Нора Робъртс
Дръзко ченге (11)

Единадесета глава

— Не мога да повярвам, че искаш да прекараш неделната сутрин в салона — смаяно рече Алекс, докато се изкачваха заедно по железните стъпала към салона на Роки.

— Това е твоят салон — рече Бес и го целуна.

Изминалите няколко седмици бяха като меден месец, помисли си тя. Ако не се брояха часовете, когато двамата бяха на работа. Но останалото време прекарваха или сгушени на канапето в нейния апартамент, или като приготвяха вечеря в неговото жилище, или пък в леглото.

Бе започнала да се надява, че той вярва в любовта й. А ако наистина повярваше, Бес не искаше нищо повече, освен да предприемат следващата стъпка. Която щеше да доведе до истински меден месец.

— Вчера ти ме взе от моя салон — изтъкна тя.

— Това не беше салон. — В тона му се долавяше мъжка подигравка. — Това беше палат за балерини. Луксозно осветление, музика. Всички тези огледала.

— Поне ще мога да видя, когато задникът ми започне да се отпуска.

Той я потупа приятелски.

— Обещавам да ти кажа.

— И в същия миг ще си мъртъв — подхвърли тя и блъсна стъклените врати.

Веднага си помисли за евтините боксьорски филми, които бе гледала. Огромното помещение ехтеше от ръмжене, пляскане и глухи удари. Миришеше на мухъл, пот и… Тя леко подуши и реши, че не иска да знае на какво друго. По стените и тавана се виждаха тръби, а дървеният под бе издран и хлътнал. Боксовият ринг, който се намираше в единия ъгъл, вече бе зает от двама мъже, които опитваха да се цапардосат един друг в окото.

Три боксови круши висяха от тавана, доста далеч една от друга. Мъж с тяло, което напомняше циментовоз се стараеше да разпердушини едната.

Имаше и място за вдигане на тежести. Виждаше как се издуват опъват сухожилията, как изпъкват мускулите.

Нямаше осветление, нито музика. Нито пък оборудване по последна дума на техниката, с каквото бе свикнала Бес. Беше долнопробно и мръсно — клякай, поти се, удряй. Тя искрено се съмняваше, че наблизо има барче за напитки.

— Нагледа ли се? — попита Алекс. Очевидно го развеселяваше мисълта тя да се съблече по трико и да потренира с момчетата.

Бес затвори уста, усмихна му се и го изгледа хладно.

— Още не съм започнала.

Алекс зяпна, когато тя свали горнището на анцуга си. Отдолу бе облякла плътно прилепнало изрязано трико на зигзагообразни зелени и лилави ивици. Когато обаче събу късите си панталони, той я закри с ризата си.

— Хайде, Бес, облечи се. Господи! — Долната част беше още по-лоша. Над стегнатите бедра се виждаше тънка ивица плат, която прикриваше малко повече препаска на стриптийзьорка.

— Незаконно ли е? — Тя се наведе да прибере дрехите в сака си и чу как тежестите паднаха с трясък. Извърна се и се усмихна на мъжа, който се взираше в нея с изскочили очи.

Дочуха се викове и подсвирквания, звукът набъбна и отскочи от грапавите стени. Алекс се уплаши, че ще последва бунт, за който щеше сам да е виновен.

— По дяволите, сложи нещо, преди да се е наложило да убия някого.

— Изглеждат безобидни. — Тя пристегна непокорните си къдрици в къса конска опашка. — Както и е, дошла съм да потренирам. — Стегна мускули с предизвикателна усмивка. — Колко вдигаш?

— Макний, да не си посмяла… — Мъжът изруга, когато тя пъргаво прекоси салона, за да си поговори с щангиста. Деветдесетте килограма мускули започнаха да заекват като младеж. Алекс нямаше друг избор, освен да му се озъби предупредително, както би сторило куче-пазач срещу стадо вълци.

Тя се справи, разбира се. Трябваше да се досети. Отначало на мъжете щяха да им изскочат очите, сетне започнаха да се хилят, а накрая се състезаваха кой да й покаже как да прикляка и как да наглася тежестите под брадичката.

Преди да мине и час дори, започнаха да й показват снимки на съпругите и децата си, заразказваха й истории за любимите си и престанаха да я оглеждат — е, може би само отдалече.

— Сигурна ли си, че искаш това? — попита Алекс и тупна една в друга боксьорските си ръкавици.

— Напълно. — Тя се усмихна на Роки, който сам пристягаше ръкавиците й. — Не мога да си тръгна без един спаринг мач.

— Внимавай с лявото му кроше — посъветва я Роки. — Много е добър. Можеше да стане състезател, ако не искаше да е ченге.

Тя намигна на Роки.

— Имам бързи крака. Няма да може дори да ме докосне.

Двама от новите й обожатели разтвориха въжетата, за да може да излезе на ринга. Наслаждавайки се на усещането, тя нагласи предпазния си шлем.

— Не трябва ли да си сложим от онези смешни скоби?

— Какво… О, предпазителите за зъби? — Той не можа да устои, наведе се и я целуна сред силни дюдюкания. — Мила, нямам намерение да те ударя. — С приятелски жест той тупна ръкавиците си в нейните. — Добре, вдигни ръце. — Когато Бес ги вдигна към тавана, той извъртя очи. — Това не е арест, Макний. — Търпеливо нагласи ръцете си в защитна позиция.

— Сега искаш да се защитаваш, разбираш ли? Вдигни лявата, дръж я така. Ако нападна оттук… — той бавно замахна към челюстта й. — Блокираш, отвръщаш на удара. Това е.

— И замахвах лъжливо с лявата — рече.

— Ако искаш. — Господи, толкова беше сладка. — Сега опитай тук. — Той потупа брадичката си. Младата жена замахна вяло и Алекс поклати глава. — Не, удряш като момиче. Нападни с цялото си тяло. Представи си, че съм Доун Галахър.

Очите й заблестяха, тя замахна с всички сили и срещна солиден блок.

— Ей, това беше хубаво. — Тя замахна отново. — Но трябва и да се движа, нали? Да те лъжа с гъвкавост и бързина на краката.

Тя направи няколко бързи стъпки, зрителите изръкопляскаха, а Алекс й се ухили.

— Имаш стил. Нека да поработим върху него.

Той се забавляваше неимоверно, докато й показваше движенията. Нямаше да й навреди да знае как да се защитава с нещо повече от пълен с амоняк пистолет.

— Забавно е. — Тя наведе глава както й беше показал и опита два бързи удара с лявата ръка.

— Имаме място за един боксьор лека категория — извика Роки към нея. — Хайде, Бес, удар в тялото.

Тя се засмя, прицели се в корема му и получи лек удар в брадичката.

— Толкова си сладък с шорти — промърмори.

— Не се опитвай да ме разсееш.

— Е, ти го правиш. — Тя отново го заобиколи и мъжът със смях се извърна.

— Добре, това трябва… — Алекс изстена, когато юмрукът й се стовари в челюстта му и го просна по задник.

— О, Господи! — Тя се наведе към него, удряйки лицето му с ръкавиците, докато се опитваше да го погали. — О, Алекси, съжалявам. Заболя ли те?

Той размърда челюст и я изгледа сърдито.

— Десен прав — промърмори, когато мъжете се промъкнаха през въжетата и вдигнаха ръката на Бес.

 

 

— Наистина съжалявам — рече Бес отново, когато поеха надолу по железните стъпала. Но си играеше с металната значка, която Роки бе забол върху анцуга й с малка церемония. — Ти каза да не сдържам ударите си.

— Зная какво казах. — Щеше да има късмет, ако лицето му не се подуеше. И как щеше да го обясни? — Успя да ме удариш само защото вече бях приключил.

Тя навлажни устни.

— Разбира се.

— Не ми се подигравай, Макний. — Той рязко я привлече към себе си. — Или ще настоявам за реванш.

Тя обви ръце около врата му.

— Когато пожелаеш.

— Така ли? Какво ще кажеш… — Гласът му заглъхна, когато пейджърът записука. — Извинявай.

— Няма нищо.

Алекс откри телефон и веднага позвъни в участъка. Докато стоеше до него и наблюдаваше лицето му, заслушана в кратките забележки, осъзна, че плановете им за пикник в парка и обиколка по магазините, се отлагат.

— Надянал си лицето на ченге — подхвърли тя, когато мъжът затвори телефона. — Трябва ли да отидеш?

— Да. — Но не й каза, че са открили нова жертва. Достатъчно бе, че провали плановете им за деня. — Сигурно ще се забавя. Много съжалявам, Бес.

— Виж какво. — Тя обхвана лицето му. — Разбирам. Това е част от работата ти.

Той поднесе ръцете й към устните си.

— Аз… — Но не й каза, че я обича, защото тя щеше да повтори думите, а това го изнервяше. — Благодаря ти — рече наместо това. — Ще се реванширам.

— Знаеш ли какво… аз ще си свърша работата и ще напазарувам. Ще приготвя вечеря. Нещо, дето няма да се развали от няколко притопляния.

Макар мислите му вече да бяха другаде, той успя да се усмихне.

— Ще готвиш?

— Не съм чак толкова лоша готвачка. Не съм — настоя тя, зърнала усмивката му. — Изгорих картофите онази вечер, защото ти непрестанно ме разсейваше.

— Едва се сдържах да не направя нещо друго. — Той я целуна леко, сетне още веднъж, по-дълго. — Ще опитам да ти се обадя.

— Ако можеш. — Тя му махна с ръка и го проследи как слиза към метрото. Разсмя се, обърна се и обви ръце около тялото си.

Чувстваше се точно като жена на ченге.

 

 

— Надявам се, нямаш нищо против, че се отбих.

— Не, разбира се. — Рейчъл хвърли поглед към огромните пазарски торби в ръцете на Бес. — Гости ли ще имаш?

— Когато започна да пазарувам с онази малка пластмасова карта, изглежда не мога да се спра. — Тя остави пакетите до вратата на апартамента. — Изглеждаш чудесно. Как е възможно да изглеждаш чудесно по-малко от седмица след раждането?

— Силни гени. — Зарадвана на посещението на Бес, Рейчъл я целуна по двете бузи. — Заповядай, седни.

— Благодаря. Аз… Хоп! — Тя бръкна в торбата и извади голяма кутия в златиста опаковка. — За майката.

— О! — Очите на Рейчъл заблестяха като на жена, която е зърнала любимия си… или огромна кутия шоколадови бонбони. — Струва ми, че току-що стана най-добрата ми приятелка.

Бес се засмя и отново бръкна в торбите.

— Е, зная как хората обичат да се отбиват с подаръци за бебето. — Тя измъкна кутия в бяла опаковка. — И макар да спазвам традицията, смятам, че заслужаваш нещо наистина греховно.

— Така си е. — Рейчъл пъхна кутията за бебето под мишница. — Наистина е много мило от твоя страна, Бес, но не беше необходимо. Двамата с Алекс вече подарихте на Брена чудесен плюшен дракон.

— Той беше от двама ни. Това е от мен. Подарък за момиченце. Видях онези мънички муселинени роклички с воланчета и панделки, и не можах да устоя.

Рейчъл бе трогната.

— Наистина ли?

— Предполагам, че след година-две ще иска да носи мотоциклетни ботуши, така че може това да е единствената ти възможност да я облечеш в рокля.

— Кълна се, че няма да й се бъркам относно дрехите. — Тя въздъхна, загледана в кутията. — Бял муселин?

— Шест волана, преброих ги.

— Нямам търпение да я облека в тази рокля.

— О, ето че имаме компания. — Михаил излезе от спалнята с Брена на ръце. — Здравей, лельо Бес. — Той я целуна по бузите и по устата.

— Каза, че няма да я будиш — обади се Рейчъл, наведе се и загука на дъщеричката си.

— Не съм я будил. Какво е това? — Разпознал кутията в златиста опаковка, той я отвори и бръкна вътре.

— Моя е — изсумтя Рейчъл. — Ако изядеш още една, ще ти счупя пръстите.

— Винаги е алчна — рече той и сдъвка бонбона. — Къде е Алекси?

— Извикаха го.

— Добре. Значи имаш време да ми позираш. Ще те скицирам.

— Сега? — Бес вдигна ръка към косата си. — Не съм облечена подходящо.

— Искам лицето ти. — Очевидно чувствайки се като у дома си, той отвори чекмеджето и измъкна скицник. — По-късно може да направя и тялото ти. Хубаво е.

— Благодаря — засмя се тя.

— По-добре да му съдействаш — намеси се Рейчъл и взе бебето. — Щом художникът в него се събуди, нямаш никакъв шанс.

— Наистина съм поласкана.

— Неоснователно — разсеяно рече Михаил и измъкна подходящ молив. — Лицето ти е съвсем естествено.

— Може да се каже.

Забележката събуди интереса му.

— Оправяла ли си го?

— Не, някак свикнах с него.

— Не тук — рече той, когато Бес понечи да седне. — При прозореца, по-близо до светлината. Рейчъл, кога ще получа питието, което ми обеща?

— Веднага. — Тя вдигна поглед. — На теб какво да донеса, Бес?

— Нещо студено… и да подържа бебето.

— Мога да изпълня и двете желания. — Рейчъл нежно сложи дъщеря си в скута на Бес. — Почти никога не плаче. И мисля, че очите й ще останат сини. Като на Зак.

— Красавица е. — Бес се наведе, докосна с устни тъмната коса и вдъхна сладкия бебешки аромат. — Като всички вас.

— Отдръпни се — рече Михаил на сестра си. — Закриваш гледката.

Рейчъл промърмори нещо на украински и се отправи към кухнята.

— Говори, ако искаш — махна с молива Михаил и се зае да скицира.

— В това ме бива най-много. Къде са Сидни и Гриф?

— Гриф има хрема. — Моливът се движеше бързо върху листа. — Сидни се суети около него, обаче каза, че аз съм се суетял и ме изпрати по задачи.

— И дойде тук да ме тормози — извика Рейчъл.

— Тя се зарадва да ме види — рече Михаил. — Беше самотна, защото Зак и Ник отишли да огледат новия апартамент.

— О, да, разбрах, че ще се местите — рече Бес. — Алекс спомена.

— Трябва ни по-голямо жилище. Разбира се, трябваше да е готово преди месец, но нещата никога не вървят по график. Този апартамент ще ми липсва — рече тя и остави подноса със студени напитки. — Ще ми липсва и Ник, който живее долу. Но предполагам, той ще се зарадва, че ще бъде самостоятелен.

Бес взе напитката си и леко залюля бебето в скута си.

— Мисля, че е влюбен до уши в теб, също както Фреди е лапнала по него.

Рейчъл се ококори. Сетне бързо се засмя.

— Алекс казва, че бързо разбираш някои неща.

— Това е част от работата ми.

Рейчъл не се смяташе за голям експерт в отгатването на чувствата на хората.

— А колко влюбена си ти в Алекси?

— Безумно. — Бес се усмихна и потърка буза в бузката на Брена. — Той мисли, че съм лекомислена. Непостоянна. Но не е така. Не и с него.

— Защо мисли така?

— Имала съм предишни връзки. Но с него е различно. — Когато Бес се наведе да прошепне нещо на бебето, Рейчъл погледна брат си. Двамата умееха да се разбират, без да произнесат нито дума. — Завиждам на сестра ви Наташа — продължи Бес. — Три прекрасни деца, съпруг, който след толкова години все още я гледа така, сякаш не може да повярва, че тя му принадлежи. Работа, която обича. Завиждам й за всичко това.

— Искаш семейство?

— Никога не съм имала семейство.

Рейчъл осъзна, че в нея заговори адвокатът, ала не можа да се сдържи и продължи с въпросите.

— Притеснява ли те това, че е полицай?

— Да ме притеснява? — Бес изненадано вдигна вежди. — Не. Имаш предвид дали ще се тревожа? Предполагам, че ще се тревожа. Но това е нещо, което не мога да променя, пък и не искам. Обичам го такъв, какъвто е.

— Той ти причинява мъка — рече Михаил.

— Не. — Бързият й отговор стресна бебето. Тя го залюля да го успокои и поклати глава. — Не, разбира се, че не.

— Виждам го в очите ти.

Естествено, помисли си тя и усети бузите й да се изчервяват.

— Натъжава ме това, че той не вярва в мен, в чувствата ми. Или по-скоро на издръжливостта на чувствата ми. Но вината не е негова.

— Той все трябва да разнищи нещата — рече Михаил. — Нищо не приема на доверие. Ще поговоря с него.

— О, не — засмя се Бес. — Той ще се ядоса и на двама ни. Славянска гордост и мъжко его.

— Че какво лошо има в това? — присви очи Михаил.

— Нищо. — Бес се усмихна на Рейчъл. — Просто смятам да преодолея съпротивата му по мой собствен начин. Всъщност започвам още от тази вечер. Ще му приготвя вечеря. Мислех да се обадя на майка ви и да разбера има ли любимо ястие.

— Мога да те осведомя по този въпрос — предложи Рейчъл. — Обича всичко.

— Е, това наистина ми осигурява богат избор. Смяташ ли, че ще бъде удобно да й се обадя все пак, за да ми даде някои насоки? Готварските ми способности са доста скромни.

— Ще се радва да й се обадиш. — Рейчъл се усмихна, представяйки си как в мига, в който затвори телефона, майка й ще започне да планира сватбата.

 

 

Минаваше полунощ, когато Алекс влезе в апартамента на Бес с ключа, който му бе дала. Беше капнал от умора, главата му бучеше от изпитото кафе. Това беше нещо обикновено, част от работата му също като писането на доклади и откриването на улики. Ала неприятната тежест в стомаха му бе нещо ново.

Трябваше да й каже.

Тя бе оставила телевизора включен. На черно-белия филм някаква жена изпищя от ужас и падна на осветен от луната бряг. Алекс свали якето си, прекоси стаята и приближи да изключи телевизора. Преди да стигне до него, видя че Бес е заспала на канапето.

Беше го чакала. Трогнат, той приклекна до нея. Толкова години се бе прибирал вкъщи сам, никой не го бе очаквал. Алекс нежно отметна тъмночервените къдрици от лицето й и я целуна. Тя се размърда, промърмори нещо. Очите й бавно се отвориха.

— Ще те отнеса в леглото — прошепна той. — Заспивай.

— Алекси. — Бес вдигна ръка и погали бузата му. Гласът й бе дрезгав от съня. — Колко е часът?

— Късно е. Трябвало е да си легнеш.

Тя измърмори някакво възражение и се повдигна на лакът.

— Чаках, но филмът бе толкова скучен. — Засмя се уморено и потърка очи като дете. — Приспал ме е. — Обгърна раменете му и се наведе да го целуне. — Тежък ден си имал, детективе.

— Да, така е. — И премълча останалото, тъй като тя бе полузаспала. — Ти също. Ще те отнеса горе.

— Не, вече съм будна. — Бес седна и се прозя. — Ял ли си нещо?

— Хапнах един сандвич. Наистина съжалявам, опитах да ти се обадя.

— И си попаднал на телефонния секретар — печално кимна тя. — Защото забравих да купя чушки и трябваше да изтичам обратно до супермаркета.

— Готвила си? — Новината го трогна и засили чувството му за вина.

— Забавлявах се. — Приятно бе да се сгуши в обятията му, когато той се настани до нея на канапето. — Рецептата на майка ти за пиле с кнедли… Унгарски стил.

При обикновени обстоятелства устата му щеше да се напълни със слюнка.

— Приготвя се трудно.

— Беше кулинарно приключение… а в понеделник чистачката сигурно ще напусне, като погледне кухнята. — Бес се засмя и се извърна. Срещна мрачния му поглед и нежно погали бузата му. — Не се притеснявай. Ще го притопля за обяд утре. А пък сега… — Тя се сгуши в прегръдките му. — Ако наистина се чувстваш виновен, може да предприемем пътешествие към спалнята… или каквото друго ти хрумне.

Ала вместо да се разсмее и да я вдигне на ръце, той приближи до телевизора и го изключи.

— Трябва да поговорим.

Резкият тон я разтревожи, но тя кимна.

— Добре.

Алекс си помисли, че и за двама им ще бъде добре да си налеят по чаша бренди. Опитвайки да намери подходящи думи, той приближи до шкафа с напитките.

— Лошо е — промълви тя и здраво стисна устни. Първата й мисъл бе, че чувствата му към нея са се променили. Че най-после я е погледнал внимателно, както се боеше, че ще стане, и е осъзнал, че греши.

— Така е. — Съгласи се той и донесе чашите. — Вземи. Пийни малко.

— Няма нужда. Не съм от тези, дето вдигат скандали.

Той поднесе чашата към устните й.

— Само малко, мила.

Бес затвори очи и се подчини. Той нямаше да използва това нежно обръщение, изречено с тъй ласкав тон, ако чувствата му се бяха променили.

— Добре. — Пое дълбоко въздух и отвори очи.

— Снощи е извършено ново убийство.

— О, Алекси! — В миг пред очите и изплува осакатеното тяло на Кристъл Лару. — О, Господи. — Тя хвана ръката му и я стисна силно. — Снощи?

— Служителят на рецепцията я е открил тази сутрин. Имали са уговорка. Тя е използвала стаята само с клиенти и той бил ядосан, задето не я освободила и не му дала обичайния бакшиш. — Умишлено говореше бавно, за да може тя да превъзмогне ужаса, преди да й каже подробностите. Отново поднесе брендито към устните й. — Снощи наела стаята три пъти. Администраторът зърнал третия клиент, когато се качвала с него, така че почти цял ден го карахме да разглежда снимки.

— Ще го хванеш.

— О, да. Този път няма съмнение. Администраторът не го разпозна на снимките, но даде на художника доста подробно описание. Ще го излъчим по телевизията. Този път разполагаме с кръвната му група. ДНК. Още някои неща.

— Бързо ще го пипнеш.

— Не достатъчно бързо. Бес, жената… — Той сплете пръсти с нейните и изрече най-лошото колкото можеше по-меко. — Била е Розали.

Тя се втренчи в него и Алекс безпомощно наблюдаваше как кръвта се оттегля от лицето й.

— Не. — Бес понечи да издърпа ръката си, ала той не й позволи. — Грешиш. Не е възможно. Та аз я видях. Говорих с нея само преди няколко дни.

— Няма грешка — твърдо рече той. — Аз сам я идентифицирах. Сравних отпечатъците, администраторът в хотела също я разпозна. Бес, била е Розали.

Тя тихо изстена, обви ръце около тялото си и се залюля.

— Недей — рече, когато той се опита да я притисне към себе си. — Недей, недей, недей.

Скочи на крака и се отдалечи от него. Отчаяно търсеше нещо, върху което да излее безпомощния гняв, който набъбваше в гърдите й.

— Тя не трябваше да умре. Не е честно. Не е честно да умре по този начин.

— Винаги е нечестно.

Хладният му тон я накара да се извърне.

— Но тя беше само проститутка. Не се забърквай, нали така? Не чувствай нищо. Нали така ми каза?

Той застина, сякаш бе извадила пистолет и го бе насочила към него.

— Да, така казах.

— Исках да й помогна, но ти ми каза, че не мога. Каза ми, че само си губя времето. И излезе прав, нали, Алекси? Колко ли е хубаво винаги да си прав.

Той пое удара. Какво друго можеше да стори?

— Защо не седнеш, Бес? Ще се почувстваш по-добре.

Искаше й се да счупи нещо, да го пръсне на парчета, но нищо не й изглеждаше достатъчно ценно.

— Аз бях привързана към нея, дявол да те вземе. За мен тя не беше просто сюжетна линия. Тя беше личност. Искаше само да замине на юг, да си купи каравана. — Тя се задъха и притисна ръка към устните си. — Не трябваше да умре по този начин.

— Иска ми се можех да променя нещата. — В хладния му тон се долавяше горчивината от провала. — Иска ми се да можех. — Преди да се овладее, запрати чашата към стената. — Как мислиш, че се чувствах, като я видях просната на леглото в онази мръсна стая? Знаеш ли какво изпитва човек, като се изправи срещу смъртта и знае, че не може да направи нищо? За мен тя също беше личност.

— Съжалявам. — По бузите й се стичаха сълзи. — Алекси, толкова съжалявам.

— За какво? Това беше истината.

— Факти. Не истина. — Мъжът се бе опитал да смекчи удара, да я успокои, когато сам преживяваше непоносима болка. Той се нуждаеше от успокоение. Неговите очи бяха замъглени от умора и скръб, която тя никога нямаше да разбере, но той се бе опитал да защити нея. А тя не му беше позволила. — Прегърни ме, моля те. Имам нужда да ме прегърнеш.

За момент се уплаши, че той няма да помръдне. Но след миг мъжът прекоси стаята. Макар ръцете му да бяха сковани от напрежение, Алекс я привлече в обятията си.

— Не исках да ти причиня болка — прошепна Бес, но той само поклати глава и погали косата й. Съсипана от мъка, тя притисна лице към врата му. — Исках да го превърна в лъжа. Като те обвиних, че грешиш, мислех, че всичко ще се превърне в някаква грешка. — Затвори очи и се притисна към него. — Тя беше добър човек.

Алекс се втренчи невиждащо над рамото й, спомнил си едно от последните неща, които му бе казала Розали. „Тя се отнася към мен като към човек.“

— Зная.

— Ще го хванеш — яростно рече тя.

— Ще го хванем. Ще го пъхнем в затвора. Няма да нарани никого повече. — Той я залюля в прегръдките си и реши да й разкаже и останалото. — Имала е нож.

— Видях го. Тя ми го показа.

— Използвала го е. Не знам колко лошо го е наранила, но дълго се е борила. Всичко е записано.

— Записано? — Шокирана, тя се отдръпна. — Господи. Касетофонът. Дадох й моя миникасетофон.

— Сетих се. Колкото и незначително успокоение да е това, фактът, че си й го дала, а тя го е използвала, ще се окаже от решаващо значение.

— Чул си ги — промълви тя. — Чул си…

— Записано е всичко, от сделката на улицата до… до края. Не ме питай, Бес. — Алекс обхвана лицето й. — Дори да можех да ти кажа какво има на касетата, нямаше да го сторя.

— Нямаше да питам. Ще бъде непоносимо за мен да науча какво се е случило в онази стая.

Поуспокоен, той се взря в лицето й.

— Имам на разположение само няколко часа. Утре рано трябва да съм в участъка. Искаш ли да остана при теб тази нощ, или предпочиташ да си тръгна?

Беше го наранила повече, отколкото предполагаше. Може би единственият начин да излекува раната бе да признае и да му покаже, че има нужда от утеха. Има нужда от неговата утеха. Привлече го към себе си и склони глава на рамото му.

— Искам те до мен, Алекси. Винаги. И тази вечер… не бих могла да изкарам тази нощ без теб.

Бес заплака неудържимо. Алекс я вдигна на ръце и я отнесе на канапето, където двамата останаха прегърнати, отдадени на мъката.