Карън Хоукинс
Безсъници в Шотландия (9)

Глава 8

„Никога не съм смятала, че е полезно да се отнасям нежно към съдбата. Всеки път, когато съм го правила и съм се надявала да ми помогне, тя ме е плясвала през ръцете и ми се е изсмивала в лицето. Затова, ако искате нещо, сграбчете я за гърлото и го изтръгнете от нея.“

Старицата Нора от езерото Лох Ломонд към трите си невръстни внучки в една мразовита нощ.

Следващите три дни преминаха мъчително бавно. Чичо Бедфорт се вбеси, щом откри, че МакЛийн е разговарял с Кат, а не с него. Изхвърча от къщата и когато най-сетне се прибра доста по-късно, заяви лаконично, че не е успял да открие никъде „проклетия негодник“.

Дори най-големите сплетници в града не успяха да научат нищо повече, но това не попречи на слуховете да се разпространяват и множат с удивителна бързина. Бедфорт съзнаваше, че съпругата му не може да си мълчи и забрани на всички да приемат гости и да се появяват на публични места, докато проблемът не бъде разрешен. Докато елитът на висшето общество чукаше на вратата, на леля Лавиния й се налагаше да слуша от всекидневната, често обляна в сълзи, как Добинс обяснява, че в момента я няма.

Кат се радваше на забраната, защото бе убедена, че леля й не би се справила с потока от клюкари. Въпреки това, чичо й не бе пощаден от намеците на приятелите и познатите си. Късно една нощ, когато Кат се бе върнала във всекидневната, за да си вземе книгата, бе чула как той разказва на леля й някои от най-грубите коментари. Беше ужасена да открие, че вината за целия инцидент е хвърлена върху нея, а на МакЛийн почти му съчувстваха.

Върна се разгневена в стаята си и прекара следващите тридесет минути като удряше възглавницата си и проклинаше цялото лондонско общество.

Настроението на чичо й се влоши още повече, след като бе прекарал часове наред в опити да открие Хю, а на следващата сутрин бе пристигнала бележка, в която джентълменът заявяваше най-безцеремонно, че се е заел с разрешаването на проблема и ще се свърже с лорд Галоуей „в най-близко бъдеще“. Бедфорд бе смачкал бележката на топка и я бе хвърлил в камината, отдавайки се на гнева си.

Останала без гости и забавления, които да отвличат вниманието й, леля Лавиния се бе заела още по-решително да организира грандиозна сватба. Беше пръснала дантели, панделки и дори скици на сватбени рокли из цялата къща. Кат се правеше, че не забелязва, но бе на границата на търпението си. Още по-лошо бе, че леля й правеше мрачни намеци, че с чичо й се съмняват МакЛийн „да покаже нужната висота“ и „да изпълни дълга си“. И това бе достатъчно, за да подлуди Кат.

Ако не беше подкрепата и съчувствието на Кейтлин, тя бе сигурна, че щеше да изпрати съобщение на МакЛийн да я измъкне далеч преди петък, без дори да се замисля за последствията.

Сестра й, разбира се, си имаше свое собствено мнение и смяташе, че той трябва да ги посещава всеки ден, за да ги уверява, че всичко е наред. За своя собствена изненада, обаче Кат бе открила, че не споделя възмущението й. Хю бе казал, че ще се погрижи за всичко и тя му вярваше. Макар да се бе съгласил да следва правилата на обществото, щеше да уреди нещата по свой собствен начин и по никакъв друг.

Не можеше да не го оцени, както и това, че й бе дал малко време. По този въпрос бяха на едно и също мнение. Ами ако не бяха? Харесваше й, че той не обръща внимание на мнението на другите, докато не пренебрегваше нейното.

Колкото по-бавно се нижеха часовете, толкова повече време имаше Кат да се вайка над положението си. Идеята да се омъжи не беше чак толкова ужасна. Родителите й имаха идеална връзка, винаги бяха заедно, уважаваха се, разбираха се и споделяха еднакви морални ценности. И тъй като добре знаеше, какво е истинска любов, точно това я сломяваше. Със съгласието си да се омъжи за МакЛийн се бе отказала от възможността да има такъв брак. Завинаги.

Болката, която усещаше, я накара да потърка слепоочията си. Може би нещата нямаше да бъдат толкова ужасни, колкото се страхуваше. И вероятно щяха да успеят да изградят приемливи отношения или да открият общи интереси. МакЛийн определено притежаваше поне основните качества, за да стане приемлив съпруг. Беше красив, дори повече от достатъчно. Изглежда бе образован и разговаряше любезно. Държеше се изискано и очевидно бе доста интелигентен. Не можеше да има никакво съмнение и в благородния му произход.

Също така бе способен да я накара да се разтопи като масло, само с една целувка.

Дали това беше добра или лоша черта или той се отнасяше така с всички жени. И ако беше така, нямаше ли съвсем скоро да се превърне в съпруга на развратник? Той бе заявил, че не е влюбен в никоя, бе убеден, че не е способен да изпита подобни емоции, но тя не се бе сетила да го попита дали няма любовница. Не беше от жените, които се примиряваха с малко. Тази мисъл се стовари с цялата си тежест върху нея.

 

 

Петъчната сутрин най-сетне дойде — сива и мрачна като настроението на Кат. Тя се облече особено внимателно и си пожела да може да сложи най-хубавата си рокля, но се страхуваше, че ще привлече вниманието на леля си. Трябваше да се задоволи с любимата си утринна рокля от светлосин муселин, която се завързваше под бюста и по краищата на ръкавите с тъмнозелени и тъмносини панделки. На фона на цвета на роклята лешниковите й очи изглеждаха зелени, а плътните поли я предпазваха от студа.

Кат току-що бе затворила куфара си и го бе оставила на пода, когато някой почука леко на вратата.

— Влезте.

Врата се отвори и в стаята се вмъкна Кейтлин, която веднага забеляза издутия куфар и каза развълнувано:

— Не мога да повярвам, че този ден най-сетне дойде. Не успях да мигна цяла нощ.

— И аз. Не спирах да мисля и да премислям… и да се съмнявам и колебая.

Кейтлин се намръщи.

— МакЛийн трябваше да дойде да те види поне веднъж през последните три дни.

— И да рискува чичо да разкрие плана ни? Така и за двама ни беше по-лесно — достатъчно трудно й беше да се бори със собствените си съмнения и без да се налага да се справя с чичо си и леля си. През последните три дни, вътрешният й глас, обичайно спокоен и разумен, ставаше все по-отчаян и сега крещеше в нея да потърси друго решение, различно от брака. Всяка нощ се бе взирала в тавана до малките часове и не й бе хрумнала нито една идея как да реши този проблем, без да нарани сестрите и семейството си.

Кейтлин прехапа устни и очите й подозрително заблестяха.

— О, Кат, само ако не бях…

— Шшшт! — тя прегърна сестра си. — Ако не бях толкова нетърпелива да те намеря, ако леля нямаше гости, когато дойката е пристигнала и ако не се бе разприказвала пред онази стара клюкарка и особено ако МакЛийн не беше такъв глупак… О, не ме гледай така!

Кейтлин се засмя през сълзи.

— Той е горделив, нали?

— Страхувам се, че е така — тя поклати глава. — Зная за него само това, което ни е разказвала Мамчето.

Кейтлин въздъхна.

— Баба винаги си е мислила, че познава всички МакЛийн по-добре дори от самите тях.

— Е, стореното — сторено, би казала тя.

— Казвала ни е също, че бързането може само бързо да доведе до сигурен провал — Кейтлин хвана ръцете на сестра си и лицето й придоби сериозно изражение. — Кат, мислих си… може би трябва да си дадеш повече време и да направим истинска сватба.

— Леля ли те убеди?

— Не, не е. Поне не по начина, по който си мислиш. Кат, сватбата е нещо специално. Защо да не си позволиш да я отпразнуваш. Купи си красива нова рокля, сложи цветя в косите си, изчакай да пристигнат майка и татко, за да могат да те видят…

— Не, не, и не. Не искам нова рокля, не и в този случай. Малкото цветя, които могат да се намерят по това време на годината, са твърде скъпи. И много ще се радвам майка и татко да научат, когато аз вече ще съм на сигурно място далеч в Шотландия. Като за начало, татко ще се натъжи от моето, неподобаващо за една дама, поведение — да се кача в чужда карета, а майка ще бъде сърдита и разстроена. Честно казано, истинска благословия е да се омъжа и да напусна града, без да се занимавам с всичко това — понечи да се усмихне, но не успя напълно. — Знам, че биха опитали да ме разубедят, въпреки, че е в интерес на семейството.

— Ами ти? Притеснявам се за теб, искам…

— Стига! Това е най-добрият вариант за всички ни и ти го знаеш. Сега не е моментът да променям решението си — прегърна сестра си и се почувства по-добре, че го бе изрекла на глас. — Хайде да слезем долу да закусим. Ще ни е нужен цял чайник с горещ чай, за да се сгреем, в това мрачно време.

В утринния салон откриха леля си да седи на масата, потънала в лилава коприна и дълбоки въздишки. Тя им каза, че чичо им отново е излязъл да търси МакЛийн.

— Занимава се с това вече три дни — отбеляза Кейтлин, докато сипваше яйца в чинията си. — Защо просто не го изчака да дойде? Нали изпрати съобщение, в което обеща да го направи.

— Чичо ви не вярва на тази бележка, нито пък аз! — тя започна да маже енергично с масло препечената си филийка, от която се разхвърчаха трохи по полираната повърхност на масата. — Както не вярваме и на МакЛийн! Той е негодник, развратник и…

— Моят бъдещ съпруг — Кат повдигна вежди срещу леля си. — Едва снощи, докато обсъждахме дали светлорозовото или светлосиньото е по-подходящо за булчинската ми рокля, ти каза, че той е „благородник от класа“ и от него ще излезе чудесен съпруг.

Леля й се изчерви.

— И съм сигурна, че е така! Само исках да кажа… може би негодник е прекалено грубо, но е твърде небрежен. Не отговори на нито едно от съобщенията на чичо ти! Освен това, той… — изведнъж се изправи и ококори очи. — Чуваш ли? Това е карета!

Стомахът на Кат се стегна на възел.

— Какво да чуя? — успя да попита равнодушно.

Леля й стана и едва не обърна чинията си на масата със закръгления си корем. След това се загледа в предния прозорец.

— Това е той! Побързай, скъпа! Към всекидневната! — тя се втурна към вратата като стрела. — О, как искам Бедфорт да си беше вкъщи! Какво, за Бога, да кажа на този човек? — гласът й стихна, докато прекосяваше фоайето.

Двете сестри се спогледаха и след това забързаха след леля си, без да са докоснали закуската. Едва бяха стигнали до всекидневната, когато се чу решително почукване на входната врата.

Кейтлин седна бързо на стола до камината, а Кат близо до вратата. Полите й още не бяха спрели да се люлеят, когато Добинс обяви:

— Лорд Хю МакЛийн желае да ви види, милейди.

Той се оттегли и на негово място, друга позната фигура изпълни рамката на вратата.

Леля Лавиния понечи да стане.

— Моля ви, не ставайте — каза МакЛийн, дълбокият му глас звучеше странно на фона на изисканата стая. — Няма да се бавя повече от няколко минути. Лорд Галоуей в къщи ли си е?

— Не — отвърна тя със съжаление.

МакЛийн се намръщи.

— Това е много жалко.

— Той е навън, за да ви търси! — изненадващо рязко заяви леля Лавиния.

Веждите на Хю се смръщиха още повече.

— Изпратих му съобщение да ме чака тук, докато уредя всичко. Не го ли получи?

— Да, но си мислеше… Почакайте малко! Защо казахте, че ще останете само няколко минути? Със сигурност трябва да…

— Дойдох за племенница ви. Ще оженим тази сутрин.

Очите на леля Лавиния изглеждаха така сякаш щяха да изскочат от орбитите си.

— Но…

— Църквата е подготвена, така че не можем да се бавим. Самият архиепископ ще извърши церемонията и ни очакват до тридесет минути.

Тридесет минути. Кат не можеше нито да продума, нито да преглътне. Оставаха й само още тридесет минути.

Леля й премигна.

— Но… трябва да има рокля и дантели, и пръстени, и… Да се ожените, без всичко това си е направо варварско.

Слаба усмивка се появи на лицето на МакЛийн, когато се обърна към Кат и й подаде ръка.

Тя го погледна за миг и след това сложи ръката си в неговата. Той и помогна са се изправи.

— Готова ли си? — я попита, а очите му бяха толкова потъмнели, че изглеждаха почти черни, когато срещнаха нейните.

— Да. Ще изпратя лакея да донесе куфара от стаята ми.

Леля й ахна.

— Приготвила си багажа си? Но…

МакЛийн повдигна ръката на Кат и целуна пръстите й.

— Значи сме готови.

— Н-но… аз не… — леля й скочи на крака. — Кат, какво означава това? Аз не мога…

Кейтлин я хвана подръка.

— Лельо, през последните три дни с чичо не правихте нищо друго, освен да се тревожите, че лорд Хю няма да изпълни обещанието си. Е, вече не е нужно да се притеснявате, той ще постъпи точно както трябва.

— Но чичо ти искаше да обсъдят въпроса! Ами сватбата? — зарида тя.

— Няма какво да обсъждаме — тихо каза МакЛийн. — А сватбата ще бъде в тесен кръг.

— Ами свидетели и…

— Погрижил съм се за всичко. След като с мис Хърст се оженим, веднага ще заминем за имението ми в Шотландия.

Леля Лавиния се свлече обратно на стола си.

— Вие сте планирали всичко това! Охххх! — притисна ръка към челото си. — Моля, някой да ми донесе ароматните соли! Главата ми ще се пръсне.

Кейтлин я потупа по рамото.

— Лельо Лавиния, само си помисли колко хубаво ще бъде да разказваш на всички, как Кат и Хю са лудо влюбени и вече са се оженили и са заминали за Шотландия.

След миг мълчание, тя надникна към Кейтлин над пълната си длан.

— Да разкажа? Ще можем да кажем на хората? — отпусна ръка в скута си. — Но чичо ти настоя, че трябва да стоим тук и да не приемаме нито един гост.

— Това беше преди Кат да се омъжи. Сега хората трябва да научат. Тайните романси са толкова модерни напоследък. Всички ще искат да разберат какво се е случило и ние ще им кажем, че двамата с Хю са лудо влюбени.

— О, това звучи толкова романтично.

— Да. И естествено, всички ще искат да научат подробностите и ще те канят навсякъде. Направо не знам какво ще правим с толкова много покани!

— Небеса! — каза силно впечатлена леля им. — Не бях помислила за всичко това!

— Ще й направим услуга. Трябва да създадем впечатлението, че става дума за романтична любов! Всъщност, след като те ще се оженят сега, ние можем да сложим най-хубавите си шапки и ръкавици и да посетим някои от най-добрите ти приятели.

— Още днес? — тя веднага придоби щастливо изражение.

— Разбира се! Колкото по-скоро разпространим новините за новия развой на събитията из града, толкова по-бързо предишните слухове ще бъдат забравени.

Леля й плесна с ръце.

— Знам точно на кого трябва да кажа! Онази ужасна лейди Огълтроп е най-голямата клюкарка на света.

— Да, и ако я помолим да не казва на никого, знаеш какво ще се случи.

Лавиния направо засия.

— А когато новината се разпространи, ще ни затрупат с покани, защото всички ще искат да узнаят подробностите.

— Ще станем много популярни. Поне докато майка и татко пристигнат — Кейтлин направи физиономия. — Предполагам, след това ще трябва да се прибера у дома — обърна се към сестра си. — Ще наредя лакея да донесе багажа ти.

— Благодаря ти, Кейтлин.

Тя бързо се усмихна и тръгна.

МакЛийн се обърна към леля им.

— Лейди Галоуей, надявам се вие и лорд Галоуей да ни посетите в Гилмъртън в близко бъдеще.

— О, да! — преизпълнена с радост, тя стана и тръгна тромаво към Кат, за да я обгърне в ароматната си прегръдка. — Скъпа моя, на път си да станеш господарка на голямо имение. Колко вълнуващо! Да ми пишеш и да не забравиш да ми разкажеш за всичко, което ти се случва — тя премигна, за да спре внезапно появилите се в очите й сълзи. — Толкова се радвам за теб.

Кат отвърна на топлата й прегръдка и си пожела да може да забрави тревогите толкова бързо, колкото нея.

— Благодаря ти, лельо. Разчитам на теб, да представиш нещата в най-добра светлина пред татко и майка.

— Не се притеснявай за това, скъпа. Чичо ти и аз ще им кажем точно какво се е случило и колко щастлива си била да се омъжиш!

От коридора, се разнесе гласът на Кейтлин, която нареждаше на лакея да закрепи куфара отзад на каретата на МакЛийн, и всички излязоха от всекидневната.

Да се раздели с леля си не бе чак толкова трудно, колкото да се сбогува с Кейтлин. МакЛийн бе до нея, грижовно й предложи кърпичка и я насърчи да тръгват. Съвсем скоро след това вече й помагаше да се качи в каретата и бяха на път за църквата.

Следващият час премина като в мъгла — кръглолик свещеник се носеше наоколо, докато се опитваше да намери писалка, сухата фигура на епископа, облечен в дълга роба и с лице сияещо толкова, че Кат се зачуди колко ли струва на бъдещия й съпруг тази бърза церемония. Всичко бе засенчено от мрачното нетърпение на Хю, който едва дочака да подпише необходимите документи и да повтори набързо клетвата. Кат се опитваше да се убеди, че това е реално, че наистина се омъжва, но всичко й се струваше като някакъв странен сън и рационалният й ум отказваше да го приеме. Само след час вече бяха на път към имението на МакЛийн в Шотландия.

Сгушена в пелерината си, тя седеше срещу Хю, докато каретата напускаше града. Загледа се замислено в огромния пръстен на пръста си. Големият рубин, заобиколен от диаманти, блестеше дори в приглушената светлина.

Това беше. Бяха се оженили, съюзът им бе благословен от църквата, а леля й в момента обикаляше, за да разпространи новината.

Чудеше се, какво ли би трябвало да каже една младоженка. Изглежда бе наложително да каже нещо, но не бе в състояние да измисли нищо смислено.

Хю я погледна в очите, но дълго не проговори. Кат не можеше да повярва, че този мъж — този великолепен, красив мъж сега е неин съпруг. По документи, а скоро и по всеки друг начин.

Тя се прокашля.

— Надявам се, да не ме разбереш погрешно, но не се чувствам истински омъжена.

Бегла усмивка докосна устните му.

— А какво би трябвало да е усещането според теб?

— Не знам. Може би трябва да се чувствам по-възрастна? По-улегнала?

Той протегна облечената си в ръкавица ръка и повдигна лицето й, така че да го погледне. Зелените му очи блестяха меко, а устните му бяха извити в чувствена усмивка.

— Мога да кажа много неща за вида ти, но възрастна или улегнала не са сред тях.

— Благодаря.

Той се засмя и пусна брадичката й.

— Опитах се да ти направя комплимент.

Тя му се усмихна.

— Всичко стана толкова бързо. Убедена съм, че ще се почувствам омъжена, след като заживея в дома ти.

МакЛийн присви рамене съвсем спокойно.

— Предполагам, че няма значение, след както ще бъде само за няколко месеца.

Правилно. Оженихме се само заради благоприличието. Защо ли ми е толкова трудно да го запомня?

Не трябваше да си създава дом в Гилмъртън, там щеше да е само гостенка. Но не беше в характера й да живее някъде и да не стане част от дома. Дори при леля си помагаше в съставянето на менюто, наблюдаваше спалното бельо да се сменя редовно, поемаше и други задължения, които бяха неприятни на Лавиния. Предполагаше, че ще може да върши доста неща в Гилмъртън, така че времето й да минава по-бързо.

Питаше се каква ли е къщата, дали е разположена на хълм или до езеро, и студена ли е през зимата като дома й? Също и колко прислужници има?

Изведнъж си спомни, че леля й бе заявила, че Хю МакЛийн има няколко извънбрачни деца. Там ли щяха да бъдат? Ако е така, поне щеше да има някаква компания.

Зачуди се как да насочи разговора към тази тема?

— Би ли ми разказал за Гилмъртън Манър.

Очите му проблеснаха, а веждите му се присвиха, но само за част от секундата. Почти веднага, обичайното му спокойно и неразгадаемо изражение се завърна, но беше твърде късно, Кат бе видяла блесналия му поглед, макар въобще да не знаеше как да го разтълкува.

Какво ли означава това изражение? Да не би да казах нещо погрешно? Проклятие, имам право поне да му задавам въпроси!

Преди да успее да облече размислите си в думи, той заговори:

— Гилмъртън Манър е голям и просторен. По-голямата част от него е построена през XIII в., това обяснява защо всяка година се налага да разрешаваме различни проблеми с покрива.

— Руши ли се?

Ниският му дълбок смях се разля около нея.

— Не, въпреки че някои части от него са в по-добро състояние от други.

— Нямам търпение да го видя. Звучи ми така сякаш ще е твърде голям само за нас двамата — каза тя и зачака.

Той повдигна вежди и изражението му изведнъж охладня.

— През повечето време.

Тя потрепна от ледения му тон.

— На теб ти е студено. Искаш ли одеяло? — хвана ръцете й и я придърпа от своята страна. След това повдигна седалката, на която бе стояла, извади дебело вълнено одеяло и я зави. Ръцете му, топли и нежни, докоснаха шията й.

Кат се опитваше да се пребори с необяснимото си желание да се облегне на него.

Съпругът й изглежда бе съчетание от огън и лед — в един миг хладно отхвърляше въпросите й, а в следващия я завиваше грижовно с топло одеяло. Искаше й се да повярва, че тези нежни прояви са израз на истинската му същност, но не можеше. В действителност, сигурно съчетаваше и двете. Щеше ли да успее някога да разреши тази загадка?

Усмихна се принудено.

— Не съм свикнала с такъв студ. Макар нашата енория да е на север от Лондон, там винаги ми се е струвало по-топло.

— Ако мислиш, че сега е студено, почакай да стигнем още по на север.

— Колко време ще пътуваме?

— Четири дни, в най-добрия случай. Много зависи от времето. В Шотландия няма такива пътища като в Англия и ако завали сняг или дъжд може да ни забави — и след като се поколеба добави: — Ако нямаш нищо против, бих искал да пътуваме и през нощта. Има пълнолуние и ще можем да продължим безопасно. Ако искаш да поспиш, в сандъка има възглавници, а и седалките са достатъчно меки.

— Разбира се, както решиш.

— Чудесно — очите му светнаха. — Нямам търпение да се прибера у дома. Предполагам и ти искаш да видиш Гилмъртън.

Погледът й попадна върху устните му и споменът за целувката им неочаквано я завладя. В тялото й се зароди топлина, която прерасна в истински пламъци, танцуващи по кожата й, а гърдите й настръхнаха сякаш той наистина я бе докоснал.

И всичко само заради един спомен? Лицето й пламна и за един ужасяващ миг беше убедена, че той бе разбрал за какво си мисли. Един бърз поглед й доказа, че е права — очите му блестяха така, сякаш си спомняше неща, които не трябва.

Хю свали ръкавиците си и ги сложи в джобовете на палтото си.

— Ако скоро не се стоплиш, можем да спрем до някоя странноприемница, за да вземем горещи въглени — той кимна към мангала на пода.

— Не, благодаря, да го оставим за по-късно, когато стане наистина студено — каза тя и се сгуши в одеялото.

Хю почти се засмя на изпълнения със съжаление поглед, който тя хвърли към мангала.

Вече бе научил доста неща за съпругата си. Тя се шегуваше и бе търпелива, когато други жени биха изпаднали в истерия. Без да се замисли се бе съгласила, да продължат да пътуват и през нощта. Това го накара да я види в различна светлина. Нямаше никакво съмнение, че своенравната и свикнала да бъде център на внимание Кейтлин Хърст би избухнала в сълзи само при мисълта за нещо подобно.

Оценяваше доброто й настроение, което го караше да се чувства сигурен в добрия край на малкото им приключение. Тя щеше да се радва на гостоприемството на Гилмъртън, а след това спокойно да се прибере в дома си и да продължи живота си там.

Като я гледаше сега, сгушена в одеялото до него, със зачервен от студа нос и очила отразяващи следобедната светлина, не можеше да спре обхваналото го съжаление. Бе толкова жалко, че животът не й бе отредил нещо повече от ролята на символична съпруга. Заслужаваше го… само че той не можеше да й го даде.

Тя кихна и очилата подскочиха на носа й.

Хю се намръщи.

— Още ли ти е студено?

— Не, не. Добре съм, наистина — отвърна Кат и веднага кихна отново.

— По дяволите — спусна ръка зад гърба й и я придърпа близо до себе си, а след това зави с одеялото и двамата.

— Хю, не е нужно да ме глезиш! Ако ми е студено, ще ти кажа.

Той се намести в ъгъла, като я държеше плътно до себе си. Дори тя да не искаше да я глези, проклет да е, ако позволеше да се разболее, докато е под неговите грижи.

Кат стоеше сковано до него, с глава обърната на другата страна. Хю се усмихна на упоритостта й, въпреки че така му предоставяше чудесен изглед към себе си.

В профила й имаше нещо невероятно сладко. Не беше сигурен дали е твърдата, и все пак деликатна и женствена, линия на челюстта й, или извивката на горната й устна, но каквото и да беше, му се струваше много интересно. Лицето й издаваше толкова от характера й — интелект, остроумие, спокойна увереност — че го очароваше. Познаваше я едва от пет дни, но вече бе видял как реагира при извънредни обстоятелства — първия път в каретата, когато я бе помислил за сестра й, а по-късно и в странноприемницата, когато бе пренебрегнала забраната на леля си и чичо си да говори, и на следващия ден, когато беше отишъл, за да й каже какви възможности имат или по-скоро нямат. Всеки път, дори и пред лицето на непреодолими препятствия, тя запазваше разумно отношение и почти величествено спокойствие. Не се държеше като срамежливо цвете, нито като светска кокетка, която е готова на всичко, за да се забавлява. Тя бе жена, надарена с елегантност, разум и не малко красота. Ръката на Хю се стегна около нея и той се обърна така, че брадата му се опря в копринената й коса. След един напрегнат миг тя се отпусна достатъчно, за да се облегне на него. Известно време поседяха така, сгушени под дебелото одеяло, топлейки се един друг, докато карета се клатушкаше по неравния път.

Сладкият й аромат му напомняше свеж пролетен ден и го накара да затвори очи от наслада.

Кръвта във вените му закипя от желание. Плъзна ръка по рамото й и се наведе, за да вдиша още по-дълбоко аромата й и косата й погъделичка носа му. Тя въздъхна и се сгуши в него като обърна лице към рамото му и предизвика болезнена възбуда в тялото му. Един дълъг миг седяха и се наслаждаваха на близостта си, а в следващия вече се целуваха страстно, почти отчаяно.

Кръвта на Хю препускаше през вените му, докато я поглъщаше и усещаше мекото й тяло до своето. Огънят на страстта се разпалваше все по-ярък и той я взе в скута си.

Ръцете й се обвиха около врата му, тя се притисна още по-силно към него и това го възбуди още повече. Тази жена беше истинска загадка за него, съчетаваше страст и прагматизъм, сладострастие и морал, задължение и вълнение. Не знаеше какво да мисли, а и докато я държеше в прегръдките си просто не можеше да мисли.

Ръцете й го обгръщаха плътно, а неговите пробягваха по гърба й и го изследваха, докато тя стенеше срещу устните му. Пищното й тяло бе меко и гъвкаво и го караше да мечтае да потъне в нея. Мисълта, да й покаже плътските наслади, го накара да потръпне от желание. Всички жени, с които бе имал връзки, бяха опитни и се възползваха от чувственото удоволствие, без да изпитат никаква емоция. Така че нейната страстна невинност бе истински опияняваща.

Плъзна ръка от заобленото й бедро към гърдите й. Тя се задъха и прекъсна целувката им. Очите й се отвориха широко, очилата й бяха паднали и нищо не подчертаваше богатия им лешников цвят, освен дългите й потрепващи самурени мигли.

Хю замря, цялото му тяло пулсираше, почти болезнено, от силните усещания. Бавно, без да сваля поглед от нея, той разтърка гърдата й през роклята, а палецът му откри зърното й безпогрешно точно. Очите й се разшириха още повече, а дъхът й излизаше на пресекулки от подутите й устни.

— Това харесва ли ти? — попита той и разтри втвърденото й зърно.

Тя се изви към ръката му, очите й се притвориха, а от устните й излезе въздишка.

Свали ръка си от врата му, хвана китката му и за негова изненада я притисна още по-силно към гърдите си.

По дяволите, тя се оказа много страстна! Поглъщаше с очи зачервеното й от възбуда лице, порозовелите й бузи, изплъзналите се от фибите медни кичури. Изглеждаше необуздана като птичка избягала от клетка, но той знаеше, че е съвсем различна. Сравнението бе болезнено еротично и Хю го усещаше с всяка част от тялото си.

Впи устни в нейните и продължи по челюстта и ухото й. Тя потрепери срещу него, размърда се в скута му и отново пристисна ръката му до гърдите си. Той й даде време да го спре, ако иска, и бавно разхлаби деколтето на роклята й, след това развърза връзките на ризата й.

Тя притихна в прегръдката му, а дишането й се учести. Той продължаваше да хапе леко ухото й, докато плъзна ръката си под ризата й, за да обхване голите й гърди. Пищни и топли, всяка от тях изпълваше идеално шепата му. Размачка ги нежно и потърка втвърдените й зърна.

Кат изстена и се изви срещу него, а дупето й се отърка във възбудената му плът. Той отдръпна ръката си и посегна към глезена й. Завладя отново устата й и я зацелува дълбоко, езикът му се промъкна между устните й, а ръката му се плъзна по чорапа към коленете й и премина нататък. Бързо отмести тежките й поли и фусти и прекара ръка по голите й крака. Продължи да гали бедрата й по-нагоре. И по-нагоре. Пръстите му докоснаха влажната й плът…

Кат се изправи рязко и стисна коленете си. Косите й бяха разпръснати в див безпорядък по раменете, а устните й бяха подути от целувките.

— Не! — изпъшка тя и в очите й се четеше страх.

Хю си пое дълбоко дъх, затвори очи и се опита да са пребори с обхваналата го възбуда. По дяволите, това не беше начинът, по който трябваше да се отнася с девствената си съпруга. Не беше някой груб глупак, който се интересува само от собственото си удоволствие, без да даде същото на партньорката си. Да се опита да въведе в плътските наслади едно невинно момиче, в клатещата се по неравния път карета, беше глупаво.

Тя заслужаваше повече и дори да му костваше живота, щеше да се постарае да получи най-нежното и грижовно отношение. Може и обстоятелствата да я бяха принудили да се омъжи за него, но Хю бе решил двамата да се наслаждават на плътските удоволствия, а седалката на каретата не беше най-удачното място.

Искаше, когато я съблазни да бъде в най-подходяща обстановка — върху широко пухено легло, застлано с фини ленени чаршафи, в стая, затоплена от пламъците на камина, които се отразяват в голяма месингова вана. Там щеше да й покаже удоволствието от интимността. Не тук, не по този начин. Не и първият й път. Не и за неговата съпруга.

Не беше сигурен защо всичко това имаше такова значение, но не можеше да го пренебрегне. Внимателно освободи ръката си от полите и ги спусна до глезените й. След това дръпна роклята обратно на рамото й. Тя му помагаше с треперещи ръце, а лицето й бе толкова почервеняло, сякаш всеки миг ще избухне в пламъци.

— Катриона, това ще се случи, но не и тук.

Тя не можа да го погледне. Вместо това промълви дрезгаво с почти разтреперан глас.

— Трябва да намеря фибите си.

Хю й помогна. В някой момент одеялото бе паднало, въпреки че никой от тях не беше забелязал. Той го вдигна и намери очилата й заплетени в гънките му. Подаде й ги и тя си ги сложи, а след това прихвана дългата си коса с фибите. Копринените кичури пленяваха погледа му.

— Ето.

Загърна я с одеялото и зачука по тавана на каретата. Тя започна да забавя хода си.

Кат се сгуши под завивката, чувстваше се объркана и смутена, но все още жадуваше за докосването му.

— Какво… какво правиш?

— Отивам да пояздя малко. Шадоу е завързан за каретата и се нуждае от движение — отвърна Хю и й се усмихна напрегнато, почти с болка. — Не съм от мъжете, които правят нещата наполовина и няма да отнема невинността ти в клатеща се по пътя карета — не. Най-добре е да изчакаме, но трябва да призная, че съм много… — потърка лицето си с ръка и тя с учудване отбеляза, че жестът му я разтърси сякаш бе докоснал нейното. — Истината е, че имам нужда от малко хладен, свеж въздух, движение и… — улови погледа й и се усмихна печално. — Не ме разбираш нали?

— Присъствието ми те изморява?

— Не, въобще не е така! Катриона, аз съм много… — забеляза обърканото й изражение и потрепна. — О, по дяволите, ето — хвана ръката й и я притисна към себе си, там, където твърдата му мъжественост напираше през панталоните.

Тя отдръпна ръката си, а лицето й запламтя още повече.

— Разбирам — едва успя да промълви.

Той се засмя меко.

— Не гледай толкова смутено, това е един от най-големите комплименти.

Кат скри ръката си под одеялото.

— Тогава… — прехапа устни.

Каретата се разклати, когато лакеят слезе. МакЛийн се наведе и каза тихо:

— Не спрях, защото не ме привличаш, а защото е точно обратното. Но не искам първият ти път да бъде на твърдата седалка в каретата.

О, добре. След като беше толкова внимателен, тя предположи, че трябва да го оцени. А и ласките му наистина й бяха харесали много.

— Има ли някакво значение? Седалките не са толкова твърди и…

Той се засмя тихо, след това я целуна бързо.

— Повярвай ми, заслужаваш много повече.

По вратата се почука силно. След това се отвори и се появи кочияшът.

— Милорд? Вие ли почукахте?

— Да, Фъргюсън. Оседлай ми коня. Искам да пояздя малко.

— Много добре, милорд — отвърна той и малко след като се оттегли се чуха нарежданията му към останалите.

МакЛийн слезе с намигане и разклати каретата.

Кат се прокашля.

— През целия останал път до Шотландия ли ще яздиш?

— О, не — в очите му проблеснаха весели искри. — Смятам да яздя, докато се уморя толкова, че да не мога да направя нищо друго, освен да се взирам в теб с копнеж. Час или два трябва да са достатъчни.

Тя се усмихна, поне нямаше да остане сама задълго.

— Чудесно, надявам се да се насладиш на ездата.

— Сигурен съм, че ще бъде ужасно и студено, но точно от това се нуждая в момента. Междувременно, ти си почивай. Ще минат още няколко дни преди да пристигнем в Шотландия. Но след като се озовем там… — погледна я с пламнали очи и затвори вратата.

Каретата скоро възвърна обичайната си скорост. Кат надникна през прозореца и видя МакЛийн да препуска отстрани, вятърът рошеше тъмната му коса под шапката. Очите му бяха ярки като рубина, които блестеше на пръста й, а твърдата линия на брадичката му я накара да затаи дъх. Това създаде у нея впечатлението, че той не преговаря — никога.

Облегна се на седалката. В началото се бе чудила защо настоява за физическата страна на брака им. Но не и сега. След като едва ли съществуваше вероятност да се омъжи отново, щеше да е хубаво да разбере какво е да правиш любов, поне за известно време. Би било много жалко никога де не го изживее.

Това я зарадва повече, отколкото си бе представяла някога. Усмихната се сгуши в ъгъла, одеялото я затопли и скоро последва съвета на Хю да заспи.

Следващите няколко дни преминаха като първия. Хю започваше всеки ден с нея в каретата, но чувственото напрежение между тях ставаше все по-осезаемо. Не след дълго слизаше да язди, докато се измори дотолкова, че след като се върнеше нямаше сили за друго, освен да заспи.

Разбира се, това не помагаше никак на настроението на Кат и тя откри, че е възможно да желаеш един мъж дори когато спи дълбоко и даже похърква.

Желанието бе нещо много, много загадъчно.

След известно време й омръзна да стои сама в каретата. Още по-лошо бе, че местностите, през който минаваха, бяха диви и скалисти и я обхвана носталгия. Липсваха й братята и сестрите й. Липсваха й шумните закуски, добронамерените препирни и всичко останало.

Откри, че се притеснява, дали ще се чувства удобно в Гилмъртън Манър. Щеше ли някога да се почувства там като у дома си?

С натежало сърце си пожела да се бе сетила да си вземе книга, защото имаше отчаяна нужда от нещо, което да я разсейва.

Бяха продължили пътуването през първите две нощи и спираха само за да се хранят набързо, и веднъж, за да си вземат блажена гореща вана. Движеха си доста бързо, защото сменяха конете често, с тези, които Хю държеше в конюшните по целия път. Третата нощ обаче, облачното небе ги накара да спрат и да останат в една странноприемница. Кат бе много благодарна за това. Гърбът и краката я боляха и дори след като спряха все още усещаше тръскането на каретата и земята се клатеше под краката й. Напълно изтощена, задряма два пъти над вечерята си и не се събуди, дори когато Хю я отнесе в стаята им и я сложи в леглото. Пробуди се рано на другата сутрин, навън още бе тъмно. Леглото бе затоплено от тялото на Хю, но той вече бе станал и се бе облякъл. Веднага след като се разсъмна бяха отново на път.

Малко след залез на четвъртия ден най-накрая пристигнаха в Гилмъртън Манър. След последния завой на криволичещия селски път Кат видя бъдещия си дом. Луната го обгръщаше в призрачна сребриста светлина.

Къщата бе кацнала на един оголен хълм. Беше висока три етажа и имаше безброй прозорци. Изглеждаше тъмна и застрашителна на хладната лунна светлина. Кат имаше усещането, че някой я наблюдава и потрепери, когато забеляза, че само няколко прозореца на първия етаж светят приветствено.

Яхнал Шадоу, Хю се взираше в къщата със съвсем различни чувства. Беше си у дома. Най-накрая.

Конят изглежда усещаше същото, защото заподскача и премина в тръст по пътечката. Хю се засмя, дръпна юздите, за да го спре до широката червена порта, и слезе изпълнен с гордост. Къщата бе просторна и солидна и отговаряше точно на вкуса му. Великолепната сграда съчетаваше класически стил и семпло удобство.

Вратата се отвори и висока жена, облечена в рокля и престилка на икономка, излезе пъргаво навън. След нея вървяха лакеите, Ангъс и Лиъм, и носеха фенери, за да осветят верандата.

Мисис Уолис се намръщи.

— Ах, милорд! Очаквахме ви най-рано след две седмици! Добре, че поне спалнята ви е приготвена.

— Щях да изпратя съобщение, но обстоятелствата ускориха завръщането ми.

Каретата спря до къщата. Фъргюсън скочи и побърза да помогне на Кат да слезе.

Очите на мисис Уолис се разшириха, Хю никога не бе водил гости в Гилмъртън. Кат изглежда не забелязваше силното любопитство на икономката. Беше бледа и изморена, част от косата й се бе изплъзнала от фибите и дългите кичури се бяха разпилели незабелязано по гърба й. Дрехите й бяха измачкани и явно бе твърде изтощена, за да забележи каквото и да било. Сърцето на Хю се смекчи. Изглеждаше толкова уморена и мъничка на фона на къщата.

Въпреки че държеше ръката на Фъргюсън, докато слизаше от каретата, тя се препъна, когато краката й докоснаха земята. Хю се приближи до нея, обви длан около талията й и й помогна да се изкачи по стълбите.

— Мисис Уолис, това е лейди Катриона МакЛийн, новата ти господарка.

— Как…? — тя зяпна, последвана от двамата лакеи. — Вие… искате да кажете… кога… — изчерви се силно и направи дълбок реверанс. — О, милейди, колко е хубаво да се запознаем! Добре дошла в Гилмъртън!

Кат успя да се усмихне, облегната на ръката на Хю.

— Благодаря. Малко съм изморена от пътуването, иначе бих помолила да ме разведете из къщата — направи печална физиономия. — Страхувам се, че няма да успея да се справя с всичките стълби сега. Прекарах последните четири дни седнала в каретата.

— Пристигнахте от Лондон само за четири дни? — Икономката погледна обвинително Хю. — И въобще не спирахте, нали?

— Бързахме.

— Да виждам. Бедното дете, сигурно е изтощено до смърт. Защо не й покажете спалнята, а аз ще донеса чай и маслени кифлички.

— Маслени кифлички? — попита Кат.

— Абърдийнски специалитет — обясни Хю.

Тя само примигна към него и мисис Уолис продължи.

— Сладки и меки са, милейди. Ще ви харесат — каза тя и огледа критично новата си господарка отгоре до долу. — Лондонските дами, никога не се хранят достатъчно, макар че вие ми се струвате малко по-закръглена от останалите, които съм виждала.

— Благодаря ви.

Хю я прегърна и се засмя.

— Мисис Уолис смята, че всички едва ли не умираме от глад. Това е един от нейните най-очарователни недостатъци.

— Хъмм. Ако се хранехте както трябва, нямаше и дума да кажа! Не се притеснявайте, милейди, ще ви охраним за нула време — след това икономката тръгна към вратата. — Хайде, влизайте! Ще хапнете и после веднага в леглото.

Кат погледна Хю.

— Бих искала и да се изкъпя.

— Разбира се! — каза мисис Уолис през рамо, като кимна към стълбището в дъното на голямото фоайе. — Ангъс, бързо в кухнята. Кажи на останалите, че имаме нова господарка и тя желае да се изкъпе веднага.

Хю и Кат заизкачваха стълбите след икономката, която бе започнала да разказва за различните оръжия и картини, който украсяваха стените покрай огромното стълбище. Хю можеше да се закълне, че Кат не възприема и дума от чутото. Лицето й бе измъчено и бледо, раменете увиснали и всяка следваща стъпка й отнемаше все повече време от предишната.

Когато стигнаха първата площадка тя се спъна и щеше да падне, ако той не я бе хванал. Взе я в прегръдката си и след като промърмори някакъв протест тя отпусна глава на рамото му и обви ръце около врата му.

Мисис Уолис погледна загрижено назад, кимна одобрително и побърза да отвори вратата на спалнята на Хю.

Той се наслаждаваше на ролята на „благородния спасител“, докато носеше изморената си булка. Бе убеден, че такова мълчаливо съгласие е рядкост и реши, че е най-добре да се възползва от него, доколкото може.

Един джентълмен би трябвало да даде на съпругата си известно усамотение през първата й нощ в непозната къща след толкова изтощително пътуване, но тя му беше жена, за Бога, и вече бе проявил много повече търпение от останалите мъже. След като се налагаше да се примири със страните на брака, които не му харесваха, поне щеше да се възползва от единственото, което може да му достави удоволствие.

Икономката оправи възглавницата на канапето до огромната камина.

— Ще отида, да видя, какво става с кифличките и топлата вода.

— Благодаря ти — познатата голяма стая изглеждаше гостоприемно с кралско сините завеси, удобната камина, килима в червено и зелено и тежките мебели от тъмно дърво. Хю заобиколи канапето и остави Кат на леглото. — Почивай, докато храната и топлата вода пристигнат.

Тя се отпусна на възглавницата и миглите й се спуснаха върху бузите като ветрила, когато затвори очи.

Погледът на Хю проследи упоритата й брадичка, нежната й шия и стигна до меката извивка на гърдите й…

Изведнъж у него пламна силна страст и той извърна поглед, раздразнен, че се влияе толкова лесно.

Когато дишането й стана равномерно, тя разтвори устни и се обърна на една страна. Изглеждаше толкова млада, сгушена сред възглавниците, косата й бе разпиляна и заплетена, а под очите й личаха тъмни сенки показващи, дълбока преумора.

Улови се, че отмята косата от челото й. Когато пръстите му докоснаха гладката й кожа, нещо в гърдите му потрепна. Симпатия, каза си той. Тя сигурно беше изтощена и притеснена за бъдещето си. Надяваше се само когато осъзнае истинското положение на нещата, да не разруши живота му или нечий друг. Надяваше се на това, повече от всичко.

Хю въздъхна, беше изморен до мозъка на костите си, но едва ли щеше да заспи. Налагаше се да каже на мисис Уолис, че кифличките и топлата вода трябва да почакат, докато Кат си почине. След като подремнеше час-два, щеше да е в състояние да вечеря и да се изкъпе, преди да заспи дълбоко.

А той, когато слезеше долу, може би щеше да се оттегли в библиотеката и да си налее малко портвайн, преди да си легне. В противен случай нямаше да може да заспи, не и с невинната изкусителка в леглото си, а имаше нужда от дълбок сън. Но сутринта, когато тя се събудеше…

Усмихна се и оправи завивката й. След това, все още с усмивка на устните, тихо излезе от стаята.