Карън Хоукинс
Безсъници в Шотландия (4)

Глава 3

„Семейство Хърт са прочути както с честността си, така и с импулсивността си. И нека ви кажа, момичета, това често е било единствената причина семейството да поеме по лошо избран път.“

Старицата Нора от езерото Лох Ломонд към трите си невръстни внучки в една мразовита нощ.

Кат стигна до края на горичката и видя, че каретата на МакЛийн е точно до вратата на странноприемницата и така тя оставаше от тъмната й страна.

Чудесно. Можеше да се промъкне до нея, без никой да я забележи.

От другата страна на каретата се чу дрезгавият глас на кочияша.

— Милорд, сигурен ли сте, че желаете да продължим? Ще завали сняг. Направо го усещам.

В обработения глас на МакЛийн се долавяше лек шотландски акцент.

— Усещаш го? След малко ще кажеш и че го помирисваш.

Кат почти затвори очи, за да се наслади на този глас. Плътен и богат, той я обгърна и затопли кожата й по невероятен начин. Сега разбираше как е реагирала Кейтлин. Тя обичаше красивите неща и веднага е попаднала под магията на този дълбок кадифен тембър. А ако и притежателят му беше като него… Кат потръпна. Сестра й не бе имала никакъв шанс.

Обаче тя беше направена от по-твърд материал. Макар и този глас да бе като необработена коприна и да караше сърцето й да потрепва, не бе изкушение, заради което би захвърлила репутацията си на вятъра.

Точно когато се приготви да се втурне през двора на странноприемницата, се появи конярче с торба овес и се насочи към предната част на каретата. Тя въздъхна разочаровано и очилата й се замъглиха. Избърса ги с края на пелерината си, огледа двора отново и забеляза, че конярчето в момента е пред каретата. Единият от лакеите помагаше с впрягането на новите коне и бе с гръб към нея.

Това беше нейният шанс! Приведе се и бързо прекоси тъмния двор. Когато стигна до вратата внимателно натисна дръжката. Прещракването на бравата й прозвуча силно като гръм, във внезапно настъпилата тишина, и я накара да замръзне. Дали не я бяха чули? Пръстите й застинаха върху месинговата дръжка, а ушите й долавяха всеки шум.

В гората зад нея се счупи клон, след това падна на земята и разпръсна сняг по камъните и повалените дървета. Кат подскочи, очилата се плъзнаха по мокрия й нос и паднаха на земята.

По дяволите! Бавно пусна дръжката и огледа калната земя, но не ги откри. От предната страна на каретата долетя шум и я накара да осъзнае колко е уязвима.

Стисна решително зъби и посегна към вратата отново, щеше да търси очилата, след като спаси сестра си.

В момента, в който отвори вратата, от другата страна на каретата чу МакЛийн да казва:

— Ще трябва да внимаваме, ако завали сняг по пътя. Може да ни създаде проблеми.

— Да, особено ако натрупа цял фут, както предсказват болките в коленете ми.

— Възможно е. Сега да проверим крака на първия кон. Стори ми се, че накуцва, още когато го извеждаха от конюшнята, и не ми се ще да ни бави, ако твоята снежна буря се разрази.

Гласовете им утихнаха, когато отидоха пред каретата.

Кат предпазливо се вмъкна в нея като внимаваше да не я разклати. Вътрешността й бе толкова разкошна, колкото бе очаквала. Седалките бяха покрити с плътно кадифе, а стените облицовани с дъбова ламперия и тежки сребърни лампи украсяваха всеки ъгъл. Завесите на прозорците бяха спуснати, на пода имаше мангал, а тихото просъскване от него доказваше, че скоро е напълнен с горещи въглени.

Кат се наведе до сандъка под една от седалките.

— Кейт? — прошепна тя.

Обаче не получи никакъв отговор. Сигурно бе под другата седалка. Кат се премести, притисна буза до нея и прошепна толкова високо, колкото посмя.

— Кейт? Чуваш ли ме?

Мълчанието продължи. Тя посегна към резето на седалката, а ушите й долавяха всеки звук наоколо — подрънкването на сбруите, стенещия между дърветата вятър. През тези шумове чу нещо, което накара кръвта във вените й да изстине — гласът на коняря и дълбокият тембър на МакЛийн се усилиха.

Връщаха се! Опита да отвори резето, но то заяде.

Гласът на коняря прозвуча неестествено високо, точно до вратата.

— Присмивайте ми се, ако искате, милорд, но подушвам снега. Ще натрупа поне осем-девет инча.

МакЛийн се засмя тихо и Кат отново потрепна от кадифените нотки в гласа му.

— Фъргюсън, това е повече сняг, отколкото е валяло тук през последните пет години.

— Повярвайте на болния ми крак, милорд. Той никога не греши.

Резето най-сетне поддаде със слабо проскърцване. Кат вдигна седалката и надникна вътре. Кейт я нямаше. Но очевидно е била тук, защото в единия ъгъл беше любимият й маншон, редом с кутия за шапки и сребристата й пелерина обшита с хермелин.

Кат се намръщи. Всичко изглеждаше съвсем наред. Ако Кейтлин бе стояла тук, пелерината щеше да е измачкана, маншонът сплескан, а кутията безформена. Самата тя едва би се побрала на това място, да не говорим за всичкия й багаж.

Тя затвори капака и се обърна към другата седалка. Отвори я и я повдигна внимателно, като този път се чу съвсем леко проскърцване.

Двамата мъже навън бяха прекъснали разговора си, но отново започнаха да говорят — сега обсъждаха по кой път е най-добре да поемат.

Тя си пое въздух и надникна вътре. Сандъкът беше пълен догоре с дебели одеяла, допълнителни възглавнички, кожена кутия с пособия за писане и комплект шах.

Смръщена, Кат тихо спусна седалката и отново се отпусна на колене. Кейтлин къде ли си? Трябва да е била тук, все пак някой бе прибрал пелерината, маншона и кутията за шапки в…

— Готови сме, милорд — извика един от лакеите пред каретата.

— Да тръгваме тогава — отвърна МакЛийн. — Фъргюсън, доведи ми коня. Ще пояздя малко преди да е станало съвсем тъмно.

— Да, милорд — отвърна конярят и извика нещо на някого.

След това Кат чу шум от приближаващи се, в проскърцващия сняг, стъпки.

Някой идваше! Тя посегна към вратата, за да излезе, но в мига, в който докосна дръжката, каретата се наклони напред и я запрати във вратата, като при това удари коляното си силно в пода. Изохка, когато болката прониза крака й догоре.

Сълзи замъглиха зрението й, но тя ги избърса и запълзя към седалката, докато каретата потегляше.

Мили Боже, какво можеше да направи? Щеше да е ужасно неловко да се покаже. Как щеше да обясни присъствието си в каретата?

Стиснала зъби, тя се хвана за кожения ремък и се изправи, за да почука по тавана.

Нямаше никакъв резултат.

Намръщена, почука отново доста по-силно. Може кочияшът да не чуваше от шума на каретата, която увеличаваше скоростта си.

Проклятие, проклятие, проклятие! Все още хваната за ремъка, се отпусна на седалката и дръпна завеската, за да погледне навън. Движеха се бързо, по тесен заснежен път, през сгъстяващия се мрак. Покритите със сняг дърветата, от двете му страни, се сливаха в неясно петно. Каретата се движеше толкова бързо, че не можеше да скочи от нея, дори да го искаше.

В момента, в който спускаше завеската, пред очите й премина златист кон. Цветът му бе твърде необичаен, но видът на ездача напълно измести коня от съзнанието й.

Той бе висок и широкоплещест и дори в полумрака успя да забележи чертите на лицето му — твърдата линия на челюстта, чувствените устни, леко орловия нос. Всичко това подсказваше сила и мъжественост, каквито Кат не бе срещала никога досега.

Когато премина покрай каретата, той би трябвало да изглежда изненадан да види една непозната да седи в каретата му. Всъщност погледа, който й отправи, бе изпълнен с безразличие, сякаш знаеше, че тя ще бъде там, но не заслужаваше да й обръща внимание.

Кат сви юмруци.

— Спрете веднага! — извика тя, но гласът й бе погълнат от тропота на каретата и воя на вятъра. Въпреки че похитителят й би трябвало да е забелязал опита й да извика, я бе подминал с подигравателна усмивка.

Невярваща, Кат се отпусна на седалката и протегна краката си към мангала. Не разбираше какво става. МакЛийн я бе погледнал, но сякаш я бе разпознал и очакваше да бъде там.

Но как…

Истината я връхлетя като болезнен удар. Той я мислеше за Кейтлин. Кат скри лицето си с ръце. Знаел е, че сестра й ще бъде в каретата му. Ако наистина бе така, защо продължаваше да се отдалечава от Лондон. След като е очаквал да намери Кейтлин скрита в каретата си, нямаше ли да е нетърпелив да я върне у дома. Освен ако… Кат премигна. Дали това не беше номер, а истинско бягство? Или още по-лошо, ако планът на сестра й се обръщаше срещу нея? Дали МакЛийн не беше решил да я прелъсти?

Кат потърка челото си с разтреперана ръка. Каква бъркотия. Студеният вятър развяваше кожената завеска. Зъбите й почти затракаха и тя я завърза, за да съхрани и малкото останала топлина, след това вдигна седалката и извади пелерината на сестра си, за да се наметне. Бясната скорост на каретата я затрудняваше и я повали на другата седалка, като по този начин изви и без това нараненото си коляно.

Накрая Кат успя да се задържи в единия ъгъл, с крак притиснат в отсрещната седалка и ръце вкопчени в ремъка на вратата. Ставаше все по-студено и тя осъзна колко неподходяща бе пелерината на сестра й.

— Как е могла Кейтлин да вземе такава безполезна дреха — промърмори си тя. Реши да поеме нещата в свои ръце, хвърли пелерината на пода и извади две дебели одеяла от другия сандък. Уви се плътно в тях, благодарна, че ще я затоплят.

Опита се да запази спокойствие и да прецени положението си. Дойката сигурно беше обезумяла досега. Дали с Флетчър не бяха опитали да я последват? Не, нямаше начин старата карета на баща й да поддържа такава бясна скорост, въобще не беше подходяща. А и конете бяха стари и не бяха отпочинали.

Без съмнение, дойката щеше да се върне при леля Лавиния и да вдигне тревога. Помощта скоро щеше да е на път и единственото, което можеше да направи е да чака.

Докосна пулсиращото си коляно през полата и се намръщи, защото усети, че е необичайно топло и вече се бе подуло. Стисна зъби и внимателно вдигна крака си на отсрещната седалка.

Това бе всичко, което можеше да направи засега. Единственото, което я успокояваше донякъде, бе мисълта, че конете не биха могли дълго да издържат на това темпо, без да се наложи да бъдат подменени. Веднага след като спрат, тя щеше да обясни на МакЛийн защо е тук. И когато той разбереше, че тя не е Кейтлин, а при малко по-силна светлина това щеше да стане очевидно, щеше да уреди завръщането й в Лондон. Дори можеше да пристигне у леля си преди дойката, която пътуваше с разнебитената карета на баща й.

Навън вече се беше стъмнило и Кат стоеше в почти пълен мрак. Сигурно скоро щяха да спрат. Не можеха да продължават…

Каретата рязко се наклони на една страна и захвърли Кат на другата, при което нараненото й коляно улучи ръба на седалката. Тя извика, а очите й се напълниха със сълзи.

Каретата спря. Кат премигна, за да спре сълзите си и въздъхна облекчено, когато вратата се отвори и вътре се разля лунна светлина.

МакЛийн се качи, затръшна вратата зад гърба си и отново се възцари почти пълен мрак. Кат чу как захвърли шапката си до нея, докато сядаше на отсрещната седалка.

— Милорд, тук има грешка — започна Кат. Каретата се наклони напред. — Не! Почакайте…

Но беше твърде късно. Тя вече се движеше с предишната скорост.

Кат се хвана за ремъка отново и се загледа в тъмната фигура на МакЛийн. Той изглеждаше още по-едър в тясното пространство.

Всъщност, отблизо всичко в него изглеждаше по-голямо. Сякаш бе изпълнил цялото място, дългите му крака бяха притиснати срещу нейните. Въпреки че не можеше да види изражението му, усещаше приближаващата опасност да нажежава въздуха около тях.

— Милорд, това е ужасна грешка — повтори тя, но не получи отговор. Пое си дъх, за да се успокои и продължи: — Аз не съм тази, за която ме смятате.

— Какво? — в гласа му се долавяше насмешка и неверие. — Тогава вие не сте мис Хърст?

— Не. Имам предвид, да. Аз съм мис Хърст, но не тази мис Хърст, за която ме мислите!

Дори в тъмнината тя видя как проблеснаха зъбите му, когато се усмихна.

— Разбирам — каза той любезно. — Вие сте мис Хърст, но всъщност не сте.

— Не, не! Аз съм мис Катриона Хърст, не мис Кейтлин Хърст. Тя ми е сестра. Всъщност ние сме близначки.

— Разбира се, че е така.

Кат се поуспокой малко. Слава Богу, този мъж беше разумен.

— Това щеше да е ужасна грешка. Разбирате ли, мислех, че Кейтлин се е промъкнала в каретата ви и ще се опита да… Господи, толкова е неудобно…

Той се пресегна към нея, големите му топли ръце се сключиха около талията й, повдигна я и я намести в скута си.

— Ох!

Той спря веднага, но я задържа на мястото й.

— Какво има?

— Коляното ми — успя да процеди тя през стиснатите си зъби. — Ударих го в седалката, когато каретата потегляше и се поду.

— Можете ли да го движите?

— Да, но ме боли.

Той изсумтя и я намести по-добре в скута си, и тя усети твърдите мускули на бедрата му през полите си.

— Ще го погледнем, когато спрем.

Челюстите на Кат се стегнаха.

— Няма да правим нищо подобно. Ще ме пуснете веднага и ще спрете тази карета, колкото е възможно по-бързо.

— Така ли?

— Да. Ако не го направите, ще поискам да ви арестуват, когато най-сетне спрем.

— Да ме арестуват? За какво?

— Отвличане.

Силните му ръце се стегнаха около нея и тя усети как обзелото го раздразнение струи на вълни от него. Обхвана я силна топлина, която замени треперенето й.

— Когато спрем ще прегледам коляното ви. Що се отнася до останалото, можете да правите каквото искате.

— Така и ще направя!

Той се усмихна, красивото му лице бе само на сантиметри от нейното, топлият му дъх галеше бузата й, а чувственият му аромат гъделичкаше носа й, когато каза с нисък глас:

— След като съм уловил птичката, тя е моя, за да й се наслаждавам. Но първо, нека се разберем, да спрем с тези истории.

— Милорд, вие не разбирате. Аз не съм Кей…

В този момент той направи нещо немислимо, сякаш това, че се намираше в топлата му прегръдка, не бе достатъчно скандално. В полумрака на луксозната карета, която се движеше бясно през снежната нощ, МакЛийн я притисна плътно към себе си. След това с проблясваща в тъмнината усмивка, наведе глава и я целуна.