Нора Робъртс
Дръзко ченге (8)

Осма глава

Болка. О, тя беше чела книги, поезия, беше гледала филми. Дори беше писала такива сцени. Но никога не бе вярвала, че любовта и болката съществуват заедно, могат да се слеят в юмрук, за да наранят душата.

И все пак думите му й бяха причинили болка — невъобразима болка — макар сърцето й да бе отворено, за да дарява и да приема.

Този път беше по-различно. Ала как можеше да му го обясни, след като самата тя все още търсеше отговорите? А и каква полза щеше да има сега от думите, когато нуждата бе толкова силна?

Докосването ще бъде достатъчно, обеща си тя, докато се изкачваха по стълбите. За тази вечер ще бъде достатъчно. А утре всички болки ще бъдат само спомен.

Устните му се впиха в нейните — неспокойни, настойчиви. Първият безпомощен стон се изтръгна от гърлото й, когато мъжът я притисна към себе си и я възбуди с продължителна страстна целувка.

Пръстите й трепереха, докато разкопчаваше якето му. Беше ли треперила някога заради мъж, запита се тя. Не. И когато кожената дреха падна, а ръцете й се впиха в раменете му, тя осъзна, че нищо подобно не й се беше случвало досега. Нито трепета, нито оголените нерви, нито паренето на сълзите, нито сладостния бавен ритъм на сърцето й.

Толкова много неща й се случваха за първи път.

Дъхът му секваше всеки път, щом чуеше тихите й стонове и усетеше тръпките, пронизващи тялото й. Стълбата сякаш беше безкрайна. С приглушен стон той грабна младата жена на ръце.

Тя срещна погледа му и макар че сърцето сякаш щеше да изхвръкне от гърдите, успя да се усмихне. Знаеше, че тази вечер той има нужда от усмивки.

— А пък аз казах, че не си романтичен.

— Случва ми се от време на време.

— Много се радвам, че присъствам в един от тези моменти — рече тя и притисна буза към гърдите му.

— Продължавай така и ще направя нещо наистина романтично. Например да падна по лице и да те изпусна.

— О, имам ти доверие, детективе. — Тя леко захапа ухото му и усети незабавната реакция на тялото му. — Пълно доверие.

Главата му бучеше, когато най-сетне изкачи стълбите. Бес обсипваше с целувки лицето му и той се насочи към първата врата.

— Най-добре това да е спалнята.

Устните й потърсиха неговите, а пръстите й вече разкопчаваха ризата му.

Първо усети нейния аромат. Още като пристъпи вътре, уханието го обгърна и плъзна по тялото му изкусителните си женски пръсти. Възбуждащият аромат витаеше във въздуха, без съмнение в резултат на разсипана пудра и незатворено шишенце парфюм. Дрехите й бяха пъстра купчина от копринени блузи, ярки памучни панталони, преплетени чорапи. Погледът му падна на препариран щраус, два огромни фикуса отстрани на широкия прозорец, колекция от старинни шишенца, преди да спре на леглото.

Беше широк и дълъг океан от тъмносини чаршафи, сред който се издигаше внушителна планина от ярки възглавници. Всичко беше сатен и коприна.

Алекс бавно и дълбоко пое въздух. Ала ароматният въздух сякаш прогори дробовете му.

— Изглежда достатъчно голяма за шестима близки приятели.

— Обичам да има много място. — Макар стомахът й да се сви при представата, която изникна в съзнанието й, тя продължи: — Като бях дете, често падах от леглото.

— Така ли счупи носа си?

— Не. Но веднъж си избих зъб.

Когато я остави да стъпи до леглото, ръцете й останаха обвити около врата му.

— Мисля, че ще успеем да се задържим на това легло. Стига да се постараем.

Тя се вдигна на пръсти и се взря в очите му.

— Готова съм да поема риска.

Решен да се овладее, той целуна челото й, сетне бузите.

— Нека оставя пистолета си.

Мъжът свали кобура и го пусна на пода. С несръчни и вцепенени пръсти тя посегна към сакото си.

— Не. — Нервността й спомогна за собственото му успокоение. Той сключи пръсти около китките й. — Дай на мен. — Разкопча сакото, сетне бавно плъзна пръсти под него и обхвана гърдите й. — Цялата трепериш.

— Зная.

Без да откъсва очи от нея, той плъзна сакото по раменете й и го хвърли на пода.

— Страхуваш ли се от мен?

— Не. — Бес преглътна мъчително. — Боя се от това, което предстои. Малко. Знам, че е глупаво.

— Харесва ми.

— Това е хубаво. — Тя опита да се разсмее, ала само въздъхна на пресекулки. — Защото изглежда не мога да спра.

— Има много време да се отпуснеш. — Той бавно разкопча блузата й я остави да се свлече. Желанието го заля като вълна. Тъмносиня коприна заблестя на приглушената светлина в рязък контраст с бледата кожа. — Не е нужно да бързаме.

— Аз… — Младата жена отметна глава, когато пръстите се плъзнаха по коприната. Бавно, нежно, сякаш нейното тяло бе първото, което докосваше. Единственото, което бе искал да докосне. — Господи, Алекси…

— Толкова отдавна си представям това. Свали си обувките. — Тя замаяно се подчини и усети как панталоните й се свлякоха на пода. — Но възнамерявам да му се насладя много по-дълго. Желая те цялата. — Алекс плъзна пръсти под дантелата, изрязана високо на бедрото й. Кожата бе като розов цвят, напоен от утринна роса. Очите й се разшириха и потъмняха, тялото потръпна. — Цялата — повтори той.

Беше неспособна да помръдне. Всичките й мускули се бяха превърнали във вода. Гореща бушуваща вода. Беше неспособна да говори, задушена от силните чувства. Мъжът я докосваше, ласките му я възбуждаха неимоверно. Нежните му пръсти галеха, съблазняваха, изследваха. Плъзгаха се по ръцете, по раменете й. Сетне обратно към коприната, докато тялото й пламна като в треска.

Очите му не се отделяха от нейните. Дори когато я целуваше леко, сладостно измъчвайки жадните й устни, очите му оставаха отворени и нащрек.

— Подлудяваш ме — промълви с треперещ глас.

— Зная. Искам го.

Той хвана китките й и плъзна пръсти по тялото й, за да може да почувства собствения си отклик, отвътре и отвън, докато устните му отново докоснаха нейните. Целувката му ставаше все по-страстна, докато най-сетне ръцете й се отпуснаха и сърцето й заби бързо-бързо. Мъжът притисна дланите към гърдите си. Заедно разтвориха разкопчаната му риза. Нетърпеливи и горещи ръцете й се плъзнаха по кожата му.

Алекс я привлече към себе си и нежно я повали на леглото. Трябваше да събере цялата си воля, за да не я обладае веднага и да почувства екстаза, за който отчаяното му тяло копнееше. Съзнанието, душата му, искаха повече от това.

Изглеждаше толкова мъничка, толкова крехка. Това му напомни, че страстта може да победи нежността. Затова, докато кръвта пулсираше във вените му и ги прогаряше, той я люби бавно.

Бес откри, че една жена охотно може да се потопи в сладостта на усещанията. Знаеше, че на пода до тях има пистолет и че Алекс го бе използвал поне веднъж, за да убие човек. Ала ръцете, които се плъзгаха по тялото й, бяха ръце на мъж, способен на нежност. Тя притисна длан към бузата му. На мъж, който бе способен да обича.

Който обичаше нея.

Смаяна от разкритието, тя вложи в целувката си цялата си страст, обзета от отчаяна нужда да му покаже, че чувствата му намират равностоен отклик. Сетне устните му се плъзнаха по шията й, по рамото. Всички мисли, всички съображения бяха пометени без следа.

Сред топлия океан от коприна и сатен мъжът й показа какво означава да желаеш някого до изнемога. Да копнееш до болка, остра пронизваща болка, която поетите наричат екстаз. Бедрата й се извиваха отчаяно под тялото му, ала той само продължаваше сладостното мъчение с ласкавите си устни и изкусителните ръце.

Когато езикът му се плъзна под дантелата върху гърдите й, младата жена изстена и нетърпеливо обви с ръка врата му. Вкусът й — мед, примесен с аромата на възбудата — почти го накара да загуби контрол. Така че той достави удоволствие и на двамата, като жадно пое с устни твърдото зърно.

Насладата, разляла се по тялото й, я накара да се извие под него, ноктите й се впиха в гърба му, тя отчаяно се бореше да получи онова, което бе само на ръка разстояние и въпреки това недостижимо. Влуден от отклика й, той отново впи устни в нейните и плъзна ръка между бедрата й, пръстите му погалиха нежната кожа под коприната.

Невъобразимо удоволствие разтърси тялото й. Заслепи я вихър от танцуващи цветове и ярки светлини. Чу собствения си вик; името на мъжа прозвуча като ридание. Сетне долови неговия стон на задоволство, когато тялото й се отпусна, обзето от сладостна отмала.

Никога досега. Ръцете й се отдръпнаха. Господи, никога досега не бе изпитвала подобно нещо! Чувстваше се слаба, изтощена, отмаляла. Докато дишаше на пресекулки, а очите й бавно се затваряха, и двамата знаеха, че съзнанието й, тялото й, бяха изцяло негови.

Никога не се бе чувствал по-силен. Страстният й отклик, пълното й отдаване, го изпълваха със сила, каквато не бе усещал в себе си досега. Коприната изшумоля, когато свали бельото й и го захвърли на пода. Кожата й, още влажна от страстта, блестеше в мрака. Докосваше я, където пожелаеше, наблюдаваше как собствените му ръце моделират тялото й. Злато и слонова кост. Вкусваше я, където искаше, усещаше как мускулите й се стягат, когато обсипа с целувки гърдите й, плъзна устни към корема. Гореща плът, притисната в гореща плът.

Сетне, нетърпелив да усети отново разтърсващата я наслада, той отново я отведе на върха, тръпнейки, когато тялото й се изви, понесено от мощната вълна.

Накрая, неспособен да чака и миг повече, той проникна в нея. Стонът й бе заглушен от неговия.

Бавно, като в сън, ръцете се обвиха около тялото му. Тя се надигна, за да го посрещне, да го поеме в себе си. Отначало движенията бяха нежни, и двамата се наслаждаваха на интимността, искаха да продължат момента. Ала нуждата ги изпревари, поведе ги към недостижими висини.

Ръката му се плъзна в косата й, когато и последната брънка от веригата на контрола се скъса. Той извика името й, понесен от вихъра на екстаза.

Тя се зачуди как е могла изобщо да се смята за опитна. Макар да бе истина, че не бе имала толкова много връзки, както мислеха някои, все пак не бе девствена.

Ала никога не бе преживявала подобно нещо. И тъй като бе жена, която разбираше добре себе си, бе сигурна, че никога няма да преживее подобно нещо отново. Освен с него.

Вече напълно спокойна, тя потърка буза в гърдите му. Притисната в обятията му, се чувстваше прекрасно и лениво се протегна като коте, когато мъжът плъзна длан по гърба й.

— Ще ми го кажеш ли отново? — попита тя.

— Кое?

Бес притисна устни към гърдите му, чувствайки силните равномерни удари на сърцето му.

— Това, което всяка жена иска да чуе.

— Обичам те. — Когато тя вдигна глава, мъжът притисна пръст към устните й. Знаеше, че ще го заболи да чуе същите думи от нея, след като тя няма да вложи неговите чувства.

Бес се зарадва, че е тъмно и той не може да види как усмивката изчезва от лицето й.

— Дори след всичко това — предпазливо рече тя — не искаш да ти отвърна, че и аз те обичам.

Искам го повече от всичко на света, помисли си той. Повече от живота си.

— Нека оставим нещата такива, каквито са. — Той прокара пръст по лицето й, наслаждавайки се на познатите черти. — Разкажи ми как си счупи носа.

Тя замълча за момент, за да възвърне самообладанието си. Не можеше да му предложи нещо, което той не искаше да приеме.

— Юмручен бой.

Алекс се засмя и я привлече в обятията си, инстинктивно успокоявайки напрежението й.

— Трябваше да се досетя.

Тя опита да се отпусне. Имаше време да го убеди. Нима не бе казал, че имат много време?

— В пансиона — добави. — Бях на дванайсет, грозна като патица. Твърде слаба, със странна коса, смешно лице.

— Харесвам лицето ти. И косата. — Той нежно обхвана гърдите й. — И тялото ти.

— Не ме познаваше, когато бях на дванайсет. Когато си странен по някакъв начин, превръщаш се в мишена.

— Зная.

Заинтригувана, тя отново вдигна глава.

— Така ли?

— До петгодишна възраст не знаех английски. Преди бизнесът на баща ми да потръгне, преживяхме трудни времена. — Алекс зарови лице в косата й и вдъхна омайващия аромат. — Бях малко украинче, което носеше старите дрехи на брат си. А тогава американците не обичаха много руснаците.

— Ами бяхте такива изпечени злодеи. — Тя го целуна по бузата, утешавайки малкото момче, което някога е бил. — Трябва да ти е било доста трудно.

— Имах семейство. Бяхме силно привързани един към друг. Отначало училището беше голямо мъчение. Обиждаха ме, подиграваха ми се. Някои родители дори не позволяваха на децата си да играят с русначето. Безсмислено бе да обясняваме, че сме украинци. — Той се размърда и я притисна по-плътно в прегръдките си. — Е, след няколко насинени очи и разбити носове си спечелих репутацията на смело момче. След известно време ни приеха в квартала.

— В кой квартал?

— Бруклин. Родителите ми все още живеят там. В същата къща. — Той поклати глава и се отдръпна. Виждаше я в тъмнината, очите й му се усмихваха. — Как стана така, че заговорихме за мен, след като те попитах за носа ти?

— Приятно ми бе да те слушам.

— Та значи — при юмручен бой — напомни й той.

Бес въздъхна.

— Една от онези момичешки групички. Нали се сещаш. Страхотните момичета, коси, зъби и всичко останало. Аз бях грозотията, която обичаха да дразнят.

— Никога не си била грозотия.

— Напротив. Непохватна, старателна в учението, необщителна.

— Ти?

В тона му се долавяше такова недоверие, че Бес се разсмя.

— Кое от определенията толкова те изумява, Алекси?

— Всичките.

— Предполагам, че съм две трети поласкана и една трета обидена. Бях висока за възрастта и слаба. Доста късно разцъфтях в гърдите и бедрата.

— Може да си разцъфтяла бавно — промълви той и плъзна ръка по хълбока й. — Но пък си разцъфтяла прекрасно.

— Благодаря. Умът ми обаче бе доста добре развит. Имах само шестици.

— Сериозно? — Той се ухили в мрака. — Значи си била детето, което винаги вдига графиката на успеваемостта.

— Нещо такова. В добавка на това, се чувствах много по-удобно с книгата или докато размишлявах, отколкото с кикотенето. Момичета много се кикотят. Тъй като бях твърдоглава, машинално намразих всичко, което бе популярно и модно по това време. В резултат на това понасях много подигравки.

Тя замълча за момент и понамести по-удобно възглавниците.

— Както и да е, приближаваше изпит по история. Една от хубавиците — казваше се Доун Галахър… сърцевидно личице, правилни черти, дълга руса коса. Добиваш представа, нали?

— Царицата на абитуриентския бал.

— Именно. Бяха я скъсали на изпита и искаше да препише от мен. Беше превърнала живота ми в ад, а смяташе, че като се отнася мило с мен няколко дни, позволява ми да стоя на метър от нея и може би да седна на масата й на обяд, ще й бъда толкова благодарна, че ще й дам да препише.

— Обаче ти остана непреклонна.

— Не мамя заради никого. В крайна сметка пропадна на изпита и родителите й бяха повикани в училището. Доун започна да си отмъщава, като ме щипеше всеки път, когато приближах, влизаше в стаята ми, чупеше ми нещата, крадеше ми книгите. Постоянен тероризъм. Един ден на баскетболното игрище…

— Играла си баскетбол?

— Бях капитан на отбора. Все пак бях атлетична грозотия — обясни тя. — Както и да е, тя ме спъна. И сякаш това не беше достатъчно, тя имаше приятелки от другия отбор. Удряха ме с лакти през целия мач. Имах синини навсякъде.

Внезапно завладялата го омраза го накара да стегне хватката си.

— Малки кучки — процеди.

Доволна от подкрепата, тя се сгуши в обятията му.

— Това беше като Богоявление за мен. Изведнъж прозрях, че пацифизмът, колкото и морално да звучи, може да те накара да се търкаляш в прахта. Един ден изчаках Доун пред лабораторията по химия. Започнахме със словесен двубой — там винаги съм била ненадмината. Продължихме с блъскане и смушкване и събрахме доста голяма тълпа. Тя замахна първа. Не очаквах и тя ме удари право в носа. Нека ти кажа, детективе, болката може да бъде прекрасен мотиватор.

— Отделя грозотиите от смелите момичета.

— Точно така. Трябваше да се съберат трима души, за да ме отдръпнат от нея. Но преди това успях да насиня бебешките й очи, да разцепя нацупената й устна и да избия няколко от перленобелите й зъби.

— Браво, Макний.

— Беше хубаво — въздъхна тя. — Всъщност чувствах се толкова добре, че занапред трябваше много да внимавам с избухванията. Разбираш ли, не исках просто да я ударя. Искаше ми се да я смажа.

Той вдигна ръката й, сви я в юмрук и я допря до устните си.

— Трябва да внимавам. Строго ли те наказаха?

— Само дето не ни изключиха и двете. Родителите ми бяха толкова ужасени и засрамени от поведението ми, че отмениха плановете ми за лятото и ме преместиха в друго училище.

— Но… — Мъжът замълча. Не всяко семейство оказваше подкрепа, каквато му бе дало неговото.

— Това беше най-хубавото нещо, което можеше да ми се случи — продължи тя. — Започнах на чисто. Все още бях грозна, но знаех как да се държа.

Макар Бес да не съзнаваше, че носи емоционални белези, той ги бе забелязал. Притисна я с тяло и нежно обхвана лицето й.

— Слушай, Макний, ти си красива.

Тя се засмя весело.

— Разбира се, че съм красива.

Алекс не се усмихна. На слабата светлина очите му настойчиво се взираха в нейните.

— Казах, че си красива. Та аз не мога да те прогоня от съзнанието си от мига, в който те видях.

— Интересна съм — поправи го тя. — Необикновена.

— Прекрасна — промърмори той. Бес изненадано премига. — Кожа с цвят на слонова кост, огнена коса, нефритени очи. И тези. — Алекс прокара пръст по луничките. — Златен прах.

— Вече ме отведе в леглото, Алекси — весело подхвърли тя. Трябваше да говори весело, иначе щеше да се разплаче. — Но благодаря за комплимента. — Засмя се и обви ръце около врата му. — Но не си ли чувал, че действията са по-красноречиви от думите?

Той вдигна вежда.

— Ако настояваш.

— О, настоявам — прошепна тя, когато устните му докоснаха нейните. — Много настоявам.

 

 

Бес влетя в кабинета с десет минути закъснение.

— Имам чудесно оправдание — извика тя на Лори. Вечно точната й приятелка стоеше до кафеварката с гръб към вратата.

— Всичко е наред. Аз самата закъснях.

— Ти? — Бес хвърли чантата си и разкърши рамене. Може да бе закъсняла тази сутрин, ала се чувстваше гъвкава като змия. — Какво има? Национален празник? — Тя приближи до кафеварката, като не спираше да бъбри, докато си наливаше кафе. — Добре ще си запазя оправданието за друг път, но не мога да издържа да не ти кажа. — Тя вдигна блесналите си очи към Лори, ала един-единствен поглед към лицето на приятелката й я накара да замълчи. — Какво има, мила?

— Нищо. — Лори бавно отпи от кафето си. — Просто Стивън ме хвана като влизах.

— Каза ли нещо, та толкова те разстрои?

— Каза, че ме обича. — Тя стисна устни. Проклет да е, ако отново се разплачеше заради него. — Негодник.

— Ела да седнем. — Бес обви с ръка раменете на приятелката си. — Може да не ти се иска да го чуеш, но смятам, че е говорел сериозно.

— Та той дори не знае какво означава това. — Бес гневно избърса сълзата, търкулнала се по бузата й. — Няма да му позволя да ми причини това отново. Да ме накара да повярвам, да се влюбя само, за да може да се отдръпне, когато нещата станат сериозни. Нека си живее в своя фантастичен свят. Аз имам реалността.

Тъй като чакаше да се повдигне този въпрос, Бес приклекна пред Лори.

— И какво означава това?

— Работа, плащане на сметките…

— Скука — заключи Бес и зачервените очи на Лори проблеснаха.

— Значи и аз съм скучна.

— Не, ти не си скучна. — Бес въздъхна, остави кафето и хвана ръката на Лори. — Може би се страхуваш да поемаш рискове, но това не те прави скучна. И зная, че искаш от живота нещо повече от хубава работа и платежоспособност.

— Че какво лошо има в тези неща?

— Нищо лошо няма, стига те да не са всичко, което имаш. Лори, зная, че все още си влюбена в него.

— Точно това ми е проблемът.

— И неговият също. Той е нещастен без теб.

Сякаш внезапно почувствала се уморена, Лори разтърка слепоочията си.

— Той прекрати връзката ни. Каза, че не иска усложнения, продължително обвързване.

— Сгрешил е. Обзалагам се на цяла банка, че е осъзнал грешката си. Защо просто не поговориш с него?

— Не зная дали ще мога. — Тя стисна очи. — Боли.

Странно пламъче проблесна в очите на Бес.

— Така ли разбираш, че е истинско? Когато боли?

— Това е един от основните симптоми. — Лори отвори очи. Този път през сълзите прозираше искрица надежда. — Наистина ли мислиш, че е нещастен?

— Сигурна съм. Просто поговорете, Лори. Изслушайте се един друг.

— Може и да опитам. — Тя стисна ръката на Бес, сетне отново посегна към кафето си. — Не трябваше да стоварвам от вратата проблемите си.

— Че за какво са приятелите?

— Е, приятелко, по-добре да се захващаме за работа, че иначе много хора няма да могат да си изкарат прехраната.

— Чудесно. Мислех над диалога в сцената между Сторм и Джейд. Ще има ли сексуално напрежение?

Лори кимна и включи компютъра.

— Ти си специалистката по диалозите — започна, сетне вдигна поглед. — Та защо закъсня?

— Не е толкова важно. Значи двамата се сблъскват случайно в полицейския участък. Първо продължителен поглед, после…

— Бес, само разпалваш любопитството ми. Изплюй камъчето, иначе няма да мога да работя.

— Добре. — И без това щеше да се пръсне, ако не споделеше с Лори. — Бях с Алекси.

— Мислех, че това беше вчера.

— Да. — Усмивката на Бес стана по-широка. — И снощи. И тази сутрин. О, Лори, невероятно е. Никога не съм изпитвала подобно нещо към друг.

— Ясно. — Тя понечи да сложи очилата си, сетне отново вдигна поглед и се взря в лицето на Бес. — Кажи го пак.

— Никога не съм изпитвала подобно нещо към друг.

— Господи! — Лори въздъхна и се облегна. — Май говориш сериозно.

— Толкова е различно. — Бес се засмя и притисна длан към бузата си. — Плаша се, боли ме, а понякога като го гледам, дъхът ми секва. Толкова се страхувам, че може да ме погледне внимателно и да разбере, че е сгрешил. — Тя отпусна ръка. — А би трябвало да е лесно.

— Не. — Лори бавно поклати глава. — Именно тук винаги си грешала. Трябва да е трудно, страшно и истинско.

— Сърцето ми сякаш е стиснато в клещи.

— Именно.

— И… И… — Бес стана и закрачи из тясната стаичка. — В един миг стомахът ми е целият на възли, а в следващия съм толкова щастлива, та ми се струва, че не мога да го понеса… Когато снощи бяхме заедно… — Невъзможно е да го опиша, помисли си тя. Няма начин. — Лори, кълна се, никой не ме е карал да се чувствам по този начин. А когато тази сутрин се събудих до него, не знаех да се смея ли, да плача ли.

Лори стана и протегна ръка.

— Поздравления, Макний. Най-сетне успя.

— Така изглежда. — Бес се разсмя и прегърна приятелката си. — Защо никога не си ми казвала какво е усещането?

— Това е нещо, което всеки сам трябва да изпита. А той какво чувства?

— Обича ме. — Тя се почувства глупаво и очите й се наляха със сълзи. Разрови чантата си и измъкна носна кърпичка. — Каза ми го. Погледна ме и ми го каза. Но… не иска да му кажа какво изпитвам аз. — Тя си пое въздух през зъби и притисна ръка към корема си. — О, Господи, толкова боли! Боли навсякъде, когато си помисля, че той ми няма доверие. Смята, че е като всички други пъти. И има пълно право да мисли така. Но аз искам да му обясня, че греши… а не зная как да го направя.

— Трябва само да те погледне.

— Не е достатъчно. — Поуспокоена, Бес си издуха носа. — Този път всичко е различно. Предполагам, че трябва да докажа себе си. Наистина го обичам, Лори.

— Виждам. Мислех, че никога няма да ти се случи подобно нещо. — Разчувствана, тя сложи ръка на рамото на приятелката си. — Послушай собствения си съвет и поговори с него.

— Говорихме. Но той не иска да чуе това, поне засега. Настоява нещата да останат такива, каквито са.

Лори вдигна вежди.

— А ти какво искаш?

— Да бъде щастлив. — Тя се засмя и прибра кърпичката обратно в чантата си. — Говоря като някоя разкисната глупачка. Знаеш, че не съм такава.

— Че кой те познава по-добре от мен? Просто говориш като замаяна жена в първия стадий на любовта.

Бес се усмихна през сълзи.

— По-нататък по-хубаво ли става, или по-лошо?

— И двете.

— Това е добра новина. Е, докато става по-хубаво и по-лошо, ще имам време да му покажа какво изпитвам. — Тя вдигна кафето си, ала отново го остави. — Лори, има още нещо.

— Едва ли може да бъде по-интересно.

— Алекси иска да обядвам със семейството му в неделя.

Лори избухна в смях, сетне се ококори.

— Ще те заведе вкъщи при майка си?

— И при баща си — добави Бес. — При братята и сестрите си, при племенниците и племенничките. Няколко пъти в месеца семейството му се събира на обяд в неделя.

— Очевидно е луд по теб.

— Така е. Зная, че е така. — Тя затвори очи и се отпусна на стола. — Семейството му е много важно за него. Усеща се в гласа му всеки път, когато заговори за някой от близките си. Искам да се срещна с тях. Наистина. Но какво ще стане, ако не ме харесат?

— Явно здравата си хлътнала. Чуй един съвет от мен. Просто бъди Бес Макний, която всички познаваме и обичаме, и те също ще бъдат луди по теб.

— Но какво ще стане, ако…

— А какво ще стане, ако вземеш да се стегнеш? — Лори решително си сложи очилата. — Вложи малко от тези тревоги в скъсването между Сторм и Джейд. Милиони зрители ще ти благодарят.

Бес пое дълбоко въздух и кимна.

— Добре, добре. Може и да свърши работа. И ако не започнем веднага, няма да сме готови, когато Розали дойде следобед за консултациите.

— Твоя работа, сестро. — Лори се намръщи и махна с молива. — Тази жена ме изнервя.

— Не се тревожи за Розали. Зная какво правя.

— Колко ли пъти съм чувала това?

Ала Бес се усмихна и се съсредоточи върху сценария.

— Добре. Сторм и Джейд. — Тя затвори очи и си представи сцената. — И така двамата се срещат случайно в участъка…