Дара Джой
Реджар (5)

Четвърта глава

Планетата Авиара, Звездна система Тау Хидра, 5187 м. г.

Яниф, старият магьосник от Авиара, бавно слезе от платформата върху един клон на огромното дърво, което неговият ученик Лорджин та’ал Кру наричаше свой дом. Дълбоко в Извисяващите се гори, дърветата бяха невероятно широки и високи, а плоските им пресичащи се клони, оформяха цели нива.

Кристални камбанки звъняха от лекия вятър.

В далечината, извън полезрението си, той чу два различни гласа — единият дълбок и убедителен, другият невярващ — последва доволен смях. Лорджин и неговата съпруга, Адееан. Яниф се усмихна и повдигна ръка към рамото си, за да погали перата на крилатия си спътник.

— Свършихме добра работа с тези, нали, Боджо?

Немият му придружител разроши перата си в отговор.

— Сега навлизаме в много деликатен период, приятелю. Време на велики открития, време на пълно щастие и дълбока скръб — Яниф се взря с невиждащ поглед. — Време на пробуждане.

Старият мистик слезе две нива надолу, следвайки извитата пътека, и премина край високите цветя.

Гледката пред него го накара да се засмее.

Лорджин и бременната му съпруга лежаха заедно на хамака. Лорджин точно се беше навел и шепнеше нещо в ухото й, докато ръката му се плъзгаше любящо по издутия й корем. Адееан го сръга с лакът.

— Не видя ли това, Яниф? — Лорджин се засмя към възрастния мъж. — Може би е време да я отведем в друга вселена? — пошегува се той. — Със сигурност това ще подобри състоянието й.

— Нямаше да бъда в това „състояние“ ако, по начало, не ме беше отвлякъл от Конвенцията по научна фантастика — поклати глава разгневено Адееан, по рождение Дийна Джоунс, от Бостън, Масачузетс.

През по-голямата част от времето, тя успяваше да се справя с твърдоглавия си воин. Усмихна се дяволито при мисълта.

— Не ми харесва изражението ти — Лорджин поклати пръст към нея, но после развали ефекта, като й се усмихна.

— Може би ще получиш това, което искаш, Лорджин — думите на магьосника го прекъснаха хладно. Златната глава на Лорджин се обърна към възрастния му учител, усмивката на лицето му незабавно се замени от напрегнато очакване.

— Откри ли го, Яниф?

Яниф наведе глава.

— Да.

Лорджин скочи от хамака.

— Къде? Къде е брат ми?

— Реджар? — Дийна се опита да слезе от хамака, но неуспешно. Тромавото й тяло направи това невъзможно. — Добре ли е той?

През всичките тези месеци бяха много разтревожени за състоянието на полубрата на Лорджин. Да получат най-накрая някакви новини за него беше като шок.

Дийна отново стигна до ръба на хамака, само за да залитне обратно към центъра му.

— Невредим ли е? Как е пътувал? Дали е… — разтревожените въпроси на Лорджин бяха прекъснати от сумтящ звук, идващ от хамака.

— За Бога, Лорджин, извади ме оттук.

Лорджин бързо отиде да помогне на съпругата си. Яниф прикри усмивката си с ръка.

— Не ни дръж в напрежение, Яниф — тя застана права и подръпна туниката си надолу по заоблената си талия. — Кажи ни.

— Реджар се намира в изключително затруднено положение. Той, в действителност, е в твоя свят, Адееан.

Дийна ахна.

— В моя свят? Искаш да кажеш, че е на… — тя хвърли бърз поглед към съпруга си, след това обратно към Яниф. Тя все още не беше посветила Лорджин в малката си шега, когато го срещна за първи път и той поиска да узнае на коя планета се намира. Разбира се, по това време тя мислеше, че той се шегува.

— … на Дисни Уърлд? — тя погледна изразително към възрастния магьосник, като му направи мълчалив знак. Много й допадаше идеята, че е успяла да се пошегува така с Лорджин и не възнамеряваше в скоро време, да признае, пред самонадеяния си съпруг, че го е излъгала.

В очите на Яниф блесна веселие.

— Както казах, в твоя свят, Адееан. Но не в твоето време.

— Какво искаш да кажеш с това не в нейното време? — Лорджин изглеждаше объркан и леко разтревожен.

— Той пребивава в рамките на вашето минало, Адееан. На едно място, наречено Англия. Според справката, е попаднал в 1811 година.

— Регентска Англия? Уау, фантастично! — тя притисна ръце към гърдите си с нарастващо вълнение. — Регентска Англия! Винаги съм искала да… Никога не съм и мечтала, че ще мога да видя…

Съпругът й се намръщи към нея.

— Ти няма да отидеш! Твърде опасно е за бебето! Няма да ти позволя!

Дийна изсумтя към нелепото му изявление. Номер хиляда петдесет и две.

— Само опитай да ме спреш!

Лорджин вдигна ръце във въздуха.

— Тя никога не ме слуша, Яниф! — той се обърна отново към неконтролируемата си съпруга. — Няма да отидеш, Адееан! И това е окончателно!

Дийна махна непокорно с ръка.

— Пфу!

Лорджин тръгна демонстративно към вътрешността на ствола на дървото, което им служеше като дом.

— Не! — подхвърли той през рамо.

Яниф се приведе напред и заговори тихо:

— Ако искаш да попаднеш мигновено на това място, дете, ти можеш да виждаш, но да не бъдеш видяна — той й намигна.

Дийна му намигна в отговор. Нямаше начин да позволи съпругът й да отиде в Регентска Англия без нея. Няма начин.

— Яниф — Лорджин подаде глава през прозореца. — Не мислиш ли, че е странно от всички светове, Реджар да попадне точно в света на Адееан? Но този път в миналото.

Яниф потвърди с леко кимване. Нищо не убягваше от острия поглед на Лорджин та’ал Кру, помисли той. Любимецът му сред всичките му ученици. За съжаление не беше единственият. Не, не бе единственият, но почти. Скоро, осъзна Яниф. Скоро…

— Да — каза Яниф.

— Странно… — Лорджин облече черната си пелерина, намествайки я върху широките си рамене. Златните символи върху нея го определяха като Рицар на Чарл и носител на четвъртата сила. — След като линията на връзката беше създадена с моето свързване през Тунела, времевата равнина би трябвало да остане същата. Не е ли така, Яниф?

— През годините се научих никога да не подценявам проницателността ти, Лорджин. Още веднъж не ме разочарова. Това, което каза, е вярно. Има няколко неща, които трябва да кажеш на Реджар. Ще ти обясня в залата с Тунелите, преди да тръгнеш.

— Имате ли нещо против да ми кажете за какво си говорите вие двамата? — Дийна чакаше търпеливо с ръце на кръста.

Лорджин погледна Яниф кратко, преди да отговори на съпругата си. Подбираше грижливо думите си.

— Щом веднъж връзката бъде създадена…

— Имаш предвид, както когато дойде в моя свят през този Тунел?

— Правилно, темпоралната равнина също беше установена. Всички останали връзки ще продължат от тази точка напред.

— Значи времето ще се движи в реална посока? — Дийна не беше уверена, че е разбрала.

— Да. Въпреки че Матрицата е в състояние да промени времето, подобен Тунел може да е отворен само при определени обстоятелства. Това е, за да се гарантира целостта на времевия континуум.

— Разбирам какво казваш — значи парадоксите не са създадени, така ли?

— Точно така. Всички ние тук, в тази вселена, сме свързани със същата равнина на контемпорално, т.е. едновременно съществуване, установено при първия контакт или връзката е била направена с тази конкретна планета.

— Значи всички ние се движим напред, така да се каже, заедно във времето?

— Да — кимна Лорджин. — Въпреки че времето може постепенно да продължи през първоначалния контакт.

— Но ти каза, че Матрицата може да промени времето. Има ли проблем с това, че Реджар се намира в Регентска Англия?

Лорджин изчака малко преди да отговори:

— Подобни скокове във времето са забранени от Гилдията поради причините, които споменах. Във всеки случай, при нормални обстоятелства, само мистик от най-високо ниво може да отвори такъв Тунел.

— Но аз мислех, че Реджар няма такива способности.

— Няма. Когато той пусна Шимале, по някакъв начин се е отворил нов Тунел. Кълна се, че и аз самият не разбирам напълно.

— Матрицата тъче платното, ръководена от ръката на съдбата — каза мистериозно Яниф.

Дийна и Лорджин погледнаха към стария мистик. Нейното лице изразяваше объркване, а това на Лорджин подозрително разбиране.

Младият мъж погледна магьосника косо. Яниф пак говореше с недомлъвки…

Той сви рамене. Може би не беше важно. Във всеки случай имаше нещо друго на ум сега.

— Преди да тръгна от Авиара, ще отида при родителите си, за да ги уведомя за ситуацията с Реджар. После ще отида до тази — той хвърли поглед към Дийна — Ре Гент Ска Анг Лия и ще доведа брат си обратно.

Яниф, чиито очи бяха по-тъмни и от най-тъмната нощ, се взря напрегнато в Лорджин. Най-накрая каза:

— Ще отидеш при брат си.

Лорджин спря.

Отново недомлъвките на Яниф…

Той се поколеба за част от секундата, преди да се обърне към съпругата си и бързо да я прегърне.

— Скоро ще се върна при теб, зира — устата му се впи в нейната в страстна целувка.

Лорджин тръгна, а пелерината му се развя след него.

 

 

Лондон

— Той е най-непоносимият, надменен, арогантен мръсник, който съм имала нещастието да срещна!

Лайлак вдигна ръце във въздуха, за да подчертае думите си, докато крачеше из спалнята си. Точно пред нея беше котаракът, който стоеше върху килима.

Очите му се стесняваха все повече и повече с всяка крачка, която тя правеше и с всеки епитет, произнесен от нейните толкова сочни устни. Всъщност, човек можеше да каже, че котешките очи бяха почти напълно затворени — с изключение на странните гневни искри, които блестяха през цепките.

— Какъв простак! Представи си… каза ми — Лайлак повиши гласа си с няколко октави, в опит да имитира ниския мелодичен тон на Реджар, — традициите на вашето общество са безкрайно досадни, сук-сук. Ще дойда при теб тази нощ — тя размаха свития си юмрук към стола. — Ха! Искам да видя как опитва!

С уши, присвити назад към главата си, котаракът плесна с опашка по килима. Няколко пъти. Туп… туп… туп…

— Стига, госпожице, той не може да бъде толкова лош. Носи се слух, според който е доста смел човек — винаги решителната Ейми, както обикновено, се опита да обуздае характера на Лайлак.

Лайлак спря да крачи и се обърна.

— Той? Смел? — Тя замълча, сякаш обмисляше възможността.

Реджар обърна ушите си напред, за да чуе отговора й. Не че имаше намерение да й прости! Нямаше никаква представа какво значи „простак“, но не харесваше начина, по който звучеше. Не беше… приятно. Освен това никой никога не беше дръзнал да го обиди така преди! Каквото и да значеше това.

— Той е твърде самоуверен!

Очите на котарака се разшириха. Дали това означаваше това, което той си мисли? Може би би могъл да й прости в края на краищата…

— Казвам ти, Ейми, той е глупак!

Глупак?

— Не знам, госпожице, не съм чувала никой да нарича княза така.

Туп!

— Всъщност — продължи Ейми, — точно обратното. Вижте, Бо Бръмъл казва, че той е с извънредно бърз ум и…

— Глупости! Единственото нещо, в което този човек е бърз е…

— Госпожице Дивър! — ахна Ейми.

Смъмрена, Лайлак смекчи малко тона.

— Много добре. Просто не споменавай този досаден простак пред мен отново!

Простак! Тя се осмеляваше да го обиди още веднъж! Туп. Туп. Туп.

— Не аз заговорих първа за него, госпожице — отбеляза хитро Ейми, наблюдавайки младата жена. — Струва ми се, че вие сама повдигнахте въпроса, нали? — подразни я прислужницата.

Лайлак се изчерви.

— Е… ако е така, то… то съм го сторила, за да… в бъдеще не ми говори за него.

— Да, госпожице — Ейми се усмихна заговорнически към котарака.

За съжаление Реджар бе твърде зает със собствените си мисли, за да долови скритата шега на прислужницата. Къде беше сгрешил? Според неговия начин на мислене, той ни най-малко не се бе държал грубо с нея. Напротив, беше я приближил по откровен начин и веднага беше заявил намеренията си. За какво му се сърдеше? Фамилиерите винаги постъпваха директно в отношенията си с жените.

Е… може би не винаги, но в повечето случаи.

— Добре. Радвам се, че се разбрахме.

— Лека нощ, госпожице — Ейми взе един от свещниците и излезе от стаята.

— Ако някога отново видя този досаден княз, ще бъде твърде скоро за мен — мърмореше Лайлак, докато минаваше покрай котарака на път към леглото. — За какъв се мисли той?

Ще ти покажа кой съм.

Обиден, Реджар отметна глава назад в царствен котешки маниер. Фамилиерите бяха изключително горди същества.

Повярвай ми, ще разбереш, сук-сук.

 

 

— Вие!

— Да, това съм аз. Твоят простак!

Реджар се беше разположил върху Лайлак, притискайки ръцете й към матрака със своите. Беше махнал одеялото, което я покриваше точно преди да я събуди.

За разлика от наранената му гордост — чувство, което не можеше да премахне.

— Пуснете ме! И се махнете от съня ми веднага! От всички хора — да сънувам вас! — ужасният руски княз беше тук, в съня й. Господи! — Махнете се! Махнете се, проклет мръсник!

Хаотичните й движения накараха нощницата й да се повдигне нагоре по краката й. Тогава разбра, че князът в съня й беше гол. Мускулестите му крака се плъзнаха настойчиво срещу нейните, а от гладката му кожа се излъчваше невероятна топлина.

Тя незабавно спря да се движи, дишайки учестено към лицето му — дивно красивото му лице, което беше много близо до нейното.

— Вие… вие нямате никакви дрехи върху себе си, Ваше Височество! — каза тя доста неуверено.

Лявото ъгълче на устата на Реджар се изви.

— Какво очакваш от… как ме нарече, глупак? — той се усмихна към нея. Усмивката му не беше весела. Всъщност беше по-скоро… груба.

Очите на Лайлак се ококориха. Човек не можеше да игнорира такава усмивка. Особено, ако се гордееш с това, че си умна жена.

Тя преглътна конвулсивно.

— Искам да се събудя.

— Не мисля така, сук-сук — той бавно наведе глава.

Все така леко, най-чувствените мъжки устни уловиха малката мека част на ухото й. След това я захапа рязко със зъби.

— Ох. Престанете! — Лайлак се опита да сграбчи кичур от дългата му коса, но не успя, защото той не бе освободил китките й от силната си хватка.

— Какво си мислите… — дъхът й секна, когато същите тези бели зъби, които само преди миг я хапеха, сега гризяха леко ръба на ухото й. Ловкият му език се завъртя, дразнейки входа на ушния канал и през тялото й пробягаха тръпки.

— О, Господи! Аз…

Кадифените устни се плъзнаха по крайчеца на челюстта й, спирайки за миг само за да проследят войнствено издадената й брадичка, преди да се спуснат към гърлото й. Тя осъзна, че преглъща под напора на тези омагьосващи устни.

— Аз не… — започна тя, но спря, когато княз Азов достигна ключицата й и леко засмука. Лайлак нямаше откъде да знае за умението, което демонстрираше Реджар. Фамилиерите знаеха точно колко силно да подръпнат, без да оставят следи върху деликатната кожа.

Въпреки волята си, тя потрепери.

Реджар отговори с палаво, подобно на котешко близване с език. Лайлак отново потръпна.

— Не ви харесвам, княз Николай.

— Но аз харесвам теб, Лайлак — ниският му мек глас вибрираше съблазнително срещу вдлъбнатината в основата на гърлото й, преди устата му да покрие собственически уязвимото място. Тя имаше вкус на топъл сладък мед.

Неразбираем звук излезе от устата й, който прозвуча като: Нннн…

Реджар знаеше точно какво означава.

Той освободи едната й ръка, за да развърже панделката на деколтето на нощницата й.

Лайлак беше толкова развълнувана от пламенните му действия, че още не осъзнаваше, че я е пуснал. Силните пръсти на другата му ръка — тази, с която още я държеше, се преплетоха в нейните. Той развърза ловко едната панделка.

После още една.

И още една.

Като в транс, Лайлак срещна горещия му поглед с укор.

— Не трябва, Ваше Височество.

— Знам.

Развълнуваните им погледи останаха сключени за един безкраен миг. Най-накрая той разчупи тишината с отговор, който беше много фамилиерски.

— Но… ще го направя.

Без да откъсва очи от нейните, той разтвори нощницата и ръба на ръката му се отърка леко в сатенената кожа. Бавно, погледът му се откъсна от нейния, плъзна се надолу по лицето, по гърлото.

По голите й гърди.

Той застина, вперил мълчалив и откровено мъжки поглед в тях.

Лайлак усети, че се изчервява дори в съня си.

Тогава той повдигна очи към нейните. Когато заговори, ниският му глас беше пресипнал и дрезгав:

— Толкова си красива, сук-сук.

Лунната светлина танцуваше върху него, обгръщайки го със сребърното си сияние. Лайлак можеше да види съвсем ясно двуцветните му очи в съня си. Ирисите му бяха леко разширени, клепачите натежали. От него се излъчваше гореща сексуалност, която я покри като воал.

Замаяна, тя повдигна устни за целувката на чуждоземния княз.

Сякаш времето спря за миг, когато Николай от сънищата й наведе глава над нейните…

Устните му така й не я докоснаха.

Странно, в момента, в който те щяха да се съединят с нейните, той се поколеба и издиша като че ли с чувство на безсилие. Лайлак го погледна объркано. Не искаше ли да я целуне?

Реджар всъщност беше възпрепятстван. На всички нива. Как би могъл да я целуне, без да нахлуе в сладката й уста? Невъзможно. Неговата жизнена сила не можеше да влезе в нея по никакъв начин, без да наруши транса. Той помисли за момент… Имаше начини да я възпламени без заплаха за ненавременно разкриване. Трябваше само да бъде по-изобретателен. Той се усмихна иронично на предизвикателството. Специално в тази сфера, той беше син на Кру. Всички предизвикателства трябва да бъдат посрещнати. Така го бе научил баща му.

Непоколебим, той премести устните си в средата на гръдния й кош и езикът му се плъзна в топлата долчинка между гърдите й. Облизва я дълго и бавно.

От разтворените й устни се изтръгна звук на удоволствие.

— Нещо ми изглежда познато… — думите на Лайлак бяха като задъхан шепот във въздуха.

Реджар се изсмя гърлено при неволната игра на думи.

— Всичко това ти е познато, Лайлак.

— Мисля, че съм сънувала това и преди… — мърмореше тя разсеяно. — Само че тогава беше друг мъж, по-внимателен…

Реджар спря. Изобщо не хареса думите й, нито посоката на мислите й. Той искаше вниманието й — върху себе си.

— Не. Беше същият мъж. Искам да кажа, че аз съм същият мъж.

Лайлак примигна, отхвърляйки съблазнителния воал, с който я бе обгърнал.

— Не, не си ти — упорито настоя тя. — Другият мъж беше някак различен, не бяхте вие, Ваше Просташко Величество.

Челото на Реджар се смръщи. Непознатото нещо го подлудяваше! Нищо ли не беше обикновено в този странен свят?

— Казвам ти, че бях аз.

— Абсурд! Как е възможно? Дори не ви познавах тогава, така че няма начин да съм ви сънувала — безцеремонно го отхвърли. — Моля ви, тръгвайте си. И кажете на другия мъж, че може да ме посети ако желае.

Лайлак го погледна срамежливо.

— Признавам, че той умее да прави най-интригуващите неща с езика си.

Раздразнението на Реджар веднага се превърна във веселие. Устните му се присвиха, когато погледна към нея под тялото си. Беше забавно, наистина.

— Така ли? — провлече той.

— Да — тя кимна утвърдително.

В подвеждаща поза, той опря брадичката си в горната част на гърдите й.

— Може би ще успя да те накарам да го забравиш? — една трапчинка изкриви бузата му, когато погледна невинно нагоре през воала на гъстите си черни мигли.

Лайлак се прозина, твърде уморена, за да спори с този сън.

— Би могъл да опиташ, предполагам.

Реджар се усмихна. Не трябваше.

Той знаеше, че ще го направи.

Вниманието му се насочи към красивите бели гърди, които му служеха за възглавница много добре. Как би могъл да не го направи?

Той потърка долната част на брадичката си с леко движение напред-назад. Сладките бледо розови връхчета под него бързо потъмняха и щръкнаха право към устата му. Като че ли го подканяха.

Трябваше.

Той премести леко наляво устните си, които бяха зашеметявали редица жени преди нея и умело улови съблазнително предложеното връхче, като го подръпна нежно.

— Ох! — простена Лайлак от неочакваното действие и от новото усещане. Какво, за Бога, правеше князът? Това не беше прилично! Изобщо не беше нещо, за което една млада дама трябваше да мисли, дори и в съня си. Това не беше…

Опитният му език се заигра със зърното.

Лайлак не можеше да диша.

Реджар засили движението, засмука го, оставяйки езика си да се върти около него, използвайки леко зъбите си. Тя беше сладка, скоро нямаше да забрави вкуса й.

Никога, осъзна той в момент на прозрение.

Малкият приглушен звук на желание, излязъл от гърлото й, го подлуди. Страстният отклик почти го докара над ръба на контрола. Трябваше ли да продължи? Лайлак простена отново.

Само още малко…

Щеше да спре сега.

Скоро.

Опитните му ръце — ръце, които еднакво добре бяха тренирани за воин и за любовник — се протегнаха около нея под нощницата, притискайки се силно към голата кожа на гърба й. Обичаше да я усеща в прегръдките си.

Неочаквано, той се дръпна назад и я изправи, да седне пред него. Главата на Лайлак падна назад, ръцете й се движеха безпомощно от двете страни на тялото й, докато странният, ужасяващ, интересен сън продължаваше и мъжът — който поради някаква причина изглеждаше като княз Николай, — предизвикваше в нея едно напълно неприлично желание.

Тя никога не беше мислила, че ще си представя такова нещо, но усещането беше толкова прекрасно.

— Великолепен сън! — каза тя задъхано.

Думите й достигнаха до съзнанието му. Сън! Тя вярваше, че това е сън. Реджар спря.

Примигна няколко пъти.

После си пое дълбоко дъх.

Не беше отделил устата си от нея, но се опита да говори на себе си. Храбро, той изрецитира цялата авиаранска азбука — всичките триста тридесет и три букви.

Повика образа на баща си, този от детските му години, който го гледаше с неодобрение.

Представи си образите на всички от Гилдията, техните възмутени, добродетелни изражения бяха повече от достатъчни да охладят страстта на всеки човек.

И нищо от това не проработи.

Представата за шока и болката от откритието, които щяха да се появят в тези прекрасни зелени очи, ако продължеше, най-накрая го направи. Той беше на път да я освободи, когато почувства малката колеблива ръка на главата си. Очите му се разшириха от ужас.

Не! Не косата! Дано не погали косата ми!

Беше твърде късно. Пъргавите малки пръсти се заплетоха в дългите му кичури, и преминаха през буйната копринена коса. Той затвори очи от пронизваща агония. От пронизващ екстаз.

Това беше единственото нещо, което напълно го обезсилваше. Усещането за жена, плъзгаща ръце през косата му. Пръстите на Лайлак преминаваха меко и нежно, подръпвайки кичурите точно по правилния начин.

Начинът, по който той обожаваше.

Затворил очи от пълното блаженство, Реджар изръмжа дълбоко и гърлено.

Беше погубен.

А когато същите тези удивителни ръце започнаха да масажират скалпа му с умение, с което определено човек трябва да бъде роден…

Той падна върху нея.

 

 

Реджар пресуши чашата си и я сложи на масата с трясък. Погледна към „картите“ в ръката си със зачервени очи, без наистина да обръща внимание на играта със залагания, в която участваше в момента. Защо да го прави? Той винаги печелеше тези прости забавления, с които мъжете от този свят изглежда се развличаха.

Подпря брадичка на дланта на ръката си и въздъхна. Беше късно. Почти се зазоряваше. Чувстваше се уморен и все пак знаеше, че няма да може да заспи.

Особено до нея.

Не! Нямаше да мисли за това. Абсолютно не.

Вината не беше изцяло негова!

Изтощен, той затвори очи, признавайки истината пред себе си. Да, вината беше изцяло негова.

Защо се държеше по този начин? Беше напълно непривично за него.

Той не си спомняше какво точно се бе случило, след като червената мъгла на страстта го заля, но следващото, което знаеше, бе, че се бяха търкулнали заедно през леглото, ръцете му я прегръщаха през кръста, а лицето му бе заровено в шията й. Уханието й го обгръщаше.

Той бързо я беше завъртял върху себе си, дланите му я галеха диво, докосваха я навсякъде — по гърба, краката, уловиха заоблените й…

По ирония на съдбата, точно Фани Бърни беше тази, която пробуди някакъв здрав разум у него.

В лудото му търсене на удоволствие, лакътя му се бе ударил в малката масичка до леглото, книгата на Лайлак, която бе сложена там, падна на пода с трясък. Силният тъп звук прекъсна хипнозата й и тя незабавно се вцепени.

Той разполагаше само с миг, преди объркването й да се фокусира в пълно съзнание. Бързо я изхвърли от ръцете си и се трансформира още докато скачаше от леглото.

Беше близо. Много, много близо.

Тя не го видя, но поради резкия начин, по който беше откъсната от хипнозата, той беше сигурен, че тя щеше да помни доста от този „сън“.

Той нямаше да рискува отново. Не би посмял.

Не, сега трябваше да промени стратегията си.

Наистина този лов се беше превърнал в предизвикателство. Само ако не беше толкова неспокоен, той можеше да му се наслади повече! Единственото време, когато като че ли постигаше известно спокойствие беше когато лежеше до нея. Имаше нещо в присъствието й, което го успокояваше, макар и да го възпламеняваше.

Наистина беше много странно.

Разсеяният му поглед обходи задимената, смътно осветена стая на долнопробния игрален дом на едно място, наречено „Ковънт гардън“. Какво правеше тук? Трябваше да се весели…

Да, това е! Това беше глупост. Защо трябваше да се измъчва по този начин? Нямаше никакъв смисъл. Никой не го искаше от него.

Щеше да си намери жена. Някаква жена. И то тази вечер. Щеше да спи с нея и щеше да се почувства отново себе си. След това щеше да продължи с Лайлак. В това имаше перфектен смисъл. Но нямаше да прави същата грешка както в дома на Байрон, щеше сам да избере и да го осъществи. Нямаше да мисли за цвят на косата и очите или за други подобни глупости. Всички жени бяха красиви по свой собствен начин. Еднакво красиви за него.

Почувства се много по-добре сега, когато реши какво трябва да направи и събра жетоните, които току-що беше спечелил. Господинът от лявата му страна измърмори, изправи се и напусна мястото си. Мъжът от дясната му страна му подаде тестето с карти. Усмихвайки се, Реджар започна това, което се наричаше „раздаване“. Когато приключи, се облегна назад на стола си, погледна кратко картите си, после остави погледа си да се рее из залата. Група от крещящо облечени жени стоеше покрай стълбището от близката страна на помещението. Погледът му в синьо и златно се задържа върху тях.

— Готови ли сме за малко забавления, Ваша светлост?

Чудат мъж с обветрено лице и заразителна усмивка седна на стола отляво. Беше облечен в яркозелено от главата до петите. Една светеща тръба висеше от ъгъла на устата му.

Реджар погледна към жените отново, после намигна на мъжа в зелено до него.

— Ммм, определено.

Мъжът се изсмя добродушно, сръгвайки Реджар няколко пъти.

— Това е начинът да стигнеш до малко млада кръв в града! — поглеждайки зад рамо, той съзря жените, привлекли вниманието на Реджар. — Само да не хванеш сифилис, обаче — измърмори той настрани. — Засрами се, добре изглеждащ човек като теб.

Сифилис? Реджар беше объркан.

— Какво е сифилис?

— Не е хубаво един джентълмен да пие сам — мъжът погледна многозначително към празната чаша на Реджар.

Леко развеселен, Реджар — в перфектна имитация на едно конте, което бе видял по-рано — махна с ръка на слугата да донесе питие на мъжа.

Той я изпи до дъно, сякаш умираше от жажда. Реджар се разсея за момент от играта. Мъжът наблюдаваше красивия богаташ и хитро сложи залога си на масата.

Той е мошеник…

Като сложи и своя залог, Реджар се обърна към него:

— Е, какво е това сифилис, за което спомена? — невинно попита той.

Мъжът въздъхна високо, сякаш обяснението на това тук беше трудна работа и по лицето му бе изписано „Явно аз съм, този, който трябва да го направи“. Като се наведе напред към новия си приятел, той уви ръка около широките му рамене. Височината на гласа му спадна театрално, за да придаде важност на въпроса, който щяха да обсъдят.

— Как ти е името, момче?

Реджар хвърли вглъбен поглед към ръката, интимно почиваща върху рамото му. Сетивата му вече му казаха много за него. Човекът жадно се взираше в купчината жетони пред него, но беше безобиден. Грубата му външност прикриваше благородна душа.

— Казвам се Николай.

— Николай? Добре, слушай внимателно, Николай — сифилисът е това, което хващаш, когато спиш с определени жени.

Реджар го разбра и се усмихна широко.

— Аа! Ние го наричаме сближаване. Това е най-приятното.

Другият мъж се намръщи към него.

— Не, това проклет пияница! Говоря ти, че е ужасно бедствие!

Действителното значение изплува. Реджар беше потресен.

— Имаш предвид… заболяване? Никога не съм чувал за подобно нещо.

— Да, сега схвана.

Гладкото му чело се набръчка.

— А… какво причинява то?

— Какво причинява! — мъжът така ококори очи, че те едва не изскочиха от орбитите си. — Пенисът ти се набръчква и спада, това знам!

Реджар пребледня като мъртвец като си го представи.

— Естествено, по това време ти ще си напълно луд! Дори няма да осъзнаваш факта, че нямаш пенис.

Направо страхотно! Реджар потърка слепоочията си, които внезапно бяха започнали да пулсират. В името на Айях! Ама че идиотски свят! Направо щеше да го подлуди. Беше почти убеден, че организмът му не е податлив на подобни болести заради произхода му, но самата идея за това…

— Ти каза определени жени — кои точно? — думите излязоха през стиснатите му зъби. Главата му туптеше.

— Онези жени — събеседникът му кимна към групата до стълбището, — не са за теб.

Той забеляза, че младото конте изглежда разочаровано и доста отчаяно. Красивият мъж затвори очи за миг и удари главата си в облегалката на стола. Два пъти. Бедното момче. Сякаш току-що му бе казал, че слънчевата светлина е забранена със закон.

— Имаш ли си момиче? — попита той любезно.

Краткото ужасено изражение, което премина през лицето му беше достатъчен отговор.

— Върни се при нея тогава. Защо искаш да си навличаш неприятности?

— Не разбираш, тя е за по-късно. Точно сега имам нужда…

Мъжът заклати неодобрително глава.

— Ясно защо ви трябва добрият стар Джаки. Така е, това ми е името. Джаки Мълиган. Той се изпъчи гордо и забучи палец в средата на гърдите си. — Аз съм си истински ирландец и съм горд от това. И майка ми и баща ми са оттам, но аз съм истински ирландец, ако ме разбираш какво говоря. — Акцентът му се менеше рязко от ирландско към източно звучене и Реджар трудно улавяше смисъла.

— И къде е това? — попита той напълно объркан.

— Леле, много си зелен бе момче — Джаки наведе драматично глава при очевидното невежество на Реджар за света, но в следващия миг го прониза с поглед. — Със сигурност има кой да се погрижи за теб, нали?

— Какво имаш предвид? Като слуга?

— Не, искам да кажа…

Реджар го прекъсна, мислейки, че това не е лоша идея. Този човек би могъл да му дава указания за скритите тайни на този свят.

— Искаш ли да бъдеш мой слуга?

Джаки се поколеба, но само за секунда. Свали похабената шапка от главата си, което накара няколко тънки косъма да полетят.

— Търсите ли си човек, сър?

Очите на Реджар светнаха. Странният мъж наистина беше доста смешен.

— Предполагам, че бих могъл да използвам някой, който да ми помогне — това е обичайно тук, нали? За богатите хора?

— Да, приятелю, искам да кажа, сър. Така е.

— Тогава ще те наема.

Сълзи от на благодарност напълниха очите на Джаки.

— Не се шегувате с мен, нали, сър?

Реджар се обиди.

— Разбира се, че не. Аз съм син на Кру — каза той, сякаш това би трябвало да отговори на всички съмнения, които би могъл да има другият мъж.

Джаки изтри очи с подозрително трепереща ръка.

— Къде мога да ви открия после, господарю?

— Отседнал съм в хотел Кларандън. Кажи им, че съм заповядал да те настанят.

— И кой да кажа, че ме изпраща?

— Хмм… — Магията на името беше работила доста добре до сега, помисли Реджар. По всяка вероятност щеше да осигури подслон и за този човек. Той размаха силната си ръка повелително. — Кажи им, че те изпраща княз Азов.

Джаки Мълиган изглеждаше така, сякаш щеше да припадне. Или да избухне в смях.