Джек Слейд
Опасната блондинка от Рио Кончос (8)

8.

Ласитър се притисна към дъсчената стена на фурната. Тъкмо се смрачаваше и по главната улица на Грийн ривър сити палеха фенерите. Барът „Спирит“ беше отсреща.

Трябваше да бъде нащрек. Шерифът Дейнджърфийлд беше вече в града с хората си. Дали и той беше разпитал майстора на ковчези в Мейбъл? Ласитър разчиташе на това, че е бил осведомен каква роля играе дългокраката шведка в живота на съдружника на Бът Мастърсън, че той се казва Ник Родни и е брат на оная русокоса отрова от Рио Кончос.

Очите го заболяха да се взира наоколо, но хората на Дейнджърфийлд никакви не се виждаха.

Не смееше да пресече улицата пред бара. Отстъпи назад в един тесен проход. Дейзи Гордън чакаше с колата край пътя извън Грийн ривър сити. Тя трябваше да влезе в града едва след като се стъмни и да го чака близо до „Спирит“. Ласитър се придвижи зад къщите до следващата пресечка. Там пресече главната улица, полуприкрит зад коли и каруци, стигна до отсрещната страна зад къщите и бързо отстъпи назад.

Задната врата на „Спирит“ беше заключена, но доста примитивната ключалка не беше проблем.

В къщата все още цареше спокойствие. Тук животът започваше едва след като се мръкне и продължаваше до зори.

Ласитър попадна в тесен коридор, от който извеждаха много врати. Отпред имаше стълбище. Там гореше лампа, която разпръскваше слаба светлина.

Той влезе. Някой се спусна по стълбището. Ласитър понечи да се дръпне. Беше момиче — младо, красиво създание с руси коси. Шведката?

Не, тази не беше истинска блондинка. Забеляза по-тъмната основа на косите й отпред на челото. Значи не можеше да е Вики. Не беше и много висока. Но се усмихна кокетно, като видя едрия непознат.

— Хей, ти — рече тя и залюля бедрата си. — Още не е отворено.

Носеше дълга черна пола и бяла блуза с къси ръкави, дълбоко изрязана и отпред, и отзад. Всичко по нея беше копринено, включително и плодовете в пазвата й — лъщяха едри и закръглени и имаха цвят на алабастър. От горе, където беше Ласитър, се виждаше всичко чак до пъпа й.

— Търся Вики — обясни той.

— Шведката — отвърна тя сърдито. Изразът на лицето й помръкна, като че ли сянката на тъмен облак легна върху него. — Всички искат да са с нея. Тази коза. Че какво ли има? Тънки крака, отзад и отпред — нищо. Виж мен — тя отметна рамене назад и гърдите й изпъкнаха още повече, а с ръка потупа задника си така, че да изплющи. — Всичко това е истинско, имаш какво да похванеш.

Ласитър се усмихна хитро:

— Вече ми направи впечатление, като слизаше надолу. Ще ти призная нещо: ти ми допадаш много повече, но трябва да й предам нещо. Къде мога да я намеря? Горе ли? Като свърша, ще дойда при теб.

Тя се усмихна поласкана, люшна бедра и се приближи до него толкова, че го докосна с гърдите си. При това го прониза с поглед дълбоко и право в очите.

— Ти си голям. Всичко ли ти е така голямо?

— Ще видим.

— Но не е евтино.

Той хвана брадичката й и я целуна по носа.

— Щом е за теб, нищо не ми се вижда скъпо. Ще намеря ли Вики горе?

— Горе, третата врата вдясно. Тъкмо се приготвя за първото излизане на сцената след малко. Но влизай спокойно. Хич да не ти пука.

— Тя няма ли си някого?

— Тя ли?

— Не се ли казва Ник?

Момичето махна пренебрежително с ръка:

— А, този ли? Да, от два дни е пак тук. Все е мъртво пиян. Доколкото може да се разбере от приказките му, някой му бил откраднал един милион.

— Сестра му.

— Сестра му ли? Че той има ли сестра? Още нищо не ми е казвал за нея. Знам само, че е от Рио Кончос. Но тук това всеки го знае. Наистина ли е имал един милион? Пък аз си мислех, че са само пиянски приказки. Я виж ти! Я виж ти! — тя гледаше Ласитър недоверчиво. — Да не си дошъл да му връщаш парите, а?

Ласитър повдигна празните си ръце.

— Съвсем нищо ли нямаш в джобовете си? — попита тя разочарована.

Ласитър бръкна в джоба на панталона си и й показа навитите на руло долари. Тя веднага отново възвърна доброто си настроение.

— Тогава върви при нея да й кажеш каквото имаш да й казваш. Аз съм тук, долу, ще помагам на Балди. Ако си послушен, ще свърша скоро.

Той я целуна по челото:

— Обещавам.

— Хей! Какво означава сега пък това „обещавам“? — тя се връцна и си тръгна. — Това ме кара да си мисля, че си много лош.

Той й изпрати въздушна целувка и после взе три стъпала наведнъж.

Вики седеше пред огледалото и се гримираше. Един слаб господин я фризираше. Сред стаята стоеше прав Ник, пиян до козирката, както беше казала онази долу на стълбището. В ръката си държеше бутилка уиски, от което тъкмо отпиваше, когато Ласитър влезе.

— И тогава ще покажа на всички ви кой съм и какво мога — фукаше се пияният.

Искаше и още нещо да каже, обаче усети Ласитър и се извърна към него.

— Здрасти — рече Ласитър. — Ти ли си Ник Родни?

Той отпусна бутилката:

— Просто да полудееш. Кой си ти, че нахълтваш тук така? — той залитна и посочи с бутилката към Вики. — Ти знаеш ли коя е тази, ей? Това е най-голямата актриса на всички времена. Най-голямата, разбираш ли?

— Разбирам — кимна Ласитър.

— Тъй. А пък ти нахълтваш просто ей така? Кой си и кой те пусна в къщата?

— Търся Бът Мастърсън.

— Той търсел Бът Мастърсън, моля ти се — повтаряше като ехо пияният негодяй и се смееше като побъркан. — Чу ли, Вики? Той търси Бът.

— И сестра ти — допълни Ласитър. — И нея търся.

— Аха. И сигурно я познаваш?

Не, този кучи син не го бъркаше с Бът Мастърсън, тъй като го познаваше може би по-добре от всеки друг.

Шведката се надигна. Слабият господин свали угоднически фризьорската наметка от раменете й, като я изтупваше и четкаше.

— Ако сте приятел на това трио — каза Вики хапливо, — направете ми тази услуга да вземете Ник и да го заведете при Бът и Сюзън. Боя се, че ще се побърка от пиене.

Беше висока и дългокрака. Тръгна към вратата с гордо вирната глава, а господинът се заумилква след нея.

Вратата се затръшна и Ласитър остана сам с пияния Ник.

— Бът ме измами — каза Ник и се оригна силно. — Сестра ми, за съжаление, също. Избягаха с цялото ми състояние, дето съм го изработил с толкова труд.

— Сигурно говорите за десетте хиляди от банката във Форт Колинс?

— Откъде знаете? — попита Ник замаян. Едва се държеше на краката си и въпреки това продължаваше да пие.

— Пишеше го във всички вестници — отвърна Ласитър.

— И все пак това са мои пари.

— Къде са двамата? — попита Ласитър.

— Ако знаех, нямаше да се наливам тук. Избягаха, просто изчезнаха. Като излязох на улицата с Вики, когато най-после тя беше моя, вече ги нямаше. Бяха избягали с колата, с конете и с парите.

Ласитър отпусна рамене разочарован. Беше намерил следата, но точно на мястото, където тя отново изчезваше в пясъка. Този пияница нямаше ни най-малка представа, къде се е запилял Бът Мастърсън.

— Сигурно знаете… — Ласитър замълча отново, понеже не се сещаше как да започне. — За какво си е мечтал винаги Бът Мастърсън? Накъде искаше да замине, ако забогатее някога? Към Рио Кончос ли?

— Към Рио Кончос? — изфъфли Ник пиянски. — Не, не и Бът. Това не е река за него. Хората там въобще не биха го приели. Не. Бът все искаше да замине за Калифорния. Това би било земя като за него. Като за него, но Калифорния не е за мен.

Разнесе се трясък и звън от строшени стъкла. Ник беше запратил бутилката в стената. Хиляди парчета се пръснаха из стаята, а кафявата течност се стече по стената и остави начупена диря.

— Значи след тях и нищо друго — Ник залитна към Ласитър, спъна се и изведнъж му увисна на врата. — Ще дойда с вас. Пеш ли сте или с влак?

Ласитър го изправи и отстъпи крачка назад.

— Казахте, че Бът е с кола и с коне?

— Да. На път за Калифорния… за Калифорния, господине. Ама кой сте вие всъщност? Досега още не сте се представили.

— Ласитър. Името ми изобщо не е важно. Кога за последен път видяхте Бът и сестра си?

— Преди два дни. Почакайте, ще дойда с вас.

Но Ласитър не искаше и да чуе за това. Ако целта на Бът Мастърсън беше Калифорния, значи беше напуснал града на запад. Имаше два дни преднина.

— Вземете ме със себе си — фъфлеше Ник и залиташе след него.

За какво ли му беше този пияница? Замахна с лявата ръка и го удари с все сила в ченето така, че той седна.

Ласитър го остави и излезе от стаята. Тъкмо искаше да се спусне по стълбището, когато чу гласове отдолу. Сърцето му се качи в гърлото и заби лудо, когато разпозна гласа на шериф Дейнджърфийлд.

Този кльощав кучи син беше още по следите му. Не можеше и да очаква друго.

Пътят надолу беше отрязан. Ласитър си спомни, че стаята на Вики гледаше към двора, затова се обърна и изтича обратно. Ник беше застанал на ръце и крака и повдигна глава.

Като позна Ласитър, понечи да се изправи бързо и да се хвърли върху него. Ласитър го остави само да се полуизправи и с един ляв ъперкът го изпрати отново на дъските. Ник остана да лежи неподвижно.

Ласитър затвори вратата зад себе си и с два скока се озова на прозореца, отвори го и погледна навън. До къщата имаше обор. Беше рисковано да скочи, но нямаше друг избор. Нагоре по широкото дървено стълбище вече тропаха ботуши.

Ласитър се качи на перваза на прозореца, наведе се напред и скочи. С разперени ръце се приземи едновременно с двата крака на покрива на обора, разтегна скока с едно кълбо напред и падна от другата страна на обора в тревата.

След него от стаята на Вики изтрещяха револвери. Куршумите изплющяха някъде над главата му, така че не му беше до това да си прави равносметка, че е можело да си счупи врата при този скок.

Разнесоха се ругатни и викове. Дейнджърфийлд като че ли беше влязъл в бара с цялата си команда. Сега изпращаше хората си около къщата. Никой от мъжете не смееше да повтори скока, който Ласитър им беше демонстрирал и който някои от тях с абсолютна сигурност бяха наблюдавали. Мъжете, които се намираха в стаята, предпочитаха да използват дървеното стълбище дори когато се изкачваха нагоре.

Мракът настъпваше бързо и вече беше доста тъмно, но не толкова, колкото му се искаше на Ласитър.

Ако бяха открили Дейзи, щяха да използват момичето като стръв, за да го привлекат и хванат. Чуваше мъжете да приближават тичешком от всички страни. Намираше се в капан. Не можеше да продължи, можеше само да се върне към улицата.

И тогава откри в дъсчената стена на обора дупка, достатъчно широка, за да може да се провре.

Мигове по-късно откъм улицата изникнаха четирима от хората на Дейнджърфийлд. Профучаха покрай него, притиснаха се към стената на съседната къща и отново се върнаха. Изтичаха обратно със същата бързина, с която бяха се появили.

Ласитър изчакваше в обора, докато отвън отново стане спокойно. После отвори вратата и излезе навън. В къщата горяха светлини зад всеки прозорец. Нощта беше настъпила. Не можеше да не мисли за Дейзи.

Шериф Дейнджърфийлд познаваше колата. Затова Ласитър реши при първа възможност да я замени за ездитни коне.

Той се движеше пипнешком покрай стената на обора към съседния двор, който пък граничеше с ливади.

Придвижваше се изключително внимателно с колта в ръка. Дейнджърфийлд и хората му знаеха, че той е тук, и нямаше да се откажат толкова бързо да го търсят.

Малко преди да стигне ливадите, му извикаха:

— Мастърсън, стой или с тебе е свършено — прозвуча остър глас отдясно.

Там бяха натрупани дърва за горене. Този не беше сам. Беше се прикрил зад дървата заедно с още трима или четирима. Ласитър видя шапките, които се очертаваха призрачно на тъмния фон, и лъскавите цеви на пушките, насочени срещу него, но съзря и че наоколо имаше достатъчно дървета.

Изтрещя изстрел. Ласитър вдигна ръце, колта беше прибран в кобура, и се хвърли напред. С две къси, но бързи крачки взе преднина, изпъна ръце и скочи в трънака.

Зад него настъпи ад. Поне така му се струваше.

Ласитър беше видял четирима мъже, но след него затрещяха лудо дузина пушки. Парчетата олово диво плющяха през храсталака и заваляха парчета дърво, клони и листа.

Ласитър успя да премине и като по чудо не беше ранен. Претърколи се два пъти, скочи на крака и затича покрай един напълно скрит в тъмнината блокхаус. Лудата стрелба веднага беше прекратена.

Мъжете тичаха след него, чу ги да викат и да крещят. Бяха го видели, знаеха накъде е избягал и сега свикваха цялата команда.

Дейнджърфийлд беше упорит и жилав. Ласитър предполагаше, че няма да се отърве толкова лесно от него. Какво ли не беше опитвал, но този тип не изпускаше следата му. Само дето все още не беше разбрал, че Ник Родни е бил вторият човек при обира във Форт Колинс.

Ласитър изруга. Който и да го насъскваше срещу него, каквато и да беше истината, това не променяше нещата. Трябваше да намери Бът Мастърсън. Това беше единственият шанс, който имаше, за да откачи такива типове като шериф Дейнджърфийлд от шията си.

Бягаше колкото можеше бързо по една тъмна уличка и след триста ярда смени посоката, като се прехвърли през една ограда. Щеше да продължи да тича, но се спъна в тъмнината и падна. Толкова беше изтощен, че остана да лежи. Целият беше облян в пот. Ушите му бучаха, но въпреки това чу мъжете да се приближават тичешком. Подминаха го. Втората група — също.

— Давай! — викаше един от мъжете с глас, свикнал да заповядва. — Всички нататък. Видях го. Улучен е. Ей сега ще го намерим в кръв.

Шерифът продължи да реве, но вече не се чуваше ясно. Ласитър остана да лежи, без да повдига глава. В това време беше се стъмнило напълно. Като си поотпочина, стана и тръгна към главната улица. Беше се уговорил с Дейзи да се срещнат пред „Спирит“.

Искаше поне да погледне дали тя го чака там с колата, без да предполага, че е обградена от хората на Дейнджърфийлд.

На сто ярда от бара Ласитър стигна до главната улица, мина покрай магазина за фураж и се прикри в един вход, далеч от светлината на уличната лампа. Пред бара се виждаха хора, но не можеше да разпознае дали това са нежелани посетители на салона, които са дошли само за да видят дългокраката шведка, или са хората на Дейнджърфийлд.

Кола не се виждаше никъде наоколо. Дейзи сигурно беше чула изстрелите и беше отишла по-далеко от бара.

Той пресече главната улица на едно тъмно място. Когато стигна до първата пресечка, видя в страничната уличка кола. Беше с един впряг, но кочияшът не се виждаше.

Ласитър се приближи изключително внимателно и измъкна револвера. След около двеста ярда отново се прилепи до стената на къщата, за да наблюдава колата. Когато продължи нататък, изведнъж се сепна. Лавандулов аромат го удари в носа. Миг по-късно го докосна ръката на Дейзи.

— Наоколо няма никой — прошепна тя. — Да потегляме бързо.

Прегърна я, после бързо прекосиха улицата, качиха се и потеглиха. Дейзи беше чула изстрелите и изобщо не беше се приближавала към „Спирит“. Тя беше слязла от колата, за да види дали са я открили и за да го изчака.

Избягаха на север от града, без да ги проследи нито един от хората на Дейнджърфийлд. Ласитър беше наясно, че най-напред трябва да се отърве от шерифа на Форт Колинс. Едва след това можеше да продължи да търси Бът Мастърсън с изгледи за успех.