Джек Слейд
Опасната блондинка от Рио Кончос (10)

10.

Но шерифът Дейнджърфийлд наблюдаваше не Ласитър и неговата спътничка, а Сюзън Родни. Беше прекарала нощта в колата си, а после беше се укривала в двора, когато Ласитър дойде и оседла конете. Сюзън беше изненадана от факта, че имаше жена с него.

После тръгна след двамата на подходящо разстояние от тях по края на пътя, за да види в каква посока се измъкваха с парите от банковия обир.

Сюзън не беше видяла, че Ласитър ги е предал на шерифа.

Тя разбра, че вече няма никакви шансове. Като видя жената, й стана ясно защо: Ласитър бягаше надалеко, за да бъде щастлив с нея и с парите.

Сюзън остана до камбанарията и обмисляше какво да стори, за да си върне парите, но нищо не можа да измисли.

После видя двамата ездачи да изчезват в гората.

Ласитър искаше да заличи следата си, какво иначе щеше да прави там горе. Беше убедена, че ще продължи да следва железопътната линия. Никъде на друго място не можеше да се придвижва толкова бързо напред.

Сюзън се обърна и се върна в хотела. Поне беше се отървала от Елиът Джонсън и от Енди Кевин, тези противни типове.

Пред хотела един млад мъж й пресече пътя. Беше спретнато облечен, носеше тежък револвер и високи черни ботуши с големи шпори. Усмихна се прелъстително, когато повдигна елегантната си черна копринена шапка „Калгари“.

Сюзън имаше око за мъжете и веднага разбра, че това е момчето, което сега й трябваше. Отвърна му с чаровна усмивка.

— Името ми е Глен Фишър, мадам. Прощавайте, че ви заговарям на улицата, но за съжаление нямам друга възможност.

— Само че по-бързо — каза тя кокетно. — Къде ви стяга обувката?

Той се засмя.

— Обувката не стяга мен.

— Наистина ли?

— По-скоро вие имате неприятности, мадам.

— Ах! — престори се на учудена тя. — Сега разбирам. И вие се чувствате призван да разсеете моите грижи?

— Така е, мадам — каза той и заби палци зад колана, на който висеше револверът му. — Познавах Елиът Джонсън доста добре. Убеден съм, че високият човек, който снощи застреля него и неговия компаниеро, ви е отнел някакъв голям капитал.

Тя стана сериозна.

— Имате добър нюх за възрастта си, младежо.

— Нищо особено. Снощи бях у Алекс. И дълго след убийството на Елиът и съдружника му сред посетителите се говореше, че става дума за плячката от банковия обир.

— Вярно е.

Той се усмихна и погледна над главата й нагоре към гората — знак, че също е наблюдавал Ласитър и неговата спътница.

— Какво разнасят сега ония там горе? Пари или злато? — попита той и я погледна в очите.

— Пари.

Младежът потърка брадичката си.

— Ще ми кажете ли колко?

Тя се поколеба.

— Триста хиляди — излъга го, за да му представи нещата колкото се може по-съблазнителни. Трябваше й помощник. И тоя захапа.

Само за Ласитър не беше дорасла още…

Чуваше се тропот от копита. По главната улица идваха ездачи в колона по двама. Най-отпред яздеше шерифът от Форт Колинс. Сюзън се изплаши, обърна се и влезе в хотела. Глен Фишър я последва, като се подсмихваше.

— Шериф с отряд — каза той тихо. — Коня си залагам, че тези хора също търчат след онези триста хиляди долара.

Той се приближи до прозореца. Тя остана зад него. Конниците яздеха покрай хотела. Върху шерифската звезда на водача беше гравирано и името на мястото, откъдето идваха. Не можеше да се прочете, но Глен Фишър вече беше чувал за аскета от Форт Колинс.

След като групата отмина, той отново се върна при Сюзън и й обясни:

— Те няма да ни се месят в работите, мадам. Конете им са толкова изтощени, че ще могат да продължат едва утре. Отиват към странноприемницата и ще се настанят там. Имате ли кон, мадам?

— Имам и ездитни коне, и кола.

— Да речем — след един час?

Сюзън се усмихна зарадвана. Харесваше й, че младият мъж е толкова делови. Но в крайна сметка ставаше дума за триста хиляди долара, както му беше съобщила…

— Трябва да побързаме — каза той. — Сигурен съм, че двамата са тръгнали с парите за Ийвънстоун и от там вече има опасност да вземат влака. Никой не се разхожда дълго с толкова много пари.

Тя кимна. Беше си помислила същото.

Сюзън върна конете на Елиът Джонсън и неговите приятели обратно в обора на хотела и поръча на администратора да впрегне колата й. След малко седна на капрата и подкара конете към улицата.

Беше разочарована — Глен беше вече там, но не сам, а с още четирима спътници. Сюзън спря колата и погледна мъжете с нескрито пренебрежение.

Глен Фишър приближи с коня си до нея.

— Хората ми, мадам — каза той, свали шапка и ги посочи подред: — Боб, Флинт, Джес и Джоукър.

Мъжете кимнаха с усмивка, свалиха шапки и отново ги наложиха.

Глен Фишър слезе, завърза коня си зад колата и се качи при Сюзън, взе от ръцете й юздите и камшика и подкара впряга. Четиримата ездачи тръгнаха след тях.

— Четиримата са ми предани, мадам — обясни той. — Заплащането също е уговорено. Ще получават по десет долара на ден, храна, подслон и патроните, които ще изстрелят. До довечера ще сме в Ийвънстоун. Утре по това време всичко вече ще е уредено във ваша полза. Така разходите ви ще са умерени, мадам.

— А вашата заплата?

Той я погледна. Това беше поглед, който тя познаваше — желаеше я.

— Дадено — рече тя, — но като вземем парите. Преди това няма да ме докосвате или ще ви бия през пръстите — тя носеше един пистолет „Деринджър“ някъде в гънките на роклята си. Измъкна го и ръгна дулото в ребрата му. — С това.

Но с това не беше впечатлила Елиът Джонсън. Той беше избил оръжието от ръката й и тозчас беше я обладал два пъти един след друг.

Но Глен Фишър беше кавалер. И той нямаше респект пред малкия „Деринджър“, но уважаваше нея и желанието й.

Последните къщи на градчето останаха далеч зад тях. Фишър се изпъна и погледна назад, вдигна ръка и щракна с пръсти. При този сигнал Джоукър и Джес се отклониха от пътя и тръгнаха по пътеката към гората, по която бяха тръгнали Ласитър и Дейзи.

Глен седна отново, като попадна твърде близо до Сюзън, и пак се отдръпна на разстояние. Обещанието си е обещание.

— Човек трябва да е все по следите на дивеча, който преследва — обясни той. — Как се казва този мъж? Дяволски опасен е. Ликвидира Елиът Джонсън и неговия съдружник, макар че всъщност нямаше никакви шансове срещу двамата. Видях добре. Вече не давах и пукната пара за живота му, но той излезе от бара като победител. Затова е по-добре да съм с хората си.

— Вашите хора ли? Че с какво се занимават те?

— Ние сме професионални унищожители на паразити и мишки. Унищожаваме вредителите. Както сега.

Тя го погледна отстрани. Просто не знаеше за какъв да го смята.

Продължиха по пътя миля след миля все надолу.

Изведнъж Джоукър и Джес се появиха пред тях. Те ги бяха чакали край пътя и сега препуснаха насреща им. Глен Фишър отби встрани, спря и слезе. Застана до вратичката на колата и зачака пристигането на двамата ездачи.

Джес беше тежичък човек на около тридесет години, Джоукър пък трябваше да е около петдесетте, но не отстъпваше на по-младите. Косата и брадата му бяха се сплели в чорлав филц. Виждаха се само носът и очите му.

— Спускат се към главния път — викна той силно. Черните му очи изглеждаха така, сякаш тлеят.

Малко след това двамата спряха пред Глен и Сюзън и подпряха ръце върху кокалените рамки на седлата.

— Здрава езда беше — каза Джес самохвално, като гледаше към Сюзън и явно искаше да блесне пред нея. — Но не представляваше никакъв проблем за нас. Нали, Джоукър?

— Разбира се, че не — отвърна рошавата брада и посочи към височините нагоре. — Ако не са променили посоката малко преди да слязат на главния път, трябва да се появят там горе и да се спуснат.

Глен Фишър отиде при коня си, извади уинчестъра от калъфа и махна:

— Хайде, всички да се прикрият. Разпръснете се малко по-умно, за да ги притиснем веднага в капан, когато се появят тук на пътя. Флинт, ти ще закараш колата настрана. Вкарай я зад храстите ей там и се скрий. Махнете конете, всичките.

Флинт, един млад мускулест мъж, се смъкна от седлото, подаде юздите на Боб и прескочи през затворената вратичка на колата на капрата при Сюзън. Подкара конете, като цъкаше с език, и грабна юздите. Направи остър завой, прекоси пътя, мина през сухата канавка и насочи конете зад гъсталака, който обграждаше пътя по цялото му продължение. Във всеки случай — докъдето можеше да се види.

Той кимна на Сюзън и слезе.

— Вие по-добре да останете, мадам. Тук нищо не може да ви се случи.

Трябваше да се признае, че Глен Фишър и приятелите му без изключение се отнасяха към нея учтиво и внимателно като към лейди, което не можеше да се каже за Елиът Джонсън и приятеля му Енди Кевин. Но затова вече отдавна вряха в пъкъла. Сюзън Родни не хранеше никакви чувства. Искаше само да се добере до парите.

Нещо изпращя в храстите. Беше Глен Фишър. Той си пробиваше път с ръце и с пушката и дойде при нея в колата.

Сюзън опря ръка и се наведе от колата. Не й убягна, че погледът на младия мъж издаваше възхита, и това я изпълни с гордост.

— Един въпрос, мадам. Само от парите ли се интересуваше? Да оставим ли мъжът и неговата спътница да избягат?

Тя го погледна в очите.

— Вие го наблюдавахте в бара на Алекс, господин Фишър. Ще се раздели ли с парите?

Той се усмихна.

— Права сте, мадам. По-скоро не. Ако не държите на този човек, ще го ликвидираме.

Сюзън се огледа страхливо.

— Добре ли е избрано мястото?

— За да вземем на някого триста хиляди долара и живота му, това място е толкова добро или толкова лошо, колкото всяко друго.

— Разчитам на вас и на вашите хора, Глен.

Тя положи длан върху ръката му и изпита удоволствие, че той потръпна при това докосване.

— Можете да разчитате на нас, мадам — гласът му трептеше от възбуда.

— Глен — прозвуча гласът на Боб приглушено. — Мисля, че идват.

Глен Фишър се изправи и я погледна право в очите.

— Идвам, Боб — отвърна той шепнешком, без да сваля поглед от нея. — Като се върна и хвърля парите в колата, сте моя, мадам.

— Но не с кожата и козината, плячкаджия такъв — отговори тя спокойно.

— Напротив, заедно с кожата и с козината — очите му лъщяха като очите на хищник. — И ще ви изям, мадам.

Той веднага се обърна, проби си път обратно през гъсталака и коленичи на около двадесет крачки след чинара, зад който беше клекнал Боб.

Боб, един дребен, незабележим човек, посочи през пътя и нагоре. Там от гората излязоха двама ездачи. Спряха се между последните дървета. Дали единият от ездачите беше жена, не можеше да се забележи от това разстояние.

Глен се огледа, докато погледът му попадна върху Джес. Той посочи към ездачите и Джес кимна. Значи бяха те. Ласитър и жената, с която искаше да прахоса тези триста хиляди долара. Глен Фишър смяташе сега да му тегли една черта върху сметката, та да запомни, че сметка се прави само заедно с кръчмаря.

— Не смее да се спусне заедно с жената — каза Боб, хвана пушката с две ръце и се втренчи нагоре в ездачите. — Дали да не опитам с един изстрел? Достатъчно е да улуча един кон.

— Не — каза Глен Фишър решително. — Прекалено много пари са заложени на карта. Триста хиляди, Боб. Винаги съм си мечтал за такава сума. Мислех, че ще падна от стола, като разбрах.

— Дано да не ни е изпързаляла.

Глен Фишър поклати глава.

— Сигурно не е. По-скоро съзирам опасност в това, че парите вече не са у онзи кучи син там горе.

Боб се втренчи в него.

— Мислиш, че ги е заровил някъде?

Глен Фишър се усмихна леко.

— Възможно е, нали?

Боб отново погледна нагоре. Изведнъж гърлото му пресъхна.

— Тогава трябва да гледаме да пипнем жената, жива имам предвид.

Гласът му звучеше прегракнало. Като че ли беше получил шок.

Глен Фишър го потупа успокоително по рамото.

— Ей сега ще го пипнем копелето. После ще видим.

Взираха се напрегнато нагоре. Глен Фишър все поглеждаше към Джес, Джоукър и Флинт и после присвиваше очи да види нещо от колата през гъсталака.

Когато двамата ездачи горе подкараха конете, Боб го побутна развълнуван.

— Ето. Сега. Идват — пъшкаше той. В същия момент от изток се чу звук, който се приближаваше.

Боб и Глен Фишър протегнаха вратове, защото не можеха да разберат какво става.

Боб изведнъж изруга.

— Пощенската кола — викна той дрезгаво и ръгна Глен Фишър толкова грубо в ребрата, че той едва не загуби равновесие. — Скунксът иска да продължи с пощенската кола. Бърза. Кой ли е по петите му?

— Няма значение. Той препуска направо в ръцете ни — Глен Фишър се полуизправи. — Аз ще го спипам заедно с другите. Ти се погрижи пощенската кола да отмине.

— И жената, дето е с него.

Глен Фишър не му отговори. Беше обхванат вече от ловна треска. В крайна сметка ставаше дума за триста хиляди долара.