Нора Робъртс
Дръзко ченге (4)

Четвърта глава

— Когато става дума за убийство — отбеляза Бес, — предпочитам хубава, бързо действаща отрова. Най-добре нещо екзотично.

Лори стисна устни.

— Ако ще го правим, наистина смятам, че трябва да бъде с куршум. В сърцето.

Седнала пред отрупаната маса, Бес се протегна и си взе шепа захаросани бадеми.

— Прекалено тривиално. Рийд е изтънчен, чувствен простак. Мисля, че не трябва да си отиде с обикновен изстрел. — Тя схруска бадема и се замисли. — Всъщност можем да го направим с бавна, коварна отрова, която да го изтощи за няколко седмици.

— Досадни главоболия, виене на свят, загуба на апетит — вметна Лори.

— И треска. Трябва да има треска. — Бес сплете пръсти и даде ход на въображението си. — Рийд организира голям коктейл. Нали знаеш колко обича да навира властта и парите си в лицата на хората, които е измамил през годините.

— Точно затова го обичам — въздъхна Лори.

— И точно затова милиони зрители го мразят. Ако ще го премахваме, нека го направим със замах. Всички ще се съберат в дома на Рийд… Джейд, която никога няма да му прости, задето е използвал сестра й, за да осъществи злите си намерения. Илана, която агонизира от ужас, че Рийд може да използва тайния си архив и да дискредитира Макс.

— Брок, който е бесен, че може да загуби цяло състояние, ако с един телефонен разговор Рийд наруши крехкото равновесие в сделката Трайсън — продължи Лори, навлязла в духа на сценария. — И Мириам, разбира се.

— Естествено. Напоследък не я виждаме често. Склонната към самоунищожение бивша съпруга на Рийд, която го обвинява за всичките си проблеми.

— И с право — изтъкна Лори.

— Също така Вики, отхвърлената жена. Джефри, измамения съпруг. — Тя се ухили. — И останалите обичайни заподозрени.

— Добре. Каква отрова?

— Рядко срещана — замислено рече Бес. — Може би нещо ориенталско. Ще измисля. — Тя отбеляза в бележника си. — И тъй всички имат мотив да го убият. Дори икономката, задето е прелъстил наивната й дъщеря, а сетне я е изоставил. По някое време в разгара на тържеството, ще видим чаша шампанско. Стаята тъне в мрак. В близък план се появява малка черна стъкленица. Една ръка излива няколко капки в чашата.

— По ръката ще се познае дали е мъж, или жена.

— Ще бъде с ръкавица — реши Бес, сетне осъзна колко нелепо би било да носиш ръкавици на коктейл. — Добре, добре, няма да бъде на тържеството. Преди това. Ще се види кутийка. Украсена с изящна дърворезба.

— И ще я отвори ръка с ръкавица. Пламъкът на свещи се отразява в малка стъкленица, която лежи върху кадифе.

— Точно така. Ще покажем тези кадри няколко пъти три или четири пъти през седмицата, когато ще бъде тържеството. Нека публиката разбере, че някой ще бъде сполетян от нещастие.

— Междувременно Рийд разиграва всички като марионетки. Сее нещастие по пътя си, напрежението се нагнетява до краен предел и достига връхната си точка в нощта на празненството.

— Ще бъде чудесно — увери я Бес. — Цялата вечер Рийд ще се забавлява, като раздухва стари вражди и чопли незараснали рани. Мириам ще се напие и ще стане невъздържана. Това ще предостави прекрасна възможност на нашия убиец да се добере до чашата с шампанско на доктор Рийд. Тъй като отровата е бавно действаща, симптомите няма да се появят веднага. Ще има лека умора, замайване, мимолетна болка. Може и обрив.

— Обичам хубавите обриви — съгласи се Лори.

— Когато най-после умре, на ченгетата ще им бъде трудно да уточнят времето и мястото, когато е била погълната отровата. Ще направим идеалното убийство.

— Идеално убийство не съществува.

Двете жени вдигнаха погледи. На прага стоеше Алекс, пъхнал ръце в джобовете си. Усмихваше се, развеселен от заговора им за убийство.

— Освен това ако вашето телевизионно ченге не разплете случая, зрителите ви ще останат доста разочаровани.

— Ще го разплете. — Бес се протегна за нова шепа бадеми. Бе подпряла крака на стола до себе си.

Алекс отбеляза, че широките й панталони доста успешно прикриват краката й, ала въпреки това той продължаваше да си представя гладката нежна кожа.

— Викал ли е някой ченге? — обърна се Бес към Лори.

— Аз не съм. — Почувствала се излишна, Лори стана. Трябва да се обадя по телефона, а смятам да надникна и в студиото. Радвам се да ви видя, детективе.

— Аз също. — Той направи път на Лори, но не влезе. Наместо това се огледа, раздразнен, че се чувства неловко. — Страхотно местенце — рече накрая.

Бес се усмихна. Стаята бе малко по-голяма от килер, без прозорци. Масата, на която работеха двете с Лори бе отрупана с книги, папки и листове. В единия край се намираше компютърът, който тихо жужеше. До масата имаше също тъй затрупан с папки стол, малко канапе и два телевизора.

— Тук сме като у дома си — рече Бес и отметна глава. — И тъй какво те води в подземната тъмница, Алекси?

Определението бе съвсем уместно. Намираха се в мазето на сградата, където се помещаваха студията на телевизионната компания, която снимаше „Тайни грехове“. Наместо да отговори, Алекс също зададе въпрос.

— Откога работиш тук?

— От самото начало. След последната награда „Еми“ ни предложиха кабинет с изглед някъде горе, но с Лори трудно променяме навиците си. Пък и кой ще слезе тук да наднича, докато пишем? — Тя кръстоса крака. — Свободен ден ли имаш?

— Няколко часа.

— О. — Мина й през ума, че е много привлекателен, когато се смущава. — Да смятам ли, че това е лично посещение?

— Да. — Той пристъпи вътре и веднага съжали. Нямаше достатъчно място, за да крачи из стаята. — Виж какво, просто исках да се извиня.

Може да беше много дребнаво от нейна страна, но Бес изпита удоволствие.

— По принцип или за нещо конкретно?

— За нещо конкретно. — Бес му предложи купата с бадеми, но той поклати глава. — След опита за грабеж, когато те откарах вкъщи. Не бях на себе си.

— Добре. — Тя остави купата и му се усмихна. — Значи обсъждаме поведението ти през последния половин час от вечерта.

Той се намръщи.

— Всичко, което казах преди това, остава в сила. Нямаш никаква работа в този район.

— Върни се на извинението. Повече ми хареса.

— Излях яда си върху теб и съжалявам за това. — Решил, че най-лошото е минало, той приседна на крайчеца на масата. — Ти не реагира според очакванията ми.

— И какво очакваше?

— Да си уплашена, обидена, отвратена. — Алекс отново сви рамене. — Обикновено не водя жени на въоръжени грабежи.

Започваше да става интересно.

— А къде ги водиш?

Той срещна погледа й. Усещаше кога му се присмиват, както и кога насмешката е добронамерена.

— На вечеря, на кино, на танци. В леглото.

— Е, въоръженият грабеж ми се струва по-вълнуващ. Поне в сравнение с първите три забавления. — Тя стана, сложи ръце на раменете му и го целуна по устните. — Приемам извинението. — Ръцете му обхванаха бедрата й и я задържаха. Бес вдигна вежда. — Има ли още нещо?

— Мисля за теб.

— Това може да е хубаво.

— Още не съм решил — сви устни мъжът. — Бихме могли да започнем с вечеря.

— Какво да започнем?

— Да се придвижваме към леглото. Там искам да те отведа.

— О! — Тя се опита да успокои учестеното си дишане. Спокойният му, уверен и весел поглед никак не й помогна. Как тъй бързо си разменихме местата, запита се Бес. — Това доста съкращава ухажването.

— Ти каза веднъж, че практикуващите нашите професии наблюдават хората. Сигурен съм, Макний, че ще отгатнеш подбудите ми зад подарените цветя и звездите, които ще ти сваля.

Тя бавно прокара език по зъбите си.

— Зависи от протегнатата ръка. Идеята не е лишена от чар, Алекси, но в някои аспекти от живота си — и сексът е сред тях — предпочитам да бъда предпазлива и да не избързвам.

— Това може да е хубаво — ухили се той.

Бес не можа да се сдържи и също се разсмя.

— Междувременно… — Но той не й позволи да се отдръпне.

— Междувременно, ела с мен на вечеря. Само вечеря.

Нима не си беше казала, че няма да се впуска в нова връзка, че няма да се влюбва отново? О, добре.

— Ще ми бъде приятно.

— Утре. Тази вечер съм на работа.

— Утре е чудесно.

Алекс я привлече към себе си.

— Притеснявам ли те?

— Не. — Да, притесняваше я.

— Дърпаш се. — Той се усмихна отново, изненадан какво удоволствие му доставя мисълта, че я смущава.

— Трябва да работя, това е всичко.

— Аз също. Ще мина да те взема към седем и половина. Зет ми е собственик на ресторант. Мисля, че ще останеш възхитена.

— Дамски дрехи или истински?

— Сега с какво си облечена?

Тя сведе поглед към пуловера и широките панталони.

— С истински.

— Ще свършат работа. — Алекс стана и повдигна с пръст брадичката й. — Имаш най-странното лице, което съм виждал — промърмори сякаш на себе си. — Би трябвало да си грозна.

Бес се разсмя, без да се обиди.

— Бях грозна. Изгорила съм всичките си снимки от времето, преди да навърша осемнайсет. — Трапчинката се появи на бузата й, щом му се усмихна. — Предполагам, ти винаги си бил красив.

Той трепна, макар да знаеше, че трябва да е свикнал с това определение.

— Сестрите ми бяха красиви. И още са. С брат ми сме грубо привлекателни.

— А, мъжки момчета.

— Именно.

— И сте израснали, заобиколени от ята обожателки.

— Започнахме с ята и се прехвърлихме на стада.

В очите й проблесна любопитство.

— Какво изпитва човек…

Той я прекъсна с пламенна целувка. Приятно му бе да усети тръпката, преминала по тялото й, преди младата жена да се отпусне в обятията му. Отклика на устните й. Нямаше преструвка в тихата й въздишка и пълното отдаване на целувката. Беше просто и лесно, неизбежно като дишането.

Уверен бе, че умее отлично да се владее. Може би продължи целувката малко повече, отколкото възнамеряваше, и вложи повече страст, отколкото бе планирал, ала все още се владееше. Може би само за момент си представи как заключва вратата, помита всичко от масата и страстно люби Бес върху плота.

Но не беше маниак. Напомни си го, макар кръвта му да кипеше. Бавното и нежно докосване доставяше удоволствие и на двамата и позволяваше на жената да разбере, че е ценят такава каквато е.

— Опасна — промърмори той на украински и отдръпна устни от нейните. — Много опасна жена.

— Моля? — Тя премига. Очите й бяха възбуждащо замаяни и премрежени. — Какво означава това?

Алекс с усилие овладя порива да я притисне отново в прегръдките си и нежно постави ръце на раменете й.

— Казах, че трябва да вървя. Стой далече от улицата, Макний.

— Детективе — извика тя след него. Сърцето й блъскаше в гърдите, виеше й се свят, ала искаше да има последната дума. Тъй като не й хрумна нищо по-добро, повтори реплика от стар сериал: — Внимавай навън.

Останала сама, тя се отпусна внимателно на стола като старица. Пет минути по-късно Лори я завари все тъй втренчена невиждащо в пространството.

— Охо! — Един поглед бе достатъчен и Лори се настани до нея. Поклати глава и подаде на Бес бутилка кока-кола. — Знаех си. Знаех си, че ще се случи в мига, в който зърнах неотразимото ченге на празненството ти.

— Не се е случило още. — Бес отпи голяма глътка. Странно, не си бе дала сметка, че гърлото й е пресъхнало. — Боя се, че ще се случи, но все още не е.

— Имаше същото изражение, когато се влюби в Чарли. В Шон. И в Мигел. Да не споменавам…

— Не споменавай тогава. — Тя се намръщи и вдигна поглед към Лори. — Мигел? Сигурна ли си? Смятах, че имам по-добър вкус.

— Мигел — безмилостно повтори Лори. — Вярно, опомни се след четирийсет и осем часа, но в деня, когато те заведе на опера, имаше същото глупаво изражение.

— Гледахме „Кармен“ — спомни си Бес. — Не мисля, че изражението ми е имало нещо общо с него. Освен това не съм влюбена в Алекси. Просто ще вечерям с него утре.

— Винаги казваш така. Също като с Джордж.

Бес изправи рамене.

— Джордж беше най-милият мъж, когото съм срещала. Годежът с него ме научи да разбирам хората и да им съчувствам.

— Зная. Прояви такова разбиране, че стана кръстница на сина му.

— Е, в края на краищата, нали аз го запознах с Нанси.

— А той те заряза и избяга с нея.

— Не ме е зарязал. Иска ми се да не си настроена така враждебно към него, Лори. Развалянето на годежа ни беше съвместно решение.

— И най-хубавото нещо, което ти се е случвало. Джордж беше мухльо. Превзет мухльо.

Тъй като това бе самата истина, Бес въздъхна.

— Той просто се нуждаеше от силна емоционална подкрепа.

— Добре, че поне не спа с него.

— Той се пазеше.

Двете се спогледаха и избухнаха в смях. Щом успя да си поеме въздух, Бес поклати глава.

— Не трябваше да ти казвам. Беше нетактично.

— Имам забележка — обяви Лори и Бес й кимна да продължи. — Ченгето няма да се пази.

— Зная. — Бес усети приятна топлина да се разлива по тялото й. Замислено плъзна пръсти по изпотената бутилка. — Ще мина по този мост, когато стигна до него.

— Бес, ти не минаваш по мостовете. Ти ги изгаряш. — Лори нежно стисна ръката й. — Само не страдай.

— Та нима съм страдала някога? — със съжаление попита Бес.

 

 

Тя изглеждаше великолепно. Нужна е голяма самоувереност, предположи той, за да дръзнеш да облечеш тъмнозелена блуза с яркосини панталони, особено ако възнамеряваш да добавиш розово сако. Но на Бес й подхождаше. Всичко в нея беше ярко. Алекс предположи, че именно това бе причината да отиде в кабинета й и да й се извини, а сетне и да я покани на вечеря.

Вероятно това бе причината, поради която откакто я бе срещнал, не бе в състояние да я прогони от съзнанието си и да пропъди мисълта да я отведе в леглото.

Бес хвърли един-единствен поглед към бара на Закари Мълдун, „Спускай платната“ и си даде сметка, че ще прекара спокойна приятна вечер. От грамофона автомат долиташе музика, дочуваше се приглушен говор, ухаеше на вкусни ястия.

— Тук е прекрасно. Храната толкова ли е хубава, колкото ухае?

— По-хубава е. — Той махна към бара и потърси маса. Както обикновено, заведението бе препълнено и шумно. Алекс бе свикнал да се отбива тук веднъж седмично откакто сестра му се бе омъжила за Зак и познаваше по имена повечето от редовните клиенти. Той се усмихна на сервитьорката, която спря до масата им.

— Здравей, Лола. Как си?

— Не се оплаквам, сладурче. — Тя подпря подноса на хълбока си и огледа преценяващо Бес. Макар да бе само осем години по-възрастна от Алекс, Лола проявяваше майчински интерес към него. Не се случваше често Алекс да доведе приятелка в бара, затова Лола внимателно огледа дамата. — Е, какво да ви донеса?

— Текила. — Бес стовари чантата си на празния стол до себе си. — Чиста.

Алекс само повдигна вежда при избора на Бес.

— Донеси ми бира, Лола. Рейчъл тук ли е?

— Горе е. Изобщо не почива. — Тя се намръщи към тавана. — Сигурно скоро ще слезе. Не може да стои далеч от шефа.

— Какъв е специалитетът на Рио тази вечер?

— Паеля. — Тя кимна одобрително. Беше я опитала. — Подлуди Ник, като го накара да чисти скариди.

— Искаш ли паеля? — обърна се Алекс към Бес.

— И още как. — Щом Лола се отдалечи, Бес подпря брадичка на ръцете си. — И тъй кой е шефът, кой е Рио и кой е Ник?

— Зак е шефът. — Той махна към високия широкоплещест мъж зад бара. — Рио е готвачът, огромен мъжага от Ямайка, който приготвя най-хубавите ястия на света. Ник е братът на Зак.

Бес кимна. Обичаше да знае действащите лица.

— А Рейчъл е омъжена за Зак. — След като дълго време се взира в мъжа зад бара, тя се усмихна. — Забележителен човек. Как се е запознала с него?

— Беше обществен защитник на Ник, когато го арестувах при опит за кражба.

Бес не премига, нито пък изглеждаше шокирана. Само се наведе напред.

— Какво крадеше?

Алекс бе леко разочарован, задето не бе успял да я впечатли.

— Електроника. Беше се забъркал с някаква банда навремето. Беше около година и половина. — Той разсеяно си играеше с квадратния аквамарин на пръста й, загледан как камъка отразява светлина. — Ник имаше големи проблеми. Всъщност той е доведен брат на Зак. Ник бил още дете, когато Зак заминал и постъпил във флота, а майка му починала. Когато след няколко години Зак се върнал, баща му умирал, а хлапакът здраво бил загазил.

— Благодаря — усмихна се Бес на Лола, когато напитките им бяха сервирани.

Усмивката свърши работа. Лола одобрително погледна Алекс, сетне забърза към бара да докладва на Зак.

— Продължавай.

Алекс надигна халбата с бира. Сигурен бе, че Лола подробно осведомява Зак за впечатленията и мнението си относно дамата му.

— Искаш да чуеш цялата история?

— Разбира се. — Бес поръси малко сол на китката си, близна я, сетне гаврътна текилата със замаха на мексикански бандит. Докато смучеше резенчето лимон, което Лола бе донесла с напитката, тя се усмихна на Алекс. — Обичам вибрацията.

— Колко пъти можеш да го направиш и да останеш жива?

— Не съм стигала толкова далеч. — Алкохолът приятно затопли гърлото и остави гореща следа към стомаха й. — Веднъж изпих десет, но бях по-млада и глупава. Хайде, разказвай. — Тя отново се наведе напред. — Зак се върнал, след като преплувал седемте морета и намерил брат си затънал в неприятности.

— Ник се беше забъркал с Кобрите… — започна Алекс. Когато им сервираха паелята, той искрено се забавляваше. Самочувствието на всеки мъж се повдигаше, щом успееше да завладее изцяло вниманието на дамата си. — Така че скоро ще имам племенник или племенничка с ирландско-украинска кръв.

— Страхотно. Притежаваш невероятен талант на разказвач, Алекси. Трябва да имаш малко циганска кръв.

— Естествено.

Тя му се усмихна. Липсваше му само златна халка на едното ухо и цигулка, помисли си — но не бе уверена, че той иска да чуе това.

— Лекият акцент, който се долавя от време на време, никак не вреди. Разбира се, историята ти е първокласна. Умирам за щастлив край. При мен не се случва често. Тъкмо пооправим нещата и трябва отново да ги заплетем, иначе ще изгубим публиката.

— Защо? Мислех, че повечето хора си падат по щастливия край.

— Така е. В сериалите обаче героите са интересни на публиката само ако преживяват някаква криза или трагедия. — Тя опита паелята и остана възхитена. — Ето защо Илана се омъжи два пъти, имаше амнезия, беше изнасилена, направи два спонтанни аборта, преживя нервна криза, беше временно сляпа, застреля бившия си любовник при самозащита, преодоля страстта си към хазарта, роди близнаци, които бяха отвлечени от бавачка психопат, и успя да ги намери след дълго, сърцераздирателно и опасно търсене из южноамериканските джунгли. — Тя си взе отново от паелята. — Не задължително точно в този ред.

Преди Алекс да попита коя е Илана, Лола донесе нови напитки.

— Гледаш ли „Тайни грехове“? — обърна се тя към Бес.

— Не изпускам серия. А ти?

— Аз също. — Тя сви рамене. Няколко посетители в бара й се бяха подигравали за това. — Пристрастих се в болницата, когато родих най-малкия си син. Той скоро ще навърши десет. Тогава Илана бе първа година специализантка в болницата „Милбрук Мемориъл“ и бе влюбена в Джак Банър. Той беше страхотен.

— Един от най-добрите образи — съгласи се Бес. — Мрачен и със склонност към самоунищожение.

— Наистина много страдах, когато загина в пожара в онзи склад. Мислех, че Илана никога няма да превъзмогне болката.

— Тя е силна жена — отбеляза Бес.

— Налага й се да бъде. — Някой я повика, но Лола махна с ръка да я почакат. — Ако не беше тя, Сторм никога нямаше да се съвземе и да се превърне в човека, който е сега.

— Харесваш ли Сторм?

— О, Господи, че кой не го харесва? — Лола се засмя и завъртя очи. — Та той е мечтата на всяка жена. Двамата с Джейд са създадени един за друг. Заслужават малко щастие след всичко, което преживяха. Господи, добре де, Хари, идвам. Приятна вечеря — обърна се тя към Бес и бързо се отдалечи.

Бес се усмихна на Алекс.

— Изглеждаш объркан.

Той само поклати глава.

— Двете говорехте за тези герои, сякаш са истински хора.

— Но те са истински — рече Бес и загреба няколко скариди. — За един час на ден, пет дни в седмицата. Нима никога не си вярвал в Батман? В Скарлет О’Хара, а Индиана Джоунс?

— Това са измислици.

— Хубава измислица създава своя собствена реалност. Това е забавлението. — Тя вдигна солницата и се усмихна. — Хайде, Алекси, дори едно ченге има нужда да фантазира от време на време.

Срещна настойчивия му поглед и сърцето й заблъска в гърдите.

— Случва ми се и на мен.

Бес преглътна текилата, ала вибрациите от алкохола бледнееха пред тези, които предизвика тихото изявление на Алекс.

— Трябва да ми разкажеш някой път. — Тя се огледа дочула звуци на пиано.

Пред голямото пиано до отсрещната стена бе седнал строен младеж с пясъчно руса коса и свиреше блус.

— Това е Ник — осведоми я Алекс.

— Наистина ли? — Бес отмести стола си, за да вижда по-добре. — Та той е талантлив.

— Да. Преди година предума Зак да сложи пиано в бара. Рейчъл и Мълдун се опитаха да го върнат в училище, да се поупражнява още, ала без успех.

— Някои неща не могат да се научат — промърмори Бес.

— Така изглежда. Ник все още работи в кухнята при Рио и излиза да свири, когато е в настроение.

— И всички жени в заведението се въртят около него.

— Той е още дете — рече бързо Алекс. Прекалено бързо.

— По-младите мъже очевидно притежават особен чар за една опитна жена. Всъщност точно сега Джесика се впуска в страстна афера с Тод, който е десет години по-млад от нея. Писмата са пет към едно в полза на връзката.

— Говорехме за теб.

— Така ли? — усмихна се Бес.

Зак приближи и тупна Алекс по гърба.

— Как е храната?

— Страхотна е — протегна ръка Бес. — Ти си Зак, нали? Аз съм Бес.

— Приятно ми е. — Зак стисна ръката на Бес и задържа длан на рамото на Алекс. — Ти трябва да си Бес, на която се е натъкнала Рейчъл в участъка.

— Аз трябва да съм. Много приятно заведение имате. Сега, след като го открих, ще дойда и друг път.

— Радвам се да го чуя. — В сините му очи проблесна любопитство. — Алекс не води често дамите си тук. Предпочита да ни кара да гадаем.

— Така ли? — закачливо подхвърли Бес.

— Разкарай се, Мълдун — промърмори Алекс.

— Още ми е сърдит, задето откраднах сестра му.

— Просто си мислех, че тя има по-добър вкус — шеговито подхвърли Алекс и отпи от бирата си. — За вълка говорим, а той в кошарата.

Бес забеляза изпълнения с обич поглед на Зак и в сърцето й се прокрадна копнеж. Не се изненада, когато Рейчъл приближи до масата.

— Какво е това? Организирате си тържество, а мен никой не ме кани?

— Седни — изрекоха в един глас Зак и Алекс.

— Омръзна ми да седя. — Тя пренебрегна двамата мъже и се обърна към Бес. — Радвам се да те видя отново. — Тя подуши въздуха. — Паелята на Рио. Невероятна е, нали?

— Чудесна е. Алекс тъкмо ми разказваше как сте се запознали двамата със Зак.

— Тъй ли? — вдигна вежда Рейчъл.

— Защо не седнеш при нас да ми разкажеш историята от твоя гледна точка?

Двайсет минути по-късно Алекс бе принуден да признае, че с неподправената си сърдечност Бес беше успяла да накара Рейчъл да седне и да се отпусне така както нито той, нито Зак бяха съумели с настойчивата си загриженост.

За жена, изпълнена с енергия и жизнерадост, Бес притежава завидно умение да предразполага хората, помисли си той. Освен това има дарбата да изслушва подробностите и да задава изключително уместни въпроси. И да забавлява, без да полага усилия.

Не се изненада, че тя бе в състояние да говори за музика с Ник, когато го повикаха да се присъедини към тях, да обсъди храната с Рио, когато я поканиха да отиде в кухнята, за да го похвали за великолепно приготвената паеля. Не се изненада и когато двете с Рейчъл си уговориха среща през следващата седмица, за да обядват заедно.

— Харесва ми семейството ти — заяви Бес, когато се качиха в таксито.

— Запозна се само с малка част от него.

— Е, харесаха ми тези, с които се запознах. Колко още има?

— Родителите ми. Още една сестра, съпругът й и трите им деца. Брат, съпругата му и детето им. Ами ти?

— Какво аз?

— Разкажи ми за твоето семейство.

— О. Аз съм единствено дете. Всички ли живеят в Ню Йорк?

— Всички, с изключение на Наташа. — Той нежно докосна къдриците й, плъзна пръсти по шията. — Не говориш много за себе си.

— Шегуваш ли се? — Тя се разсмя, макар да й се искаше да се сгуши като коте и да се наслади на нежната ласка на пръстите му. — Та аз не спирам да говоря.

— Задаваш въпроси. Говориш за другите хора, за героите в сериала. Но никога не говориш за Бес.

Трябваше да се досети, че едно ченге ще забележи това, което за другите оставаше скрито.

— Не сме разговаряли толкова много — изтъкна тя. Когато се извърна, устните й бяха на милиметри от неговите. Искам да го целуна, помисли си Бес. Не само за да отвлека вниманието му. Все пак нямаше какво да крие. Но не проговори, само притисна устни към неговите.

Целувката бе лека и приятелска само за миг. Сетне се превърна в пламенна и страстна, наситена с предчувствие за това, което ще последва.

Задава се буря, замаяно си помисли Бес. А тя никога не съумяваше да устои на бурите.

Сърцето й щеше да изхвръкне, когато устните му се плъзнаха по слепоочието й.

— Знаеш как да сменяш темата, Макний.

— Коя тема?

Ръката му се плъзна по шията й, напипа пърхащия пулс. Ритъмът беше възбуждащ като тихите приглушени удари на тимпани.

— За теб. Само разпали любопитството ми.

— Няма какво толкова да ти кажа. — Смутена и объркана от обзелото я вълнение, тя се отдръпна, щом таксито спря до тротоара. — Май пристигнахме. — Докато Алекс плащаше на шофьора, Бес осъзна, че коленете й треперят. Случваше й се за първи път. Явно трябваше сериозно да помисли за отношенията си с Алекси Станисласки. — Не е нужно да ме изпращаш — рече, изненадана от притеснението си, че таксито замина и двамата останаха сами на тъмния тротоар.

— Което означава, че няма да ме поканиш.

— Няма. — Тя се усмихна едва-едва и прокара пръсти по дръжката на чантата си. Ала й се искаше да го покани. Учудващо бе колко силно й се искаше. — Мисля, че ще е по-разумно, ако не те поканя.

Той прие решението й, тъй като изборът трябваше да бъде неин. Ала перспективата да я накара да размисли бе невероятно съблазнителна.

— Ще вечеряме пак.

— Да.

Той хвана ръката й и я поднесе към устните си.

— Скоро.

Неясен копнеж прониза сърцето й. Объркана, тя издърпа ръката си.

— Добре. Скоро. Лека нощ.

— Почакай. — Преди Бес да успее да се обърне, той обхвана лицето й и бавно сведе устни към нейните. Натискът бе лек като шепот, настойчив, завладяващ.

Тя откликна и усети копнежът да пълзи по цялото й тяло. Безпомощно обхвана китките му, търсейки опора. Макар устните му да бяха неизразимо нежни, пулсът под пръстите й препускаше в ритъм с нейния.

Сетне той се отдръпна, ала очите му не се отделяха от нейните.

— Лека нощ — рече.

Тя успя да кимне и забърза към сградата.

Има нещо странно около Бес, помисли си Алекс, докато чакаше търпеливо да светне лампата в апартамента й. Нещо. Трябваше само да разбере какво е то.