Нора Робъртс
Дръзко ченге (7)

Седма глава

Алекс прегледа доста страховит протокол от аутопсията на случай, в който съществуваше подозрение в убийство и самоубийство, като се опита напълно да изключи от съзнанието си Бес, която седеше отдясно до него и бързо-бързо пишеше в бележника си. Трябваше да признае, че тя държи на думата си. Макар да си мърмореше от време на време, не вдигаше шум, не се натрапваше и щом разбра, че той няма намерение да отговаря на въпросите й, започна да ги отправя към Джъд.

Не можеше да каже, че тя е проблем. Но, разбира се, тя беше проблем. Беше там. И тъй като беше там, той мислеше за нея.

Беше облечена скромно, с широки панталони с цвят слонова кост и тъмносин пуловер. Сякаш консервативните дрехи щяха да й помогнат да се слее с обстановката и да го накара да забрави, че го притеснява, помисли си Алекс. Невъзможно. Та той усещаше присъствието й с всяка своя фибра.

Усещаше аромата й — свеж и изкусителен — да дразни сетивата му цяла сутрин. Промъкваше се в мозъка му така както ловък крадец може да се промъкне през прозореца на втория етаж.

Усещаше и присъствието й — не му беше нужен инстинкт на ченге, за да се досеща, че тя е зад него, да си представя как големите й зелени очи следят всяко негово действие. Да си представи как неспокойните ръце драскат бележка след бележка, а устните й се извиват в усмивка, когато й хрумне нова идея.

Дори да бе облечена в картон, пак щеше да го възбужда.

 

 

Толкова е чаровен, помисли си Бес и се усмихна вътрешно. Беше й приятно да го наблюдава как работи — как прокарва пръсти през гъстата си коса, когато се замисли. Как премества телефонната слушалка на другото си ухо, за да може да си води бележки. Как се променя тонът му — ту рязък и не търпящ възражения, ту спокоен и настойчив — в зависимост от това какво искаше от слушателя.

И най-много я забавляваше неспокойното помръдване на раменете му, раздразнението, което струеше от всеки мускул, когато започваше да усеща твърде осезаемо присъствието й.

Изпитваше непреодолимо желание да го целуне по врата и да види какво чете.

След като забеляза, че се мръщи на няколко пъти, тя дръпна стола си назад и престана да наднича през рамото му.

 

 

Бес оказваше пълно съдействие, бе принуден да признае Алекс. Което само влошаваше нещата. Искаше му се тя да си отиде. Как можеше да обясни, че му е невъзможно да се съсредоточи върху работата си, когато жената, в която бе влюбен, го наблюдаваше как чете протокол от аутопсия?

— Заповядай. — С приятелска усмивка Бес му подаде чаша кафе. — Струва ми се, че ще ти дойде добре.

— Благодаря. — Сметана, без захар, отбеляза Алекс, щом отпи. Беше запомнила. Дали това бе част от чара й? Способността й да попива всички дребни подробности за хората? — Сигурно се отегчаваш.

Тя приседна на крайчеца на бюрото му.

— Защо мислиш така?

— Почти нищо не се случва. — Той махна към купчината папки. Може би щеше да успее да я убеди, че си губи времето. — Ако телевизионното ти ченге се занимава само с канцеларска работа, рейтингът ви ще падне.

— Искам да покажем различни аспекти от работата му. — Тя счупи на две шоколадово десертче и подаде половината на Алекс. — Например, че трябва да се съсредоточи и да си върши работата сред целия този хаос.

— Какъв хаос?

Тя се усмихна отново и надраска нещо в бележника си. Той дори не го забелязваше. Нито го чуваше. Целият този шум, движение, суматоха. Десетки малки трагедии се бяха разиграли пред очите й тази сутрин, бяха я заинтригували, а ето че той не бе забелязал нищо.

— Ей там доведоха един пласьор на наркотици — кимна тя към съседното помещение. — Слабичък мъж с бяла мека шапка и сако на райета, щедро напръскан с одеколон.

— Паскуале — рече Алекс, разпознал описанието. — И какво?

— Видя ли го?

— Подуших го. — Той сви рамене. — Не е за моя отдел.

Бес се засмя, кръстоса крака и се настани удобно.

— Един кореец влетя тук и се разкрещя, че в магазина му са вилнели вандали. Беше толкова развълнуван, че не можеше да каже и думичка на английски. Наложи се да повикат преводач.

— Да, случва се. — Какво се опитваше да му докаже тя, запита се Алекс.

Бес се усмихна и дояде десертчето.

— Веднага след това доведоха една жена, пребита от приятеля си. Седеше ето там — посочи тя — и го защитаваше, макар лицето й да бе цялото подуто. Детективът в дъното се скара с жена си по телефона. Беше забравил годишнината от сватбата им.

— Трябва да е бил Роджърс. Той винаги се кара с жена си. — Търпението му се изчерпа. — Какво общо има всичко това?

— Атмосферата — поясни Бес. — Престанал си да я забелязваш и си се превърнал в част от нея. Интересно е за наблюдение. Освен това си много организиран — добави тя и облиза шоколада от пръста си. — Не като Джъд с неговите спретнати малки купчинки, но така разхвърляш нещата около себе си, че да можеш да намериш това, което ти трябва, точно навреме.

— Неприятно ми е да се взираш в мен, докато работя. — Той плесна ръката й, протегната към протокола от аутопсията.

— Зная — ухили се тя, без да се обиди и се наведе към него.

Очите й закачливо проблясваха. Но в тях се четеше и нещо друго. Не му се беше случвало досега да зърне желание и неподправено веселие, слети в едно. Нямаше представа, че подобна комбинация е в състояние да разпали до такава степен кръвта му.

— Изглеждаш много сексапилен, като се ровиш из всички тези папки с пистолета под мишница и с разрошена коса. Очите ти проблясват заплашително.

Алекс раздразнено се размърда на стола си.

— Престани, Макний.

— Харесва ми как потъмняват очите ти, когато чуеш по телефона някое важно сведение.

— Обадиха се от химическото чистене.

— Аха. — Тя взе кафето му и отпи. — Кажи ми нещо, Алекси. Раздразнен ли си, задето съм тук, или изнервен?

— И двете. — Той стана. Сигурно имаше нещо, което можеше да свърши на някое друго място.

— Така си и мислех. — Тя плъзна пръст под ремъка на кобура му. Не се страхуваше от пистолета. Всъщност надяваше се един ден Алекс да й позволи да го подържи. Така щеше да разбере какво е усещането. Какво изпитва той, когато е принуден да го извади от кобура. — Знаеш ли, дори не си ме целунал.

— Няма да те целуна тук.

Тя бавно вдигна поглед. В очите й се четеше предизвикателство.

— Защо не?

— Защото следващия път, когато те целуна… — Без да откъсва поглед от нея, той плъзна ръка около шията й и погали с палец нежната кожа. Предизвикателната й усмивка се стопи. — Когато наистина те целуна, ще бъдем само двамата. И ще те целувам, докато престанат да съществуват всякакви правила. Докато изчезнат всички задръжки.

Това ли искам, запита се Бес. Може би. Сега, докато кожата й тръпнеше под ласката на пръстите му, бе сигурна, че иска точно това. Но имаше и нещо друго — странна смесица от копнеж и страх, която й бе тъй непозната, че я накара да отстъпи назад.

— Какво има, Макний? — Развеселен от реакцията й, той отдръпна ръка. — Сега кой кого изнервя?

— Би трябвало да работим — напомни му тя. — А не да се изнервяме.

— Станисласки.

Алекс задържа още миг погледа й, преди да отмести очи към шефа си.

— Капитане.

— Извинявай, че прекъсвам светските ти ангажименти — кисело рече той. — Но ми трябва протоколът от аутопсията.

— Веднага. — Алекс се извърна да го вземе, а Бес протегна ръка на Трилуотър.

— Капитане, радвам се да се запознаем. Аз съм Бес Макний. Искам да ви благодаря за съдействието, което полицията ми оказа днес.

Трилуотър се намръщи за момент, сетне си спомни молбата на кмета и въздъхна.

— Да. Вие сте сценаристката. — Подигравателна усмивка изкриви устните му. — На сълзливи сериали.

— Да, аз съм. — Усмивката й затъмни флуоресцентните лампи. — Чудех се… бих ли могла да отнема малко от времето ви? Зная, че сте много зает, тъй че няма да ви задържам.

Той бе настроен враждебно към нея. И двамата си даваха сметка за това, както и всички останали ченгета, които се навъртаха наоколо, за да подочуят нещо от разговора. Но чиновническата работа го бе научила, че дипломацията често е единственото му оръжие. Пък и щом веднъж й демонстрираше отношението си, тя щеше да се махне от главата му и да си намери друга жертва.

— Защо не дойдете в кабинета ми, госпожице Макний?

— Благодаря. — Тя се усмихна на Алекс и последва Трилуотър.

— Позволяваш й да влезе там съвсем сама? — промърмори Джъд.

— Аха. — Алекс с усилие сдържа усмивката, щом стъклената врата на Трилуотър се затвори. — О, да. И възнамерявам добре да се позабавлявам.

Десет минути по-късно Алекс рязко вдигна глава, дочул гръмогласен смях. Завъртя стола си и зърна Трилуотър да извежда Бес от кабинета си. Двамата се смееха заедно като стари приятели, припомнили си отдавнашна шега.

— Ще запомня това, Бес.

— Само не казвайте на кмета откъде сте го чули.

— Зная как да пазя в тайна източниците си. — Все още с усмивка на уста, той се извърна към зяпналия Алекс. — Детективе, погрижете за госпожица Макний. Постарайте се да получи всичко, от което се нуждае.

— Да, сър. — Той отмести очи към Бес. Младата жена изглеждаше невинна като димящ пистолет. — Ще се постарая госпожица Макний да получи точно това, от което се нуждае.

Бес сложи длан върху ръката на Трилуотър.

— Благодаря още веднъж, Доналд.

— За мен е удоволствие. Чувствай се като у дома си.

— Доналд? — повтори Алекс, когато капитанът се отдалечи.

— Да. — Бес почисти невидима прашинка от ръкава си. — Така се казва.

— Тук използваме няколко по-различни наименования. Какво, по дяволите, правихте вътре?

— Ами побъбрихме си. Какво друго?

Алекс хвърли поглед през рамо и забеляза колегите му да си разменят банкноти. Бяха се обзаложили, че Трилуотър ще я сдъвче и изплюе за десет минути. Тъй като сам бе загубил двайсетачка, Алекс никак не беше доволен.

— Седни и пази тишина — рече той. — Имам работа.

— Разбира се.

Преди Бес да успее да седне, телефонът иззвъня.

— Станисласки. Да. — Той слуша минута-две, сетне извади бележника си и започна да записва. — Чувам те. Знаеш какви са правилата, Бумър. Зависи дали си струва. — Кимна и остави бележника. — Да, ще поговорим. Ще бъда там. След десет минути.

Когато Алекс затвори телефона и грабна якето си, Бес в миг се озова до него.

— Какво има?

— Трябва да отида на една среща. Джъд, да тръгваме.

— Идвам с теб.

Алекс дори не хвърли поглед назад. Вече се опитваше да я изтика в някой далечен ъгъл на съзнанието си.

— И дума да не става.

— Идвам с теб — повтори тя и се вкопчи в ръката му. — Такава е сделката.

Алекс опита да се освободи от хватката й, ала не успя. Май подцених силата й, мина му през ума.

— Аз не съм сключвал сделка.

Мога да бъда твърда и хладнокръвна също като него, каза си Бес. Закова се на място и вирна брадичка.

— Началникът ти е сключил сделка. Идвам с теб, детективе, където и да отиваш. Един ден от живота ти, забрави ли?

— Добре. — Раздразнението вибрираше в тялото му, докато се взираше в нея. — Идваш… и оставаш в колата. Не желая да плашиш информатора ми.

— Искаш ли аз да карам? — предложи Джъд, докато слизаха по стълбите към гаража.

— Не. — Отговорът не търпеше възражения.

Джъд сви рамене. Сетне отвори на Бес задната врата на колата им без отличителни знаци, тъй като Алекс се отправи към шофьорското място.

— Къде отиваме? — попита Бес, решена да бъде учтива.

— Да говорим с боклука на света — рязко отвърна Алекс, докато излизаше от гаража.

— Звучи вълнуващо — подхвърли Бес. И беше съвсем искрена.

 

 

Никога не бе идвала в тази част на града. Върху прозорците на голяма част от магазините бяха заковани дъски. Тези, които все още работеха, изглеждаха мръсни и запуснати. Хората вървяха забързано, ала като че ли нямаше къде да отидат.

Странно как Алекс умее да се слива с обкръжаващата го среда, помисли си тя. Не се дължеше само на избелелите джинси и износеното яке, нито пък на разрешената коса. Сякаш целият се преобрази — погледът му, стойката, извивката на устните. Никой не би спрял поглед на него. А ако все пак го стореше, нямаше да види ченге, а просто още един нещастник, който се мотаеше безцелно по улиците.

Вземайки пример от него, тя измъкна чантичката с козметика. Сложи си по-тъмно червило, засили очната линия и сенките. Опита няколко отегчени физиономии пред огледалцето на пудрата и реши да пораздърпа косата си.

Алекс хвърли поглед назад и се намръщи.

— Какво правиш с лицето си, по дяволите?

— Влизам в ролята — весело отвърна тя. — Също като теб. Ще арестуваме ли някого?

Той само се извърна и промърмори нещо неразбрано.

Такъв ми е късметът, помисли си. Искаше да се вмъкне незабелязано при Бумър, а ето че му се беше лепнала своенравна червенокоса жена, която смяташе, че си играят на стражари и апаши.

Без да се засегне, Бес прибра огледалцето и огледа района. Паркирането не беше проблем тук. Бес реши, че ако някой си остави колата за десет минути без надзора, едва ли като се върне, ще намери дори един болт.

Алекс спря до тротоара и изруга. Не можеше да остави Бес в колата, по дяволите. Зърнеха ли я някои бездомници или наркомани, щяха жива да я изядат.

— Слушай внимателно. — Той се извърна и се наведе през облегалката. — Стой близо до мен и си дръж устата затворена. Никакви въпроси, никакви коментари.

— Добре, но къде…

— Никакви въпроси. — Той излезе, тръшна вратата и изчака младата жена. Хвана я за лакътя и я поведе по тротоара. — Ако нарушиш правилата, кълна се, ще ти сложа белезниците.

— Романтичен е, нали? — обърна се Бес към Джъд. — Тръпки ми полазват по гърба.

— Затваряй си устата, Макний — мрачно нареди Алекс и я дръпна през някаква мръсна врата в тясно задушно магазинче.

Трябваха й няколко минути, за да се ориентира на мъждивата светлина. Имаше множество етажерки с прашна стока. Радиоапарати, рамки за картини, домакински уреди. Музикални инструменти. В дъното се виждаше голяма стъклена витрина с дълга диагонална пукнатина. Предпазното стъкло стигаше до тавана. В него бе изрязано малко прозорче като на гишетата в банките, пред него се спускаше решетка.

— Заложна къща — рече Бес с такова явно задоволство, че Алекс й се озъби.

— Една дума за атмосферата и ще те напердаша.

Но тя вече вадеше бележника си.

— Давай, върши си работата. Няма дори да забележиш, че съм тук.

Разбира се, мина му през ума. Възможно ли бе някой да не забележи, че тя е тук, след като слънчевият й аромат проникваше през цялата мръсотия и прахоляк? Алекс приближи до гишето и в същия миг от задната врата се появи мършав мъж в широка бяла риза.

— Станисласки.

— Бумър. Какво имаш за мен?

Бумър се ухили и прокара пръсти през черната си коса, щедро намазана с брилянтин.

— Няма да съжаляваш, че дойде. Знаеш, че съдействам на закона. Ама човек трябва да си изкарва прехраната.

— Смъкваш кожата на всеки бедняк, който влезе през вратата.

— О, сега вече ме засегна — грейнаха сините очи на Бумър. — Новак ли е? — попита той и кимна към Джъд.

— Беше.

След като му хвърли преценяващ поглед, Бумър отмести очи към Бес. Тя оглеждаше стоките му.

— Май имам клиент. Почакайте.

— Тя е с мен. — Алекс го стрелна с поглед, за да предотврати излишните въпроси. — Просто забрави, че е тук.

Бумър вече бе оценил трите пръстена на ръката на Бес, както и висящите й сини обеци от топаз. Той с мъка потисна разочарованието си.

— Ти си шефът, Станисласки. Обаче искам всичко да остане в тайна.

Алекс се наведе към прозорчето. Гласът му беше тих и страховит.

— Окаже ли се, че ме разиграваш, Бумър, ще се наложи да вляза и хубавичко да огледам какво държиш в задната стаичка.

— Стока. Само стока. — Но мъжът се ухили. Не хранеше никакви илюзии за Алекс. Бумър усещаше кога хранят неприязън към него, ала също така знаеше, че двамата имат нещо като уговорка. А досега и двамата извличаха полза от това. — Имам нещо за проститутките, дето ги нарязаха.

Макар че изражението му не се промени и нито едно мускулче на лицето му не трепна, Алекс застана нащрек.

— Какво нещо?

Бумър само се усмихна и потърка палеца и показалеца си. Когато Алекс измъкна двайсетачка, банкнотата бързо изчезна през решетките.

— Още двайсет, ако ти хареса това, което ще ти кажа.

— Ако си заслужава, ще ги получиш.

— Знаеш, че ти имам доверие. — Бумър се наведе напред и от него лъхна миризма на брилянтин и пот. — Плъзнал е слух, че търсиш богат негодник. Името му е Джак.

— Дотук не ми казваш нищо ново.

— Ще стигна и до същественото, приятел. Първата, дето я пречукаха, беше от момичетата на Големия Ед. Разпознах я по снимката във вестниците. Хубавица беше. Не че съм използвал някога услугите й.

— Обърни страницата, Бумър.

— Добре, добре. — Той се ухили на Джъд. — Шефът ти не си пада по разговорите. Чух, че и двете нещастни дами имали еднакво бижу.

— Имаш добър слух.

— Човек с моята професия чува разни неща. Вчера тук дойде една млада дама. Искаше да заложи медальона си. — Бумър отвори чекмеджето и измъкна тънка златна верижка. На нея висеше сърчице, пропукано през средата. Алекс протегна длан, ала Бумър поклати глава. — Дадох й двайсетачка за него.

Без да каже дума, Алекс измъкна нова банкнота от портфейла си.

— Струва ми се, че ми се полага известна печалба.

— Полага ти се да отговориш на някои въпроси в полицията — рече Алекс и леко дръпна парите.

Бумър сви рамене и размени сърчицето за банкнотата. И без това беше дал на момичето само десет долара.

— Беше още дете — добави той. — Около осемнайсетгодишна, най-много двайсет. Все още хубава. Руса, със сини очи. Имаше малка бенка точно тук. — Той посочи до лявата си вежда.

— Имаш ли адреса й?

— Е, това…

— Двайсетачка за адреса, Бумър. — Тонът на Алекс подсказваше на мъжа да вземе парите.

Доволен, Бумър назова хотел, който се намираше на няколко пресечки.

— Подписа се Кристъл — додаде той, тъй като желаеше да запази партньорството им и занапред. — Кристъл Лару. Сигур го е измислила.

— Да проверим — подхвърли Алекс към Джъд и потупа Бес по рамото. Вниманието й бе погълнато от грозна пиринчена лампа с формата на изправен на задните си крака кон. — Да тръгваме.

— Само минутка. — Тя се усмихна на Бумър. — Колко струва?

— О, за теб…

— Не ти трябва. — Алекс я повлече към вратата.

— Искам да я купя…

— Грозна е.

Раздразнена от загубата, ала доволна, че е записала целия разговор, Бес въздъхна.

— Точно затова исках да я купя. — Ала се качи покорно в колата и започна да записва впечатленията си.

„Малка заложна къща. Много мръсна. Най-вече боклуци. Отлично място за престъпници. Собственикът е абсолютен мазник. Алекси напълно контролира размяната, все едно играе игра. Леко отвратен, ала готов да използва инструментите, които са му под ръка.“

Тъкмо спря да пише и Алекс отново спря до тротоара.

— Същите правила — рече на Бес, щом излязоха от колата.

— Разбира се. — Стиснала устни, тя огледа занемарения хотел. Разпозна, че е от онези, в които се наемаха стаи за час. — Тя тук ли живее?

— Кой?

— Момичето, за което говорехте — вдигна вежда Бес. — Не съм глуха, Алекси.

Трябваше да се досети.

— Дръж си устата затворена.

— Не е нужно да си груб — рече тя, щом се отправиха към входа. — Знаеш ли какво, само за да ти докажа, че не съм ти обидена, предлагам да ви черпя и двамата с обяд.

— Страхотно. — Джъд галантно й отвори вратата.

— Толкова лесно може да те купи човек — промърмори Алекс на партньора си, щом пристъпиха в мръсното фоайе.

— Ей, нали трябва да се яде от време на време.

Не трябваше да я водя тук, рече си Алекс. На това мръсно място, което миришеше на боклуци и плесенясали мечти. Възможно ли бе да не й въздейства по никакъв начин, запита се той, сетне се опита да прогони мислите за нея и приближи до рецепцията.

— Имате ли Кристъл Лару?

Администраторът надникна иззад вестника си. Цигара без филтър висеше в ъгъла на устните му. По лицето му се четеше пълно безразличие.

— Не питам за имена.

Алекс извади значката си и я тикна пред лицето му.

— Руса, около осемнайсетгодишна. Хубава. С бенка до веждата. Проститутка.

— Не ги питам и как си изкарват прехраната — сви рамене мъжът и отново насочи вниманието си към вестника. — Стая двеста и дванайсет.

— Тя вътре ли е?

— Не съм я видял да излиза.

Алекс и Джъд се отправиха към стълбището, Бес ги последва, като четеше надписите, които многобройните наематели бяха надраскали по стените.

Зад една от вратите на първия етаж се чуваше бурна караница. Някой удряше по стената от съседната стая и настояваше — доста цветисто — двамата опоненти да млъкнат.

Торба с боклук бе разпиляна по стълбите между първия и втория етаж. Явно доста е била претъпкана.

Алекс почука на стая двеста и дванайсет и почака. Почука отново и извика:

— Кристъл. Трябва да поговорим.

Хвърли поглед към Джъд и опита да отвори вратата. Завъртя топката без усилие.

— Мислех, че като живее в такова място поне ще заключи стаята си — подхвърли Джъд.

— И ще постави експлозиви — додаде Алекс и измъкна пистолета си. Джъд също извади оръжието си. — Остани в коридора — нареди Алекс на Бес, без да я поглежда. Двамата мъже влязоха с насочени пистолети.

Тя изпълни точно нареждането. Но това не й попречи да види. Кристъл не бе излязла и никога вече нямаше да излезе на улицата. Докато вратата се люлееше отворена, Бес се взираше в проснатото върху изтърбушения матрак тяло. Лъхна я миризма на кръв и нещо още по-лошо.

Смърт. Насилствена смърт. Беше писала за нея, обсъждала я бе, наблюдавала бе как се заснема във филм.

Но никога не се бе срещала лице в лице с нея. Никога не си бе давала сметка, че само за миг едно човешко същество може да се превърне в безжизнен труп.

Някъде отдалече чу Алекс да ругае, отново и отново, ала не бе в състояние нито да помръдне, нито да откъсне очи от тялото, докато мъжът не закри с тяло ужасната гледка. Той сложи ръце на раменете й и леко я разтърси.

Господи, никога през живота си не съм усещала такъв ужасен студ, помисли си Бес. Никога.

— Искам да слезеш долу.

Тя успя да вдигне поглед. Леденият гняв в очите му я накара да потрепери.

— Какво?

Той едва не изруга отново. Беше пребледняла като платно, а зениците й се бяха свили като връхчета на топлийки.

— Слез долу, Бес. — Той се опита да стопли ръцете й, макар да съзнаваше, че е невъзможно. — Чуваш ли ме? — попита нежно.

— Да. — Тя навлажни устни и ги стисна. — Извинявай. Да, чувам те.

— Слез долу и остани във фоайето. Не казвай нищо, не прави нищо, докато някой от двама ни с Джъд не слезе долу. Разбра ли? — Алекс отново я разтърси леко и се запита какво ли ще направи, ако тя се сгуши в прегръдките му. — Разбра ли?

Тя си пое въздух на пресекулки и кимна.

— Тя е… толкова млада. — С усилие преглътна буцата, която заплашително се надигна в гърлото й. — Добре съм. Не се тревожи за мен. Добре съм — повтори тя, извърна се и заслиза по стълбите.

— Тя не трябваше да вижда това — рече Джъд. Собственият му стомах се гърчеше.

— Не би трябвало никой да вижда подобни неща. — Потискайки напълно чувствата си, Алекс затвори вратата зад себе си.

 

 

Бес остана. Отказа да си тръгне, когато Джъд слезе и предложи да я откара вкъщи. Намери си стар стол и се настани в ъгъла, докато покрай нея минаваха хората, чиято работа бе свързана със смъртта. Наблюдаваше ги как идват и си отиват — първо се появиха патолозите, сетне полицейския фотограф, накрая служителите в моргата.

Внимателно се взираше в хората, които се тълпяха наоколо, задаваха въпроси, подхвърляха забележки и биваха прогонвани от ченгетата с безизразни лица.

Страдаше за непознатото момиче, бе обзета от гняв заради загубения живот. Но остана. Не заради работата си. Заради Алекс.

Той й беше ядосан. Разбираше го и не задаваше въпроси. Когато двамата мъже приключиха работата си на местопрестъплението, тя се върна в участъка заедно с тях, без да пророни дума. Седна на същия стол, на който бе седяла сутринта.

Заточиха се безкрайно дълги часове. По някое време тя се измъкна и донесе сандвичи на Алекс и Джъд. След време Алекс отиде в друга стая. Тя го последва мълчаливо, забеляза дъска, на която бяха забодени снимки. Ужасяващи снимки.

Отмести поглед от тях, взе си стол и изслуша как Алекс и останалите детективи обсъждат последното убийство и водещото се разследване.

По-късно се върна заедно с него в заложната къща. Изчака търпеливо, докато той разпитваше отново Бумър. Чака доста по-дълго, когато Алекс и Джъд се върнаха в хотела, за да разпитат служителя на рецепцията и наемателите.

Също като тях научи твърде малко за Кристъл Лару. Истинското име на момичето беше Кати Сигал, някога бе живяла в Уисконсин. Беше тежко, много тежко за Бес да слуша как Алекс издирва и уведомява родителите й. Още по-тежко й бе да научи от разговора, че не ги е грижа. За тях дъщеря им отдавна беше мъртва.

Кати бе работила сама, без сводник. Убита бе в малката стаичка с изтърбушен матрак два месеца след като се бе пренесла там. Никой не я познаваше. Никой не бе пожелал да се запознае с нея.

Никой не се бе интересувал от нея.

Алекс не бе в състояние да разговаря с Бес. Не беше по силите му. Не споделяше тази част от живота си с никого, на когото държеше. Вярно, че като обществен защитник сестра му Рейчъл виждаше някои неща от работата му, но според Алекс и това бе твърде много. Може би точно затова пазеше настрани от служебните си задължения останалата част от семейството и любимите си хора.

Не можеше да забрави изражението на Бес, когато стоеше вцепенена в онзи коридор. Трябваше да съществува начин да я защити, да я предпази от собственото й твърдоглавие.

Ала не я беше защитил, не я бе предпазил, макар да се бе заклел да прави точно това за хората, които никога не бе срещал, от първия ден, откакто носеше полицейската значка. Ала ето че за нея, за жената, която — Господи, да, за жената, която обичаше — сам бе отворил вратата и я бе поканил вътре.

Не й проговори дори когато стана време да си тръгват. И в мълчанието гневът растеше, набъбваше, разяждаше го отвътре. Думите дойдоха, когато пристъпи в апартамента й и затвори вратата след себе си.

— Достатъчно ли ти беше?

Не беше в настроение за кавги. Чувствата й, винаги толкова близо до повърхността, бяха напълно изсмукани от видяното и чутото през деня. Щеше да го остави да крещи, щом такова бе желанието му, но беше уморена, изтощена и страдаше заради него.

— Нека ти налея нещо за пиене — рече тихо, ала той я хвана за ръката и я обърна към себе си.

— Записа ли всичко? — Хладната, ужасяващо овладяна ярост се изля върху нея. — Откри ли начин да го използваш, за да забавляваш милионите зрители?

— Съжалявам. — Това беше всичко, което успя да изрече. — Алекси, толкова съжалявам. — Тя пое дълбоко въздух. — Искам бренди. Ще донеса и за двама ни.

— Чудесно. Имаме нужда именно от хубаво изискано бренди.

Бес отиде да избере бутилка от старинния лакиран шкаф за напитки.

— Не зная какво искаш да ти кажа. — Тя предпазливо и бавно наля в две чаши. — Ще ти се извиня, задето избрах този ден, ако това ще ти помогне. Ще ти се извиня, задето с присъствието си ти създадох допълнителни трудности. — Тя му подаде чашата, ала мъжът не я пое. — В момента съм готова да кажа всичко, каквото искаш да чуеш.

Не можеше да превъзмогне болката, не можеше да понесе мисълта, че сам е отворил вратата към ужаса, който тя никога нямаше да забрави.

— Не трябваше да си там. Не трябваше да виждаш всичко това.

Тя въздъхна и остави чашите. Може би брендито нямаше да помогне.

— Ти беше там. Ти го видя.

Очите му хвърляха пламъци.

— Това ми е работата.

— Зная. — Тя нежно докосна бузата му. — Зная.

Той сграбчи китката й и я задържа, преди да се извърне.

— Не искам да се докосваш до работата ми. Не искам никога повече да се докосваш до работата ми.

— Не мога да ти обещая такова нещо. — Тя обви ръце около кръста му и притисна буза в гърба му. Беше твърд като стомана, непоклатим като гранит. — Не и ако искаш да има нещо между нас.

— Точно защото искам да има нещо между нас.

— Алекси. — Толкова силни емоции, помисли си тя. Помитаха я, преди да успее да ги разгадае. Но този път… Беше толкова дълъг уморителен ден, напомни си тя. По-късно щеше да има време да помисли. — Ако искаш някой, когото да затвориш в уютно ъгълче, аз не съм подходяща. — Той се обърна и Бес отново плъзна длани по страните му, като не му позволи да се отдръпне. — Искаш да кажа, че бях ужасена от това, което видях в онази стая? Да, така беше. Ужасена бях от жестокостта на случилото се, съкрушена бях от загубата на един тъй млад живот.

Сякаш дълго тънко острие се заби в сърцето му.

— Не трябваше да ти позволявам да идваш с мен. Тази част от живота ми никога няма да стане част от твоя.

— Замълчи. — Болката, от която бе пребледняло лицето й, се превърна в решимост. — Нима мислиш, че защото пиша фантазии, не зная нищо за реалния свят? Грешиш. Зная прекрасно, просто не позволявам да съсипе живота ми. Зная също, че това, пред което си се изправил днес, може да ти се случи и утре. Или дори нещо още по-лошо. Зная, че всеки път, когато излезеш навън, може да не се върнеш. — Прокрадналият се в сърцето й страх я накара да заговори по-предпазливо. — Заради професията ти това е твърде реална възможност. Но няма да позволя това да ме съсипе. Защото не мога да променя нищо в теб.

Той се взря в нея. Хиляди различни чувства бушуваха в душата му. Сетне бавно сведе чело и затвори очите й.

— Не зная какво да ти кажа.

— Не е нужно да казваш нищо. Изобщо не е нужно да разговаряме.

Алекс си даде сметка какво му предлага, още преди да отметне глава и да притисне устни към неговите. Желаеше я. Повече от всичко искаше да я люби, докато останалият свят изчезнеше напълно. Прокара пръсти през косата й, разроши разпилените къдрици.

— Още не сме уточнили правилата.

Устните й се извиха в усмивка и отново докоснаха неговите.

— Ще ги уточним по-късно.

Мъжът кимна и я привлече към себе си.

— Желая те. Имам нужда да бъда с теб. Струва ми се, че ще полудея, ако не мога да бъда с теб тази вечер.

— Тук съм. При теб.

— Бес. — Устните му се плъзнаха по скулите й. — Влюбен съм в теб.

Тя усети как сърцето й запърха. Това бе единственият начин да опише усещането, което не бе изпитвала досега.

— Алекси…

— Недей. — Той отново впи устни в нейните. — Не го казвай. Изричаш го твърде лесно. Просто ела в леглото. — Алекс зарови лице в косата й. — За Бога, нека те отведа в леглото.