам.

— Не зная какво реших. Когато те видях, усетих… Чувствата ме заляха — предпазливо продължи той. — Така че не разсъждавах. Прекрасно съзнавам, че трябва да мисля, преди да направя заключение. Едно от правилата ми, което наруших. Имаше причини. — Поуспокоен, той приближи и хвана ръцете й. — Току-що бяхме извършили арест и бях напрегнат. Съзнавах, че трябва да ти разкажа за това. Вече не смятах да отделям тази част от живота си — която и да било част от живота си — от теб. Щеше да се разстроиш заради Розали. Знаех го. По дяволите, знаех, че ще отидеш сама на погребението и се чувствах като последния негодник, задето ти позволих.

— Нямах представа, че си знаел.

— Знаех. — Гласът му беше безизразен. Мислеше единствено за това колко силно му се иска да я прегърне. — Оставяш бележки навсякъде. Всякакви листчета се търкалят наоколо, надраскани с диалози, ангажименти. Видях една за цветята, които си поръчала за погребението и указания как се стига до гробището. — Той сведе поглед към ръцете си. — Ако разследването не бе напреднало толкова бързо, щях да си взема свободни часове. Щях да се опитам да дойда.

Бес не се съмняваше.

— За мен беше по-важно да хванеш човека, който я е убил, отколкото да стоиш до мен край гроба й.

— Не бях с теб — бавно продължи той. — А исках да бъда. И когато дойдох тук, исках… — Едва ли моментът беше подходящ да извади пръстена от джоба си. — Избухвам за много неща, Бес. Разбиранията ми са малко старомодни и ще ти се извинявам за тях колкото често искаш. Но бих искал да ме изслушаш.

— Всичко е наред. Алекси, Чарли беше тук, защото…

— Не искам да зная. — Той обхвана лицето й и я накара да го погледне. Искаше тя да прочете чувствата в очите му. — Не е нужно да ми обясняваш. Няма да се промениш заради мен.

Болката постепенно напускаше сърцето й.

— По-скоро искам да изясня нещата. Бях твърде ядосана, за да го сторя по-рано. Чарли дойде да ми каже, че Габриела е бременна. Беше развълнуван като малко момченце на Коледа и искаше да сподели добрата новина с приятел. И да ме помоли да стана кръстница на детето му — макар че ще се роди чак след седем месеца и половина.

Алекс притисна чело към нейното.

— Трябваше да ме премажеш, Макний. — Устните му се сведоха към нейните, ала тя се отдръпна. Алекс търпеливо погали с палци слепоочията й. — Само веднъж — прошепна и вкуси устните й.

Нямаше намерение да я целува страстно, нито да я притиска толкова силно, че и двамата да не могат да дишат. Но не можа да се удържи и усети как нови ридания разтърсват тялото й.

— Недей. Моля те, недей. — Зарови лице в косите й и я залюля в прегръдките си.

Бес притисна лице към рамото му и преглътна сълзите си.

— Не искам да се връщаш. Не искам отново да изпитам същото.

Заслужаваш си го, помисли си Алекс и стисна очи.

— Беше права, като ме изгони. Искам да ми дадеш шанс да ти докажа, че си права да ме приемеш обратно. — Той прокара пръсти през косата й. — Ти толкова добре умееш да слушаш, Бес. Искам да ме изслушаш сега.

— Не е нужно отново да се извиняваш. — Щеше винаги да го обича, осъзна тя и се отдръпна с лека усмивка. — И не мога да те приема обратно, защото ти винаги си бил тук.

Думите й го накараха да почувства тежест в гърдите си и той притисна към тях ръката й с надежда да му олекне.

— Така лесно?

— Не е лесно. — Предполагаше, че никога няма да бъде лесно. — Просто така стоят нещата.

— Михаил каза, че ще пълзя — промърмори той.

— Нека го оставим зад себе си. — Тя пое дълбоко въздух и целуна мъжа по бузите в знак на примирие. — Умея да поставям ново начало.

— Не. — Той я хвана за ръка и я отведе до канапето. — Другото начало ми харесваше. Не ни е нужно ново. Само трябва да доведем старото до край. Седни. — Настани я до себе си и притисна ръка до сърцето си. — Ти ми обясни, сега е мой ред. Страхувах се да повярвам в теб. На никоя жена досега не съм държал толкова, колкото държа на теб. И започнах да си представям, че винаги ще бъдеш с мен. Също както си представях, че можеш да ме напуснеш. И тъй като това ме изпълваше с ужас, струваше ми се по-реално.

— Ужасно е да се страхуваш. Зная.

— Не знаеш всичко. — Той погледна към цветята, които изпълваха с аромат стаята. — Запазила си люляците.

— Опитах се да ги изхвърля. — Тя се усмихна отново. — Но са толкова хубави.

— Онази вечер ти носех още нещо, освен люляците. — Алекс бръкна в джоба си и извади кутийката. Ръката на Бес се отпусна в неговата. Забеляза как устните й потрепериха. — Не мисля, че е крещящ. — Тъй като тя не реагира, Алекс се поразмърда. — Това беше шега.

— Добре — прошепна тя. — Ще ми… ще ми позволиш ли да го видя?

Той отвори кутийката. Вътре лежеше златна халка с множество камъчета с цветовете на дъгата. Знаеше какви са само защото бе попитал бижутера. Аметист, оливин, син топаз, жълт кварц.

— Знам, че не е традиционен — рече Алекс. — Но ми напомня за теб, а исках… по дяволите, исках да ти дам нещо, което никой друг не би се сетил да ти подари.

— Никой не се е сетил — задъхано рече тя. — Никой не би се сетил.

— Ако не ти харесва, можем да потърсим нещо друго.

Бес се уплаши, че ще заплаче отново, а това нямаше да подейства добре на никой от двама им.

— Прекрасен е. — Съумя да откъсне поглед от пръстена. — Купил си ми го преди? Носел си го онази вечер? Смятал си да ми го дадеш, когато влезе и ни завари с Чарли. — Тя се разсмя и вдигна ръка към бузата си. — Изненадана съм, че не ни разстреля и двамата. Дори аз не бих могла да го напиша по-добре.

— Значи ми прощаваш?

Вече му бе простила, но тъй като все още изглеждаше нервен, тя кимна.

— Всеки с такъв добър вкус заслужава да му се даде втори шанс.

— Купих го преди десетина дни, но ми трябваше време да събера кураж. Да се изправиш срещу наркоман с автомат ми се струва по-лесно. — Но вече бе започнал и трябваше да доведе нещата докрай. — Смятах да те притисна да го приемеш, сетне да те накарам бързо да се оженим, за да нямаш време да промениш решението си. Но това беше погрешно. — Той затвори кутийката и беше окуражен от смайването на Бес. — Беше глупаво. Освен това показах, че нямам доверие и на двама ни. Съжалявам.

— Аз… Ти… — Тя въздъхна. — Нямам нищо против.

— Не е възможно. Това е пресметливо, дори неискрено, а предложението за женитба трябва да бъде романтично. Така че когато и двамата сме готови, ще ти предложа както трябва.

— Когато и двамата сме готови?

— Не искам да те притискам, когато може да се чувстваш уязвима. Особено след като не смятам да протакам годежа. Затова ще ти дам време.

— Време — повтори тя, готова да закрещи.

— Така е честно. — Алекс почака една секунда. — Добре, аз съм готов.

Преди тя да успее да се разсмее, той падна на коляно.

— Какво правиш?

— Моля те да се омъжиш за мен. — Той едва не започна тържествена реч. Ала очите му потъмняха, когато тя продължи да се смее. — Ти не искаш предложение.

— Напротив. Искам те тук. — Тя хвана ръката му и го дръпна обратно на канапето. — Искам да ме гледаш право в очите.

— Добре, тогава и аз ще получа нещо, което искам.

— Само го назови.

— Искам да те чуя да го казваш. — Алекс притисна дланта й към бузата си. — Много искам да те чуя да го казваш.

— Обичам те, Алекси. — За първи път тя изрече думите с усмивка, знаейки, че ще бъдат приети без предубеждение. — Винаги ще те обичам.

Той извърна глава и притисна устни към ръката й. Извади пръстена от кутийката и го сложи на пръста й.

Камъчетата проблеснаха с цветовете на дъгата. Сплете пръсти с нейните и вдигна поглед.

— Бъди мое семейство. — Поклати глава, преди тя да успее да отвърне и усети, че му е трудно да говори. — Исках да бъде романтично. Нека…

— Не. — Неизмеримо щастлива, тя притисна пръсти към устните му. — Беше идеално. Не го променяй. Не променяй нищо.

— Тогава кажи да.

— Да. — Тя обви ръце около врата му и се разсмя. — О, да…