Джек Слейд
Опасната блондинка от Рио Кончос (13)

13.

През цялото време Ласитър беше сигурен, че ще познае Мастърсън веднага щом застане срещу него.

Двамата ездачи се намираха на около петстотин ярда от него, така че за заставане срещу него не можеше и дума да става. Въпреки това видя, че са Бът Мастърсън и Ник Родни. С Ник вече беше се запознал.

Далеч преди Ийвънстоун Ласитър и Дейзи бяха се отклонили от пощенския път, защото се опасяваха да не ги причака край пътя малко преди града някоя от заинтересуваните страни. Сега вече знаеше, че след тях са съдружниците на Сюзън. Значи и тя не беше далеч.

Оглеждаше се напрегнато.

Не усещаше никакво движение. Само в далечината една кола се движеше по пътя на изток. Човекът беше натоварил папур, доколкото беше видял Ласитър. Затова и повече не наблюдаваше каруцата.

Дейзи се сниши зад него на меката горска земя. Конете бяха завързани малко по-навътре в гората.

Най-после Бът Мастърсън беше пред него. Ласитър беше решен да не го изпуска повече.

Опря приклада на уинчестъра на рамото си и фиксира целта през мерника и мушката.

— Искаш да го застреляш ли? — попита Дейзи изненадана.

— Искам да опитам дали ще мога да го улуча — отвърна Ласитър, свали уинчестъра и се обърна към Дейзи. — Бъди спокойна. И не се показвай. Като ти махна, ела с конете!

Тя кимна смело.

Той се усмихна и й прати въздушна целувка. После веднага се обърна и побягна снишен. Склонът към пътя беше стръмен, но имаше достатъчно дървета, храсти и трънаци, които му предлагаха укритие. Все поглеждаше назад, но Дейзи вече не се виждаше. Двамата мъже стояха под един от огромните чинари, които през тази част от деня хвърляха дълги катранено черни сенки. Мъжете стояха там на високо и можеха да наблюдават пътя и в двете посоки, а те самите не се виждаха от пътя.

Ласитър се добра близо до дървото, без те да го забележат. После се срина по сипея, преметна се и наистина имаше опасност да се изпързаля между краката им, но с едно второ премятане се озова отново на краката си. Вдигна пушката и опря гръб в склона.

Бът Мастърсън и Ник се обърнаха рязко и замръзнаха на местата си от изненада. Двамата си бяха помислили за всичко друго, но не и за това. Бяха си помислили, че може да е лавина от камъни и чимове, че е някой елен, който е стъпил накриво там горе и не е могъл да се задържи, но че Ласитър ще стане от облака прах, това не бяха очаквали.

Той се усмихна мрачно. Дори не беше си загубил и шапката при спускането.

— Беше като спускане с шейна — каза той. — Като се изясним тук с вас, ще го направя още веднъж. Само че от по-високо.

Мастърсън погледна Ник.

— Това ли е свинята му недна? — попита той недоверчиво.

Братът на Сюзън беше се втренчил право в очите на Ласитър и кимна. Бът огледа Ласитър от главата до петите. После поклати глава.

— Какви ги приказва Сюзън! Това копеле въобще не прилича на мен.

Ник също мигаше на парцали и наблюдаваше Ласитър.

— Всъщност прав си, Бът.

Ласитър презареди уинчестъра. Двамата веднага млъкнаха. Точно това и искаше да постигне.

— Сложете долу оръжията — заповяда той. — Мастърсън, ти пръв, после ти, Ник! Но внимателно! За всеки случай ви съветвам да внимавате. По-добре е да не се надпреварвате с куршумите ми.

Двамата мълчаха насреща му. Никой не помръдваше.

— Мастърсън, ще стрелям! — предупреди Ласитър.

— Не можем ли да се споразумеем, Ласитър?

— При моето положение да преговарям? — Ласитър се изсмя.

— Да не би да трябваше да се явя пред съда във Върнъл Сити и да кажа кой си? Та аз не съм те натопил. Други бяха. Тях дръж.

— Сюзън убеди шерифа, че аз съм ти — отвърна Ласитър. — Защо сега да проявявам готовност да преговарям? И дума не може да става, Мастърсън.

— Че какво ли би могъл да направи за спасяването ти? — попита Ник и се направи на развеселен. — Да събере двадесет души и да те измъкне ли?

— Можеше да напише писмо до съдията или до шерифа — възрази Ласитър.

— Бът не може да пише! — каза Ник със съжаление. — Нито пък да чете!

— Дано поне се е научил да смята! — Ласитър мръдна пушката. — Хайде! Давайте! Долу коланите с револверите и ножовете от ботушите също.

Бът Мастърсън понечи да се наведе. В този миг Ник се хвърли заднешком по склона надолу.

Ласитър стреля от бедро след него. Скочи прав и стреля бързо четири пъти последователно. Дали беше улучил Ник, не можа да види. Оня се премяташе надолу, като правеше кълбо след кълбо.

Но Ласитър не можеше да наблюдава повече всичко това. Мастърсън също политна надолу и едновременно посегна към револвера. Това беше едно плавно и фино движение, което едва можеше да се забележи. Той не се бави и стреля веднага.

Но и Ласитър дръпна спусъка. Двата изстрела екнаха като един. Но само Ласитър улучи. Куршумът му повали Бът на място. Той се срина, като че ли някой беше подкосил краката му с невидима тояга.

Ласитър изруга. Бандитът, когото искаше непременно да залови жив, вече не мърдаше. Ласитър скочи и хукна на дълги скокове след Ник. При това поглеждаше към края на гората. При изстрелите Дейзи беше се показала иззад дърветата. Той й махна и продължи да тича надолу. Видя само, че Дейзи се върна.

Ник бягаше направо към Ийвънстоун. Тичаше покрай пътя, защото там никъде нямаше прикритие. До първите къщи нямаше ни храст, ни дърво.

По склона беше друго. Бягаше бързо като невестулка на зигзаг, за да не може да го улучи Ласитър. И той наистина се прицели в него на няколко пъти, но братът на Сюзън все успяваше да се прикрие, така че не можа да го убие.

Накрая реши само да го догони. Ник бягаше колкото го държат краката и като видя, че Ласитър го застига, още ускори темпото.

Ласитър едва дишаше и вече усещаше болки отстрани, но не искаше да се даде. Прехапа зъби, събра сили и потисна болките.

Ник тичаше пред него. Отначало ги деляха двеста ярда, но скоро станаха не повече от четиридесет. И тогава Ник усети, че силите го напускат.

Но още се държеше. Като видя първите къщи, дето се казва, на една ръка разстояние, силите му отново се възвърнаха.

Ласитър не искаше да го остави да му избяга в града. Хвана уинчестъра за ложата, за да го хвърли по него като копие, но му хрумна друго. Стисна оръжието за дръжката, спря и го завъртя. Хвърли уинчестъра като тояга след Ник.

Лошо хвърляне беше — не достатъчно надалеч и не достатъчно високо. Револверът падна нагоре с приклада, точно зад Ник, отскочи и попадна между краката му.

Ласитър побягна.

На дълги крачки, препъвайки се, брата на Сюзън се опитваше да запази равновесие. Но вече не успяваше. Преметна се няколко пъти и се просна по очи. Инерцията му го претърколи почти до пътя и той изчезна в един храст.

Ласитър беше вече до мястото, където Ник падна, и скочи след него. Прегази през храста и се стовари върху бандита, който тъкмо искаше да се изправи.

И двамата останаха да пъхтят легнали. Пъшкаха и се бореха за глътка въздух. Тялото на Ласитър тегнеше над Ник.

Взе му револвера и захвърли пренебрежително оръжието в храстите. Като си поотдъхна, стана и вдигна брата на Сюзън също на крака.

— Сигурно съм убил Мастърсън — каза той, като все още едва дишаше. — Значи ти трябва да дойдеш с мен в Ийвънстоун и там да свидетелстваш, че той е Бът Мастърсън, а не аз.

— Добре, ще го направя — Ник още се бореше за глътка въздух.

— После ще те пусна. Но после.

— Съгласен съм, Ласитър!

— Хайде, давай напред! — Ласитър го подкара с уинчестъра.

Но вместо да тръгне, това копеле сграбчи с две ръце уинчестъра и искаше да му го изтръгне от ръцете. Ласитър се остави да падне напред и го блъсна силно направо през една купчина. Освободи уинчестъра и стовари приклада върху главата му толкова силно, че Ник се свлече назад и повече не мръдна.

Ласитър изруга. Този жилав кучи син! Знаеше, че е необходим на Ласитър, за да потвърди, че не е Бът Мастърсън, и беше заложил на това, че той няма да стреля.

Добре го беше измислил, но се провали. Ласитър вдигна на рамо сухия слаб мъж и го понесе обратно към чинара. През това време Дейзи беше пристигнала там с конете. Тя беше коленичила до Мастърсън и изглеждаше, че го превързва. Когато Ласитър навлезе в сянката на чинара, установи, че Бът беше хванал Дейзи и я заплашваше с револвер. Дявол знае откъде го имаше. Ласитър не си спомняше да го е претърсвал за оръжие. Значи грешката си беше негова и сега трябваше да си плати.

Той спря и се наведе, пусна Ник в тревата и отново се изправи с вдигнати ръце.

Бандитът се беше подпрял на левия си лакът. Все пак бе ранен тежко. Лицето му беше пепеляво и лъщеше влажно.

— Парите! Искам парите — пъшкаше той. — И не ми излизай с номера, че си ги предал на шерифа от Форт Бриджър! На мен такива не ми минават. Донеси ми парите или ще затрия жената. Честна дума, ще го направя — той заби коляно в ребрата на Дейзи. — Хайде, кажи му, че и на теб съм дал дума да го направя.

— Той говори сериозно, Ласитър! — каза Дейзи умолително.

Ласитър се раздвижи.

— Стой или ще стрелям! — изхърка веднага Мастърсън и Ласитър отново спря.

— Парите! Тръгвай. Ще те почакам тук с нея. Само че не се бави много. Това може да не й понесе добре. Виждаш, че се чувствам ужасно зле. Но преди да пукна, ще натисна спусъка.

— Не е ли по-добре да те заведа най-напред на лекар? — попита Ласитър.

— Прави каквото ти казах! — извика Бът пронизително и натисна грубо колта в Дейзи. Тя изкрещя от болка.

— Тръгвам! — каза Ласитър и отстъпи крачка назад. — Обещай ми, че ще чакаш! Никой кон не може да лети, Мастърсън.

Бът притвори очи.

— Побързай, Ласитър! Никой човек не живее вечно.

Ласитър тръгна към коня си.

Мастърсън се надигна.

— Стой!

Ласитър спря и отново вдигна ръце.

— Далече е! Остави ме да тръгвам!

— Свали колана с револвера! — заповяда Мастърсън с дрезгав и безсилен глас.

Ласитър се обърна и разкопча токата. При това се приближи с една крачка до Бът и до Дейзи, която нито за миг не го изпускаше от очи.

Бандитът протегна напред ръка и клепачите му отново се затвориха.

Ласитър използва тази възможност за Дейзи и за себе си съвсем хладнокръвно. Стисна здраво токата, замахна с колана и с все сила удари Мастърсън право в лицето. Раненият стрелец не разбра в първия миг какво го е сполетяло, но после се опита да застреля жената. Беше твърде късно. Ласитър скочи като пантера и връхлетя отгоре му. Тласна Дейзи силно настрана.

Бът диво закрещя и се опитваше да се съпротивлява, но Ласитър го извади от боя с един ляв ъперкът и го накара да замлъкне.

Най-после беше тихо. Ласитър се извърна.

— Дейзи!

И двамата скочиха, спуснаха се един към друг и се сляха в прегръдка.

Ласитър завърза безчувствените мъже на конете им и потеглиха с Дейзи за Ийвънстоун. Беше вече тъмно, когато минаха по главната улица. Лампи и фенери осветяваха оживлението по нея. Ласитър спря пред шерифския офис, слезе, помогна на младата жена да се спусне от коня и влезе с нея в офиса. Зад него около двата коня се образува тълпа от любопитни минувачи.

Шерифът от Ийвънстоун беше едър и доста пълен човек. Ласитър прецени, че е на около тридесет години. До него на масата седеше шерифът от Форт Колинс. Играеха „седемнадесет и четири“. Когато вратата се отвори, свалиха картите на масата. Дебелият омбре гледаше само хубавата жена, но Джъмб Дейнджърфийлд стана, измъкна колта и го насочи към Ласитър.

— Арестуван сте, Мастърсън! — каза той с хрипкав глас, че чак шерифът се обърна уплашен към него.

Ласитър посочи през рамо.

— Водя ви Бът Мастърсън. Името ми е Ласитър. Нали ви казах. Даде ли ви плячката шерифът от Форт Бриджър?

— Мастърсън, аз…

— Но този не е Бът Мастърсън! — намеси се неговият колега.

Ласитър се усмихна.

— Е, най-после!

Излязоха навън и дебелият с шерифската звезда позна веднага Бът Мастърсън. По-добър свидетел от този Ласитър не би могъл и да намери.

С дълбоко съжаление Джъмб Дейнджърфийлд трябваше да признае поражението си.

Докато шерифът от Ийвънстоун викаше помощниците си и им заповядваше да закарат двамата мъже в безсъзнание при лекаря, Джъмб Дейнджърфийлд изчезна. Той тръгна с бързи крачки към странноприемницата и още преди да пропеят петлите, препусна с командата си и напусна града.

Но Ласитър не бързаше толкова.

На другия ден остана с Дейзи до късно в леглото. Любиха се и пиха шампанско.

Но в никакъв случай не беше забравил опасната блондинка от Рио Кончос. И все пак, когато на другата сутрин излезе от хотела, точно в мига, в който се качваха с Дейзи в чисто новата си кола, за да я откара във Върнъл Сити, беше изненадан, като я видя.

Слезе отново и отиде при нея.

— Новото ти щастие? — попита тя язвително.

— Какво ще правиш сега, ще чакаш брат си?

Погледът й стана неподвижен.

— Ти ми отне всичко, Ласитър! И парите, и Бът. Тази нощ той почина от раната си.

— Моите съболезнования!

В този момент тя посегна към своя „Деринджър“. Ласитър забеляза движението, но не схвана опасността. Разбра я едва когато блесна сребърното оръжие.

Не искаше да бие жена, да я нарани или пък да я убие. Но трябваше ли да се остави да бъде застрелян от жена? Реагира светкавично бързо, като изби оръжието й, а с опакото на лявата си ръка й залепи един шамар. В следващия миг тя седна на най-ценната част от тялото си. А хубава беше най-ценната част от тялото й, добре знаеше това… Той ритна малкия „Деринджър“, който хвръкна над оградата. Ласитър се върна в колата и подкара коня.

Когато излезе през портата на улицата, Сюзън вече не се виждаше. И никога повече не видя красивата, но опасна блондинка от Рио Кончос.

Щастлива, Дейзи се хвана за Ласитър. Положи глава на рамото му и го загледа. Беше радостна, че го има, и пресмяташе колко време още можеше да бъде заедно с него. Стигна до шест или седем дни.

— Не карай толкова бързо, скъпи — каза тя. — Не бива да гониш коня толкова.

Ласитър веднага опъна юздите и се взря в хубавото й лице. Очите й сияеха. Разбира се, че едно пътуване можеше да трае малко повече време. В края на краищата, Бригада Седем във Вашингтон можеше и да почака малко.