Дара Джой
Реджар (9)

Осма глава

Беше късен следобед, когато Реджар се изправи пред Агата Уъмпълс в кабинета й.

Внимателно бе подбрал времето и позвъни предпазливо, макар да знаеше, че Лайлак не си е у дома.

По-рано през деня повика Джаки. Имаше въпроси, на които искаше отговори. Въпроси като защо Лайлак бе все още недокосната на нейните години и какъв е правилният начин на действие в това общество да я направи своя.

Джаки беше много добре информиран и задоволи доста от въпросите на господаря си, преди езикът му да стане извънредно цветист. Доста пъти, странният мъж му намигваше неприлично или го сръгваше с лакът. Като че ли някои жестове надхвърляха езиковата бариера. Той се засмя на себе си — човек можеше да каже, че някои мъжки жестове са универсални. Но получи информацията, от която се нуждаеше. Искаше да се „ожени“ за Лайлак Дивър. И не само съгласно тукашните обичаи. Възнамеряваше да я вземе за истинска съпруга. За да постигне това, той първо трябваше да последва правилата на нейното общество — само за демонстрация, разбира се. Истинската церемония, според него, щеше да последва едва след тукашната „женитба“.

Но имаше някои притеснения.

Беше много необичайно мъж фамилиер да се ожени преди първото си въплъщение. Никога фамилиер не се бе свързвал с жена, която не е от неговия вид. Имаше достатъчно причини за това, но Реджар вярваше, че ще преодолее проблемите, присъщи на един такъв брак. Във всеки случай, той нямаше голям избор — принадлежаха си един на друг.

Просто трябваше да я научи да се приспособява към неговата… Да се приспособява.

Помисли си, че може да й помогне да разбере, какво е желанието. Да, тя щеше да има отличен учител. Същински образец на търпение. И все пак перфекционист. Ако ситуацията го изискваше, той щеше търпеливо да я обучава час след час. Джайън винаги му е казвал, че един мъж фамилиер е такъв, само когато се усъвършенства докрай.

Реджар се усмихна дяволито.

Припомняйки си странните инструкции на Джаки, той погледна към лейди Уъмпълс.

— Лейди Агата, като единствен жив роднина и настойник на Лайлак, Ви моля за разрешението ви да се оженя за вашата племенница.

Устата на лейди Уъмпълс увисна. Очевидно не очакваше това толкова рано. Прекалено рано по нейно мнение.

Виждайки колебанието й, Реджар продължи:

— Разбирам, че това е неочаквано, но ви уверявам, че съм искрен. Аз съм богат човек, както и с… известна титла. Не трябва да се страхувате за благополучието й. Възнамерявам да се погрижа и за двете ви, ако ми позволите — това, което говореше, идваше от сърцето му.

Веднъж щом се оженеше за Лайлак, той щеше да се грижи и да защитава и двете жени, неговото семейство. В неговия свят, това бе задължение на мъжа, което всеки, авиаранец или фамилиер, вземаше много сериозно.

— Н-но какво казва Лайлак? Останах с впечатлението, че тя още не може да понася дори въздуха, който дишате. — Агата се взря в него през лорнета си. — Простете за откровеността ми, Ваше Височество, но момичето е доста искрено.

Като леля си, усмихна се Реджар иронично.

— Дори да ми казвате истината, това не променя нищо. Какво ще кажете за едно споразумение?

Нагъл! Този мъж беше нагъл. Агата го погледна отново през лорнета си. И дяволски красив… Разбира се, това решение щеше да го вземе Лайлак — тя не можеше да го направи. Ако решеше да откаже на този великолепен екземпляр преди нея, тогава вече щеше да стане нейна работа!

По нейно лично мнение такова нещо би било чиста лудост.

Тя неохотно смъкна стъклото за гледане.

— Ваше височество, опасявам се, че решението зависи от Лайлак.

Реджар се намръщи. Не това искаше да чуе. Джаки му беше казал, че като настойник на Лайлак, в края на краищата решението щеше да бъде на лейди Уъмпълс, което го устройваше чудесно. Той знаеше, че може да убеди лелята, а Лайлак беше тази, която щеше да се окаже по-трудна. Щеше да е така, докато той й покажеше колко нежен може да бъде един фамилиер.

Преди да успее да отговори, се чу кратка суматоха във фоайето, последвана от ядосано шумолене на поли и решителни крачки. Той предположи, че Лайлак се е върнала по-рано от разходката си и икономът я е информирал за присъствието му в салона. Щеше да се разгневи още повече от неочакваното му посещение.

Лайлак влезе в стаята с пламтящи очи и стиснати юмруци. Реджар я погледна за кратко, после нервно насочи вниманието си към маншета на ръкава си. Знаеше, че арогантното му държание ще я вбеси толкова, че тя ще занемее за момент. Момент, в който трябваше да обърне всичко в своя полза.

Реджар дари лейди Агата с ироничен оглед.

— Страхувам се, че стигнахме твърде далеч.

Лейди Агата се изправи в стола си.

— Какво искате да кажете?

— Компрометирах племенницата ви — цялата абсурдност на думите му изведнъж го удари. Фамилиер, компрометирал жена! Едва сдържа смеха си, но все пак успя. Лейди Уъмпълс не виждаше нищо смешно, дори напротив, беше ужасена.

— Какво?

— Какво? — извика Лайлак едновременно. Хвърли му яростен поглед и се обърна към леля си, която си вееше, а дишането й се накъса до малки глътки въздух.

— Страхувам се, че не ви чух правилно, Ваше В-височество — заекна възрастната жена. — К-какво казахте?

Реджар прочисти гърлото си и повтори високо:

— Казах, че компрометирах племенницата ви.

— Той лъже! — изсъска Лайлак и коленичи пред леля си. — Този подъл мошеник лъже! Не крие факта, че иска да… е, нали знаеш, лельо.

Агата пренебрегна думите на Лайлак и се обърна към княза. Ниският й властен глас отекна из помещението:

— Какъв е характерът на това компрометиране?

Погледът на Реджар се спря на яростното лице на Лайлак.

— Бяхме интимни.

Лайлак стоеше стиснала юмруци.

— О, той лъже!

Агата погледна напред и назад между двамата. Острият й поглед се закова върху княз Николай. Тя се отпусна. Той беше умен, признаваше му го.

— Какво да направя, млади човече? — каза лукаво Агата, подчертавайки думите, така че князът да схване. — Тя отрича твърдението ви. Съвсем категорично при това.

Реджар потърка брадичката си замислено и внезапно прониза Лайлак със самодоволен поглед.

— Тя има родилен белег във формата на коте на бедрото си — очите му проблеснаха дяволито, когато прошепна — вътрешната част на бедрото.

— Ще припадна! — лейди Агата започна да си вее още по-енергично. Това й дойде малко в повече!

Лайлак се изчерви. Как е разбрал?

Виждайки, че преследването е към края си, Реджар умело затвори капана.

— Да, доста „опропастих“ племенницата ви — ако една жена може да е съсипана от такова нещо. Той отново се опита да не позволи на капризите на расата си да го накарат да се разсмее на глас.

Обърна се към Лайлак и примигна бавно, като че ли току-що му е хрумнало нещо много важно. Припомни си една шега, която Байрон му беше казал веднъж.

— И може да имаме дете, за което трябва да помислим, скъпа.

— Ще припадна!

Лейди Агата го каза, а Лайлак го направи.

 

 

— Шокирах я — Реджар взе влажната кърпа от лейди Агата и нежно я сложи на челото на Лайлак. След като тя припадна, той я вдигна и внимателно я положи върху канапето. Все още не беше дошла в съзнание.

— Не е единствената, която шокирахте, Ваше Височество. Кажете ми, неразумно ли е от моя страна да имам доверие във вас? Покварихте ли племенницата ми?

Князът беше седнал на ръба на канапето, наблюдаваше Лайлак, а лицето му бе загрижено. Погледна над рамото си към лейди Агата, усмихна се леко и поклати глава отрицателно. Тя кимна одобрително. Преценката й за него като мъж на честта явно е била правилна.

— Аз не мисля така. Сега ми кажете, момчето ми, как разбрахте за рождения белег?

Лайлак простена, идвайки в съзнание. Реджар задържа кърпата на челото й.

Той хвърли на Агата двулична усмивка.

— Не бихте искали да разкрия всичките си тайни, нали, лейди Агата? Вярвам, че жена като вас се нуждае от загадки за разрешаване от време на време.

Агата изсумтя при глупавото изявление, но се подсмихваше, когато каза:

— По-добре напуснете преди тя да се събуди и да ви види тук. И най-добре оставете на мен да й влея малко разум. В края на краищата какво друго мога да направя? Била е компрометирана! — засмя се тя, докато изпращаше княз Азов до вратата.

Лейди Уъмпълс въздъхна облекчено. Лайлак ще се омъжи.

През годините момичето винаги бе държало на компанията й, но най-големият страх на Агата беше, че ако нещо се случеше с нея — тъй като това бе неизбежно, все пак бе възрастна жена — племенницата й нямаше да има никой, който да се грижи за нея. Щеше да бъде сама на този свят. В едно общество, което можеше да бъде особено жестоко към беззащитни жени, Агата искаше повече за обичната си племенница.

Сега страхът й се бе уталожил. С помощта на внушителния княз, скоро Лайлак щеше да създаде свое семейство. Ако Агата разбираше от характери, княз Азов щеше да се грижи добре за нея. Тя не пропусна нежното и загрижено изражение на откритото му лице, когато Лайлак припадна. Момчето беше влюбено.

Това беше много по-добро начало, отколкото имаха повечето бракове в обществото, разсъди тя прозаично, преди да осъзнае, че не бе имала намерение да остава сама. Племенницата й щеше да се омъжи.

 

 

Тя беше сгодена.

Лайлак не знаеше как този простак го бе постигнал, но беше истина.

И не можеше да направи почти нищо, защото леля й изглеждаше непреклонна. Не приемаше никакъв отказ. Лайлак бе говорила и крещяла, бе призовавала и умолявала. Но леля Уъмпълс, решително обяви, скръстила ръце на пълните си гърди, че е заложена честта на семейството. Въпросът беше приключен.

Е, той можеше да я подмами да се омъжи за него, но проклета да бъде ако му позволеше да получи някакво удовлетворение от това.

Тя нагласи кожените си ръкавици с кратко ядосано дръпване. Благодарение на случайността и на няколко монети, дадени на нощния пазач на „Кларандън“, тя успя да разбере местонахождението на княза през този следобед.

Беше й съобщено, че е бил видян да стои зад еркерните прозорци на Уайтс Клуб. Седмици по-късно, Бръмъл още беше възхитен от лудорията на княза в музея и затова го покани да се присъедини към него в любимото му занимание — да седи на показ пред погледа на обществото седнал зад еркерните прозорци на клуба. Беше ли чула младата дама за забавната шега на княза? — бе попитал добродушно пазача.

Стиснала зъби, Лайлак го увери, че знае.

 

 

Лайлак застана на пръсти и надникна през прозореца на известното заведение. Човек с неговите размери би трябвало да е лесен за откриване… Ето го! Точно между Бръмъл и Алвънли. Уайтс беше изцяло мъжко заведение, нямаше как да влезе и да го издърпа навън за перфектно оформеното му ухо. Лайлак знаеше, че ще трябва да почака той да погледне в нейната посока и след това да се опита да го подмами да излезе навън.

Имаше план. Беше дошла не само, за да му каже какво мисли за абсурдния брак, но също така имаше намерение да постави директно въпросите за брачното ложе. Или най-малкото, доколкото тя разбираше тези неща, тъй като беше живяла с неомъжена леля, която никога не бе обсъждала такива теми.

Докато Реджар отпиваше от чая си и се смееше на нещо, което Бръмъл бе казал, мислите му се отклониха към любовния белег, който беше открил тази сутрин, докато се къпеше. Беше горе вляво на гърдите му, едно малко тъмно петно, което Лайлак бе оставила с устните си.

Малък страстен подарък от мис Дивър.

Споменът го накара да се усмихне. Жените често му оставяха такива белези, но за него този беше специален. Той означаваше един чувствен преход.

Погледът му безцелно се зарея през прозореца. Изненада се да види обекта на размишленията си, да му се усмихва мило и да му прави знаци да излезе навън. Той се извини и незабавно отиде при нея.

Като кученце, помисли Лайлак.

Веднага след като Реджар стигна до вратата, тя започна подготвената си реч и цялата й привидна миловидност изчезна.

— Искам да поговоря с вас, Ваше Височество.

Внезапната смяна на поведението й не остана незабелязана. Той я погледна косо.

— Да, Лайлак?

— Както изглежда, съм принудена да се съглася с тази пародия на брак, но настоявам да е фиктивен — ето, това беше замисълът.

Реджар примигна бавно.

— Фиктивен брак? Кажи ми, моля те, какво означава това?

Лайлак се изчерви. Този мъж беше дразнещо тъп. Със сигурност човек с неговите наклонности би трябвало да има представа. Простак!

— Фиктивният брак изключва… интимности.

На Реджар му отне цяла минута, за да разбере напълно думите й — толкова странна изглеждаше представата за това. Когато най-сетна разбра, той отметна глава и се разсмя, с богат гърлен смях. Ухили се към нея дяволито.

— Приличам ли ти на човек, който ще изключи интимностите?

Не. Лайлак преглътна. Някак си подготвената й реч не вървеше по начина, по който си бе представяла. Проклет човек! Никога не правеше това, което се очакваше от него.

— Аз, аз настоявам…

Реджар скъси разстоянието помежду им.

Лайлак замръзна, когато ръката му се повдигна и небрежно отметна един изплъзнал се кичур коса от челото й. Сякаш вече я притежаваше и имаше пълно право да го направи! Пръстите му се плъзнаха лениво по кожата й — гладко огнено докосване.

Използвайки момента, той се наведе напред и леко потърка брадичка по бузата й с действие, което беше почти котешко.

Безмълвно я задържа в това положение.

Дълбокият копринен глас подразни гънките на ухото й:

— Няма да те оставя сама, знаеш го. Нито за минута.

Изминаха няколко секунди преди истинското значение на думите да пробие спокойствието на нежното му докосване. Когато Лайлак схвана какво всъщност казва той, отстъпи ужасено от него.

— Вие сте жалък! Никога няма да позволя…

Силните му ръце я уловиха. Той стисна раменете й и я придърпа решително към себе си.

— Нито за минута, Лайлак. Ще бъда с теб сутрин, обед и вечер. Всъщност, възнамерявам да те накарам да забравиш какво е усещането да не си преплела тяло с моето.

Тя пребледня.

— Пуснете ме!

Той я игнорира, притискайки чувствените си кадифени устни срещу горещото й чело.

— И още нещо, моя Лайлак, ти ще заобичаш всяка една минута. Ще копнееш за моето докосване, за моите целувки, за моя… — той направи пауза многозначително. — Е, мисля, че схвана идеята.

— Заблуждавате се! Вие сте арогантен, Ваше Височество, самонадеяността ви няма граници!

— Това не е самонадеяност. Моят вид не се нуждае от фалшиви обещания.

— Вашият вид? Кой — развратници, женкари и мошеници?

Той само се ухили, с усмивка, която изобщо не я раздразни.

— Ще разбереш.

 

 

Авиара

Яниф изкачваше скалистата пътека, която водеше неумолимо нагоре. За възрастен магьосник като него това беше трудно пътуване. Вятърът непрекъснато сграбчваше пурпурната му роба и я дърпаше насам-натам. През скалите и върховете на Небесните земи на Авиара звучеше тих печален погребален вопъл.

Някои пътувания не зависеха от избора ти, призна той философски, и не за първи път. Въпреки това… Пътят пред него правеше завой.

Там, на една издатина, кацнал на ръба на два свята — небе и земя — стоеше Трейд та’ал Яниф. Неговият син.

Уловен в профил, той изглеждаше като част от тази дива, бурна земя. Яниф можеше да види известна символика в начина, по който Трейд се взираше отвъд хоризонта, краката му висяха опасно от ръба на стръмната скала. Погледът му бе замислен, сякаш се бе вглъбил в себе си. Обикновено вързана стегнато назад, дългата му до кръста коса, сега летеше необуздано от мрачното стенание на вятъра.

Силните емоции, които той държеше под толкова здрав контрол бяха открили някакъв съюзник тук, в тези сурови диви върхове. Въпреки че Трейд не стоеше с лице към него, старият магьосник знаеше, че очите му са затворени.

Да, див и буен. Истинският Трейд се криеше от другите. Един човек с дълбоки страсти. Това говореше много на Яниф, който наблюдаваше безмълвно от известно разстояние. Този син позволяваше на вятъра да говори с душата му.

По авиарански закон, Яниф бе приел Трейд в рода си точно преди мъчителната смърт на родния му баща, Тийрдър, силен мистик, който се бе превърнал в ренегат. В своята лудост, Тийрдър се бе отрекъл от сина си.

Не само, че Трейд бе жертва на изкривените желания и омраза на баща си, но и безразсъдните действия на Тийрдър бяха предизвикали събития, които можеха да засегнат живота на цели поколения от неговия народ. Те бяха поставили началото на енергични времена.

Яниф спря да си почине. Облегна се тежко на жезъла си, а мислите му бяха по-мъчителни за него, отколкото трудното пътуване. Трейд все още не бе усетил приближаването му.

— Защо си дошъл тук, Яниф? — увереният глас на Трейд достигна до него от острия ръб.

Той вижда.

Яниф се съмняваше, но сега знаеше.

Мощта на Трейд е силна. Колко дълго смята да го крие от мен?

От Гилдията. Бащата на Трейд беше шесто ниво мистик. Нямаше много хора, достигащи това ниво.

Обаче Трейд вярваше, че силата на баща му го е докарала до лудост.

А силата често течеше в линията на поколението.

Така че Трейд вярваше, че ще полудее.

Това беше дар, който го измъчваше.

Ситуацията беше сложна като човека, Трейд отказваше наследството си, както и силата си. Той осъждаше Гилдията на Авиара за действията й срещу баща му, действия, които от своя страна несъзнателно бяха наказали и него.

Яниф не можеше напълно да го вини за отношението му. Въпреки, че нямаше да изкаже това на глас, старият мистик смяташе, че Трейд има основателна причина. Момчето беше изстрадало много в ръцете на жестокия си баща.

Последиците от прибързаните действия на Гилдията се бяха върнали като приливна вълна. Трейд отказваше да приеме молбите им да заеме полагащото му се място на Чарл.

Яниф въздъхна. В случай, че Гилдията разбереше степента на силата на Трейд, щяха да форсират въпроса. Сила като тази бе изключително рядка. Те никога нямаше да позволят такъв талант да остане неразвит. Това бе ситуация, която ако се оставеше без помощ, щеше да причини много мъка.

Трейд не бе човек, който можеше да бъде принуден за нещо. Щеше да е по-добре да направи свои собствени открития.

— Трябва ли да имам причина да посетя сина си? — Яниф скъси разстоянието помежду им.

Ъгълчетата на устните му се повдигнаха много леко. Познаваше го прекалено добре. Старият магьосник никога не правеше нещо без причина.

Той отвори очи и се вгледа в Яниф, изправен над него.

— Какво искаш от мен? — попита той, захвърляйки преструвките.

Яниф се засмя, сух, дрезгав звук.

— Мисля, че съм станал твърде прозрачен на моите години — той седна до него на каменната издатина. — Привлекателна гледка.

— Не си се изкачил до тук, за да ми говориш за пейзажа — ако не друго, Трейд беше директен. Безцеремонната прямота на човек, който е бил сам през по-голяма част от живота си. При сегашните обстоятелства това разтревожи Яниф.

— Не, не съм — отговори той откровено. Най-добре бе да подходи директно — Трябва да отидеш при Реджар.

Бледозелените очи на Трейд се преместиха към гледката пред тях.

— Защо? — попита спокойно.

Търпението винаги е било една от по-добрите черти на Трейд, помисли Яниф. Важно качество за мистик от високо ниво. Особено за мистик от високо ниво, който отказва да признае способностите си.

— Ти си Чи’ин тсе Лю на Реджар.

Трейд погледна въпросително Яниф.

— Намира се в опасност. Мекото му сърце ще го вкара в беда.

Умението на Трейд със светлинната сабя беше добре известно. Наричаха го майстор на острието. Но и някой друг можеше да претендира за същото.

— Няма ли кой друг да отиде?

— Трябва да си ти.

Трейд не хареса идеята да напусне планинското си убежище. Не беше сигурен, че е готов за това, бе се примирил с нищото. Когато за последен път бе погледнал Кру, в очите на по-възрастния мъж се таяха сенки. Той бе човекът, който по силата на закона щеше да бъде негов баща, ако Гилдията не се бе намесила. Решенията им, взети преди раждането на Трейд забраняваха на Кру да го признае като свой син.

Това беше болезнено за Трейд, защото той много обичаше Кру.

Така че заради него и само заради него, Трейд каза:

— Ще отида — за пръв път през живота си той щеше да облече мантията на семейната чест. По ирония на съдбата, непризнатият син щеше да защитава привилегирования. По навик Трейд погледна на това безпристрастно.

— Друго не съм и очаквал от теб. Защитавай го и го пази добре, Трейд. Не трябва да му се случи нищо. Ако стане нещо — твоят живот вместо неговия.

Трейд кимна рязко. След като Яниф искаше такова нещо, това бе достатъчно.

— Чух те, Яниф, въпреки че не знам дали ми допада това, което казваш. Аз няма да бъда причината за прекъсване на рода на Кру — но първо ще го обсъдя с Лорджин.

— Направи го. Резултатът ще бъде същият.

 

 

Трейд слезе от платформата в градината на дома на Лорджин.

Мястото беше изключително красиво. Спокойната среда го изпълни с необичаен мир. Заобикаляха го очарователни звуци — кристални камбанки, трили, пеещи от дърветата, малък водопад.

Той се приближи до отворената врата. Като че ли нямаше никой вътре. Имаше ли някой тук?

Тъй като никой не можеше да го види, Трейд затвори очи, концентрирайки вътрешното си зрение, докато не видя картина на Лорджин седнал на пейката. Беше зад главния ствол, няколко нива по-надолу близо до малкия басейн. Трейд тръгна натам.

Лорджин, концентриран върху работата, която вършеше, не чу приближаването му. Трейд никога не го беше виждал толкова погълнат.

— Какво е това, което правиш?

При звука на гласа му, Лорджин погледна нагоре с огромна усмивка на лицето.

— Трейд! Кога се върна от Небесните земи?

— Току-що пристигнах. И не започвай да ми изнасяш проповеди за това, че не съм те посетил.

Лорджин се ухили.

— Всъщност, радвам се, че се върна по своя воля. Сега няма да се налага да те довлека от там.

Трейд повдигна вежда, сякаш казваше като че ли можеш.

— Кълна се, Трейд, ти избираш най-мрачните райони, където да се скриеш — подразни го Лорджин. — Първо Зариан, сега Небесните земи… Може би следващия път ще се смилиш над мен и ще отидеш на по-приемливо място. Може би на някой остров на „Спокойната Лагуна“?

— Не е смешно — изсумтя.

— Хайде, Трейд, помисли малко и за мен — погледна го хитро той. — Човекът, когото винаги изпращат да те връща.

Трейд погледна нагоре към балдахина от листа над главата си, а зелените му очи блестяха от потиснат смях. Обикновено Реджар беше този, който имаше такова въздействие върху него. Когато Реджар настроеше съзнанието си за дяволии, малцина можеха да устоят на магнетизма му. Единият ъгъл на устата му се изви.

— Ще помисля върху това.

— Ах! Тогава може би ще спя спокойно тази вечер!

Този път Трейд се засмя.

— Какво правиш? — кимна към малкото парче дърво в ръката му. Изглеждаше така, сякаш той внимателно го обезобразяваше с острието на Кийракса си.

— Нарича се играчка. Адееан казва, че децата от нейния свят си играят с такива. Лорджин изряза едно издадено парче от горната част. — За бебето е.

Трейд се загледа в парчето дърво.

— И какво е?

Лорджин гордо вдигна фигурата.

— От всички хора ти би трябвало да знаеш, тъй като си живял на Зариан толкова дълго време. Това е прауту.

— Прауту? — той присви очи и опита да различи фигура в нарязаната бъркотия.

— Къде е главата му?

— Тук — посочи Лорджин към издатина от едната страна.

Трейд го изгледа скептично.

— Тогава къде са краката?

Лорджин посочи към шест безформени пръчици, стърчащи от другата страна.

— Прауту няма тънки и дълги крака като тези. Дай на мен! — Лорджин внимателно му подаде творението си. Трейд извади Кийракса на Яниф от колана си и започна умело да дялка дървото.

— Защо прауту?

— Да кажем просто, че има специално значение за Адееан и мен — Лорджин се усмихна леко при нежните спомени.

Трейд спря за малко, за да го погледне, след това възобнови дялкането.

— Къде е Адееан?

— Отиде със Сулейла до селото — той се облегна назад на дървото и сложи ръце зад главата си. — Очаквам да се върне за вечеря. Ще се присъединиш към нас.

Това беше поканата на Лорджин: една част молба, три части заповед. Трейд кимна.

Стояха мълчаливо известно време. Трейд работеше над парчето дърво, а Лорджин го наблюдаваше с крайчеца на окото си. Чакаше.

Накрая Трейд проговори:

— Яниф ме помоли да отида при брат ти.

— Тогава ще отидеш.

— Вместо теб. Разбирам, че не можеш да оставиш твоята зира сега, когато е толкова близо до своето време. Като твой приятел аз…

— Не — Лорджин го прекъсна незабавно, — вместо теб. Ти имаш отговорност към Реджар, както и аз към теб. Ти си негов брат по линия. Ако е необходимо, трябва да застанеш до него. Това е твое място, твоя чест. Ти си негов брат.

Трейд издиша шумно.

— Кру не ме е признал като такъв.

— Той не. Но аз да. Също както и Реджар. Ние знаем кой си. В умовете и сърцата ни, ние сме семейство.

Трейд се развълнува дълбоко от думите на Лорджин. Не можеше да проговори.

Лорджин се взираше в басейна.

— Кълна се, Трейд, молбата на Яниф ме обърква. Реджар е добре подготвен да се защитава. В някои отношения, с фамилиерските си способности, той има по-големи възможности от теб и мен. Заплахата за него може да бъде от вид, с който човек не може да се справи. Това ме притеснява.

— Ще взема под внимание думите ти, Лорджин. Винаги е имало истина в тях.

— Добре — също така казах, че ще заминеш.

И двамата знаеха, че Трейд не може да отхвърли свещеното доверие. Беше длъжен да отиде. И все пак Лорджин винаги бе имал умението да манипулира положението така както му харесваше.

Трейд придвижи пръсти по ръба на сабята си и каза меко:

— Кога ти хрумна, че можеш да ми нареждаш?

Въпреки заплашителния тон, улови проблясък на усмивка на лицето на Трейд.

Той повдигна вежда царствено.

— Откакто открих, че аз съм по-възрастният брат. Сега нека да видим какво си направил с единствената играчка на моето бебе.