Карън Хоукинс
Безсъници в Шотландия (14)

Глава 13

„Жената има право да промени решението си, а мъжът да държи на своето.“

Старицата Нора от езерото Лох Ломонд към трите си невръстни внучки в една мразовита нощ.

— Мамче! — Кат бързо прекоси фоайето, за да прегърне баба си.

Нора примигна, за да спре сълзите си.

— О, скъпото ми детенце, как си?

— Мамче, толкова се радвам да те видя! Ще отидем ли в салона? Там в камината гори хубав огън и ще наредя да донесат кифлички…

— Да, добре ще е да постопля старите си кости.

Кат поръча да им донесат нещо освежаващо и настани баба си в един удобен стол в салона, след това с усмивка седна срещу нея.

— Трябваше да изчакаш аз да те посетя.

— Как можех да чакам, след като сестра ти ми изпрати такова дълго писмо, от което нищо не може да се разбере, а ти — някакво късче хартия, което наричаш съобщение? Трябваше да разбера какво става или щях да умра!

Кат се засмя.

— Кейтлин може да напише толкова много, без да каже нищо, както никой друг.

Нора отправи проницателен поглед към внучката си.

— Стига с това. Какво те тревожи?

— Ох, Мамче, толкова е… всичко е… случи се толкова бързо.

— Смея да кажа, че си малко объркана, след като си се омъжила така ненадейно. Какво мисли баща ти за всичко това?

— Той не беше в града. Чичо Бедфорт и леля Лавиния…

Нора изсумтя.

— Не казвай повече! Тези надути глупаци няма да успеят да излязат от чувал с картофи, още по-малко пък да се справят с бъркотия, забъркана от сестра ти.

— Кейтлин не е искала да навреди на никого. Лорд МакЛийн й се е подиграл, а ти я познаваш.

— Прилича прекалено много на майка ви, ако ме питаш. Не мога да повярвам, че не ми писа. Щях да дойда и да оправя нещата.

— Нямахме време. Хората започнаха да говорят ужасни неща и не само за мен. Името на цялото семейство беше замесено, а нали татко е викарий…

— Разбирам — проницателният й син поглед срещна очите на Кат. — Така… а ти как си?

— Добре съм. Семейството ми липсва, разбира се.

— Да, и аз се чувствах така, когато се омъжих за първи път. Нормално е — Нора потупа ръката на внучката. — Сега, кажи ми детенце, защо ме накара да си счупя краката от бързане? Какво е направил този твой съпруг, за да те разстрои?

— По-скоро въпросът е какво не е направил.

— А сега! Не ми казвай, че не те е докоснал, откакто сте се оженили! Виждала съм Хю МакЛийн и не ми изглежда като мъж, който ще остави хубаво момиче като теб да му се изплъзне, без да го бележи като свое.

Кат се изчерви.

— Не, всъщност в това отношение нещата вървят много добре. Става въпрос за моето положение в този дом. Това не е нормален брак и аз не знам как…

— Почакай, момичето ми. Ти жена ли си му, или не си?

Лека усмивка потрепна върху устните на Кат.

— Да.

— И искаш да направиш живота му по-хубав, за да се чувстваш по-добре и ти.

— Ами… да.

— Това ми изглежда като съвсем нормален брак — Нора я погледна изпитателно. — Или ще бъде, ако престанеш да мислиш, че не е.

Кат замълча за миг.

— Предполагам, че си права. Повечето от проблемите ни идват от това, че не се познаваме достатъчно добре. Когато пристигнах тук, открих, че Хю има три дъщери.

— Какво?

— И аз бях доста изненадана.

Нора замислено присви устни.

— Три, казваш? Кога се е случило това?

— Ами най-голямата е на около петнадесет. Следващата е на тринадесет, а най-малката може би на шест. Отначало си мислех, че Хю още има чувства към майка им, след като е бил с нея толкова дълго, но той ме увери, че не е така. И всеки път, когато произнася името й, изглежда много разгневен.

— Тогава, защо си толкова отчаяна?

— Когато се оженихме, с МакЛийн решихме, след като слуховете затихнат, да се завърна в Уитбърн.

— Не!

— Мамче, нито той, нито аз искахме да се женим и…

— Шшшт! Вече сте женени, така че забрави това „искахме, не искахме“. Дали сте си клетва и трябва да я уважавате.

— Той не иска да се намесвам в живота му, повече отколкото аз искам да се намесва в моя.

— Ох, тези ваши модерни разбирания са такава каша.

Кат поклати глава.

— Мамче, това не е модерен брак. Просто бяхме принудени от обстоятелствата и се наложи да направим каквото можем, за да… — тя се помъчи се да намери точните думи и накрая избъбри — … за да сведем вредата до минимум.

Лицето на Нора почервеня.

— Вреда? Откога един брак се счита за вреда?

— Нямах това предвид.

— Проблемът ви с лорд Хю е в това, че не искате да се изправите пред лицето на истината. Вие сте женени, независимо дали ви харесва, или не, и колкото по-бързо и двамата го приемете, толкова по-скоро ще изградите хубав и здрав съюз, без тези глупости, които чух.

— Ами ако открием, че не си подхождаме?

— Ще направите като всички останали и ще се опитате да се нагодите един към друг.

На Кат й се искаше да е толкова просто.

— Мамче, по-сложно е, отколкото си мислиш. Хю поиска да стоя настрана от момичета, за де не им липсвам, когато си отида.

— Той се тревожи за децата?

— Да, и има право. Те са имали много тежък живот и ако се привържат към мен и аз към тях, когато си тръгна… ще бъде трудно за всички ни, но най-вече за момичетата.

— Тогава не си отивай.

— Няма такъв вариант. Оженихме се само, за да прекратим слуховете и репутацията на сестрите ми да не бъде съсипана, заради случилото се.

— И двамата сте глупаци — каза баба й и вдигна вежди. — И сега какво?

— Знам, че когато настъпи моментът да си тръгна ще съм готова, но… бих искала да опозная децата, да прекарвам част от времето си с тях. Не мисля, че ще се чувстват изоставени, ако им бъде ясно обяснено, че няма да остана завинаги. След това можем да си пишем писма или да ми идват на гости в Уитбърн.

— Тогава се опитай да опознаеш момичетата.

— Но МакЛийн ме помоли да не го правя.

— Послушай ме, дете. Много често вземаме решения само за да открием по-късно, че сме сгрешили. Трябва да проявиш достатъчно смелост и да живееш собствения си живот, да допускаш свои грешки и след това сама да ги поправяш. Нещата няма да се оправят, ако се поддадеш на отчаянието и чакаш някой друг да свърши работата вместо теб.

Кат въздъхна.

— Бракът е толкова труден! Мислех, че на нас с МакЛийн ще ни бъде по-лесно, след като не се оженихме по любов.

— И точно в това ти е грешката. Любовта е тази, която смазва колелета на каруцата.

Кат се усмихна.

— Започвам да го разбирам. Трудно ми е да се примиря с по-малко от това, което имат родителите ми.

— Да, и за да изградиш добри отношения, твоята ръка трябва да държи юздите и да ги отпуска или дърпа, когато се налага. Струва ми се, че сега никой не кара твоята каруца.

— Може би не съм заела мястото си „начело на каруцата“, защото прекалено много се притеснявам да не сгреша или да не нараня чувствата на някого.

Баба й въздъхна дълбоко.

— Не знаеш колко пъти съм се укорявала, заради подобни мисли. Жените твърде често се възприемат като пазителки на този свят, а това е много жалко, ако ме питаш. Нека оставим и мъжете да поносят бремето! Те винаги се измъкват с това колко са способни. Да използват мускулите си за нещо полезно тогава! — заяви и поклати глава с истинско възмущение. — Мисля, че си позволила на чара на МакЛийн да те омагьоса и не разсъждаваш толкова трезво, колкото трябва.

— Няма магия, а само проклятие. Знаеш ли, винаги съм смятала, че си измислила това за бурите.

Нора изглеждаше изненадана.

— И защо ми е да правя такова нещо?

— Не знам. Предполагах, че е само приказка — но единствено приказно бе това, което правеше МакЛийн между завивките. Тази магия бе далеч по-интригуваща за Кат, от предизвикването на бури. — Трябва да намеря начин да ти обясня по-ясно. Хю е много логичен и разумен, говори с такъв авторитет и увереност, и ме кара да повярвам, че това е единственият правилен начин, както случая с момичетата. Той ми обясни съвсем спокойно, защо не трябва да имам нищо общо с тях. Тогава ми се стори напълно прав и се съгласих. Но по-късно, когато имах време да обмисля нещата, осъзнах, че не е трябвало. Момичетата се нуждаят от мен толкова, колкото и аз от тях.

— Точно така! Трябва да правиш това, което считаш за правилно, иначе съпругът ти няма да ти се доверява в трудни ситуации.

— Така че… ако смятам, че не сме взели правилното решение за момичетата, трябва да му кажа?

— Да. Може и да се ядоса, но помисли над това: оженил се е за теб, защото така е било правилно. Значи е почтен човек.

— Права си. Ще поговоря с него.

— Има още нещо, което трябва да обмислим. Веднага след като си стъпила в дома му, той ти е казал да не се намесваш. Може би не става въпрос толкова за момичетата, колкото за самия него. И всъщност, без да го осъзнава се опитва да предпази себе си.

Кат се намръщи.

— Не знам. Понякога се държи толкова арогантно.

— Като всеки МакЛийн.

— И на мен така ми се струва. Не знам как да го убедя, че може да съм права за момичетата. Всеки път, когато го спомена, заема отбранителна позиция.

— Може и да ти отнеме известно време. Първо трябва да спечелиш доверието му.

Кат въздъхна.

— Знам. Опитвам се да му покажа, че на мен може да се разчита, но не съм сигурна, че въобще го забелязва.

— Просто бъди себе си и се дръж както обикновено. Ще спечелиш доверието му само ако си тук, не като си тръгнеш. МакЛийн ще промени мнението си, в крайна сметка.

— Не искам да чакам толкова дълго! Свикнала съм семейството ми да е до мен. Аз… самотна съм и… — гласът й затрепери.

Баба й стисна ръката й.

— Когато почувстваш тъга, можеш да ми идваш на гости. Ще заситиш душата си с кифлички с мармалад, за да имаш сили да се върнеш. Освен това — продължи със светнали очи тя — не смятам, че той ще се дърпа още дълго.

— Надявам се, че няма.

Нора се замисли за нещо.

— Чувала съм, че МакЛийн отглежда коне. Предлагам ти да вземеш няколко урока по езда, дете.

Можеше да го направи. Фъргюсън, главният коняр, сигурно бе способен да я научи и тя можеше да изненада Хю с новопридобитите си умения.

— Да, ще взема, благодаря ти. И ще поговоря с Хю за момичетата, макар че не вярвам да ме послуша.

— Накарай го да прояви състрадание, момичето ми. Той е като петел, който защитава курника си, с оперена перушина и остър клюн. Веднъж да разбере, че няма да навредиш на него или семейството му, ще те види в съвсем различна светлина.

Кат успя да се усмихне едва.

— Ще ми се да бях така сигурна като теб. Все пак, ми даде доста теми за размисъл. Мисля, че ще се науча да яздя. Това ще докаже, че съм готова да положа усилия да го посрещна по средата на пътя. А когато настъпи подходящият момент, ще повдигна темата за момичетата. Междувременно, ще се грижа за Гилмъртън като за свой собствен дом и ще започна още тази вечер. Реших да сготвя от моя овчарски пай.

Баба й засия.

— Това е моето момиче!

— Благодаря ти.

— А после? Ами ти, дете? Не можеш само да се раздаваш, без да получаваш нищо. Какво ще поискаш в замяна?

Кат се замисли и накрая каза:

— Да реша сама кога да си тръгна.

— Ето това е моята внучка! Не се притеснявай за МакЛийн — никой мъж не може да остане сам задълго. — Тя пое Кат в прегръдките си, ухаещи на пудра и лавандула. — Само ми обещай да ме посещаваш често. Може и аз да искам да ти задам няколко въпроса. Винаги съм се интересувала от МакЛийн, а сега внучката ми е омъжена за един от тях. Кой би си го помислил?

— Кой ли наистина? — Кат се усмихна на икономката, която носеше поднос с кифлички и чайник с горещ чай. — Мисис Уолис, това е баба ми, Нора Х…

— О — прекъсна я баба й с очи вперени в икономката, — значи вие сте отговорна за прахоляка по первазите!

Мисис Уолис преглътна и отиде бързо до най-близкия прозорец, където прекара пръст по гладката повърхност. Каквото и да видя там, то я накара да почервенее.

— Защо тази мързелива… — тя преглътна останалата част от изречението, обърна се към Нора и направи реверанс. — Ще изпратя момичето, да довърши работа си веднага.

Кат си пожела Мамчето да не се опитва винаги да оправи всичко.

— Благодаря ви, мисис Уолис. Освен това, можете ли да кажете на готвачката, че аз ще приготвя вечерята днес?

— Вие милейди? — Нора се намръщи.

— Тя е добра готвачка. Като всичките ми внучки.

Икономката отново направи реверанс.

— Извинете ме! Нямах предвид… Разбира се, ще предупредя готвачката. Ще се зарадва на възможността да посети сестра си.

За първи път тази седмицата Кат почувства, че знае коя е и какво трябва да направи. С усмивка напълни чашата на баба си с чай.

Големи войни се печелят с малки битки и тя щеше да започне с най-вкусния пай, който Хю МакЛийн някога е опитвал.

 

 

Хю подаде палтото си на Лиъм.

— Къде е лейди Катриона?

— Мисля, че се приготвя за вечеря, както и момичета, милорд.

МакЛийн кимна и се отправи нагоре по стълбището. Едва бе стигнал площадката, когато срещна момичетата, облечени за вечеря и забързани към трапезария. Панделките им стояха накриво и коланите им бяха почти незавързани.

— Я почакайте — нареди им той.

Те спряха на място. Девън отметна косата от лицето си и се намръщи.

— Да?

Зад нея, Кристина се опитваше да завърже колана на гърба си, а Аги стоеше на един крак и оправяше чорапа си.

— Къде отивате?

Кристина вече бе успяла да завърже колана си и отговори.

— Слизаме на вечеря.

Той погледна часовника над площадката.

— Толкова рано?

Девън се намръщи отново.

— Каза ни да не закъсняваме повече.

— Казвал съм го вече няколко пъти, но никога не съм ви виждал да слизате толкова рано.

— Развълнувани сме — каза Аги.

Девън я изгледа твърдо и момиченцето порозовя.

— Не сме развълнувани наистина — поправи се тя, — само сме гладни.

— Така е — подкрепи я Кристина. — Умираме от глад. Яздихме с теб два часа този следобед.

— И играхме с новите жребчета — добави Девън.

Хю ги изгледа отново. Нещо ставаше, но трите погледа, които срещнаха неговия, не му подсказаха нищо. Той отстъпи настрани.

— Отивайте тогава. Но ще потърпите, докато вечерята бъде сервирана.

— Да, татко! — отвърнаха те и продължиха светкавично бързо надолу по стълбите с пошляпващи чехли.

Хю се усмихна, когато стигна до спалнята си. Щяха да имат достатъчно време да се държат като дами, когато пораснат. За тях бе добре, че вече са се отпуснали толкова много. Отвори вратата и се огледа, но стаята бе тиха. Всеки път през последната седмица, когато се прибираше, Катриона беше там и се обличаше за вечеря. Изненада го внезапно обзелото го разочарование, че я няма.

По дяволите, бе започнал да се размеква. Но все пак, докато се миеше и преобличаше за вечеря, се чудеше къде е тя. Без да губи много време се приготви и скоро вече слизаше по стълбището.

Когато влезе в трапезарията, чу Девън да казва:

— Това няма да е само по моя вина! Не съм единствената, която мислеше, че тя може да влезе и… — Тогава забеляза Хю и млъкна.

Кристина и Аги несъмнено имаха гузен вид.

Хю се приближи до тях и ги огледа, като остави Девън последна.

— Какво няма да е по твоя вина?

Бузите на Девън порозовяха, но тя вирна брадичка.

— Само казвах…

Катриона влезе, а Лиъм и Ангъс я следваха. Двамата лакеи носеха големи подноси и започнаха да нареждат блюдата на масата.

Хю гледаше как Катриона поздравява момичетата и заема мястото си в отсрещния край на масата срещу него. Беше облечена в друга от новите си рокли, в светложълто със съвсем семпла кройка. На всяка друга жена би изглеждала твърде обикновена, но дрехата стоеше великолепно върху щедрите извивки на Катриона.

Лиъм свали капаците от блюдата.

— Ах! — каза Хю с усмивка. — Овчарски пай. Любимият ми.

— Мис Катриона го направи — изчурулика Аги.

Хю погледна дебелия пай и вдъхна изкусителната пара, която се вдигаше, от него.

— Ти си го направила?

Бузите на Кат порозовяха и тя се усмихна доволно.

— Може Кейтлин да е шивачката в нашето семейство, но аз съм готвачката. Вече знаех рецептата, но за да съм сигурна добавих и мор…

— Татко! — каза Девън. — Моля те, кажи на Аги, да спре да ме рита под масата.

Очите на Аги се разшириха.

— Да те ритам? Аз дори не мога да те стигна от тук!

— Престанете и двете — Хю си взе голямо парче пай, а от чудесния аромат устата му се пълнеше със слюнка. Още щом сложи първата хапка в устата си, затвори очи, за да се наслади на превъзходния вкус.

— Прекрасен е! — Гласът на Кристина прекъсна унеса на Хю и той отвори очи, за да открие, че момичета гледат в чиниите си с изненада и страхопочитание.

Катриона улови погледа му, повдигна вежди и се усмихна едва.

Той отвърна на усмивката и споделиха този миг над главите на момичетата.

Аги се засмя.

— Мис Катриона направи всичко сама, защото даде на готвачката свободна вечер. Но тя не е отишла да види сестра си, а в селото да пие джин.

Девън се намръщи.

— Откъде знаеш?

— Мойра ми каза, когато чистеше камината в нашата стая.

— Не бива да клюкарстваш с прислужниците — меко каза Кристина.

— Особено с Мойра — усмихна се Катриона. — Вчера ми каза, че е видяла един трол да излиза от количката до вратата на кухнята, но по-късно открила, че е бил просто Фъргюсън.

— Ха — присмя се Девън. — Казала го е, защото харесва Фъргюсън, но той не иска да има нищо общо с нея.

Хю забеляза колебливата усмивка, която Кристина отправи към Катриона и у него се зароди неприятно предчувствие. Тя странеше от момичетата, както бе обещала, но те изглежда започваха да изпитват топли чувства към нея, така или иначе.

Намръщи се. Трябваше ли да сложи край на това? Би ли могъл?

— Ето, татко. — Девън взе чинията му и сложи пред него още от пая. — Има само още една порция, така че можеш да го изядеш.

След като го изяде, Хю усети слаб сърбеж между раменете си. Може би трябваше да поговори с Катриона за момичетата тази вечер.

— Татко… ядосан ли си за нещо? — попита Аги.

Хю почеса ръката си.

— Не, защо?

— Изглеждаш червен.

Той повдигна рамене, заради досадния сърбеж, който го дразнеше.

— Не съм…

— Хю! — Погледът на Кат се спря върху лицето му. — Аги е права — ставаш все по-ярко червен!

Той потърка лицето си с ръка, където силният сърбеж бързо се разпространяваше. Боже, какво не беше наред? Чувстваше се така сякаш по него пълзят хиляди мравки. Усещаше подути и устните си.

Погледът му се спря върху празната чиния.

— Катриона, овчарският пай. Имаше ли моркови в него?

— Разбира се, защо? Аз… — очите й проблеснаха към Девън, която бе твърде заета с храната си.

— Проклятие! — Хю скочи от стола си, като чешеше врата и рамото си едновременно. — Не мога да ям моркови. От тях се обривам целия — той се обърна към вратата. — Лиъм! Донеси студена вода за ваната в стаята ми, веднага!

Кристина наблюдаваше как баща й изчезва през вратата. Лицето му вече беше покрито цялото с петна, а устните му бяха подути. Тя видя как Лиъм забърза към кухнята, а Ангъс го последва.

— Така.

Кристина надзърна към Катриона и си пожела да не го бе правила.

Тя прикова пламналия си поглед към трите момичета.

— Сигурна съм, че това не е истински опасно, защото иначе вие трите нямаше да ми предложите да добавя моркови. Прекалено много обичате баща си, за да му навредите.

Кристина отпусна вилица си, обхваната от неочаквано чувство за вина.

— Той ще се оправи.

Девън опита хлебния пудинг.

— Ще го сърби няколко часа, но до сутринта ще е добре — тя се подсмихна. — Съмнявам се обаче, че ще поиска да готвите някога пак.

Кристина отново надзърна към Катриона, като очакваше да открие гняв. Но вместо това, тя само измери с дълъг поглед Девън.

Кристина стисна силно вилицата си, а гърдите й се стегнаха. Когато се бе съгласила с Девън, че трябва да направят нещо, за да защитят баща си от жената, която го бе измамила да се оженят, знаеше, че има опасност да ядосат възрастните. Беше напълно наясно с това.

— Разбирам какво става — Катриона се изправи, а лешниковите й очи изглеждаха по-зелени от всякога. — Е, дами, не ми оставихте друг избор.

Аги премигна, но не каза нищо. Кристина остави вилицата си, а сърцето й биеше лудо.

— Какво искате да кажете?

— Не обичам да ме правят на глупачка, но трябва да призная, че малкият ви номер бе много майсторски — тя изви устни в лека усмивка. — Проблемът е, че идвам от голямо семейство.

Девън погледна Кристина, преди да обърне очи отново към Катриона.

— Е, и?

Кат подпря ръце на масата и се наведе напред.

— И ако бях на ваше място, следващата седмица щях да стъпвам на пръсти.

Когато тя излезе от стаята, Кристина имаше чувството, че са започнали битка, която със сигурност ще изгубят. Девън бе по-безгрижна.

— Какво може да ни направи?

Аги прехапа устни.

— Може да сложи змии в леглата ни.

— Това е детинско — присмя се Девън. — Тя няма да посмее да ни направи нищо, защото ще кажем на татко.

Кристина си спомни блясъкът в очите на Катриона и не беше толкова уверена. Само в едно нещо бе напълно сигурна — не би легнала в леглото си, без да е проверила за змии, паяци и мравки.

С какво се бяха захванали?