Дара Джой
Реджар (15)

Четиринадесета глава

Авиара

— Лорджин! Лорджин, събуди се! — Дийна разтърси рамото на съпруга си. Обикновено спеше леко, но точно тази нощ, той като че ли бе потънал в мъртвешки сън. Може би, защото го държах буден цяла нощ, всяка нощ, призна неохотно тя.

Е, през тези последни месеци нямаше нищо приятно и защо трябваше да страда сама? Да започнем с това, че вината беше негова! Не й бе казал как в действителност действа Прехвърлянето…

Удари ръката му.

— Ммм… Не съм гладен — Лорджин се опита да се зарови под възглавницата си.

— Кого го е грижа дали си гладен? Лорджин та’ал Кру, събуди се веднага! — тя се нахвърли върху широкия му гръб.

— Буден съм — дойде примиреният му глас изпод възглавницата.

— Добре, защото искам да отидеш до селото и да доведеш лечителя.

Златисто русата му глава се подаде изпод завивката.

— Лечителят? Болна ли си?

Тя го натисна с възглавницата. Как може такъв брилянтен, величествен воин да е толкова тъп?

— Не, не съм болна! Време е.

Челото му се набръчка.

— Време за какво?

Време за какво!

— Време е за бебето! — тъпа болка скова долната част на гърба й. — Моля те, побързай, Лорджин.

Той мигновено се разбуди, всичките части на тялото му заработиха. Скочи рязко от леглото.

— Сигурна ли си?

— Разбира се, че съм — сега тръгвай!

— Чакай да видим — той прокара леко голямата си длан по издутината на корема й. Погледна я. — Права си, Адееан. Бебето е готово да излезе.

Тя знаеше това, но той от къде бе сигурен? Отдавайки го на още една от авиаранските странности — а те бяха много — тя му направи знак да тръгва. Той се ухили.

— Не се нуждаеш от лечител, Адееан.

— Луд ли си? И кой ще изроди бебето? Ти ли?

— Да.

Устата на Дийна зейна.

— Престани да се опитваш да ме разсмееш — това е сериозно, Лорджин.

— Много сериозно — съгласи се той.

По челото й изби пот. Когато той имаше такова изражение, обикновено говореше сериозно. О, не.

— Не ми причинявай това сега, Лорджин. Доведи лечителя.

Мъжът й седна на ръба на леглото и взе ръката й в своята.

— Не трябва да се тревожиш, зира. Това е стара традиция. Авиаранските бащи учат синовете си как да доведат децата си на този свят. Аз ще изродя бебето.

Дийна го гледаше изплашено.

— Не те ли прави щастлива това? — попита той мило.

Тя започна да крещи като полудяла:

— Искам лекар, чуваш ли! Искам болница! Искам хора, облечени със стерилни дрехи около мен, с маски! — особено остра болка я прониза ниско в корема. — Искам морфин!

Очите на Лорджин се разшириха. Той се дръпна от леглото — предпазливо.

— Но, зира…

По-късно Дийна щеше да се закълне, че главата й се е завъртяла на сто и осемдесет градуса точно като тази на детето в „Екзорсиста“. Положително дълбокият, нечовешки глас, който излезе от устата й, не беше нейният.

— ДОВЕДИ ЛЕЧИТЕЛЯ! — изкрещя дяволският глас.

Лорджин стоеше прикован в средата на спалнята и се взираше в изкривеното лице, което някога принадлежеше на обичната му съпруга. Той преглътна, в опит да разбере как да се справи с това побесняло същество. Не трябваше да прави нищо, което би могло да я провокира!

— Да нямаш някакви трудности, Лорджин та’ал Кру? — дочу се развеселен глас от вратата на спалнята.

Лорджин поздрави признателно посетителя.

— Яниф! Защо тя се държи по този начин? Това е един от обичаите ни, в който жените намират много радост. Сигурно не ме е разбрала?

Яниф се засмя.

— Не мисля, Лорджин. Тези неща са много по-различни в нейния свят — погледът му се отправи към ъгъла на спалнята, където в дървото вече израстваше малка свързана стая за бебето. Яниф знаеше, че с течение на времето ще бъдат добавени много стаи към тази къща и всички те ще бъдат изпълнени с щастие.

Силен вопъл дойде откъм леглото, последван от страшен вик.

Лорджин пребледня.

— Ще поговоря с нея. Може би ще улесня задачата ти.

— Благодаря, Яниф — Лорджин изтри влажните си длани в бедрата си. Беше толкова разтревожен и дори не осъзна, че стои в средата на стаята напълно гол.

Яниф намери това за изключително забавно. Лорджин беше техният най-добър воин. В миналото той беше разгромявал безброй врагове, да не говорим за опасните зверове от всякакъв вид. И все пак, сега стоеше тук като юноша в първата си битка. Вярно, той обичаше съпругата си.

— Може би искаш да си сложиш някакви тракас, докато говоря с нея. Сигурно тя ще се почувства по удобно, раждайки в ръцете на човек, който най-малкото има някакви тракас — очите на Яниф заблестяха.

Лорджин погледна надолу, изненадан да види, че е напълно гол. Втурна се към скрина, издърпа чифт кожени панталони и ги нахлузи.

Яниф се приближи към леглото.

— Адееан.

— Яниф! — тя сграбчи ръката на възрастния магьосник. — Помогни ми! Ти ми каза, че ще ме изпратиш обратно, когато поискам — е, искам да си отида сега! Можеш да ме оставиш на едно място, наречено Главна болница Масачузетс. Пред главния вход ще бъде чудесно!

Лорджин отиде до леглото. Беше чул думите й и пламна от гняв.

— Яниф, какво искаше да каже тя с това, че ще я изпратиш обратно, когато поиска? Мислиш ли, че ще позволя подобно нещо? Забранявам! — Яниф му направи знак зад гърба си да замълчи.

Поради състоянието на съпругата си, той се оттегли, но смяташе да изясни с Яниф абсурдната идея на жена си.

— Адееан — започна спокойно Яниф, — защо е цялото това вълнение? — той седна на ръба на леглото.

Дийна започна да плаче.

— Толкова се страхувам, Яниф. Наистина мисля, че ми трябва болница — с много квалифицирани хора и купища лекарства.

— Стига, стига — старецът потупа ръката й. — Мога да те уверя, че Лорджин ще се справи чудесно. Кру го е научил. Той знае какво да направи, за да ти помогне. Помисли колко прекрасно преживяване ще бъде за двама ви да споделите такова важно събитие заедно. Животът, който сте създали ще поеме първата си глътка въздух, заобиколен само от любовта на родителите си. Такъв е авиаранският начин.

— Но аз не съм авиаранка — долната й устна трепереше.

— Глупости. Ти стана такава в мига, в който прие верността на Лорджин — той се наведе и заговори тихо близо до ухото й. — Щях ли да те оставя, ако не беше в най-добри ръце?

Познавайки Яниф като себе си, тя потвърди думите му.

— Не, знам, че не би.

Той стисна ръката й.

— Виждаш ли? Всичко ще бъде наред. Давам ти думата си.

Дийна веднага се успокои. Щом Яниф казваше, значи щеше да стане така.

— Имаш ли доверие на Лорджин? — попита я той мъдро.

— Повече от всеки друг през живота ми — прошепна тя.

— Тогава трябва да го кажеш на себе си. Сега ще ви оставя двамата — той я целуна по челото, след това кимна на Лорджин, който стоеше до вратата. — Ела с мен, Лорджин. Вярвам, че твоята зира вече е подготвена за авиаранския начин.

Преди да слезе с възрастния мистик надолу по стълбите към жилищната част, Лорджин спря и се обърна към Дийна. Срещна широко отворените й очи, изглеждаше съвсем малко по-уплашена от него.

— Връщам се веднага, зира.

Дийна кимна нервно.

Когато слязоха долу, Лорджин най-сетне каза това, което мислеше.

— Каква е тази глупост да върнеш Адееан в нейния свят, когато пожелае?

Яниф се усмихна.

— Разбираш ли желанието й за това?

— Не това е въпросът и ти го знаеш. Не можеш да се бъркаш на една брачна двойка. Какво си мислеше, когато обеща подобно нещо?

— Илюзията й послужи добре. Докато тя вярва, че има възможността да се върне в своя свят, ще се чувства и по-спокойна по време на ставащото.

— Не ми харесва това.

— Хайде сега, Лорджин, със сигурност воин като теб може да прави съпругата си достатъчно щастлива, така че тя да не поиска да се върне в стария си дом — Яниф беше потаен, както обикновено.

Лорджин не се подведе.

— Аз щях да поискам и клетвата ти, Яниф — хитро каза той.

Възрастният магьосник го погледна.

— И каква клетва бих могъл да ти дам, така че да удържа и моята пред нея?

— Можеш да уважиш клетвата си към нея, но само с моето позволение.

Яниф се разсмя.

— Винаги си бил отличен ученик, Лорджин.

Той се усмихна.

— Значи си съгласен?

— Как бих могъл да не съм?

— Хубаво. Най-добре е да се връщам при Адееан.

— Тя ще се справи.

— Радвам се да чуя това, Яниф. Успокоява съзнанието ми.

Старият мистик кимна.

— Това няма да ти създаде никакви затруднения.

Лорджин примигна.

— Това? Какво искаш да кажеш?

Очите му блестяха от веселие. Удари Лорджин силно по главата.

— А какво искаш да кажеш ти като задаваш на своя учител въпроси, на които знаеш, че няма да отговори?

Яниф се засмя при вида на разочарованото му лице.

— Върни се при твоята зира. Ще ви посетя утре вечер, когато всички сте отпочинали. По това време, ще съществува нов живот, който да приветствам — най-доброто допълнение в рода Лодарес. Забележителен момент, наистина — Яниф сложи ръка на рамото на Лорджин.

Преди магьосникът да стигне до платформата, Лорджин вече бе до съпругата си.

През дългите часове, които последваха, Лорджин й показа истинските качества на авиаранския воин. Непрекъснато овладян, въпреки собственото си безпокойство, той бе нейната опора.

Хладнокръвното му присъствие беше балсам за опънатите й нерви. През всяка фаза на родилните болки, той я ръководеше с търпение и любов. А когато болката стана непоносима, взе ръцете й в своите, изпращайки й вълна след вълна от собствената си сила. Прехвърлянето на енергията му й действаше по някакъв ободряващ начин — отнемаше притеснението и подновяваше жизнеността й.

Беше дълго раждане и ги изтощи и двамата. След няколко часа, когато Лорджин се отдръпна за момент, за да почисти внимателно острието на Кийракса си, Дийна направи опит да се пошегува:

— Не искам да знам защо правиш това.

Той се усмихна леко.

— Добре, тогава няма да ти кажа.

Раждането започваше. Сякаш някакво огромно напрежение обхвана корема й.

— Лорджин! — извика тя.

Той бързо се върна при нея и й даде още от мощните си сили.

„Започва да изглежда доста изтощен“, осъзна Дийна. Тъмни кръгове обграждаха аметистовите му очи. Обикновено изпълненият с живот златист тен на кожата му, беше побледнял. „Той ще ми даде последната си капка от жизнената си сила, ако усети, че трябва да…“ В този миг Дийна почувства толкова много любов към него и си помисли, че ще се пръсне от нея.

— Стига, Лорджин, това е достатъчно — успя да изпъшка тя, притеснена за него.

— Сигурна ли си? — той се вгледа в нея нерешително.

— Да, да, сигурна съм — опита да задуши един стон, когато я обхвана ужасен напън.

Всички кристални камбанки отвън започнаха да звънят едновременно от внезапния вятър. „Каква хубава мелодия“, помисли тя между напъните.

— Бебето идва, Адееан — тяхното дете се приплъзна бавно в очакващите му ръце. Лорджин остана безмълвен няколко секунди. Когато вдигна поглед, имаше сълзи в очите му. — Дъщеря, Адееан. Имаме прекрасна дъщеря.

— Малко момиченце? — лицето на Дийна светна от радост.

Със силен глас, Лорджин изрецитира традиционните авиарански думи на раждането изпълнен с изумителната емоция, които изпитваше:

„Аз ти давам енергията си, съпруго моя,

А ти я върна към мен

Най-скъпоценния подарък за поколенията.“

След това той сряза пъпната връв с Кийракса, видял раждането на шестнадесет поколения от неговото семейство.

„Връвта е срязана.

И така започва отново.

Линията на Лодарес продължава.“

Той благоговейно й подаде тяхното дете.

Дийна погледна надолу към бебето в ръцете си.

— Виж какво сме създали, Лорджин — това е чудо.

Развълнуван, той я целуна леко по устните.

Дийна вкуси една от сълзите му с устни. Яниф беше прав. Това беше забележителен момент, някак беше щастлива да го сподели единствено с Лорджин. Авиаранският обичай беше хубав. Тук бащите сигурно учеха синовете си добре.

— Какво има? — Лорджин забеляза странния израз на лицето й.

— Мислех си за вашия обичай и внезапно осъзнах, че Тийрдър трябва да е обичал Трейд. И как да не е, след като е изпитал същото, като теб?

Лорджин погледна настрани.

— Тийрдър не можеше да го направи, Адееан. Разбираш ли, той знаеше, че тя ще умре с раждането на неговото дете. Това беше нещо ужасно, нещо нечувано, авиарански баща да не изроди собственото си дете. Кру беше този, който извади Трейд на бял свят.

— И е гледал как собствената му сестра умира?

— Да.

Дийна погледна надолу към скъпоценното си бебе. На главичката му имаше малки мъхчета червена коса. Аметистови очи се взираха в нея с обожание. Кой би могъл да не обича едно бебе? Спомняйки си за прелестния звън на камбанките в мига на раждането на дъщеря й, тя погали с любов нежната мека бузка.

— Мелъди — каза тя.

Въпреки, че беше традиция бащата да дава името на първородното дете, Лорджин прошепна на съпругата си, че това име е идеално за дете, заченато с толкова много любов.

 

 

Лондон

Лайлак отвори очи.

Още беше нощ, стаята тъмнееше, въпреки бледото сияние на луната, което се процеждаше през прозорците. Николай винаги оставяше завесите вдигнати, така стаята беше „отворена за нощта“, докато той спеше. Като че ли обичаше първите лъчи на зората да го будят — дори и да се изкушаваше да продължи да спи. Няколко пъти, я бе събудил с пламенните си ласки в ранните часове на зората.

Внезапно й хрумна, че Николай изглежда особено активен на разсъмване и привечер. Точно като котка…

Лайлак отхвърли ужасната мисъл веднага. Това беше част от него, която тя не можеше да понесе. Вече наполовина бе убедила себе си, че си е представила чудноватата трансформация на сутринта след сватбата. Магически трик.

Никога не бе вярвала, че такива неща са възможни — дори като дете. Това беше глупаво, нещо от вълшебните приказки. Може би това не беше възможно. Може би съпругът й беше много изкусен в хипнозата. Това й се стори единственото разумно обяснение за видяното.

Искаше обаче да разбере точно как бе в състояние да говори в ума й. Когато го попита за това предишната вечер, й бе казал, че това е нормална характерна черта сред народа му и че тя не трябва да се страхува.

Може би беше вярно. Може би някои хора от неговия народ имаха тази способност. Странни способности като тази не бяха непознати тук. Бе чувала истории за цигани, които притежават умението да предсказват бъдещето. Значи, може би членовете на някои племена в Русия биха могли да говорят в ума на хората, без да произнасят думите с уста.

Тогава защо брат му не притежаваше такава способност?

Е… Трейд бе казал, че са от различни бащи. Това можеше да го обясни. И все пак, в Николай имаше нещо напълно различно. Различаваше се дори от странния си брат, Трейд, който не й изглеждаше да се вписва особено в обществото.

Имаше нещо повече, освен чуждестранните различия… Може би нямаше логично обяснение за това.

В нея се надигна страх. Кой беше Николай? Какво беше той?

Лайлак не обърна внимание на пърхането в стомаха си. Беше си обещала да не мисли за това! И щеше да е така. Това нямаше място в живота им. Изобщо.

Изглежда с тях всичко бе наред. Явно отношенията им се развиваха гладко. Защо си търсеше белята? Докато тя никога не признаваше тези… негови странности, това не би трябвало да застава открито между тях. Все пак, като че ли Николай се справяше доста добре.

Всъщност, той я изненадваше много.

След първоначалния й страх от брачното ложе — а той се бе оказал много търпелив в това отношение — Николай се беше показал нежен и мил с нея. Дори онзи път в дрешника, когато гневът почти бе взел превес над страстта му, тя усети, че се сдържа заради нея.

Той често я дразнеше, и я галеше, и… Винаги изглеждаше загрижен за благополучието й. Лайлак не искаше да признае, но Николай, въпреки всички очаквания, се беше оказал много добър съпруг. При неочаквания обрат, мисълта почти я раздразни.

Ядосана от странната му победа, тя погледна надолу към източника на отвращението си и веднага забрави за недоволството си. Беше трудно да чувства гняв към човек, който изглежда толкова красив, когато спи.

Николай лежеше до нея, ръцете му бяха обвити около кръста й, краката му се преплитаха с нейните, а лицето му беше заровено в шията й. Спящ дълбоко, той изглеждаше невинен като ангел, гъстите му черни мигли хвърляха сянка върху златистата му кожа.

Лайлак поклати глава замислено. Този мъж спеше в най-странната поза, напълно увит около нея! Тя въздъхна. С едно малко движение, тя завъртя глава към прозореца, и лениво се запита дали трябва да стане. Не й се спеше особено.

Малко близване погали долната част на ухото й. Тя се усмихна. Е, да, на него му беше много удобно. Без да мисли, притисна устни към гладкото му чело.

Тих звук на задоволство се изтръгна от гърлото му. Николай я придърпа по-близо в съня си, притискайки бедрата си плътно между нейните. Продължаваше да спи, мъркайки леко срещу нея.

Лайлак продължи да го държи в ръцете си.

 

 

Нещо го притесняваше!

Какво точно, не можеше да каже.

Пристъпът на това странно, неспокойно чувство, се беше върнал. И го раздразни неимоверно. Голяма част от безпокойството му беше намаляла, когато се ожени за Лайлак и той помисли, че си е отишло след първата нощ с нея. Само, че то беше тук, отново.

Сега беше различно. Променено. Като че ли беше някак… изкушаващо.

Изкушаваше към какво?

Беше странно, докато се любеше със съпругата си, чувството се разсейваше — или сетивата му бяха твърде завладени, за да го забележат.

Сексът обаче не беше подходящо решение.

Колкото и да искаше да държи Лайлак заета с подобна дейност, не мислеше, че тя е готова физически за предизвикателството. И нямаше да е честно от негова страна да я изтощава, само заради своето притеснение. Ако щеше да изтощава съпругата си, искаше да бъде поради истинските причини! Освен това не можеше да мисли трезво, когато беше ангажиран чувствено.

Нещо израстваше в него.

Това, от което се нуждаеше, беше един хубав лов. Хищническото предизвикателство щеше да проясни главата му. Той потърси брат си Трейд, за да го попита дали иска да го придружи. Авиаранецът се съгласи веднага.

Заедно претърсиха внимателно четири игрални зали, преди да открият набелязаната жертва. Забелязаха лорд Роутуик на една отдалечена маса, очевидно мамеше другите играчи на карти.

— Там — Трейд посочи предизвикателството на фамилиера.

— Тази вечер ще го довърша.

Реджар седна на масата, за да играе на игра, позната като вист.

— Добър вечер, княз Азов — Роутуик злорадстваше високомерно. — Тъй като бяхте такъв късметлия онази вечер, ще ви върна услугата като ви предупредя. Може би искате да седнете някъде другаде?

Реджар прониза презрителния лорд с хладен поглед.

— И защо да го правя?

— Драги приятелю — той направи жест към купчината жетони пред себе си, — не мога да губя.

Устните на Реджар се извиха в лека усмивка.

— Ще видим, Рот Уик.

Ледените очи на Роутуик се присвиха.

Един глас прошепна доста високо зад Реджар:

— Господарю, защо не седнете някъде другаде?

Нито Трейд, нито Реджар бяха много изненадани да видят Джаки.

— Взех те да пазиш каретата, нали, Джаки? — попита Реджар сухо.

— Това и правя, княже — той се наведе и каза в ухото на Реджар: — Не е там въпросът, сър. Изберете друга маса, старият Джаки ще ви покаже коя. Той е зъл, да, вярвайте ми — и кимна по посока на Роутуик.

Реджар се усмихна бавно.

— Разчитам на това — картите бяха раздадени.

— Сър? — Джаки подръпна ръкава на Трейд.

— Да, Джаки?

— Предупреждавам ви. Той е истински дявол в картите. Брат ви се изправя пред чистото зло. И ако не… — Джаки потръпна.

Трейд застана нащрек.

— Какво става, ако човека загуби, Джаки?

— Той никога не плаща, това е всичко, което знам. След няколко дни, ще измами брат ви и ще го предизвика на дуел. Правил го е и преди. Негодникът е майстор на сабята. Мъртвите не събират дълговете си, ако следите мисълта ми.

— Чух те — Трейд наблюдаваше много внимателно играта над рамото на Реджар.

Фамилиерът мислеше трезво и притежаваше забележителна памет. Беше в състояние да взема безпристрастни решения бързо и логично.

Въпреки това, Роутуик също бе отличен играч. Той също притежаваше завидно умение в играта.

С напредването на нощта, победите и загубите се редуваха постоянно между двамата, а залозите започнаха да се покачват бързо. Не след дълго надхвърлиха двадесет хиляди лири на ръка. Вестта се разпространи бързо и останалите клиенти наобиколиха масата, за да наблюдават вълнуващата игра. Колкото нарастваха залозите, толкова и нарастваше враждебността им. Реджар остана хладнокръвен и сдържан. Роутуик обаче започна да се надсмива над по-младия мъж, в опит да отвлече вниманието му.

— Вашата съпруга е доста привлекателно малко същество, но трябва да призная, че никога не ме е интересувала много. Имам по-изискан вкус, така да се каже. Предпочитам диаманти.

Реджар вдигна очи от картите, улавяйки мъжа със стоманения си поглед.

— Ваш ред е — беше всичко, което каза.

Роутуик хвърли картите с привидно равнодушно движение.

— Разбира се сега, когато е опитомена, човек не може да направи друго, освен да се чуди каква ли езда може да получи от нея — някои от зрителите се захилиха при грубия намек.

Ръката на Трейд се спусна върху светлинната сабя на колана му. Но Джаки го изпревари стиснал своето. Един мускул трепна на челюстта на Реджар. Той не каза нищо, хвърляйки картите си на масата.

— Бавно или със замах?… Тридесет хиляди.

Зрителите ахнаха от огромния залог. Роутуик хвърли със замах. Реджар спокойно сложи залога си и също хвърли. Подозрително изражение украси лицето на лорд Роутуик. Не очакваше княза да отговори. Беше по-смел, отколкото бе здравословно за него. Колко далеч щеше да стигне младото острие? — чудеше се той.

— Да видим… — той потупа заострената си брадичка, сякаш го забавляваше някаква мисъл. — За следващия залог, може би ще разиграем Нейно Височество? — всички около масата се умълчаха.

Какво щеше да направи князът? Бе всеизвестно, че мъжете в разгара на хазартната треска правеха скандални залози. Дали щеше да приеме? Щеше ли да предложи услугите на дамата си?

Двуцветните очи на Реджар приковаха мъжа към стола с хищническа сила. Само изражението на княза накара някои от публиката да се сгърчат нервно. Той приличаше на диво животно, подготвящо се за скок. В контраст с това, когато заговори, равният му глас беше смразяващо тих.

— Ще изтръгна сърцето на всеки, който поиска такова нещо от съпругата ми.

Предвид свирепата му сила, никой не се съмняваше в думите му. Да се каже, че князът не приема добре идеята, беше меко казано. Изглеждаше готов да убива.

Устните на Трейд потрепнаха. Да изтръгне сърцето му? Фамилиерите можеха да бъдат толкова крайни. Последното, от което се нуждаеше, бе разгневен фамилиер, който брани честта на съпругата си. Щеше да отнеме дни, за да се изчисти бъркотията. Той се наведи и заговори тихо в ухото на брат си:

— Хайде, Реджар, едно рязване през гърлото със сабята е много по-лесно.

Тактиката на Трейд за намаляване на напрежението проработи. Усмихвайки се слабо, той погледна брат си през рамо.

Но не е толкова забавно.

Трейд кимна мъдро.

— Наистина.

Обръщайки лице към противника си от другата страна на масата, Реджар каза с отегчен вид:

— Какъв е вашият залог? Губите ми времето.

Лицето на лорд Роутуик пламна от гняв. Никой не му говореше по този начин. Никой. Този човек беше колкото добър, толкова й студен.

— Не искам да ви губя времето — петдесет хиляди лири.

През тълпата преминаха невярващи шепоти. Петдесет хиляди! Щеше ли да отговори князът? Можеше ли? Той не разполагаше с достатъчно чипове пред себе си, за да покрие залога.

Реджар вдигна ръка властно, давайки знак на собственика за хартия, перо и мастило. Очите на Трейд се разшириха.

Реджар не можеше да пише на този език — какво правеше?

Той взе перото, потопи го в мастилницата и написа нещо на листа. Хвърли късчето хартия на масата. Роутуик го вдигна.

— Какво, по дяволите, означава това? — той задържа хартията вдигната, обръщайки я към Реджар. Никой не можеше да разбере нищо от сложните завъртулки и символи.

С изключение на един човек. Като изненада всички, сдържаният брат на княза избухна в смях. Примигвайки невинно, Реджар заяви:

— Тук пише, че ако загубя, ще ви дължа петдесет хиляди лири.

Но не беше това. Авиаранските думи напълно ясно казваха на мъжа какво трябва да направи с животното прауту.

Роутуик се обърна към собственика.

— Това приемливо ли е?

Собственикът нямаше намерение да обижда княза. Особено толкова високопоставена особа като него и бързо даде одобрението си.

— Повече от приемливо — той кимна, усмихвайки се на княз Азов. — Това е на родния език на княза, руски, който имах възможността да изуча на младини.

Трейд погледна косо към мъжа.

— Вие разбирате? — Реджар направи жест със свободната си ръка. Беше един зариански жест на оскърбление, който беше в унисон с написаните мили думи. Зад него Трейд се изкикоти тихо. Роутуик потърка челюстта си. Ако загубеше, това щеше почти да го разори. Но той нямаше да изгуби. По един или друг начин. Щеше да го измами. И да погуби това парвеню, княза.

Роутуик хвърли последната си карта. Осмица каро.

Имаше само една карта каро, която можеше да надвие осмицата. Дали князът имаше десетка? Тълпата едновременно задържа дъха си.

Реджар направи пауза, вторачен в осмицата каро. Красивото му лице не изразяваше нищо. След това погледна нагоре към противника си. Бавно, той обърна картата си на масата.

— Коз — каза той вежливо.

Силен одобрителен вик проехтя през тълпата. Дори Трейд го плесна по гърба. Джаки обаче не беше много радостен.

Той промърмори тъжно под носа си:

— Не знам дали да се радвам или не, Ваше Височество.

Трейд го чу.

— Не се притеснявай, Джаки, ние с теб ще го следим отблизо.

Което беше добре дошло, защото Роутуик вече правеше планове за убийството му.

 

 

Въпреки победата си над Роутуик, Реджар се върна у дома късно вечерта все още притеснен.

Той стоеше пред прозореца и се взираше навън в безлунната нощ. Лайлак вече спеше. Не знаеше дали да изпитва гняв от това, че си е легнала безгрижно, без да знае местонахождението му, или да е доволен, че му има такова доверие. Една фамилиерска жена щеше да го удари по главата зопла, задето има дързостта да се прибере в този късен час.

Той разтърка тила си.

Една съпруга-фамилиерка щеше да бъде по-отворена да го приеме такъв, какъвто е. Коварните думи се увиха около ума му.

Кога Лайлак щеше да го приеме? Неприятният въпрос беше последван от друг. Как би могла да започне да го приема, като не искаше дори да чуе кой и какъв е? Той имаше живот извън Ре Ген Тска Анг Лия. Имаше дом и семейство…

Яниф щеше да каже, че е твърде снизходителен. Авиаранският начин щеше да бъде просто да я завладее.

Предположи, че фамилиерският начин е почти същият, но направен по-изискано. Неговият роднина фамилиер, Джайън, щеше да му каже: „Първо примамваш, после нападаш.“

Реджар смяташе, че нито един от тези подходи не е напълно подходящ в този случай.

От деня, в който бе изхвърлен от Тунелите, този брак танцуваше на собствената си мелодия. Беше уникално. За него нямаше насоки, които да следва. Никакви бащински инструкции. Никакви баналности на Чарл. Никакви познания на фамилиерите.

Простата истина беше, че той е женен за жена, която идваше от една примитивна култура. Култура, която никога не бе чувала за живот на другите планети, Тунели за пътуване или фамилиери. Най-малкото, не неговият вид фамилиери.

Той се приближи до леглото.

Застана там, и се загледа в спящата си съпруга. Тя лежеше по гръб, едната й ръка беше отметната невинно над главата, пръстите й бяха свити. Защитена не повече от едно беззащитно бебе.

Усмихна се нежно. Беше толкова неподготвена за него.

Свали дрехите си и се качи на леглото при нея. Тя веднага се намести в топлината на ръцете му.

Той я прегърна, придвижвайки устни покрай линията на косата й до върха на ухото. Тя промърмори нещо неразбираемо в съня си и се сгуши до гърдите му.

Дилемата, която му тежеше най-много, излезе на преден план.

Кога щеше да отвори сърцето си за него?