Карън Хоукинс
Безсъници в Шотландия (18)

Глава 17

„Странно нещо е любовта, скъпи мои. Понякога идва на бял кон и ви понася, като в някоя велика история от отдавна отминали времена. Друг път се прокрадва тихо, като дъждовна капка, и грабва сърцето ви, преди дори да осъзнаете какво рискувате.“

Старицата Нора от езерото Лох Ломонд към трите си невръстни внучки в една мразовита нощ.

— Готово! — Кат потърка изморено гърба си. Отне им почти два часа, докато подредят всекидневната по начин, който да задоволи вкуса им. — Така ми харесва повече. По-просторно и уютно е.

Мисис Уолис изрази одобрението си с кимване.

— Така е, милейди — съгласи се тя и се обърна към Лиъм и Ангъс: — Вземете допълнителната маса и я сложете в ъгъла в утринния салон. Мога да оставям чайника на нея сутрин. О, вижте кое време е станало! Ще наредя на готвачката да сервира вечерята…

— Ако нямате нищо против, бих предпочела да ми донесат един поднос в стаята. — Последното нещо, което искаше Кат в момента, бе да се храни сама на дългата маса в трапезарията. — Доста се изморих. — И слава богу! Надяваше се това да й помогне да спи по-добре.

— Мислите да си легнете рано, мадам? Не ви виня. Освен това Негова светлост ще се прибере скоро, ще доведе децата и вашите спокойни дни ще свършат.

Кат се засмя.

— Аз не го възприемам по този начин. Сега май ще е най-добре да взема една гореща вана.

Мисис Уолис също се засмя.

— Веднага, милейди — огледа свършената работа за последен път, преди да кимне доволно. — Много по-добре е. Ако Негова светлост не го хареса, си е изгубил ума.

Кат се усмихна. Утре нещата щяха да се върнат към нормалното си положение. Не беше забелязала колко й е приятно наоколо да има хора, докато не бе останала сама в тази огромна, великолепна къща. Очакваше с нетърпение специалните мигове, които споделяха сутрин с Хю, и сякаш озаряваха дните й. Задушевните закуски, преди той да излезе да нагледа конете, бръчиците, които се появяваха, около засмените му очи, когато чуеше момичетата да тропат по стълбите, готови за следобедната си езда. Дълбокият му глас, когато им отговаряше весело, с любов и търпение. Уроците с Фъргюсън и възможността да подобри ездаческите си умения. Разговорите с мисис Уолис, които винаги бяха изпълнени със смях.

Животът беше изтъкан от обикновени моменти, които се преплитаха като нишки в здрава тъкан.

Дори опитът й да придаде повече уют на всекидневната бе засилил чувството й за принадлежност.

След като похапна сирене, хляб, няколко парчета ябълка и един голям портокал от подноса, Кат се отпусна във ваната. После си облече нощницата и седна на канапето пред камината с чаша ароматен чай. Хю щеше да се прибере скоро и тя почти не можеше да си намери място от нетърпение.

За да се развлече се опита да почете, но не успяваше да се концентрира. Очите й се местеха от леглото към прозореца, сякаш той можеше като по чудо да се появи от тъмнината и да прескочи прозореца на втория етаж. След това да я грабне в прегръдките си и да я отнесе в леглото. Тези мисли я накараха да потръпне.

Въпреки че Хю се бе разстроил, преди да тръгне, сигурно се бе успокоил досега. Все пак тя беше преодоляла обидите, които й бе отправил.

Ако трябваше да бъде честна, бракът не беше това, което си бе представяла. Като начало осъзна колко компромиси са нужни — за това, което искаше и което трябваше да прави в отношенията с момичетата, за ръководенето на едно домакинство и за мястото в живота на другия.

Често й се бе налагало да намери компромисен вариант, за да запази мира между братята и сестрите си, но сега бе единствената, която правеше отстъпки, докато МакЛийн упорито се опитваше да продължи да живее по същия начин, както и преди да се оженят.

Мамчето беше права, не можеше да продължава така. Искаше й се да може да помоли за съвет Кейтлин. Ако някоя жена знаеше как да накара мъжете да я слушат, това бе тя. Сестра й изглежда винаги знаеше точно какво и как трябва да каже, за да получи отговора, който иска. Погледът на Кат спря върху бюрото. Защо да не й напише писмо още сега и да я попита? Може и да минеше седмица, докато получеше отговор, но щеше да си струва, ако Кейтлин й дадеше някоя полезна идея.

Отиде до бюрото и потопи писалката в мастилото.

Започна с въпроса дали всички са здрави и особено Майкъл, чиято кашлица вече би трябвало да е преминала. След това попита дали баща им е още ядосан, заради случилото се в Лондон. И продължи с терзанията си през последните няколко дни, откакто Хю го нямаше.

Докато пишеше, отново я обхвана носталгия. Липсваха й топлотата и привързаността в Уитбърн, докато разказваше за Хю и как иска от все сърце нещата да са различни, но въобще не знаеше как да ги оправи. Тя пишеше и пишеше, а писалката скърцаше по хартията.

Когато свърши се чувстваше изтощена, но съсредоточена и готова да посрещне Хю и децата му у дома.

Отдалеч се чу приглушен шум. Като от градинската порта. Но Хю не би пристигнал по този начин.

Изведнъж си спомни опасенията за майката на момичетата. Възможно ли бе някой да дойде, за да им стори зло? Сърцето й заби тревожно и тя се завтече към прозореца. Пълната луна осветяваше градината и бялата каменна пътека. Портата в края й бе плътно затворена. Погледът на Кат бе привлечен от някакво движение и тя забеляза две фигури, тичащи нагоре по хълма над градината. Първата фигура се обърна и Кат забеляза слаба светлина от фенер.

Тя се хвана за рамката на прозореца, когато светлината изчезна зад някакви дървета. По дяволите, всички слуги спяха от другата страна на къщата. Трябваше ли да излезе и да види накъде отиваха?

Завъртя се и изтича до гардероба. Намери плътната си пелерина и обу ботите на босите си крака. След няколко минути вече слизаше по задното стълбище, придържайки пелерината и нощницата си, за да не пречат на движенията й.

Когато стигна до задната врата, вдигна резето и излезе в градината. Сгуши се от студа и бързо отиде до портата.

Огледа хълма, но не можа да види нищо. Накъде ли бяха тръгнали? Тихо отвори портата и се заизкачва нагоре, като се стараеше храстите да я прикриват. Когато чу приглушен шепот се спря и се намръщи. Гласовете й се сториха женски — две жени? Непознатите, облечени в пелерини, изглеждаха доста дребни.

Когато се приближи до дърветата, зад които бяха, Кат успя да различи два силуета върху коне. Приближи се още малко.

— Девън — долетя тих глас, — дръж фенера по-високо.

Кристина! Какво правеше тя в гората през нощта?

— Не мога — отговори Девън толкова тихо, че Кат трябваше да напрегне слуха си, за да я чуе. — Някой от къщата може да го забележи.

— Никой не е буден по това време, за да види.

— Спалнята на татко свети. Тя може да е будна.

Кристина изсумтя раздразнено.

— Не ставай глупава, вече е твърде късно. Най-вероятно е заспала, докато е пишела писмо или нещо друго. Мисис Уолис твърди, че не е виждала никой друг да пише толкова много.

— Може да пише колкото си иска писма утре, няма да й помогнат — гласът на Девън бе изпълнен със задоволство, което не можеше да се сбърка.

Кат се намръщи. Какво ли означаваше това?

— По-добре да побързаме — каза Кристина.

— Ще бъдем у чичо Дугъл, преди да усетиш. Има пълнолуние, а и конете знаят пътя.

Гласовете заглъхнаха, когато момичетата подкараха конете през гъсталака. Кат потрепери от студ и се загърна още по-плътно с пелерината си. Дали да не ги последва и да узнае какво правят? Дугъл едва ли бе разбрал, че не са в леглата си. Поне бяха проявили малко разум и не бяха взели Аги.

Фенерът проблясваше, докато момичетата се отдалечаваха по пътя. Кат се поколеба само за миг и забърза след тях. Когато стигнаха края на гъсталака, те изгасиха фенера, закачен за седлото на Девън, и обърнаха конете на изток. При един от уроците по езда, Фъргюсън беше казал на Кат, че широкият път на запад води до къщата на Дугъл. Дали това не беше пряка пътека?

Момичетата скоро се изгубиха от погледа й. Какво ли бяха направили, за Бога? Със сигурност някоя беля, но каква?

Когато се върна в къщата, Кат взе лампата от спалнята си и отиде в стаята им.

Всичко изглеждаше както преди. Може и да бяха взели нещо, но тя нямаше как да разбере.

Слезе във фоайето, което й се стори зловещо тихо и тъмно. Спря на крачка от стълбището. Всички врати бяха затворени, лампите изгасени, из въздуха се носеше слаб аромат на восък.

Всичко изглеждаше съвсем наред.

Тя въздъхна. Дори не знаеше какво търси, а момичетата можеше да са били навсякъде — в кухнята, във винарската изба, в библиотеката. Кой знае? Единственото, в което бе сигурна, бе, че къщата е студена и не искаше да я претърсва сама в тъмнината. Така или иначе утре щеше да открие каква пакост са направили, а сега бе най-добре да си ляга. Сутринта щеше да претърси всичко — от мазето до тавана.

В спалнята Кат остави лампата до леглото и метна влажната си пелерина на един стол, събу ботите си и направи физиономия при вида на влажния и мръсен подгъв на нощницата си. Свали я и безуспешно си потърси друга. Сигурно бяха отнесени за пране.

С въздишка се втурна през студената стая към леглото, изгаси лампата и се мушна между хладните чаршафи, като дръпна завивките над главата си.

Леглото бавно започна да се затопля. Кат се сгуши още повече и си пожела Хю да е тук, за да я стопли. Накрая с прозявка се предаде на съня.

 

 

Час по-късно Хю затвори зад себе си вратата на конюшнята, зарадван на топлината вътре.

— Ето ни. Живи и здрави. — Погледна към кобилата, която стоеше върху прясната слама и измореното жребче легнало в каката й. — Трябва да го наречем Беля.

— Подходящо име. — Фъргюсън закачи фенера на стената. — Не помня някоя друга кобила да се е крила така. Никога нямаше да се сетя да я търся горе на билото.

— Радвам се, че я открихме навреме. Още няколко часа и щяха да са мъртви.

Жребчето бе разположено седалищно и бяха нужни всички знания и умения на Хю и Фъргюсън, за да спасят него и майката.

Хю отвори вратата на конюшнята и се загледа в къщата, очите му обхождаха прозорците. Тя сигурно спеше. Дали щеше да се зарадва, че той си е у дома?

Този път му беше по-трудно да тръгне от всякога. Бе очаквал, че момичетата ще му лисват, но не и че ще почувства отсъствието на Катриона толкова силно. Всичко му напомняше за нея — снежният повей на вятъра го караше да мисли за копринените й коси, заоблеността на хълмовете го подсещаше за начина, по който гърдите й изпълваха шепите му, шумолящата под копитата на конете трева го караше да си представя как полите се спускат над дългите й крака, които го подлудяваха.

Дори не успяваше да се полюбува на дивата красота на хълмовете, без да се зачуди какво ли би помислила тя за тях. Не спираше да си спомня срамежливата й и чувствена усмивка, когато я събуждаше с целувки. И как се преплитаха краката й с неговите в ранните утрини. За аромата на лавандула, който се разнасяше от ваната й. За решителността и упорството й в уроците по езда с Фъргюсън всеки ден.

Тя беше най-удивителната жена, която бе срещал някога. И когато не му беше ядосана, бе спокойна, непоколебима откровена и искрена. Притежаваше още едно качество, което не можеше да отмине, и то бе силната и сладка страст.

Всяка сутрин, откакто бе тръгнал, се събуждаше силно възбуден и мечтаеше тя да е гола под него, за да я вкуси и усети. Изглежда, колкото повече бе с нея, толкова по-силно я желаеше. Въпреки че се бяха разделили в лоши отношения, жаждата му за нея не намаляваше, което го изненада. Беше се ядосал толкова много, и макар да не бе съгласен с мнението й, не биваше да губи самоконтрол. Все още му се налагаше да се бори с угризенията като си припомняше за хаоса, който бе предизвикал.

С въздишка се обърна, за да помогне при разтоварването на каруцата.

Фъргюсън го отпрати.

— Вървете да си почивате, милорд. Ще събудя някой от конярите да помогне.

Хю погледна към къщата. Катриона беше в леглото сега, затоплена от съня, ухаеща на лавандула, с нощница, увита около краката, а нежната й кожа…

Само след минута влезе в къщата. Разкопча палтото си, хвърли го на един стол във фоайето и разтърка премръзналите си ръце. Може би трябваше да се позатопли, преди да отиде да си легне. Едва ли щеше да е приятно да разбуди спящата си съпругата със студените си крака и ръце.

При тази мисъл тялото му незабавно се напрегна. О, как искаше да събуди съблазнителната си пламенна жена. Но когато го направеше искаше да бъде топъл, много топъл.

Малко бренди и пращащият огън би трябвало да помогнат. На сутринта, когато положението се е нормализирало, щеше да доведе момичета и всичко да си дойде на мястото. Ако Катриона му простеше.

Хю отвори вратата на библиотеката и се насочи към бюрото в тъмнината, за да запали лампата.

— Ох!

Спъна се в нещо и залитна назад. Пресегна се към канапето, но ръката му премина през празното пространство. И той грандиозно се стовари върху малка масичка, от която нещо полетя и се разби в пода.

Известно време лежа на килима невярващо и докато гледаше тавана, започна да го обхваща гняв. Какво, по дяволите, беше това? Предпазливо се изправи на крака, като внимаваше да не докосне стъклата. Успя да открие малката масичка, която бе обърнал, а под ботушите му захрущяха счупените парчета. Всичко беше много странно. Тази масичка стоеше до камината. Какво правеше по средата на стаята?

Хю се намръщи, пръста му пулсираше и челюстите му бяха стиснати силно. Едва успя да различи очертанията на мебелите в библиотеката и изглежда нищо не си беше на мястото. Какво беше направила тази жена?

Протегна ръце напред и предпазливо отиде до бюрото, като се удари в друга маса и почти щеше да падне върху един стол, докато стигне. Намери лампата и я запали. Златистият пламък освети меко цялата стая.

Огледа се наоколо и не можа да повярва на очите си. Всичко бе разместено, с изключение на бюрото. Останалите мебели бяха наредени по начин, противоречащ на здравия разум, сякаш ги бе размествал някой луд. Без да може да измисли нещо друго, Хю завика слугите.

Скоро от коридора се разнесе шум и на прага на библиотеката се появи мисис Уолис, наметнала халата си върху нощницата, стиснала лампа в едната и метла в другата ръка, сякаш бяха оръжия. Зад нея, грабнал нещо, което приличаше на крак на стол, застана Ангъс.

Икономката се хвана за гърдите.

— О милорд, как ни изплашихте само! Не знаехме, че сте се върнал… — Огледа стаята и възкликна: — Господи! Какво се е случило тук?

— Попитай господарката си — отвърна мрачно Хю.

— Но ние не сме местили мебелите тук. Само във всекидневната. И свършихме чудна работа, бих казала.

Той я изгледа.

— Ти си й помагала?

— Разбира си, милорд. Както и Ангъс и Лиъм.

Ангъс кимна.

Хю потърка уморено врата си.

— Трябва да се е върнала тук по-късно.

Мисис Уолис започна да мете счупените стъкла и го погледна със съмнение.

— Не знам, милорд. Тази подредба е необичайна за една библиотека, а мисис не е глупачка — каза и погледна Ангъс. — Донеси лопатата и побързай.

Той кимна и тръгна с крака на стола на рамо.

Мисис Уолис зацъка, докато метеше пода.

— Това е бонбониерата, която сестра ви Фиона ви подари за Коледа. Колко жалко! — спря, огледа се наоколо отново и поклати глава. — Нищо чудно, че сте я съборил. Не виждам никакъв смисъл някой да размести мебелите така.

Хю отиде до бюфета, като заобиколи два стола обърнати с облегалките един към друг и си наля питие от гарафата.

— Каква бъркотия. Сякаш някой… — намръщи се и чашата в ръката му остана на половината път от устата му.

— Сякаш какво, милорд?

Той бавно отпи и поклати глава.

— Нищо.

Мисис Уолис приключи с метенето и счупените стъкла бяха събрани на купчинка.

— Момичетата били ли са тук откакто заминах?

— Не и това ме изненадва, защото винаги се отбиват, когато ви няма.

Трябва да са били момичетата. Не вярваше Кат да направи такова нещо и особено в библиотеката му. Но защо ще разместват мебелите? Знаеха, че това ще го ядоса и…

Точно така. Искали са да го накарат да се разгневи. Но на кого? Дали са помислили, че ще обвини Катриона?

Почти го беше направил, призна пред себе си с огорчение.

Ангъс се върна с лопатата и мисис Уолис събра счупените стъкла.

— Ще събудя Лиъм и ще преведем стаята в ред отново, милорд.

— Не, оставете я така.

Икономката и лакеят се спогледаха.

— Да я оставим?

— Да. — Хю сложи чашата си на масата. — Връщайте се в леглата и двамата. Късно е.

— Но вие току-що пристигнахте и…

— Е време и аз да си лягам. Утре ще доведа момичетата, затова трябва да си починем колкото можем тази вечер.

— Добре, милорд.

Хю изчака те да тръгнат, преди да огледа трапезарията и всекидневната. Мебелите и там бяха разместени, освен най-тежките, но само всекидневната бе пренаредена разумно. Опита се да влезе в утринния салон, но нещо пречеше на вратата да се отвори.

— Невъзпитани хлапачки — промърмори той и се заизкачва с лампата по стълбището. Щеше добре да си поговори с тях утре сутрин. Но сега жена му го чакаше в леглото. Тази мисъл го накара да забърза крачките си, докато почти се затича.

Когато стигна до вратата спря, за да успокои препускащото си сърце. Пое си въздух, загаси лампата и тихо я отвори. Лунната светлина се стелеше меко по килима и леглото. Хю остави лампата до камината, съблече се и се насочи към леглото.

За миг се загледа в спящата Катриона. Дългата й блестяща коса бе разпиляна върху възглавниците. Неговите възглавници. Не знаеше защо това е толкова важно, но беше така.

Тя лежеше в леглото му, спеше в неговите завивки, защото му беше съпруга.

Никога не бе изпитвал желание или нужда да се ожени. Сестра му се беше омъжила и изглеждаше щастлива. Дугъл се разхождаше някак дразнещо самодоволен, откакто бе срещнал София. Дори брат му Грегор беше заклет ерген, докато не откри, че е влюбен в дългогодишната си приятелка Вениша и изглежда бе щастлив от брака си.

Но за Хю женитбата винаги е била твърде далечно понятие — можеше да го направи някой ден, но не днес. Не сега.

Когато бе принуден да се ожени за Кат, дори не осъзнаваше колко ще се промени животът му.

И не само външно, макар домът и дните му да бяха по-пълни, откакто тя бе тук. Бе се променил и вътрешно.

Нещата, които му носеха удоволствие преди — домът му, работата с конете, дори чувствата му към децата — сега изглеждаха още по-важни, защото искаше да ги сподели с нея.

Тя въздъхна в съня си, размърда се и сложи ръка под бузата си. При това движение завивката се плъзна и разкри рамото й, нежната й кожа заблестя на лунната светлина.

Тялото на Хю се напрегна. С леко трепереща ръка той повдигна завивките. Луните лъчи погалиха заоблените й гърди и очертаха извивката на бедрата й. Тя се намръщи в съня си и се сгуши още по-дълбоко в завивките. Сърцето на Хю заби бързо и той се плъзна в леглото до нея.

Когато я привлече до себе си очите й се отвориха — тъмни и неразгадаеми в полумрака. Един дълъг миг двамата се гледаха, след това тя с усмивка, която накара сърцето му да прескочи един удар, обви ръце около врата му.

— Добре дошъл у дома — прошепна. — Намери ли кобилата?

Той се надигна на лакът и прекара ръка от рамото до китката й, след това погали гърдите й.

Тя въздъхна.

Той се ухили.

— Да, намерих я. Тя и жребчето са живи и здрави.

— Добре — Кат сложи дланта си върху бузата му и той се обърна да я целуне, като леко захапа върха на един от пръстите й.

Очите й потъмняха.

Той се усмихна.

— Вече бях посрещнат чудесно с добре дошъл. Някой е разместил мебелите в библиотеката и едва не се пребих в тъмното.

— Какво? Но ние не сме пипали нищо там!

— Някой го е направил.

— Но кой… — очите й се присвиха като се сети. — Ооо.

— Точно така. Трябва да си поговорим с тях утре. Междувременно, някой трябва да се погрижи за раните ми.

Тя също се повдигна на лакът и лицето й се приближи до неговото.

— Нарани ли се?

Той присви рамене, докато потъркваше зърното й с палец.

Тя прехапа устни.

Хю прикри усмивката си.

— Май си ударих главата.

Кат се наведе напред и бавно го целуна по челото.

Хю затвори очи при нежността й.

— Някъде другаде? — прошепна тя.

Усетил как възбудата му нараства до необходимост, й показа бузата си.

Тя притисна устни към нея и копринените й коси погъделичкаха ръката му.

— И тук — каза той и посочи долната си устна.

Кат обви ръка около врата му и приближи устни до неговите.

Самоконтролът на Хю се пропука и се разпадна на парчета. Завладя я пламенно и нежно, изпълнен с непреодолима страст. Не спря, докато вече не можеше да си поеме дъх. Защото имаше нужда от нея и я желаеше. И най-вече, защото беше негова.

Доста по-късно, докато лежаха прегърнати с влажни от напрежението тела и преплетени крака, той я целуна нежно по челото и затвори очи.

Предаде се на нежната прегръдка на съня с мисълта колко важна бе станала Катриона за неговия живот и щастие. Не беше напълно сигурен какви чувства предизвиква всичко това у него, но в момента, заситен и изтощен, просто се радваше, че си е у дома.

И засега това бе напълно достатъчно.