Карън Хоукинс
Безсъници в Шотландия (19)

Глава 18

„За любовта няма нищо невъзможно.“

Старицата Нора от езерото Лох Ломонд към трите си невръстни внучки в една мразовита нощ.

— Какво си му казал!? — София изглеждаше ужасена.

Дугъл въздъхна. Само до преди миг, прекрасната му съпруга сияеше от щастие и усмивки, доволна, че е отново там, където й е мястото — в неговите обятия.

Сега вече не бе сгушена удобно в скута му, а стоеше срещу него с ръце на кръста и възмутено искрящи очи.

— София, любов моя, не исках да прозвучи така, но…

Тя вдигна ръка.

— Почакай! По невнимание си казал на брат си, че най-добрият начин, по който може да осигури щастието си с младата си съпруга е да се отнася с нея като с някой от конете си?

Когато тя го представяше по този начин звучеше много по-зле.

Погледът й го приковава на мястото му.

— И това беше най-добрият съвет, който можа да му дадеш?

— Ами, аз…

— Не се ли сети да му кажеш, че щастлива жена означава щастлива къща?

— Предполагам, че можех…

— Или че трябва да отдели малко време да я опознае, след като са били тласнати към брак по такъв ужасен начин?

— Това би било добра иде…

— Или, че трябва да се погрижи тя да се почувства удобно в дома му, а не като чужд човек? — в очите на София горяха огньове. — Помисли ли въобще? Или забрави, в стремежа си да се представиш за много умен, какъвто очевидно не си?

Шотландският акцент на София ставаше все по-забележим — сигурен знак, че Дугъл бе изпаднал в много, много голяма беда. Той разпери ръце широко.

— София, в мига, в който тези думи излязоха от устата ми, разбрах, че съм направил грешка. Но изглежда Хю ги възприе добре и май му свършиха работа.

— Ходил ли си да ги видиш напоследък?

Дугъл се размърда на стола, като си помисли за сериозния вид на Хю през последните дни.

— Да, въпреки, че невинаги можеш да разбереш, как се чувстват хората.

— Разбира се, че можеш! Хю и съпругата му щастливи ли са? Смеят ли се? Усмихват ли се един на друг? Държат ли се за ръце?

Ако трябваше да е напълно честен, Дугъл никога не бе виждал брат си по-нещастен.

— Ами… той я поглежда доста често.

— И какво означава това?

— Че се интересува от нея.

— Надявам се да е така! Оженил се е за нея, нали?

— Бил е принуден да се ожени. Макар и не по нейна вина, както той открито признава.

— Колко благородно от негова страна — рязко заяви София. — Жени се за нея и я води в дома си, за да я дресира. Нареди да докарат каретата — отиваме там още сега.

— Но Хю ми изпрати съобщение, че ще дойде да прибере момичетата по-късно.

— Тръгваме сега заедно с тях. Двамата ще се опитаме да поправим това, което бисерите на твоята мъдрост са причинили.

София се обърна кръгом и закрачи към вратата, но Дугъл беше по-бърз.

Пресегна се и я хвана през талията, завъртя я и я върна обратно в скута си. Задържа я в прегръдката си, въпреки че тя остана твърда и непреклонна.

— София, не исках да навредя на никого.

— Как можа да му кажеш подобно нещо тогава?

— Знаеш как се отнася той към конете, опитах се да му обясня по начин, който да разбере, как да се държи като добър…

— Не казвай дресьор.

— Щях да кажа съпруг — въздъхна Дугъл. — София, признавам, че не се изразих добре. Опитах се да му обясня, че ако е търпелив и прекара известно време с нея, както с проклетите си коне, може би ще успее да изгради връзка, която си заслужава. Знам, че обърках всичко, но исках само и той да намери щастие, каквото аз открих с теб.

Изражението на София се смекчи леко.

— Ти си късметлия.

— Най-големият — отвърна искрено той, като се наслаждаваше на това, че тя отново е в обятията му. Господи, колко му бе липсвала!

Хвана една от дългите й златистите къдрици и плъзна пръсти по нея.

— О, София — продължи с нисък глас, — съжалявам, че те ядосах, но ми липсваше ужасно много.

Тя изсумтя.

Дугъл скри усмивката си, целуна я по бузата и прошепна.

— Исках само Хю да открие, това, което имаме двамата с теб. Ти си целият ми свят, Софи.

Тя спусна плътните си мигли и се изви в прегръдката му.

— Щастливи сме, нали?

Той докосна с устни кадифената й буза отново.

— Повече отколкото някога съм си представял, че е възможно — отговори и зарови лице във вратлето й. — Толкова много ми липсваше.

Тя потрепна и се облегна на него, отпусна глава на рамото му, а косата й го погъделичка по врата.

— И ти ми липсваше. Съжалявам, че ме нямаше толкова дълго, но пътуването бе наистина тежко за бедния Ред.

— Радвам се, че сега баща ти е по-добре — каза и я прегърна още по-силно.

София остана мълчалива за миг, после въздъхна и се поизправи.

— Съжалявам, че ти се ядосах така, но съвета, който си дал на брат си, е ужасен.

— Разбрах, че е така в мига, в който го изрекох. Ако ти беше тук щеше да знаеш какво точно да го посъветваш, но те нямаше, а Хю беше толкова отчаян, че просто трябваше да кажа нещо.

Лицето й стана замислено.

— Отчаян, а?

— Тя го привлича повече, отколкото той съзнава. И ми се струва, че с всеки изминал ден чувствата му се задълбочават — Дугъл се намръщи. — Смятам, че ако я допусне по-близо до себе си и двамата ще открият, че чувствата им са по-силни, отколкото предполагат. Но се страхува, че тя ще нарани него или момичетата.

— Разбира се, че се страхува. След всички усилия да предпази децата от майка им, сякаш е построил защитна стена около тях и се опитва да ги държи в златна клетка.

Дугъл хвана ръката на съпругата си и целуна дланта й.

— Прилича ми на някого, когото познавах в миналото.

— Да, но ти се страхуваше от чувствата си към мен, защото мислеше, че силните емоции ще ти попречат да контролираш темперамента си. Но това не се случи.

— Ако някога се случи нещо с теб… — стисна устни при тази мисъл. — Ще се окаже, че съм бил прав.

— Не — София сложи топлата си ръка върху бузата му и очите й заблестяха. — Ако ми се случи нещо, ще скърбиш, но не бива да забравяш, че те обичам. Ще ти помогне.

Дугъл покри ръката й със своята, а сърцето му се сви от болка.

— Не мога да ти обещая нищо.

— Напротив, можеш — каза тя твърдо. — Както и Хю. Освен това, не съм забелязала той някога да се тревожи, че би могъл да изгуби самообладание.

Дугъл остана мълчалив доста дълго.

— Някога всички ние бяхме полудели от гняв и мъка.

Очите на София внезапно станаха мрачни.

— Когато изгубихте Калъм?

Гърлото му се сви и не можа да проговори, затова кимна. Най-малкият им брат, любимецът на семейството, беше изгубил живота си безсмислено и всички те бяха обзети от силен гняв и скръб.

Общата им ярост предизвика силни ветрове, които изтръгнаха къщите от основите им. От поройния дъжд, потоците преляха от бреговете си, превърнаха се в бурни реки и отнесоха всичко по пътя си. Светкавиците и гръмотевиците разкъсваха небето и поразяваха всичко, което помръднеше, и бяха последвани от смъртоносна градушка.

След като бурята се разрази, те дойдоха на себе си, но беше твърде късно. Никой от тях не можеше да я спре… В разгара на стихията, Дугъл бе открил Хю рухнал на парапета на замъка. И това ги бе накарало да се осъзнаят напълно.

Споменът за мокрото от дъжда, безжизнено тяло на брат му върху покрива, предизвика силна болка в гърдите на Дугъл. Хю беше толкова блед, че го бяха помислили за мъртъв. Едва доловимият пулс на гърлото му ги увери, че грешат. Сложиха го в леглото, но той бързо гаснеше, докато Старицата Нора не дойде да се погрижи за него. Тя успя да им го върне с познанията си за билките и отварите, но измина повече от година, докато той се възстанови напълно.

Дугъл потърка челото си. Чудеше се дали брат му някога ще бъде отново същият, както преди случилото се.

София наклони глава на една страна.

— Момичетата как приеха Кат?

— Дори не й дадоха шанс. Опитах се да поговоря с тях, но това сякаш само ги накара да затвърдят решението си, че не я харесват — поколеба се и добави. — Страхувам се, че са замислили нещо.

— Защо? Какво са направили?

— Не знам, но през последните дни се държат много потайно. Хванах ги да си шепнат и когато ги попитах какво правят те ми отговориха „нищо“ с прекалено невинен тон.

— Значи със сигурност замислят нещо — каза София и го целуна по бузата. — Хайде, трябва да отидем в Гилмъртън. Имам чувството, че като пристигнем там нещата ще се изяснят.

 

 

Кат слезе за закуска и спря, само за да остави писмото за сестра си на подноса в големия салон. Икономката щеше да се погрижи да бъде изпратено скоро. Хю дори не беше помръднал, когато тя стана, сигурно беше преуморен. Ако не търсенето на кобилата, то заниманията им в леглото сигурно бяха успели да го изтощят напълно. Усмихна се при тази мисъл, но усмивката й бързо угасна. Въпреки че със съпруга й имаха чудесна връзка в леглото, тя копнееше за нещо повече.

С натежало сърце се насочи към утринния салон, но Ангъс стоеше пред вратата. Това й се стори много странно.

— Закуската готова ли е? — попита.

Лицето на лакея остана намръщено.

— Да, милейди, но е малко трудно да се влезе в стаята. Лиъм отиде да повика двама от конярите, да помогнат да отместим бюфета…

На входната врата почука някой.

Ангъс промърмори някакво извинение и се втурна да отвори.

На прага се появи Мамчето.

— О, ето те и теб, момичето ми! Дойдох да видя дали… Какво не е наред? Изглеждаш объркана.

— Бях тръгнала за закуска и…

На входната врата се почука отново.

Кат скри нетърпението си и кимна на Ангъс да отвори.

Във фоайето влязоха Кристина, Девън и Аги със зачервени от студа бузи, а лакеят задържа вратата отворена, за да посрещне лорд Дугъл.

Сърцето на Кат олекна.

— Ето ви и вас. Чудех си кога ще се върнете.

Момичетата останаха заедно, а Кристина и Девън изглеждаха неспокойни.

— Татко върна ли се? — попита развълнувано Аги.

— О, да, в момента спи.

Раменете на Аги увиснаха.

— Ооо.

През вратата влезе и Дугъл, а редом с него вървеше миниатюрна жена и Катриона си помисли, че тя е най-красивото създание, което някога е виждала.

Гостенката се усмихна топло и се приближи.

— Скъпа моя! Толкова съжалявам, че не бях тук, когато сте пристигнала.

Кат вежливо протегна ръка, но тя я прегърна топло.

За миг Кат само стоеше застинала от учудване, но после се засмя и отвърна на прегръдката.

— София МакФарлин, това ти ли си? — попита Мамчето.

Жената се обърна, възкликна възторжено и побърза да прегърне силно Нора.

— Боже мили — каза Кат. — Тази сутрин целият свят е решил да ни дойде на гости.

Баба й се усмихна още по-широко, докато отвръщаше на прегръдката на София.

— Знаех си, че си ти. Как е онзи стар негодник, баща ти?

— Извинете — намеси се Дугъл със сериозен тон, — но името на София сега е МакЛийн, и то от доста време.

Мамчето му изшътка и се обърна към София.

— Никога не съм мислила, че от този твой непрокопсан мъж, може да излезе свестен съпруг, но съм сгрешила. Справя се като пате във водата.

Дугъл се поклони елегантно и златистата му коса проблесна.

— Чувствам се добре под лапите на тази котка и съм много щастлив.

Нора се разсмя.

— Точно така трябва да бъде.

Кат с копнеж наблюдаваше как Дугъл и София размениха погледи, изпълнени с любов и нежност. Какво трябваше да направи, за да я погледне Хю по същия начин?

Дугъл се обърна към нея.

— Може би не знаете, но баба ви веднъж спаси сестра ни Фиона. Всъщност от доста години тя често е заета със здравето на някой от нашето семейство.

Кат забеляза Девън да шепне нещо на Кристина.

— О, не съм помислила за закуска на децата. Яли ли сте вече?

— Не — отвърна Дугъл веднага. — И умираме от глад.

София се засмя.

— Бях толкова нетърпелива да се запозная с вас, че решихме да се оставим на вашата милост и тръгнахме, без да закусим.

— Сигурна съм, че ще се намери достатъчно храна — каза Кат и се обърна към Ангъс: — Ще предадеш ли на мисис Уолис, че имаме гости за закуска?

Лакеят, който помагаше с палтата на новодошлите ги взе, поклони се и тръгна.

Кат видя Кристина да гледа към вратата на утринния салон със смръщени вежди.

— Кристина, яла ли си?

Момичето се сепна и лицето й се обагри в червенина.

— Не, не! Исках да кажа… изобщо не съм гладна.

Двете сестри размениха погледи и Девън попита предизвикателно.

— Къде е татко?

— Както вече казах на Аги, той спи горе. Прибра се много късно, но съм сигурна, че няма да има нищо против, ако го събудите.

Очите на Девън светнаха.

— Не ни е нужно разрешение, за да го събудим.

Настъпи неловко мълчание. София изгледа неодобрително Девън, а Нора зацъка с език. Кристина, все още с изчервено лице, тихо каза:

— Ако нямате нищо напротив, ние само ще…

— Татко! — извика Аги. Прелетя покрай тях и вече беше на стълбището, преди някой да е успял да помръдне.

Хю вървеше по площадката. Без да спира пое малкото момиченце в прегръдките си.

Сестрите й я бяха последвали и той ги прегърна с усмивка.

Лицето му сияеше от любов, докато им говореше. Те се смееха и бърбореха, прегръщаха го и го дърпаха като му бъбреха за различни неща.

Кат наблюдаваше сцената от подножието на стълбището. Беше много глупаво от нейна страна да подложи на съмнение любовта на Хю към дъщерите му. Той ги обичаше — това беше очевидно във всеки негов жест. Защо не искаше да сподели тази любов и с нея? Тя заби нокти в дланите си, за да се пребори с яростно напиращите сълзи.

Изведнъж баба й се озова до нея.

— Хубаво семейство имаш, момичето ми.

— Те не са мои — отвърна тя и всяка изречена дума я изгаряше, а сълзите замъглиха очите й.

— Твои са, миличка, независимо дали го осъзнават или не — Мамчето сложи ръка на рамото й. — Понякога съдбата си прави шеги с нас, като ни кара да чакаме дълго това, което искаме най-силно. Но ако си търпелива и не се откажеш на половината път, ще получиш своята награда.

Кат кимна. Баба й беше права — тя не беше от хората, които се предават.

— Извинете ме — се чу нежен глас.

Кат откри, че София е застанала от другата й страна и се усмихва.

— Чух ви, без да искам. Баба ви е права. Момичетата ще ви приемат, но ще отнеме известно време. Те са добри деца, но са доста буйни. Честно казано, хубаво е, че сте тук. Имат нужда от още някого в живота си — погледът й се насочи към площадката над стълбището. — Всички те — добави тихо.

Хю, прегърнал момичетата, улови погледа на Катриона и усмивката му изчезна. В лицето й имаше напрежение и той инстинктивно разбра, че нещо се е случило.

Девън го дръпна за ръката.

— Вече може ли да ядем? Умираме от глад.

— Да, така е — потвърди Аги.

Той погледна към Кристина, която поклати глава. Стори му се странно, напоследък тя имаше добър апетит.

Девън отново дръпна ръката му.

— Чичо Дугъл и леля София също са гладни.

— Е, щом е така, не бива да караме гостите да чакат, нали? — Хю слезе долу, а момичетата го последваха. — Изглежда тази сутрин имаме голяма компания за закуска.

— Надявам се, че нямаш нищо напротив — каза Дугъл. — София се прибра едва тази сутрин, но беше решена да ти върне децата възможно най-скоро.

Нора се разсмя.

— Иска да се отърве от тях, а? — погледна към момичетата и намигна. — Не сте създавали неприятности, нали?

— Не — отвърна напрегнато Кристина. — Разбира се, че не!

София се приближи, за да прегърне и целуне сестрински Хю.

— Бих ги задържала за цял живот, но те винаги са толкова нетърпеливи да се приберат у дома, затова ги доведох веднага. Освен това исках да се запозная със съпругата ти.

— Радвам се, че си се сетила.

Хю погледна към Катриона. Тя изглеждаше особено очарователна тази сутрин със скромно вдигната си коса, а очилата кацнали на носа й, сякаш се опитваха да прикрият красотата й, но не успяваха да постигнат нищо. Беше се разочаровал, когато се събуди и откри, че я няма. Трябва да е бил по-уморен отколкото си мислеше, защото не бе чул нищо, докато Дугъл и София не пристигнаха.

Мисис Уолис се появи във фоайето.

— Закуската ще бъде сервирана след малко. Стаята вече трябва да е готова. Наложи се да накарам Ангъс и Лиъм да влязат вътре през прозореца.

Силно скърцане накара всички да се обърнат към утринния салон.

Хю се намръщи.

— Какво, по дяво…

Кат се прокашля и погледна многозначително към момичетата.

След това вратата се отвори и Ангъс и Лиъм се ухилиха насреща им.

Мисис Уолис се усмихна на всички.

— Хайде да закусите. Има яйца и шунка, овесена каша, кифлички и бисквити.

Хю хвана Кат под ръка и я отведе до вратата. Когато прекрачиха прага, тя рязко спря.

Точно както в библиотеката и тук всички мебели бяха разместени, с изключение на тежката маса и големия бюфет до стената. Столовете бяха наредени в редица заедно с по-малкия бюфет, който ако се съди по ожуления под, до преди малко бе стоял пред вратата. Лиъм и Ангъс се бяха опитали да върнат мебелите по местата им, но безпорядъка още личеше.

— Небеса — възкликна Нора. — Какво се е случило тук?

Дугъл гледаше озадачено.

— Да не би да сте почиствали килимите или…

— Не — отвърна ясен и висок глас.

Всички се обърнаха към Девън.

С високо вдигната глава и бледо лице тя заяви твърдо:

— Татко позволи на Кат да прави каквото иска с мебелите — огледа стаята със задоволство. — Не ми харесва така, въобще ни ми харесва.

Мисис Уолис поклати глава.

— Господарката и аз пренаредихме само всекидневната.

Хю се обърна, за да погледне Девън, която изглеждаше готова за битка. Отвърна на погледа му предизвикателно, а Кристина го избягваше.

Раздразнението му явно бе очевидно, защото девойката пребледня и отстъпи крачка назад, докато Девън стисна ръце в юмруци.

Той започна строго:

— Момичета, вие…

Кат го хвана за ръката и го дръпна към себе си.

— Хю, хайде да поговорим за това по-късно. Всички сме гладни.

Той се намръщи.

— Можем да подредим мебелите след закуска, но тъй като сега имаме гости…

Спокойните й лешникови очи се взираха настоятелно в неговите.

Да, тя явно не искаше да порицае момичетата пред леля им и чичо им. И той неохотно призна пред себе си, че е права.

— Умирам от глад — заяви весело София. — А тази малка масичка до прозореца ми харесва и ми се струва, че ще стане чудесен кът за хранене, когато сте сами.

— Да — съгласи се Нора и погледна остро към момичетата. — В новата подредба има нещо обещаващо. Който не я харесва, няма ум в главата си.

Хю поклати глава. Щеше да отложи разговора с момичетата, но когато дойдеше моментът имаше да им каже доста неща.

Покри ръката на Катриона със своята и се принуди да се усмихне.

— Да закусим тогава.

Въпреки напрежението, което излъчваха Кристина и Девън, закуската бе изпълнена с духовити разговори, най-вече благодарение на София и Нора. Те се шегуваха помежду си, задаваха безброй въпроси на Кат, разказаха всички местни клюки, за които се сетиха, и успяха да накарат всички да се усмихват. С изключение на Кристина и Девън, които мълчаха упорито.

А Хю се питаше — защо искаха да се ядоса на съпругата си? И наблюдаваше как София настоява Катриона да разкаже някоя история от детството си. Лицето на съпругата му светна и тя разказа как заедно с братята и сестрите й по погрешка са взели един нов чаршаф, за да го използват за завеса за представление и са разлели, без да искат, боя върху него. А после паникьосани, се опитали да го скрият от майка си. Всички около масата избухнаха в смях, освен момичетата.

Навън времето беше студено и дъждовно, но стаята, окъпана от меката светлина на месинговата лампа и мелодичния смях на Катриона, бе топла и уютна. Тя беше донесла всичко това в живота му.

В първия удобен момент трите сестри се извиниха и напуснаха масата. Хю тихо им каза, че скоро ще отиде да поговори с тях. Те размениха погледи помежду си, но кимнаха и се сбогуваха. Той ги наблюдаваше с чувство на вина как напускат стаята. Толкова се стараеше да ги защити, че не бе помислил дали няма да нарани Катриона. Но от този момент нататък, в Гилмъртън щеше да се възцари мир.

Катриона бе положила достатъчно усилия, сега бе ред на всички останали.

 

 

Слабият огън в детската стая по-скоро светеше, отколкото топлеше. Кристина изсипа една лопатка въглища и затвори желязната вратичка. Пламъците веднага лумнаха и се затопли. Тя се усмихна на сестрите си.

— Харесват ми новите печки, които сложи татко.

Аги, заела единия край на канапето, заобиколена от три от любимите си кукли и завита с мекото си одеяло, разлюля руси къдрички.

— Много повече топлят.

Девън се бе отпуснала в другия край, с кръстосани на слабите си гърди ръце и нацупени устни.

Очите на Кристина се присвиха, когато забеляза сестра си. След миг отиде и седна до нея.

— Спри да се цупиш. Нещо тревожи ли те?

Сестра й я погледна, но не помръдна.

— Може би.

— Заради закуската е нали?

— Да! Толкова се постарахме и татко трябваше да е бесен! — каза Девън и се намръщи. — Тази жена е вещица. Тя го е омагьосала.

— Вещици не съществуват.

— А какво ще кажеш за Старицата Нора? Всички казват, че е такава!

— Да, но е бяла вещица. А те не са опасни.

— Но внучката й е черна и е много опасна!

Аги вдигна поглед от куклите си.

— Аз не мисля, че тя е вещица, а само, че е много тъжна.

— Какво знаеш ти за това? — попита рязко Девън.

Аги продължи упорито.

— Повече от вас! Знам, че тя има две сестри и трима братя и е най-голямата, и заради това, че винаги се е грижила за всички, накрая се е наложило да се ожени за татко! Знам също, че домът й липсва.

Кристина се намръщи.

— Откъде научи всичко това?

— Тя нищо не знае — изсумтя Девън.

— Не е вярно! Знам много повече за нея от вас — изгледа сърдито сестрите си Аги. — Вие сте разместили мебелите, нали?

— И какво, ако сме ние? — заинати се Девън. — Тя си го заслужава.

Аги присви вежди.

— Аз не мисля така. Вие смятате, че е измамила татко, но… — тя прекара пръст по дантеления подгъв на красивата рокля на куклата си, преди да вдигне изпълнените си със сълзи очи към по-голямата си сестра. — Кристина, ами ако това че се държим лошо с нея я е направило още по-самотна?

Изненадана Кристина се приближа към нея и я прегърна.

— Защо, за Бога, мислиш така?

Сестричката й сви рамене и сведе поглед към куклите си. Кристина я погледа за миг и отдръпна ръцете си.

— Чудесно! След като не искаш да ми кажеш какво знаеш и аз няма да ти кажа какво научих.

Главата на Аги рязко се изправи сякаш някой я дръпна нагоре.

— Какво е то?

— Нещо, което дочух татко да казва на чичо Дугъл. Но ти май не искаш да го научиш. Отнася се… — започна тя и замълча драматично — … за проклятието.

Аги ококори очички.

— Проклятието на МакЛийн? Чула си татко да го споменава?

Кристина кимна.

— Но той никога не говори за него.

Кристина мълчеше и чакаше. Аги отново прекара пръстче по дантеления подгъв на роклята на куклата си.

— Предполагам, че мога да ви кажа, как разбрах всички тези неща за съпругата на татко. Аз май… май откраднах нещо.

— Какво си откраднала? — попита тихо Кристина.

Аги бръкна в джоба си и извади измачкано писмо.

— Катриона пише на семейството си почти всеки ден. Видях това в големия салон оставено за изпращане…

— И го взе? — Девън изглеждаше така сякаш не можеше да повярва, че Аги е способна да направи подобно нещо.

Момиченцето кимна отчаяно и очите й се насълзиха отново.

— Знам, че не трябваше, но си помислих, че тя може да е писала как смята да измами татко и започнах да чета, но тогава един от лакеите влезе, аз се уплаших и го скрих в джоба си и… — Устничките й затрепериха. — О, Девън, страхувам се, че сгрешихме.

Девън погледна писмото. Бавно протегна ръка, взе го и докато четеше лицето й пребледня.

Кристина я наблюдаваше и гърлото й се сви.

— Какво пише?

Сестра й безмълвно й подаде листа. Тя го разгърна и зачете. След известно време отпусна ръце в скута си и се загледа в далечината.

Девън се размърда неспокойно, а сестра й въздъхна тежко.

— Тя тъжи по дома си.

Аги кимна и къдричките й подскочиха.

— Точно като нас в началото, когато дойдохме при татко.

Девън преглътна с усилие и каза:

— Тя изобщо не иска да се отърве от нас.

— Не — потвърди Аги. — Иска само да я харесваме.

В гърлото на Кристина се образува бучка.

— През цялото време е скърбяла по дома си, а ние направихме нещата още по-трудни за нея.

Устните на Девън се разтрепериха.

— Исках само татко да стои настрани от нея. Никога не съм мислила… — една сълза се търкулна по бузата й. — Аз… аз просто не исках да го изгубим. Ако той ни изостави, ще трябва да се върнем при мама и… — разтърси я силно ридание.

— Не — каза Кристина и я сграбчи за раменете. — Каквито и чувства да има татко към съпругата си, той няма да спре да ни обича.

Аги притисна бузка в косата на куклата си.

— Наистина ли мислиш така?

— Да — отвърна твърдо Кристина, макар в сърцето си да не бе толкова сигурна.

Девън наруши мълчанието.

— Знам, че татко твърди така, но мама преставаше да ни обича, винаги когато намереше някой нов мъж.

Кристина са замисли върху това.

— Между мама и татко има голяма разлика. Тя никога не е била особено добра майка и не е способна на трайни чувства. Нейната любов е като кратък силен порой следван от дълги дни на суша.

— А татко? — попита Девън.

Кристина се усмихна.

— Неговата е като хубав, продължителен дъжд, който поддържа градините свежи и зелени, без да прекалява — отметна една от къдриците на Аги. — Мама не знаеше как да ни обича, за разлика от него. Татко прави най-доброто, на което е способен.

Аги кимна.

— Понякога крещи, но това няма значение.

— Да, защото е загрижен за нас, но не знае как да го покаже.

Девън размисли върху думите й.

— Всъщност не ни се кара много често, обикновено е в добро настроение.

— Беше така, докато не пристигна Катриона. Мисля, че не е искал да се ожени за нея и това, че е бил принуден да го направи, го влудява. Сега се чудя дали не се е чувствал по същия начин, както когато ние дойдохме да живеем при него. Спомняте ли си онези дни?

— Беше много мълчалив и сърдит.

— Както и ние. Не го познавахме добре и… — Кристина подпря лакътя си на коляното и сложи брадичка в ръката си. — Всъщност всичко това е много интересно, като се замисли човек. Кара ме да се чудя… — тя впери в далечината невиждащи сини очи.

Девън я остави да помисли. Сестра й бе превъзходен мислител, може би по-добър и от Сократ, както казваше баща им. Ако някой можеше да разбера сложното поведение на възрастните, това бе тя.

Кристина скочи от мястото си и започна да се разхожда.

— Той се държи така, сякаш й е ядосан, макар тя да няма вина за това, че са били принудени да се оженят.

Девън присви рамене.

— Е, и?

— Може би не знае как да я приеме и само изглежда ядосан. Но всъщност не е безразличен към нея и това го плаши.

— Татко не се страхува от нищо — заяви убедено Аги.

— Това не е вярно. Отначало беше уплашен и от нас. Мисля, че Катриона го кара да се страхува дори повече и затова се опитва да го скрие като остава ядосан.

Девън се загледа в ръцете си. Аги вдигна очи към Кристина.

— Затова ли мама странеше от нас? Защото се е страхувала да не се привърже прекалено силно?

Кристина седна до сестричката си.

— Да. Точно така мисля. Тя не е много силна жена.

Аги сериозно се замисли над думите й.

— Така човек не може да бъде много щастлив.

— Не, не може. Затова трябва да се извиним на татко — Кристина погледна към Девън. — И на Катриона.

Но Девън не вдигна очи, макар да знаеше, че сестра й очаква точно това. Ако някой дължеше извинение на Катриона и баща им, това бе тя. Идеята да се опитат да злепоставят Кат пред баща им беше нейна. Кристина неведнъж бе пробвала да я накара да погледне нещата от друга страна, но тя отказваше. Така погледнато, това означаваше, че не е особено добър човек и много прилича на майка им.

Тази мисъл я прободе като остро парче стъкло и накара стомаха й да се присвие. Тя изстена и Кристина се наведе, за да я погледне в лицето.

— Девън, да не се разболяваш?

— Добре съм — успя да отвърне тя.

Но не беше никак добре.

Оказваше се, че е лоша, точно като майка им. От тях трите, тя приличаше най-много на нея. Може би затова се държеше толкова егоистично.

Сърцето я заболя. Беше причинила болка на Катриона, а още по-лошо бе, че бе наранила и баща им. Сълзи изпълниха очите й, но тя се опита да се пребори с тях. Не можеше да позволи на Кристина и Аги да видят или да разберат. А баща им сигурно щеше да е много ядосан.

Девън знаеше, че той е разбрал какво става тази сутрин, но изчакваше, за да им го каже. Това беше много лош знак, защото той никога нищо не отлагаше. Този път май бе прекалила. Дали баща им нямаше да ги отпрати, заради всичките им номера?

О, Господи, само това не! Сигурно щеше да го направи и никога вече нямаше да имат дом.

Тя погледна към Кристина, която говореше тихо с Аги. Мрачните спомени понякога измъчваха по-голямата й сестра. Девън го знаеше, защото спяха в една стая, а Кристина понякога бълнуваше. Беше я чувала как вика майка им да се прибере и как моли хората за храна на сън, както когато бяха по-малки.

Всеки път, когато сестра й сънуваше, Девън дръпваше одеялото над главата си и плачеше във възглавницата си. Бяха минали месеци след като баща им ги беше прибрал, докато кошмарите на Кристина намалеят.

А сега, заради егоизма й, баща им беше наранен и щеше да се отрече от тях и кошмарите на сестра й щяха да започнат отново.

Девън не можеше да го допусне. Щеше да си тръгне преди гневът на баща им да се е изсипал върху тях.

— Кристина? Главата ме заболя и искам да подремна.

Сестра й изглеждаше изненадана, но каза:

— Добре. Аз ще остана с Аги, докато татко дойде да говори с нас.

Девън напусна стаята като влачеше крака и се обърна да погледне за последен път сестрите си.

Само след няколко минути, преоблечена в костюма си за езда и с малко дрехи, събрани в една калъфка за възглавница, тя се спусна по задното стълбище.