Карън Хоукинс
Безсъници в Шотландия (21)

Епилог

„Любовта невинаги е изпепеляваща страст. Понякога тя е топлотата, изпълваща сърцата, които бият заедно ден след ден.“

Старицата Нора от езерото Лох Ломонд към трите си невръстни внучки в една мразовита нощ.

— Вече можеш да го видиш — каза Мамчето на Кат.

— Време беше! — възкликна тя и се надигна от канапето, където седеше завита. Веднага след това потрепна и притисна ръка към превързаната си глава. — Знам, знам. Предупреждаваше ме.

— А ти, както обикновено, не ми обърна никакво внимание.

— Да, но само защото мина толкова време откакто…

— Само два дни.

— … видях Хю.

— Той не се беше събудил. А и самата ти се нуждаеше от почивка. Сега вече и двамата оздравявате.

Баба й подаде ръка и я подкрепяше, докато излизаха от всекидневната. Коленете на Кат бяха омекнали, главата я болеше и тя вървеше съвсем бавно.

— Катриона?

Кристина, Девън и Аги слизаха по стълбището.

Кат се усмихна.

— Видяхте ли баща си?

Те кимнаха.

— Блед е — каза Кристина. — Но като изключим това, изглежда добре.

— Татко е добре — потвърди Девън и се усмихна срамежливо на Катриона. — И попита за вас.

Кристина се засмя.

— Всъщност, заплаши да изпепели къщата до основи, ако баба не ви заведе при него веднага.

Кат погледна учудено към Нора. Кога ли се бе превърнала в „баба“.

Мамчето засия срещу момичетата.

— Вие знаете как да се държите с един болен. Не се нахвърляте върху него и не му досаждате с глупости.

— Занесохме му подаръци — каза Аги. — Кристина избродира чехлите му и те станаха като нови, Девън уши торбичка за ароматни билки за гардероба му, а аз му нарисувах картина.

— Сигурна съм, че ги е харесал много — отвърна Кат.

Нора се обърна към момичетата.

— Знам, че имате да кажете много неща на Катриона, но тя още не бива да стои права дълго. Оставете ме да я отведа при баща ви и после можете да ги видите и двамата.

Лицето на Аги светна.

— Сега ли?

— След малко. Първо им дайте половин час насаме.

Момичетата се усмихнаха и се обърнаха да тръгнат, но Девън се поколеба.

— Баба не ми позволи да дойда да ви видя, но… искам да ви благодаря, че сте ме търсила.

Кат се опря на баба си и направи още една стъпка.

— Направих само това, което всеки родител би сторил — ти се беше изгубила и аз тръгнах да те търся.

Очите на Девън се напълниха със сълзи.

— Бих те прегърнала, но баба ще ми се развика.

— Да, така е — потвърди си Нора. — Ще имате достатъчно време за такива сантименталности по-късно. Сега изчезвайте, докато не съм си променила мнението дали да ви разреша да обядвате с родителите си.

Девън се усмихна ослепително и тръгна заедно със сестрите си, като всички бърбореха весело.

Мамчето помогна на Кат да изкачи стълбите. Когато стигнаха площадката, коленете й трепереха и тя се облегна на стената.

— Косата ми сигурно е ужасно рошава.

— Изглеждаш така сякаш си била болна, както си е.

Кат въздъхна.

— Ще ми се да имах гребен.

Баба й отвори вратата и я въведе в стаята.

— Съпругът ти едва ли ще забележи дали си рошава или не.

— Не, няма — разнесе се дълбок глас от канапето до камината.

Кат погледна в зелените очи на Хю и се потопи във вълна от позната топлина.

Той се усмихна и потупа възглавницата до себе си.

— Моята болногледачка спомена, че сме я изтощили като я караме да тича между стаите на двама болни.

— Да, изморително е да тичаш нагоре-надолу по стълбите, отново и отново — каза Нора и помогна на внучката си да седне.

Хю незабавно обгърна Катриона в топлата си прегръдка.

— Готово — заяви Мамчето с очевидно задоволство. — Сега ако ме извините, отивам да приготвя овесената каша за обяд.

Хю изстена.

— Никаква овесена каша повече!

— Друго няма да получиш, докато треската ти не премине напълно — тя взе малка чаша от масата и добави: — Ще се върна с обяда ви след двайсет минути. Мисля, че момичета също ще дойдат — каза и спря до вратата. — И се опитайте да не спорите — за човек с треска не е никак полезно да се вълнува.

С тези думи Нора напусна стаята.

Кат огледа Хю. Той беше много блед и отслабнал. Сребристият кичур над челото му бе станал още по-голям и тя го проследи с пръсти.

Той хвана ръката й и целуна дланта й.

— За какво беше това? — попита тя задъхано.

— Това е за сега — очите му заблестяха от друг вид треска. — А за по-късно — ще ти покажа какво имам предвид, но ще трябва да почакаме, докато нашата надзирателка си легне.

Кат се засмя.

— Още не си готов за такива усилия. Мамчето каза, че вълненията не са…

— Катриона, любов моя, обожавам баба ти, но има някои неща, които тя не знае. За тях можеш да се погрижиш единствено ти — погледът му спря върху превръзката й и очите му потъмняха от загриженост. — Как е главата ти?

— С няколко шева се чувствам като нова.

— Имаш ли главоболие?

— Само съм малко замаяна, от време на време. Твоето състояние ме притеснява. Дугъл каза, че си изгубил съзнание в момента, в който сте стигнали до къщата и не си се събудил до вчера. Той… той разказа… как си спрял бурята и… — от устните й се откъсна ридание.

— О, Катриона, недей! — Хю я придърпа още по-близо до себе си и я целуна по челото. — Добре съм!

Тя опита да се пребори с плача, но изглежда не успяваше.

— Ето, ще ти покажа колко добре се чувствам — каза съпругът й и притисна ръката й към скута си.

Кат се засмя през сълзи.

— Прав си.

Той се ухили.

— Дай ми седмица и ще се оправя напълно. Последният път възстановяването ми отне месеци. — Устните му се извиха с нежност. — Баба ти изглежда мисли, че оздравявам толкова бързо заради теб.

— Заради мен?

— Да. Този път имам причина да се възстановя.

Сърцето Кат се разтуптя.

— О? И каква е тя?

Усмивката на Хю бе опустошително нежна.

— Обичам те, Катриона. Съжалявам, че бях толкова сляп за това преди. Просто се страхувах да не бъда наранен.

— Хю, обичам те толкова много. Никога не бих наранила теб или момичета.

— Сега вече го знам.

Кат докосна бузата му.

— Знаеш ли кога разбрах, че те обичам?

Той поклати глава, а тя се усмихна.

— Когато се запознах с момичетата. Тогава осъзнах, че си мъж, с когото си заслужава да остана завинаги.

Очите на Хю запламтяха, той я настани в скута си и зарови лице във вратлето й, като вдиша дълбоко сладкия й аромат.

— Как ми липсваше всичко това! Ароматът ти, вкусът на кожата ти…

Тя потрепна, обви ръце около врата му и леко се сви от болка.

— Ръката ти?

Тя кимна.

Хю вдигна ръкава й и откри превръзка.

— Само е малко натъртена.

Ръцете му се стегнаха около нея, а гласът му натежа от страст.

— Почти те бях изгубил. Не знам какво бих правил без теб.

Кат се облегна на гърдите му.

— Разбирам те. И аз се чувствам по същия начин.

От долния етаж до тях долетя шум от потракващи чинии, напевния селски говор на мисис Уолис и веселите гласове на момичетата, докато се изкачваха с обяда по голямото стълбище. Някъде из Гилмъртън, Ангъс и Лиъм полираха среброто, а навън златистите коне се събираха около оградата в очакване на Фъргюсън.

Всичко беше точно както трябваше да бъде. Кат се усмихва доволно, сгушена уютно в скута на Хю и прошепна:

— Задръж ме още малко в прегръдките си. Защото веднага щом Мамчето дойде, ще ми нареди, да се държа прилично.

Ръце му се стегнаха около нея и той й прошепна.

— Ще те задържа завинаги, любов моя. И нищо няма да те изтръгне от обятията ми отново.