Джек Слейд
Опасната блондинка от Рио Кончос (9)

9.

Ласитър държеше юздите и подкарваше коня в бърз ход почти цяла нощ, а Дейзи лежеше на ръката му и спеше. Направи само няколко кратки почивки, за да остави коня да отдъхне. Отвъд масива на Чърч Бът можа да наблюдава чудно красив пламтящ изгрев. Ласитър излезе от пощенския път, тръгна по странични пътища и пътеки и стигна малко преди пладне до едно ранчо. Спазари се с хората. Те купиха каруцата и впрегатния кон, а му продадоха два ездитни коня заедно със седлата и сбруите.

Най-после се отърва от проклетата кола, която Дейнджърфийлд така добре познаваше.

Продължиха пътя си на запад и пристигнаха във Форт Бриджър след залез-слънце. Вечерният влак в западна посока тъкмо тръгваше от гарата. Фученето и пухтенето на тежкия Болдуинов локомотив и тракането на колелата разкъсаха тишината над широкото поле. Димът от комина се развяваше на дълъг черен шлейф назад към Форд Бриджър. Старото укрепление се намираше на един хълм на запад. В това време, изглежда, лисиците си пожелаваха лека нощ по тревясалите полигони на изоставения военен бастион.

Ласитър вече не мислеше за Бът Мастърсън, а още по-малко за Сюзън. Цялото му внимание сега беше насочено към шериф Дейнджърфийлд и хората му, затова попита за тях на рецепцията в хотела, но му казаха, че уж не били виждали от месеци никакъв чужд шериф с отряд преследвачи.

Стаята беше светла и приветлива, а леглото — голямо и меко. Дейзи засия, когато той я взе на ръце, понесе я към леглото и се отпусна върху него заедно с нея.

Беше гладен като вълк, а тя — страшно уморена. В края на краищата, бяха прекарали доста часове на седлата, а Дейзи не беше свикнала на продължителна езда.

Но всичко това беше забравено изведнъж. Те се прегърнаха и се целунаха, обзе ги възбуда. Повече не се пуснаха и той я облада, както си беше с всичките дрехи. Хубавото момиче плачеше от щастие, но после сънят я надви и тя заспа в миг.

Ласитър се повдигна, съблече я внимателно и я зави. И той беше изморен и също жадуваше да си легне. Но преди това искаше да пие едно уиски. Позвъни на етажния келнер, за да му поръча да донесе бутилка ръжено, но или звънецът беше повреден, или ония долу бяха оглушали.

Така че след малко той се измъкна тихо от стаята, спусна се по стълбището и се огледа за някого от обслужващия персонал.

Във фоайето стоеше една руса жена с гръб към него. Вратата към ресторанта беше отворена. Тъй като не видя никого, Ласитър се обърна към вратата и тръгна покрай жената, която в този момент се обърна.

Ласитър спря. Едва не получи удар. Беше Сюзън. Усмихваше се. Ако и тя беше изненадана, не го показваше.

Ласитър не каза нито дума. Не че беше забравил за Сюзън. Беше твърде впечатляваща жена, за да я забрави, а освен това заради нея той беше преследван и търсеше Бът Мастърсън. Погледът на Ласитър бързо се плъзна наоколо. През цялото време беше убеден, че Бът Мастърсън е точно там, където е и Сюзън.

— Здравей — рече тя. — Как си?

Ласитър сви юмруци, свали шапката си и се усмихна уморено. Това може би беше въпрос.

— Съжалявам — твърдеше тя. — Но той направо щеше да ме убие, ако не бях го направила.

Значи е било добре планирана акция. Тя се е вмъкнала в леглото му само за да заяви на сутринта пред шерифа, че той уж бил Бът Мастърсън.

— Къде е той?

— Тук — излъга тя. — Обаче не е сам.

— Да не би да искаш да ме уплашиш? — попита ядосан.

— Не — увери го тя веднага. — Само си мислех, че трябва да го знаеш.

— Къде да го намеря?

Сюзън го погледна в очите. Беше поглед, с който му влизаше под кожата.

— Беше хубава нощ с теб, Ласитър. Няма да я забравя цял живот.

Какво искаше с тази примамка? Да го преметне? Защо, по дяволите? Време ли искаше да спечели, за да може да предупреди Бът Мастърсън? Значи и за нея беше се появил дяволски изненадващо тук.

— Я остави тези глупости. Заведи ме при него. Веднага!

— Те всичките са отсреща при Алекс — каза тя. — Ела, ще те заведа.

Тя го хвана под ръка и той тръгна с нея. Излязоха от хотела и пресякоха улицата. При Алекс. Това беше барът отсреща.

Ласитър дори не предполагаше, че тази апетитна стръв пак го подвеждаше в капан. Това разбра едва по-късно, но, слава богу, не прекалено късно. Не знаеше, че тя е заедно с Елиът Джонсън и Енди Кевин, които бяха измамили Бът Мастърсън при Грийн ривър сити и тъкмо профукваха парите от банковия обир. И сега тя искаше да оправи нещата с помощта на Ласитър.

Те седяха заедно с четирима други мъже около игралната маса в най-далечния ъгъл на кръчмата. На масата лежеше куп пари. Но нали и двамата имаха пари.

Мъжете вдигнаха глави и прекъснаха играта. И нищо чудно. Тази русокоса отрова винаги събуждаше интерес. Ласитър веднага забеляза, че Мастърсън го нямаше на масата. И за да не се появи зад гърба му, бързо се огледа. Това беше само миг, но той за малко щеше да му струва живота.

Елиът и Енди знаеха, че Сюзън не е благосклонна към тях. Можеха да го очакват след всичко: те не само бяха зарязали любимия й в тази пустош, не само му бяха сложили рога, ами си присвоиха и парите и я принудиха да им се отдаде. И то не само веднъж. И сега, когато тя се приближи към масата им с Ласитър, двамата негодници го взеха за съучастника на Бът Мастърсън.

Но Ласитър нямаше ни най-малка представа за това, а Сюзън, тази мръсница, го беше оставила в неведение напълно съзнателно.

Двамата скочиха. Тогава Ласитър разбра, че тези мъже са му врагове. Те стреляха веднага.

За малко Ласитър щеше да е мъртъв, но просто не беше вече на мястото, където само миг преди това стоеше. Беше се хвърлил настрани като истинска пантера, далеч от Сюзън, за да не я изложи на опасност. Насред скока измъкна револвера и когато се приземи по гръб, едрокалибреното оръжие загърмя в ръката му.

Съиграчите на Елиът Джонсън и Енди Кевин мигновено се свлякоха от столовете и изчезнаха под масата.

Бандитите не бяха улучили. Срещу човек като Ласитър това беше смъртоносно, понеже втори шанс не им се даде.

Първият му изстрел улучи Елиът Джонсън. Той падна на място, стовари се по очи върху масата, падна назад и повлече стола със себе си, но Ласитър вече не го наблюдаваше.

Беше дал втория изстрел по Енди Кевин и улучи ниския дебелак в гърдите.

Енди изпусна револвера и се втренчи в Ласитър с поглед на побъркан. Не можеше да схване какво го е сполетяло. Хлъцна силно и стовари дебелия си задник обратно на стола, който издържа само за момент този силен удар, след което се строши с трясък, така че и той изчезна от погледа на Ласитър.

Бяха дадени само четири изстрела и с това борбата беше приключила. Двамата герои бяха мъртви. В бара цареше сковаваща тишина, макар че гърмежите още звучаха в ушите на всички.

Ласитър се огледа за Сюзън със страх, че може да е улучена.

Но опасната блондинка от Рио Кончос вече не беше там.

Той скочи бързо на крака. Изведнъж всичко му се изясни. Погледна навън и видя красивата жена да изчезва отсреща в хотела. Изруга. Тази примамка! За втори път беше го подвела в капан и отново това едва не му беше струвало живота. В края на краищата, Елиът Джонсън и Енди Кевин не бяха тръгнали без револверите си… изтича след нея.

Сюзън беше бърза като вятъра. Когато Ласитър бързаше нагоре по стълбите на хотела, тя вече слизаше тичешком с препълнените дисаги в дясната си ръка. Вътре бяха десетте хиляди долара от банката във Форт Колинс.

Като видя Ласитър на стълбището, Сюзън спря и се сви до стената.

Ласитър застана с ръка върху парапета.

— Махай ми се от пътя! — заповяда тя.

Ласитър само се усмихна и се качи още едно стъпало по-нагоре.

Тя се стрелна като невестулка на другата страна и надникна от парапета надолу към фоайето.

Ласитър разпери ръце:

— Ще си строшиш врата — каза той.

Тя прехапа долната си устна и като че ли наистина размисляше дали да не опита с един скок да се измъкне през фоайето.

— Най-малкото ще си счупиш краката — предупреди Ласитър.

Тя се втренчи в лицето му.

— Но най-вероятно е да си строшиш врата — рече той.

— Изверг — съскаше тя. В хубавите й очи пламтеше омраза и ярост. Ако погледите можеха да убиват, големия мъж да беше паднал мъртъв на стълбището, но той само се изсмя.

Тя опита да се измъкне с бързина — отново се прилепи към стената и побягна.

Но нямаше надежда да се изплъзне покрай Ласитър. Спря се и веднага се стрелна към парапета. Сега вече не беше толкова опасно да скочи. Погледна отново надолу към фоайето. Искаше да опита.

Ласитър изтича нагоре, успя да я хване достатъчно бързо и я дръпна назад.

— Ей, ей — каза той. — Хубавото вратле, дългите крака — ще съсипеш целия си капитал.

Вече не можеше да му избяга. Значи трябваше да измисли нещо друго.

Тя се усмихна прелъстително.

— Като заговори за капитал, та се сетих. Ти и аз бихме били добра двойка.

Ласитър се усмихна уморено.

— Бяхме.

— Бяхме ли? Там, във Върнъл Сити?

Ласитър кимна.

— Съжалявам — каза тя.

Лицето му се изкриви в усмивка.

— И аз също.

— Да започнем просто оттам, където спряхме — предложи тя.

— Че къде спряхме?

— В леглото. В твоето легло, Ласитър.

— Аз все още съм Бът Мастърсън…

— Парите са у нас. Значи не бива да оставаме тук.

Ласитър пое дисагите от ръката й. Сюзън се съпротивляваше. В хубавите й очи отново пламна омраза, гняв и решителност. Но какво можеше да направи? Не можеше да се справи с Ласитър. Той измъкна дисагите от ръцете й без усилие.

От яд очите й се наляха със сълзи.

— Мръсник… свинар… копеле… — хълцаше тя в безсилен гняв и после заудря с малките си юмруци по широките му гърди.

Дожаля му за нея, защото беше толкова разочарована.

Изведнъж тя се изплъзна, хукна надолу по стълбите и през фоайето — към задната врата. Там се поспря и погледна нагоре към него:

— В пъкъла да се продъниш, Ласитър! — викна тя пронизително с истеричен глас. — В пъкъла! Аз ще имам грижата за това.

Вратата се затръшна и Сюзън изчезна.

Ласитър искаше да изтича след нея. Но защо? Погледът му падна върху входа на хотела. Група мъже беше влязла от улицата. И пред всички — един мъж, който носеше шерифска звезда на жилетката си.

Ласитър се спусна надолу по стълбите.

— Вие ли стреляхте отсреща в бара на Алекс? — попита шерифът.

— Да — каза Ласитър и пъхна дисагите в ръката му. — За това ставаше въпрос.

Шерифът — дребен, кривокрак господин на около четиридесет години, претегли дисагите на ръка и леко се подсмихна.

— Сигурно ще ми съобщите и какво има в тях.

— Преди известно време беше обрана банката във Форт Колинс — каза Ласитър.

— Чух за това.

— Плячката беше десет хиляди долара. Ето ги — каза Ласитър и се засмя широко. — Името ми е Ласитър. Шерифът от Форт Колинс скоро ще се появи тук. Предайте му парите и го поздравете от мен. Ласитър. Не забравяйте!

— Няма, няма.

— Имате ли още някакви въпроси към мен?

— Кои бяха ония хора отсреща при Алекс? — попита шерифът.

Ласитър отиде с него на рецепцията. Там узнаха, че са били Елиът Джонсън и Енди Кевин. Шерифът знаеше тези имена, но все пак си ги записа, докато Ласитър напразно търсеше името на Бът Мастърсън в книгата на хотела. От портиера узна, че русата жена е пристигнала само с двама мъже. Не, през последните дни не бил виждал господин, който да изглежда като Ласитър.

Ласитър все пак пи едно уиски на хотелския бар, преди да се върне в стаята си.

По дяволите. Къде беше Бът Мастърсън? Би се басирал на каквото искат, че го е намерил, когато срещна русокосата. Но очевидно тя е пътувала сама с онези двама мъже.

На другата сутрин го стреснаха пронизителните писъци на парна свирка. Сутрешният влак от западното направление беше влязъл в гарата.

Ласитър стана веднага и събуди Дейзи, понеже не му се искаше да го изненадат шериф Дейнджърфийлд и командата му тук във Форт Бриджър.

Когато малко по-късно двамата напуснаха града и се отправиха на запад, шерифът Дейнджърфийлд и хората му влизаха от другата страна. Ласитър и Дейзи бяха се изкачили по една пътека нагоре в планините и можеха да наблюдават групата от високо. Мъжете от Форт Колинс яздеха в колона по двама като войници.

Това, че Дейнджърфийлд беше се появил рано тази сутрин тук, беше за Ласитър знак, че той все още не е изпуснал следата му. Със сигурност мъжете бяха пришпорвали конете цяла нощ с надеждата да го настигнат във Форт Бриджър и да го заловят. Но той сега можеше да им се изсмее и да им се изплези. Немислимо беше Дейнджърфийлд да продължи пътя си, преди да са отпочинали конете им поне пет-шест часа. Мъжете сигурно също бяха много изморени, гладни и жадни.

Ласитър реши да използва шанса си.