Карън Хоукинс
Безсъници в Шотландия (3)

Глава 2

„О, момичетата ми! Дори не предполагате каква беда може да се окаже един мъж, особено ако не ви обръща внимание, каквото и да правите.“

Старицата Нора от езерото Лох Ломонд към трите си невръстни внучки в една мразовита нощ.

— Какво имаш предвид, като казваш, че е избягала?

Леля Лавиния притисна кърпичката към треперещите си устни. Възпълното й тяло, в копринена рокля с цвят на черница, бе отпуснато върху украсения с розови ресни диван, а пълните й крака преливаха от черните сатенени чехли. Изглеждаше така, сякаш всеки момент ще се пръсне.

— Това е трагедия! — ридаеше тя. — Отидох до стаята на Кейтлин преди малко…

— Лельо Лавиния, моля те.

— Да, да, съжалявам — сините й очите, обикновено весели, сега бяха пълни със сълзи. — Отидох да я попитам, какво ще предпочете за вечеря, овнешко или говеждо. Готвачката имаше и от двата вида, защото както знаеш, всяка сряда ходи на пазара и…

— Лельо Лавиния! — Кат тихичко започна да брои до десет.

— Съжалявам, скъпа. Както вече казах, отидох в стаята й и открих… — тя дълбоко си пое дъх, — … че е избягала!

Кат търпеливо чакаше.

— И?

Леля й премигна, разочарована от равнодушната й реакция.

— Нищо друго. Просто е избягала и аз нямам представа къде може да е, така че дойдох тук да се успокоя с ароматните си соли и да се опитам да измисля какво да правя.

— А после?

— Трябва да съм заспала, защото когато се събудих, ти вече беше тук.

Дойката изсумтя недоволно.

— Но… откъде знаеш, че е избягала? Не може ли просто да е навън с приятели? — попита Кат.

— О, не! Разпитах и никой не я е търсил. Нито е взела карета, нито е искала да й оседлаят кон — нищо!

Кат прехвърли в ума си всички писма, които бе получила от сестра си през последните няколко седмици.

— Тя обича да пазарува. Възможно ли е да е отишла до магазина за шапки на Сейнт Джеймс? Или до Британския музей? Залата с портретите много й е харесала.

Леля Лавиния въздъхна.

— О, скъпа, не мисля, че се налага да я търсим. Отначало предположих, че трябва, но след като в бележката пише…

— Има бележка? — Гласът на Кат се извиси в края на въпроса.

Бавачката издаде звук — нещо средно между задушаване и отвращение.

— Разбира се, че има бележка — отвърна леля Лавиния и премигна смутено. — Как иначе щях да разбера, че е избягала?

— Как ли наистина? — измърмори през зъби Кат. — Може ли да видя бележката, моля те?

Леля й махна с пълната си ръка, окичена с изумителен брой пръстени, към малкото писалище в ъгъла на претрупаната с мебели гостна.

— Там някъде трябва да е. Не можех да понеса да я гледам повече! О, колко лошо ме използва сестра ти! След като бях така щедра да платя разноските й за сезона! Ще ми се да бе могла да дойдеш с нея, Кат. Сигурна съм, че щеше да успееш да я обуздаеш.

— Поне щях да опитам — едва се усмихна Кат. — Може в бележката да открием следа за това къде е.

Насочи се към малкото писалище и усети болки в краката и гърба си. С дойката пътуваха до Лондон само с кратки почивки в пощенските станции и спаха в твърди неудобни легла. Пътуването бе продължило повече от два дни и всяко подскачане на каретата по неравния път ги бе разтърсвало целите. Бяха напълно изтощени и това, че не откриха Кейтлин, след като пристигнаха, бе меко казано разочароващо.

Кат се приближи до малкото писалище и видя купчина бележки и покани, както и сгънат лист изписан с добре познат почерк.

Бележката от сестра й явно бе написана набързо и с вълнение.

„Скъпа лельо,

Прости ми, но когато четеш това, аз вече ще съм тръгнала. Не мога да обясня нищо повече, но ще ти кажа, че когато се завърна, ще бъдеш много щастлива да ме видиш и заедно ще се посмеем на моето безразсъдство.“

Сърцето на Кат се сви. Бягството на Кейтлин изглежда не беше нищо повече от една шега. Възможно ли бе да е пренебрегнала до такава степен разума и възпитанието си.

„Не се тревожи, защото, когато се върна, всичко ще е наред.

Твоя мис Кейтлин Хърст“

Думата „наред“ бе подчертана толкова дебело, че хартията бе прокъсана, както и думата „мис“. Дали това не означаваше, че когато се завърне вече няма да е мис?

Кат подаде бележката на дойката, която погледна през нея, преди да промърмори:

— Не казва нито къде е, нито пък къде не е.

Леля й изстена и размаха шишенцето с ароматни соли под носа си.

— Дойдохме твърде късно — добави дойката. — Мис Кейтлин е избягала и ще съсипе…

— Дори не го споменавай! — стомахът на Кат се преобърна при мисълта. — Трябва да я намерим, преди наистина да е станало нещо непоправимо. Къде е чичо Бедфорд? Той ще знае какво да направим в тази ситуация.

Леля Лавиния изсумтя шумно.

— Той е в Уайтс. Изпратих съобщение, но кълна се, този портиер задържа бележките от съпругите, за да могат мъжете да останат по-дълго и да похарчат повече пари…

— Добре. Ще започнем да я търсим сами. От колко време я няма Кейтлин?

Възрастната жена погледна към малкия позлатен часовник над камината.

— От два часа.

Кат се поуспокои.

— Само от два часа? Не е минало много време.

— Обядвахме късно и обсъждахме последния й план, преди да отиде да подремне.

— Какъв план?

— А, да. Казах й, че е твърде рискован и едва ли някога ще проработи.

Кат седна на дивана и хвана пълната ръка на леля си между своите. Наложи се да призове цялото си самообладание, за да не я разтърси.

— Лельо, ако искаме да намерим Кейтлин, трябва да ми разкажеш за този план. Какво се опитва да направи?

— Да подмами Александър МакЛийн да й предложи брак, разбира се!

Кат отвори устата си и след това я затвори. Леля й кимна, а кестенявите й къдрици заподскачаха под дантелената й шапка.

— Сигурно и аз съм изглеждала толкова шокирана като теб, когато ми го спомена за първи път. Но след това ми обясни, че МакЛийн се е обзаложил, че в никакъв случай няма да й предложи брак.

— И всичко е заради един облог?

— Тя не обича да губи, както знаеш — леля й въздъхна дълбоко. — Кълна се, присъствието на сестра ти тук, предизвика невероятно много работа. Къщата не остава тиха и за миг. Постоянно някой идва или си отива. А за цветята — направо не ми се говори. Звънецът не спира да звъни и почти съсипа нервите ми, и…

— Лельо Лавиния, залогът?

— Бях започнала да обяснявам — отвърна тя и погледна към отворената врата, преди да се наведе напред и да продължи шепнешком: — Сестра ти иска да разбере кога МакЛийн ще напусне града, за да се скрие в сандъка под седалката в каретата му.

— Какво?

— Ха! Точно това казах и аз! След като са вече на път, тя ще изскочи от седалката и ще го изненада. Ако остане скрита, докато се отдалечат достатъчно, той няма да може да я върне, преди да се свечери. Репутацията й ще бъде съсипана и МакЛийн ще бъде принуден да й предложи, така сестра ти ще спечели облога.

Кат зяпна.

— Лельо, моля те, кажи ми, че си се опитала да я разубедиш да не прави нещо толкова скандално!

Дойката изсумтя.

Леля Лавиния й хвърли притеснен поглед, преди да каже:

— Разбира се, че опитах. Въпреки това, трябва да призная, че този план е доста добър, особено ако проработи — изведнъж се засмя. — Представяте ли си изненадата на МакЛийн, когато открие Кейтлин в сандъка под седалката? Толкова се забавлявахме, когато обсъждахме колко шокиран ще бъде. Толкова е горделив, че…

— Боже, опази ме от глупостта по този свят — избухна дойката.

Леля Лавиния поаленя.

— Не съм си и помисляла, че ще го направи наистина.

Дойката се обърна към Кат.

— Сестра ви е импулсивна още от дете. Това, което не разбирам, е как си представя, че този безумен план ще успее. МакЛийн ще я върне в Лондон с първата пощенска кола и ще продължи пътя си.

— А, не — възрази с уверен тон леля Лавиния. — Ако има нещо добро у МакЛийн, то е почтеността. Но… Кейтлин не мисли да приема предложението. Иска само да спечели облога.

— Но тя ще бъде съсипана!

— Предупредих я, но е убедена, че може да запази всичко в тайна. Казах й да внимава какво прави, защото е поканена на приема в Девъншир, а да се добереш до такава покана е доста трудно.

Дойката се закашля.

— Това си е истинска лудост, ето какво е!

Кат беше напълно съгласна, не само защото показваше тревожна липса на благоприличие, а и защото Кейтлин въобще не бе обмислила плана си. Освен това, ако смяташе, че може да запази подобна тайна, не вземаше под внимание всички обстоятелства. В повечето карети сандъците под седалките се ползваха за одеяла, възглавници и мангали, а в по-луксозните бяха твърде малки. Побиха я тръпки при мисълта да стои затворена на такова място.

Дойката поклати глава.

— Всичко това ще свърши зле за Кейтлин, помнете ми думите. Не можем да си играем с огъня и да очакваме да не се опарим.

По кръглото лице на леля Лавиния се изписа неодобрение.

— Разбирам напълно поведението на Кейтлин — при изненаданото изражение на Кат, тя продължи: — Ти щеше да постъпиш по същия начин, ако бе видяла колко груб бе Александър МакЛийн към нея, след пристигането й. А тя е красавицата на сезона!

Кат въздъхна. Предположи, че не би трябвало да е изненадана. Близначката й винаги бе готова да се поддаде на предизвикателството, било то истинско или не.

— Надявах се, да е толкова заета със забавления през сезона, че да стои далеч от неприятности.

Леля Лавиния засия.

— Бяхме затрупани с покани! Херцози, графове, барони и виконти — всички искаха да бъдат забелязани в компанията на сестра ти. Бо Брумел се разходи с нея по цялата Бонд Стрийт и каза, че е очарователна!

Думите не бяха достатъчно силни, за да опишат възторга по пълното лице на лелята. Тя изглежда изживяваше успеха на Кейтлин като свой собствен, забеляза Кат.

— Дори думите на Брумел няма да са достатъчни, за да спасят сестра ми, ако се компрометира сама.

Усмивката на леля й помръкна.

— Предполагам, че е така. Всичко вървеше толкова добре, преди Александър МакЛийн да пристигне в града. Оттогава сестра ти не е същата.

— Какво е направил той?

— Показал й, че не я харесва още от мига, в който са се срещнали в Хайд парк. Кейтлин изгубила контрол над коня си. Тя яздеше награждаваната кобила на чичо ти Бедфорд и точно се учеше…

— Значи се е срещнала с лорд МакЛийн, а той не е бил впечатлен.

— Беше повече от това. Той почти не я познава, а е казал на няколко човека — всичките ужасни клюкари — че въпреки красотата си, тя няма характер.

Кат се намръщи.

— Колко грубо.

— Именно! — побърза да се съгласи леля Лавиния. — После брат му Хю пристигна и нещата станаха още по-лоши. Ако Александър се държеше хладно, Хю беше направо леденостуден, дори не я забелязваше.

— Той я е пренебрегнал?

— Да! Хората започнаха да говорят, а след това и да се смеят. Естествено Кейтлин не можеше да търпи това! Казах й да не го взема присърце, защото той винаги е студен към жените — тя отново погледна към отворената врата, преди да продължи тихо: — Хю МакЛийн изобщо не уважава жените. Говори се, че има повече от дузина извънбрачни деца!

Дойката изцъка с език.

— Това са вашите МакЛийн. Те са прокълнати и се държат като истински дяволи с жените.

Леля Лавиния погледна предпазливо към нея.

— Изглежда е вярно. Във всеки случай, Кейтлин беше разгневена и имаше глупостта да го покаже, а това позволи на Александър да й се присмее открито. И двамата казаха неща, които не трябваше, и то на един от най-големите балове за сезона. След това той казал на всичките си познати, че не би могла да го привлече, колкото и да се опитва.

— Господи! Кейтлин едва ли го е приела добре.

— Никоя жена не би могла — заяви леля Лавиния разгорещено. — Естествено, трябваше да му отвърне, затова се обзаложи, че ще го постави на колене — буквално.

— Опита ли се да я убедиш да се откаже от тази глупава идея?

Леля й изсумтя.

— Казах й да бъде дискретна, въпреки че детето има пълното право да потърси възмездие.

Чудесно! Точно когато Кейтлин е имала нужда от спокойно и разумно отношение, за да укроти импулсивността си, е получила яростно насърчение.

Въпреки това, действията й изглеждаха твърде крайни, дори за човек като сестра й. Кат се намръщи.

— Лельо Лавиния, тя не е влюбена в Александър МакЛийн, нали?

Леля й премигна.

— За Бога, не! Настръхва всеки път, когато той е наблизо.

— На мен ми изглежда точно като любов — мрачно каза дойката.

— О, не, не е така. Това е просто глупава гордост.

Кат въздъхна.

— Ще ми се да мога да поговоря с нея. Тази бележка ме притесни, но ти каза, че докато МакЛийн не напусне града, тя ще е още тук, в Лондон, затова няма причина да се тревожим.

Леля Лавиния притисна кърпичката до устата си.

Кат се намръщи.

— Той все още е в града, нали?

— Ще тръгне този следобед. Сестра ти ми каза на обяд. Но тогава не помислих, не се сетих… кой би предвидил? Но сега, като се замисля…

— Значи вече са потеглили — заяви категорично Кат. — Но каквото и да става, аз няма да се предам. Ще я намеря, преди да е станало твърде късно, дори ако трябва да я последвам до портите на ада и обратно.

 

 

В двора на лондонската къща на МакЛийн, в модерния квартал Мейфеър, Хю извади ръкавиците си.

— Остави ли конюшнята незаключена, както наредих?

— Да, милорд — отвърна ниско конярят и погледна неспокойно към каретата. — И оставих любимата карета на господаря в центъра, така че да не може да бъде сбъркана с друга.

— Благодаря ти. Справил си се чудесно.

Фъргюсън се наведе и прошепна:

— Поръсих стърготини около вратите и, както предполагахте, този следобед забелязах следи в тях.

Хю се усмихна мрачно. С удоволствие щеше да даде урок на това нахално момиченце. Откакто бе заявила, че е решена да оплете в мрежите си брат му, Хю бе станал подозрителен. Той може и да й се присмиваше, но Хю знаеше някои неща за женските интриги, за които Александър не подозираше.

Така че бе платил на прислужника си да държи под око мис Хърст и по този начин бе научил, че тя планира да се скрие в каретата на Александър, за да го принуди да й предложи. Стисна зъби като се сети. Тази жена нямаше срам. Абсолютно никакъв.

Без да разкрива намеренията си пред него, го бе убедил да посети имота им в Стърлинг, за да сключи изгодна сделка със земя. През нощта, след като Александър замина, Хю беше пуснал плана си в действие. На вечерното парти, което бе посетил, заяви достатъчно високо, за да го чуе и мис Хърст, че брат му се готви да замине на следващия ден с любимата си карета.

Така бе заложил капана си.

Фъргюсън погледна несигурно към каретата.

— Милорд, нали не смятате да нараните момичето?

Господарят му се усмихна, но усмивката му не вещаеше нищо добро.

— Мис Хърст ще получи само това, което си е заслужила, нищо повече.

— Това не ми звучи успокоително.

— Не се притеснявай, искам само да я изплаша.

Фъргюсън изглежда се съмняваше.

— Надявам се, вие да не попаднете в собствения си капан.

Хю изсумтя.

— Последното нещо, което желае мис Хърст, е да се обвърже с по-младия брат. Ще поиска да се върне в града веднага, а аз с удоволствие ще го направя, след като й разясня мнението си.

Изражението на Фъргюсън се помрачи.

— Не ви виня за това, че ще вземете мерки. Но тя е изключително буйна.

Хю кимна. Повечето хора считаха, че е най-сговорчивият от всички братя МакЛийн, и обикновено беше така. Не виждаше смисъл да товари околните с проблемите си и рядко губеше самообладание, а това беше добре, като се има предвид семейното проклятие.

Отдавна се носеха слухове, че Бялата вещица е проклела семейство МакЛийн, така че винаги, когато загубят контрол над емоциите си небето да се разтваря. За съжаление, проклятието бе нещо повече от слух. Хю контролираше добре темперамента си и само огромна провокация можеше да го предизвика, но братята му нямаха неговия късмет. Те бяха емоционални мъже, които се бореха със същата страст, с която и обичаха, и оставяха след себе си разбити сърца и свирепи бури.

С изключение на Александър. Заради проклятието, той държеше всички на разстояние от себе си, дори собствените си братя. Само Калъм, най-младият им брат, който бе починал при подозрителни обстоятелства преди години, бе успял да проникне под твърдата му броня. И след смъртта му той се бе затворил още повече. Макар да обсъждаше с Хю въпросите отнасящи се до сделките или семейството им, рядко разменяха и дума за нещо друго.

Хю се бе опитал да го предупреди за онова момиченце Хърст, но той само бе присвил рамене и бе променил темата на разговора. Александър не разбираше надвисналата опасност така добре като Хю и затова той бе принуден да действа. Надяваше се брат му да оцени усилията му, въпреки че очакваше по-скоро да се ядоса на намесата му. Това бе твърде жалко. Хю реши да действа, макар че за Александър щеше да е по-полезно да се изправи лице в лице с чувствата и плановете си. Калъм щеше да знае как да накара Александър да му довери чувствата си към онази Хърст. Но само той би могъл.

Спомените за най-малкия им брат, толкова усмихнат и очарователен, накараха сърцето на Хю да натежи. Той беше душата на семейството и всички усещаха липсата му силно, но най-вече Александър. Седмиците след смъртта на Калъм бяха мрачни и горчиви и проклятието на МакЛийн бе пробудено, за да изпълни света с яростни бури, вятър и дъжд.

Сестра им Фиона бе опитала всичко, за да извади Александър от мрачното му настроение, и бе успяла донякъде. Но сега, след като беше омъжена и заета със съпруга и децата си, Александър бе по-самотен от всякога.

Болката в сърцето на Хю се усилваше като знаеше, че брат му се е изолирал така и нямаше начин да достигне до него. Стисна зъби. Най-малкото, което можеше да направи, бе да го предпази от интригантки като мис Хърст.

Фъргюсън погледна към слънцето.

— Става късно. Ще тръгваме ли, милорд?

— Да. И ще дадем урок на „дамата“, като не пропуснем нито една дупка по пътя от тук до Стърлинг. Няма смисъл да правим пътуването й приятно.

Весели искри проблеснаха в очите на коняря.

— Пътуването ще е доста неприятно и за вас.

— Да, но аз ще седя върху възглавница, а тя затворена в тесния сандък под седалката — развеселен от тази мисъл, МакЛийн се обърна към каретата на Александър. Тя беше луксозна, както отвън, така и вътре. Бе покрита с лъскав черен лак и сребро, а семейният герб бе инкрустиран дискретно под единия от прозорците. Вътрешността бе тапицирана с червено кадифе, на фона, на което акцентираха богатите дървени елементи украсени със сребро.

Хю погледна към пода и видя следи от стърготини покрай седалката по посока на движението.

Резето беше вдигнато. Тази жена бе предсказуема до скука.

След като се настани на меката седалка, високо нареди на коняря:

— Към Стърлинг.

— Да, милорд — Фъргюсън се усмихна широко и затвори врата.

Хю се облегна на меката възглавница, докато каретата потегляше. Каретата на Александър бе достойна за принц. Самият той предпочиташе ефективността и семплата обстановка, така че неговата бе много по-обикновена, но със стабилни ресори и широки колела, които правеха пътуването комфортно. Той бе човек, който знаеше цената си и не парадираше с богатството си. Александър бе главата на семейството и демонстрираше положението и състоянието си с такова естествено високомерие и елегантност, че караше всички девойки за женене да въздишат по него.

Хю получаваше достатъчно внимание, винаги когато пожелаеше и се бе възползвал достатъчно от него, но фактът, че беше по-младият брат го предпазваше от преследване от отчаяни жени. А това положение напълно му харесваше.

Когато каретата увеличи скоростта и се раздруса, Хю си представи колко й е неудобно на мис Високомерие и се ухили. Надяваше се, докато стигнат до Стърлинг, тя да бъде гладна, жадна и достатъчно разтърсена. Никой не можеше да се възползва от МакЛийн. Никой!

Напълно доволен, той дръпна шапката над очите си, облегна се назад и се унесе в сън.

 

 

Дойката се държеше с две ръце за кожената каишка и стенеше с позеленяло лице.

— Трябва ли този кочияш да препуска като полудял?

Кат се показа през прозореца, слабият ветрец премина през косите й.

— Трябва да настигнем Кейт. Тя е поне час пред нас. Икономът на МакЛийн каза, че каретата е потеглила в четири.

— Ох, знам, но…

Каретата премина през голяма дупка, дойката подскочи и удари главата си в ниския таван.

Кат изпусна рамката на прозореца, където се държеше, падна на седалката и удари главата си в дървената рамка отстрани.

— Оу!

Дойката се настани обратно на мястото си с мрачно изражение.

— Този път сякаш е прокълнат от самия дявол!

Кат седна, така че да й е удобно да гледа през прозореца. Точно приближаваха малка странноприемница. Въпреки че лакеят бе предупреден да се оглежда за каретата на МакЛийн, тя не вярваше особено на бдителността му. Загледа се в странноприемницата, покрай която прелетяха, но не видя никаква карета и въздъхна.

— Не я ли видя? — попита дойката.

— Не, но кочияшът на леля Лавиния каза, че по този път има няколко странноприемници, предпочитани от аристократите — Кат надникна навън през смрачаващия се следобед към светлините на наближаващия хан и ахна. — Ето я! — тя се изправи и удари с юмрук по тавана.

Екипажът веднага забави скоростта си и се отклони от пътя към близката горичка, от която странноприемницата се виждаше през дърветата.

— Каретата е тук! Виждам герба, който ми описа леля Лавиния!

— Слава богу! — възкликна дойката, затвори очи и се замоли.

Кочияшът дойде до вратата.

— Това е каретата, нали, мис! Видях я, точно когато сте я забелязала и вие!

— Можеш ли да кажеш дали МакЛийн е вътре?

Флетчър присви очи и се загледа между дърветата.

— Струва ми се празна… А! Виждам МакЛийн и конярят му да стоят до странноприемницата.

Дойката погледна Кат.

— Ще се изправим пред звяра в бърлогата му?

Слънцето вече се бе спуснало до хоризонта и последните му лъчите удължаваха сенките. Кат огледа каретата с присвити очи. Почти физически усещаше присъствието на Кейтлин.

— Всичко изглежда спокойно — отбеляза Флетчър. — Мис Кейтлин явно още не се е показала.

— Все още сме близо до Лондон и лордът би могъл да я върне. Тя не би се показала, докато не стигнат по-далеч.

Дойката поклати глава.

— Такива жалки женски трикове не биха подмамили мъж като този…

— Погледнете! — Флетчър кимна към странноприемницата. — Готвят се да подменят конете, мис. Няма да се бавят дълго.

Кат отвори вратата и стъпи върху важната мека земя. Миризма на гниещи листа, покрити от тънкия слой пресен сняг, погъделичка носа й.

— Искам да поговоря с Кейтлин, докато каретата е празна. Сигурна съм, че мога да я накарам да осъзнае колко е глупав планът й.

Какво й оставаше да направи? Сестра й бе съвсем наблизо и не можеше да остави каретата да тръгне, без да е опитала нещо. Но какво?

— Трябва да вляза в каретата.

— Няма да правите нищо такова! — каза дойката.

Флетчър поклати глава.

— Това е рисковано, мис. Може да ви хванат.

Кат сви рамене.

— МакЛийн не иска да има нищо общо с Кейтлин. Ако му кажа, че е била в каретата му, за да го измами да й предложи брак, дори ще ми благодари — огледа каретата замислено. — Решена съм да измъкна от тук Кейтлин с неопетнена репутация, така че МакЛийн не бива да научи за плана й. Трябва да я убедя да слезе, докато подменят конете. Най-разумно е и ще можем да се върнем в Лондон и да оправим нещата с леля.

— Предполагам, че имате право — каза Флетчър.

— Това не ми харесва! — възпротиви се дойката.

— Но е единственото, което можем да направим, предвид обстоятелствата — Кат се обърна към слугите. — Останете тук. Аз ще се промъкна през гората и ще се приближа до каретата, за да мога да поговоря с Кейтлин.

Тя потрепери, когато студен вятър завъртя пелерината и полите й.

Дойката и Флетчър се спогледаха, но кимнаха.

Кат се усмихна уверено.

— Тръгвам. Наблюдавайте ме.

С плътно обгърна пелерина около себе си, тя бързо се насочи към странноприемницата, а сърцето й препускаше лудо.

Ооо, Кейтлин, ще ми платиш за това.