Дара Джой
Реджар (13)

Дванадесета глава

През времето, когато Лайлак и Николай не показваха лицата си, Агата Уъмпълс се зае да представи и придружава брата на Николай в обществото.

Не отне много време на лейди Уъмпълс да открие, че Трейд не носи никакви дрехи със себе си, с изключение на тези на гърба си. Трейд не сметна за разумно да осведоми възрастната жена, че дрехите, с които е облечен са от най-добрите на Авиара — което означаваше, че са омагьосани от магьосниците от Гилдията на тъкачите да се самопочистват. Той не се нуждаеше от никакво друго облекло.

След като мъжът нямаше никакви лични принадлежности, Агата заключи погрешно, че целият му багаж е бил изгубен по време на пътуването до тук.

За разлика от Реджар, Агата нямаше да позволи отказа му и настоя да доведе шивач.

Трейд се оказа много несговорчив към някои от предложенията на шивача, затова си избра скромен стил, тъмни дрехи, без излишни украшения по ръкавите и яката. Когато шивачът приключи, Трейд просто го изблъска през вратата.

Точно по това време Агата вдигна поглед от четивото си и видя шивача, да лети във въздуха и да бълва ругатни на френски.

След като изпитанието с гардероба приключи, Агата поведе намръщения Трейд към Музея на мадам Тюсо, след това на Дъчис Стрийт, за да види многообразните стаи със съкровища и всичко това бе последвано от Уестминстърското абатство. Агата не бе имала често на разположение такъв мъж за компания и се възползва максимално от него.

Трейд изглеждаше очарован от Египетската стая и Гръцкия храм на Дъчис Стрийт, и най-вече проявяваше интерес към Розетския камък в Уестминстър. Попита Агата какви мистични свойства притежава.

Тя не се затрудни с отговора, а се впусна в оживена дискусия за мистериозната аура. Очевидно момчето имаше интерес към непознатото, затова се зае да го просвети.

Озадачен от погрешните й разбирания, Трейд слушаше внимателно думите й, карайки я да вярва, че е открила човек със сходни интереси.

И в известен смисъл беше така.

Двамата оформиха странна връзка. Агата го наричаше моето момче, докато Трейд стоически се примиряваше с лудориите й.

Където и да отидеха, лейди Уъмпълс го представяше като брат на княз Николай, подчертавайки това пред обществото. Беше много горда с новите си роднини и не виждаше причина да не ги показва, за да се изтъква.

По някакъв начин историята беше извъртяна така, че братът на княза е бил на път за сватбата, когато каретата му била нападната от бандити. Багажът му бил откраднат, всички били избити, с изключение на него — а той бил оставен да умре на пътя — и пропуснал сватбата на любимия си брат само с един ден. Обществото му съчувстваше много, сякаш беше трагичен герой.

Ако Трейд чуеше нелепата измислица, дори и той щеше да се разсмее.

След като се срещнаха с мъжа със стоманените очи обаче, историята веднага бе променена: братът бе убил всички разбойници, с изключение на един, който е избягал с багажа му.

Трейд, който не беше фамилиер като Реджар, се приспособяваше по-трудно към културата на Регентска Англия. Когато Агата се опита да му обясни някои малки нюанси на висшето общество, той просто махна с ръка. В типичния си стил, реши да пренебрегне правилата и да следва своите собствени, както бе правил винаги.

Вместо да отблъсне обществото, безкомпромисното му поведение и стоманеният му поглед към всичко, ставащо около него, само послужи за издигането на статута му. Той бе обявен за човек на честта.

Загадъчният, мрачно красив по-възрастен брат на княза, който не носеше фамилното име Азов, заинтригува обществото. Той не издаваше нищо за себе си — което го направи още по-интересен. Шепоти и слухове го следваха, където и да отидеше.

Беше планински вожд и брат на острието.

Или обикновен шотландски разбойник? А може би син на херцог?

И съдейки по поведението му никой не се съмняваше в благородническата му кръв. Само че кой беше той?

Този въпрос бе в устата на всички.

 

 

Докато Агата влачеше Трейд из Лондон, Реджар въвеждаше новата си съпруга в радостите на фамилиерската любов.

Засега, както й бе обяснил, се намираха все още в самото начало. Както винаги беше подозирал, Лайлак се оказа способна ученичка и вродената й чувственост излизаше на преден план под вещото му ръководство и насоки.

За първи път през краткия си живот, тя изучаваше сексуалността си и това беше като опияняващ тоник за фамилиера.

Въпреки това, обаче не можеше да получи достатъчно от нея.

Всъщност, точно тази сутрин той реши, че е по-добре да започнат да показват лицата си скоро, защото тя определено започваше да изглежда изморена.

Когато й го каза, тя се поколеба и прехапа устни, докато размишляваше дали иска да напусне вече леглото. При укорителния му смях, тя дойде на себе си, лицето й пламна и изскочи от постелята.

Дори и да не искаше да си признае, той знаеше колко много се е наслаждавала на любенето им. Дали си мислеше, че той се чуди чии са устните, които стенеха в ухото му цяла нощ? Чии нокти драскат гърба му? И коя си мислеше, че го притиска плътно във вихъра на освобождението?

Той се засмя и поклати глава. Понякога поведението на жените беше нелогично. Но също така, подобно поведение бе една от причините фамилиерите да обожават толкова жените. Точно тази непредсказуемост привличаше котешките им сетива.

Докато стоеше в дрешника само по риза, той се взираше в дрехите, чудейки се какво да избере. Лайлак беше слязла долу по-рано, но той се забави заради банята си. Тя беше дошла веднъж, преди известно време, за да му каже, че Агата й е предложила, да приеме поканата на лейди Уитни, за да прекарат следобеда в бродиране. Това щеше да е първото й излизане като омъжена жена.

Изглеждаше очарователно, когато го информира мрачно:

— Аз не съм много добра в бродерията — представата да прекара следобеда в подобно занимание я раздразни. Изведнъж тя го погледна възмутено, и заяви: — Вината е изцяло твоя!

Реджар беше малко изненадан от промяната на настроението й. Само преди няколко часа тя мъркаше доволно в прегръдките му. Поведението й не беше по-различно от това на прекалено задоволено дете. Очевидно имаше нужда от насока и в области различни от интимните им отношения, заключи той. Как ли би могъл да й помогне?

Започни така, както смяташ да продължиш, казваше Кру винаги. Като си спомни съвета на баща си, Реджар я уведоми строго:

— Тъй като вината е моя, лично смятам да те заведа у лейди Уитни — той имаше намерение да излезе този следобед с Трейд и искаше да знае местонахождението й по всяко време. Каза й:

— Ще ме чакаш там, докато те взема.

Не беше изненада, че нареждането му не й допадна. Тя излетя гневно от стаята, затръшвайки вратата зад себе си.

При нормални обстоятелства, едва ли щеше да й нарежда толкова демонстративно, като се изключи факта, че тя го предизвикваше. Но имаше нещо свързано с излизането й без придружител, което го правеше неспокоен. Според него, този див свят бе твърде опасен. Бе виждал, да прерязват гърлото на човек само заради няколкото монети в джоба му.

Лайлак беше прекалено уязвима. Особено сега, когато всички знаеха, че е съпруга на княз.

Истината бе, че тя е омъжена за фамилиер. Уникален, единствен по рода си фамилиер. Чийто баща беше воин на Чарл от високо ниво и един от членовете на управителния съвет на Авиара. В неговия свят понякога да се вслушаш в думите на партньора ти беше въпрос на живот и смърт. Това, че бе фамилиер, можеше да им помогне да оцелеят и тя трябваше да усвои този важен урок още сега.

 

 

Лайлак маршируваше с решителни крачки от спалнята към стаята за обличане. Все още бе хладно в късния следобед и тя реши, че е най-добре да вземе един шал със себе си у лейди Уитни. Нямаше намерение да чака Николай да я заведе и после да я вземе, все едно бе някоя ценна вещ. За кого се мислеше?

За твой съпруг, каза тих глас.

Тя го игнорира.

Отвори вратата на стаята за обличане и пристъпи вътре. Протегна се за зеления си вълнен шал на близкия рафт. Не го видя, преди да е станало твърде късно.

В началото стоеше с гръб към нея. Бе облечен само в тънка бяла риза, а дългата му черна коса изглеждаше още по-лъскава на фона на снежнобелия плат. Силните му мускулести бедра се огънаха, когато се протегна без усилие към чифт ботуши от рафта. На нея щеше да й трябва стълба, за да го достигне. Движението повдигна ризата му. Откриха се двете съвършено оформени полукълба на мъжките задни части.

Лайлак въздъхна. Сега разбираше много добре какво намираше Леона Харкорт за толкова привлекателно. Наистина бяха забележителни. Николай сигурно бе чул тихото й възклицание, защото й се усмихна през рамо.

Докато погледът му не попадна на шала в ръката й.

Усмивката му угасна.

Незабавно ирисите на синьо-златните му очи пламнаха, от това, което тя скоро щеше да започне да разпознава като предупредителен сигнал за гнева му. Николай знаеше точно какво е на път да направи тя.

Той се обърна с лице към нея.

Тогава тя разбра, че ризата му е разкопчана. Висеше разтворена, разкривайки възбуждаща гледка на… всичко. Цялата тази златиста кожа бе достатъчна, за да накара една жена да спре да мисли и да се замечтае.

Един мускул трепна на челюстта му. Не беше добър знак.

Ръката на Лайлак се стрелна към гърлото й.

— Затвори вратата, Лайлак — каза й меко.

Без да възрази на нареждането му, тя го направи. В края на краищата той стоеше там почти гол, някой от слугите можеше да влезе, въпреки, че това бе малко вероятно.

Горещият му поглед се спря на шала.

— Остави го.

Значи не беше разтревожен за това, че някой можеше да влезе, бе разгневен от бунтарската й постъпка. Лайлак реши да не го прави, но един поглед към тези блестящи синьо-златни очи я накара да промени решението си. Тя разумно отиде до рафта близо до вратата и върна шала обратно.

— Ела при мен — гласът му беше тих и застрашително сериозен.

Този път тя се сепна. Николай изглеждаше прекалено ядосан. Тя поклати глава мълчаливо.

— Ела тук, Лайлак.

Подобен тон изискваше някакъв отговор. Бавно се приближи, вдигайки предизвикателно брадичка, когато се изправи точно пред него.

Предизвикателството й внезапно изчезна при шокиращите му думи:

— Вдигни си роклята — заповяда той.

— Какво?

— Не ме ли чу?

Беше го чула много добре.

— Няма!

— Очарователен свят е този — очите му светеха предупредително, коприната и кадифето в гласа му напълно противоречаха на израза в дълбините им. — От това, което разбирам, жените трябва да се подчиняват на съпрузите си. Не е ли така?

Ноздрите на Лайлак пламнаха. Неохотно вдигна полите си.

Тъмните мигли се спуснаха надолу. Николай погледна дантелените й долни гащи безпристрастно.

— Свали ги.

Дъхът й секна.

— Николай, аз…

— Направи го.

Хващайки плата на роклята си с една ръка, тя се протегна да развърже панделката на кръста си. Памучната материя се плъзна надолу по краката й, събирайки се около глезените й в мека купчинка, излагайки я напълно на показ пред погледа му. Лайлак си пожела да може да скрие лицето си. Наред с всичко останало.

— Отстъпи настрани — като гледаше някъде в ляво от него, тя изпълни заповедта му и предпазливо се измъкна от дрехата.

Той направи една крачка напред.

Тя направи една назад.

Ъгълчетата на устата му се извиха подигравателно. Лайлак не харесваше изражението на лицето му. Той направи още една крачка, принуждавайки я да опре гръб във вратата.

— Николай, не мисля…

Силните мъжки ръце се протегнаха надолу и уловиха дупето й. Без видимо усилие, я повдигна високо до гърдите си.

— Обгърни кръста ми с крака — изсъска той.

Когато тя се поколеба, я подпря на вратата с една ръка и лесно я нагласи както искаше с другата. Сега бе напълно отворена за него. Разположена на върха на ерекцията му. Погледна надолу към нея — с цялата мъжка пламенност и възбуда.

Смес от страст и ярост бе изписана на лицето му. Въпреки задръжките си, Лайлак можеше да усети своята хлъзгава влага върху главичката на мъжествеността му.

Той също го усети и присви очи. Беше много ядосан. Тя бе хвърлила собствените му думи в лицето, противопоставяйки му се открито. Какво щеше да й направи? Имаше нещо почти диво в него.

— Николай, недей! Страхувам се, аз…

Той потъна безмилостно в нея.

От устните й се изтръгна вик, от страх и възторг.

Той се оттегли, след това яростно се потопи отново в нея.

Плъзвайки ръце под ризата му, Лайлак стисна раменете му. Не знаеше дали крещи от гняв или от блаженство. Това беше горчив екстаз! Беше направо изумително как съпругът й можеше да се промени от нежен мъж в дивак. Николай определено изглеждаше възбуден.

И разпали и нея по начин, по който вероятно не бе планирал. Гледката на това удивително мъжко лице, напрегната челюст, пламтящи очи, я удариха с мощен прилив на желание.

Подпирайки я на вратата, той се тласкаше в нея с твърд, непреклонен ритъм. От устата му не излизаше никакъв звук. Насоченото нагоре движение на бедрата му му даваше цялата сила, от която се нуждаеше, за да й се наложи. И не само сексуално.

Лайлак стенеше отново и отново, заровила лице във влажната му от пот шия. Позата, в която Николай я държеше, не й позволяваше да се измъкне от властта му. Дори и да искаше. Вратата се тресеше от постоянните му твърди удари. Все пак той се движеше в нея.

Тя трепереше и крещеше от изкусното му мъчение.

— Ти ме погубваш! Погубваш ме!

Но и двамата знаеха какво казваше в действителност.

Горещият му забързан дъх опари лицето й.

— Кой съм аз за теб? — попита през зъби, стиснати от напрежение и, въпреки че тя не го знаеше, контрол.

— Мой… мой съпруг — изхлипа в шията му.

— Да — той се тласна в нея. Нажежен до бяло пламък се изстреля от него и експлодира.

Лайлак достигна кулминацията заедно с него, вкусвайки кръвта му, когато захапа остро долната му устна в лудостта си.

Реджар се отпусна тежко върху нея, притискайки я между себе си и вратата. Опитвайки да си поеме дъх, той заговори накъсано в ухото й:

— Разбра ли ме?

Тя кимна и потърка чело в брадичката му. С много малко думи, той се бе изразил изключително добре и я накара да разбере какво бе той за нея. Въпросът за пътуването към дома на Лейди Уитни, нямаше да бъде разискван повторно. Съпругът й очакваше от нея да обсъжда с него всеки въпрос и да се вслушва в съветите му.

— Добре.

Тя помисли, че устните му докоснаха косата й, но когато я пусна и се извърна хладно, разбра, че сигурно е сбъркала. Не искаше да вижда повече тази дива страна на Николай. Лайлак бързо сграбчи долните си гащи от пода и избяга от стаята.

След като тя излезе, Реджар оправи дрехите си с точни, гневни движения. Все още бе загрижен за нейната безопасност. Тя беше своенравна, незряла и непокорна. Това поведение, макар й да го очароваше по някакъв начин, можеше да предизвика значителни проблеми помежду им. В гнева си, почти бе подивял в държанието си към нея.

Това го притесняваше.

Лайлак нямаше да бъде способна да се справи с него, ако подивееше. Тя беше прекалено неопитна с неговия вид — с всякакъв вид. Една жена-фамилиер имаше вродена способност да разбира своя мъж. Тази невинна жена не.

Реджар раздвижи раменете си, за да освободи малко от напрежението в тях. Фамилиерите имаха специален подход към жените си, който никога не се обсъждаше с някой друг. Жената знаеше, че съпругът й винаги има причина за поведението си, често инстинктивна. Затова знаеше, че той няма да поиска нещо от нея, без да е крайно необходимо. И не бе в неин стил да направи нещо друго. Фамилиерките се доверяваха на мъжете си във всичко, защото знаеха, че те обичат и защитават семействата си, дори с цената на собствения си живот.

Лайлак не знаеше нищо за инстинктивните причини.

Реджар облиза устната си, усещайки вкуса на кръв. Спомни си необуздаността й и се усмихна леко. Е, тя определено притежаваше страстта на фамилиерка. Може би с времето щеше да започне да го разбира.

Преди да излезе от стаята, той вдигна замислено шала и го взе със себе си. Времето тук, на Ре Ген Тска Анг Лия, имаше навика да става сурово.

 

 

Когато Реджар слезе на първия етаж, покорната му съпруга го чакаше в салона. Изглеждаше като въплъщение на нещастието. Стоеше скромно в стола си, с изправен гръб, ръце събрани в скута, и гледаше право в стената. Реджар поклати глава невярващо към трагичната мелодрама изобразена пред него.

Леля й и Трейд влязоха в салона през вратите, които водеха към градината. Агата размахваше пенснето си, като възразяваше за нещо, докато Трейд вървеше до нея, скръстил скромно ръце на гърба си и я слушаше с търпение, което само той притежаваше.

— Лайлак! Търсих те навсякъде.

В съответствие с ролята си на мъченик, тя въздъхна тъжно.

— Да, лельо Уъмпълс, какво има?

— Виж ти, не си ли чула? Имаше страшен шум! Изглежда един от кепенците е увиснал някъде в къщата — чукането беше ужасно! Трейд и аз излязохме да разгледаме, но не можахме да открием нищо.

Лайлак се обърна изчервена. Рискува да погледне Николай. Дали той разбираше какво точно е било това чукане, което бе чула леля й?

Синьо-златните му очи проблеснаха за миг. Палавият й съпруг бавно плъзна езика си по малкото червено петно, което тя беше оставила върху устната му. Лайлак смутено се извърна.

Ниският му смях достигна до нея.

О, как го ненавиждаше!

Трейд се приближи към Реджар. Той погледна многозначително устната на брат си и промърмори закачливо:

— В битка ли си участвал, Реджар?

Той се ухили самонадеяно.

— Ммм.

Очите на Трейд танцуваха весело.

— Може би все пак има малко от авиаранския воин в теб.

— Само донякъде — каза беззвучно Реджар, приближавайки се към съпругата си.

Трейд се покашля.

 

 

— Все още е рано, но какво мислиш, Трейд?

Трейд та’ал Яниф огледа задимената игрална зала на Джърмейн стрийт 77. Накъдето и да погледнеше, виждаше хора участващи в различни видове залагания.

— Това ли правят мъжете тук за забавление? — попита той с отвращение.

— Да. Синовете често залагат цялото си фамилно богатство.

Трейд се засмя.

— Кру ще ти разбие главата в стената, Реджар.

— Само ако изгубя.

И двамата се ухилиха един на друг.

— Каква е тази игра тук? — Трейд се приближи към една маса със зелено сукно.

— Нарича се комар.

— Какви са правилата?

— Виждаш ли тези две кубчета с петна от всички страни? Наричат се зарове. Един човек хвърля заровете и отбелязва броя на петната пет, шест, седем, осем или девет. Този резултат се нарича „основен“.

— След това какво?

— След това хвърля отново. Ако вторият резултат е равен на основния, печели всички символи. Ако е нещо различно, продължава да хвърля, докато получи основния — тук той или губи, или получава втората си точка, като в този случай печели. Обаче ако хвърли двойка или тройка, това се нарича „крабс“ и той губи всичко? Наведнъж.

Трейд не беше впечатлен.

— Къде е предизвикателството?

— Ах! Нарича се „преграда“ или познаване на вероятностите. Някой добър в това може да си осигури победата като заложи.

— Покажи ми.

Реджар постави залога си на масата, след като мъжа хвърли втория си резултат.

Ако наблюдаваше внимателно движението на заровете, лесно можеше да предвиди шансовете си. Затова остана малко изненадан, когато загуби.

Трейд го изгледа учудено.

Реджар си потърка ухото.

— Направих го… за да ти покажа как се играе.

— Разбира се — Трейд го погледна с крайчеца на окото си.

Другият играч хвърли заровете и отново беше ред на Реджар. Той ги взе и ги претегли в дланта си. Хазартните игри на Джеймисън Стрийт 77 бяха пословично нечестни. Реджар, със своите фамилиерски способности, можеше веднага да каже, че кубчетата не са балансирани.

Той се наведе и каза в ухото на Трейд:

— Заровете не са в ред. Играта е обречена на загуба.

— Не играй.

— Вярвам, че мога да компенсирам дисбаланса с хвърлянето си.

Трейд вдигна вежди. Фамилиерите имаха отлично чувство за равновесие и координация, навярно щеше да успее. Той махна с отворена нагоре длан към масата, показвайки на Реджар, че смята това за чудесна идея.

— С всички средства, братко.

Реджар му се ухили.

Той хвърли основа от осем. Второто му хвърляне също беше осем.

Викове: Господи, той го направи! преминаха през цялата зала. Скоро пространството около масата се изпълни с играчи.

— Разчитам на теб, човече. Не ме разочаровай — залагам.

Лукавият глас дойде от другия край на масата. Реджар погледна нагоре.

И се вцепени.

Мъжът гледаше жадно жетоните му и не забеляза позата на Реджар. Но Трейд да.

— Какво има?

— Този човек — ще го убия.

В главата на Трейд зазвучаха предупредителни камбанки.

— Защо? Какво ти е направил?

— На мен — нищо. Уби едно дете на улицата.

Лицето на Трейд се вкамени.

— Как?

— Мина през него с каретата си. Много закъснях, за да спася детето. Той дори не спря.

— Сигурен ли си, че е той?

— Това е лице, което никога няма да забравя — Трейд го разбираше, около мъжа витаеше някакво зло, жестоко излъчване. Имаше едно нещо, което Трейд не можеше да търпи и това бе малтретирането на някое живо същество, особено на по-слабите. Ръката му се премести върху дръжката на прибраната светлинна сабя, която бе скрил в колана си.

Реджар го спря с ръка.

— Той е мой.

— Тогава вземи моята сабя.

Реджар поклати глава.

— Ще го направя по фамилиерски начин.

Трейд не одобри.

— Предизвикай го и приключи с това.

— За хора като него има неща, които са по-лоши от смъртта.

— Като?

— Няма да е днес, но с течение на времето, ще превърна най-лошия му кошмар в реалност. Гледай…

Трейд се изненада от проницателността на Реджар. Думите му бяха мъдри. Много мъдри за годините му. Повече, отколкото бе допускал…

Реджар заговори на мъжа с измамна усмивка на красивото си лице:

— Ще направя всичко, на което съм способен. На кого ще доставя удоволствието от победата?

— На лорд Роутуик. И ще е най-добре да ми спечелите много. Имах отвратителен ден и не съм в най-доброто си настроение.

— Оо-хо. Това е самият Роутуик.

Трейд погледна надолу, изненадан да види Джаки до себе си. Бяха го оставили отвън при каретата.

— Най-добре кажи на брат си да внимава къде стъпва, този човек е майстор на шпагата. Убил е двадесет души. Според слуховете, веднъж убил един мъж, защото онзи залял с бяло вино червения му жакет. После остроумно отбелязал, че бялото вино не си подхожда с червено. Предупредете Негово Височество, сър.

— Не се тревожи, Джаки, брат ми умее да се грижи за себе си.

— Това може да е вярно, но малко предпазливост няма да навреди никому.

Трейд се усмихна.

— Ще бдя над него. Ти какво правиш тук? Не те ли оставихме при каретата?

Той се ухили глуповато.

— Пристрастен съм към игралните зали. В една такава срещнах брат ви. Това ме разори и е факт.

Трейд кимна безразлично.

Реджар разклати заровете в дланта си.

— Оставете на мен. Вашето настроение е в мои ръце, Рот Уик^[1].

— Името ми е Роутуик. Роут се римува със смоут^[2], скъпи приятелю.

— Римува се с фот — измърмори Трейд към Реджар и това накара фамилиера да се ухили. Фот беше авиаранска дума, отнасяща се към определена кухина на тялото. Описанието прилягаше на Роутуик перфектно.

— В моята страна, скъпи приятелю, казваме Рот Уик — лицето на Реджар остана сериозно, дори повдигна арогантно извитата си вежда в края.

— И коя е тази страна? — попита Роутуик малко пренебрежително.

— Русия. Позволете ми да се представя — аз съм княз Николай Азов.

Роутуик тракна с токове и се поклони.

— Просете ми, Ваше Височество — надутият мъж изглеждаше недоволен.

Зелените очи на Трейд танцуваха от потиснато веселие.

— Глупости, Рот Уик. Няма за какво да ви прощавам — Реджар хвърли заровете, сборът беше пет. Второто хвърляне беше девет.

— Всичко друго без две, три, пет, единадесет или дванадесет, Ваше Височество.

Реджар погледна към Джаки, който някак си се бе добрал до масата, за да сложи собствения си залог.

— Кой пази каретата, Джаки?

— Погрижил съм се, не се притеснявайте за абсолютно нищо само се постарайте да хвърлите деветка, нали Ваша светлост.

Реджар извъртя очи и хвърли девет.

Тълпата го приветства.

Трейд го сръга с лакът.

— Какво правиш? — кимна той по посока на Роутуик.

— Дай ми малко време, Трейд. Остави преследването в правилните ръце.

Трейд се оттегли.

През остатъка от следобеда Реджар хвърля и…

 

 

Лайлак се взираше раздразнено в шевовете на бродерията си в гергефа.

Надписът трябваше да гласи „Благословен е щастливият дом“, но изглеждаше повече като „Многословен е крадливият сом“. Лайлак въздъхна. Не беше много добра в това. Може би Николай нямаше да пожелае да види творението й. Със сведени рамене, тя започна да се мъчи с малко лилаво цвете по ръба, без да забелязва коментарите на жените около себе си за съпрузите им и брачните задължения.

Ако Лайлак бе обърнала малко повече внимание на разговора, щеше да разбере колко са откровени. С всеки бод ставаха по-смели.

Погледите им с безочливо любопитство се насочваха все към новата княгиня Азов. Всички умираха да разберат за княза. Как го прави този красавец? Беше ли толкова надарен колкото изглеждаше? Отбелязаха, че младоженката, макар и сдържана, имаше розовина по страните, която я нямаше по-рано.

Лейди Уитни погледна многозначително лейди Холстън и започна разговора с думите:

— Филип — това беше възрастния съпруг на лейди Уитни, — се изявява най-много веднъж седмично. Но винаги мога да разчитам на него след успешен лов. Изглежда раздвижва соковете му.

— Лорд Уитни има сокове? — попита лейди Хенри, карайки всички да се изкикотят.

— Е, той така си мисли — усмихна се самодоволно лейди Уитни. Филип Уитни беше два пъти по-възрастен от нея и три пъти по-тежък. Тя приемаше любовници от години.

— Това, на което не мога да издържа, е, когато те мачкат до смърт — взе думата лейди Холстън.

— Ох, знам! — Лайлак спря за момент да шие. След като не умееше да шие, поне можеше да опита да се включи в разговора. — И когато започнат да те ближат цялата…

Дванадесет ръце замръзнаха във въздуха.

Замислена, Лайлак опита френски възел и продължи:

— И това нещо, което правят със зъбите си…

Всички бродерии бяха захвърлени настрана.

Жените се наведоха напред жадно, нетърпеливи да чуят малкото количество грижливо подбрани думи, които новата младоженка несъзнателно им споделяше.

— Нещо, което правят със зъбите си? — подкани я лейди Шугъртън.

— Нали знаете — хапят те сякаш си отбран деликатес или нещо такова! Или онова друго нещо…

— Кое друго нещо? — попита лейди Уитни задъхано.

— Когато забиват зъби във врата ти, за да те задържат на място, така че да могат… Е, сигурна съм, че разбирате какво искам да кажа.

Някои от жените ахнаха с оцъклени очи.

— Кълна се, че сигурно имам следи от зъбите на Николай по цялото си тяло — всъщност нямаше — Реджар беше много внимателен с нежната й кожа, но Лайлак не знаеше това.

— Мъжете имат много странни навици, нали? — този дяволски красив измамник, княза, я беше хапал? Навсякъде. Лейди Уитни започна да си вее енергично.

— Ммм, със сигурност — Лайлак се намръщи, когато френският възел се разплете. Опитвайки друг, тя добави разсеяно: — Защо, когато аз свърша…

— Да не искаш да кажеш, когато той свърши, скъпа? — прекъсна я лейди Хенри, от високомерната гледна точка на дългогодишния си опит с противоположния пол.

Лайлак махна с ръка.

— За бога, не! На Николай му трябва много време да свърши!

Дванадесет чифта очи се ококориха при самата мисъл.

— Понякога — продължи безгрижно Лайлак, — свършвам четири или пет пъти преди той да го направи.

Ножиците на Вирджиния Холстън издрънчаха на пода.

Точно в този момент вратата се отвори и икономът обяви:

— Княз Азов — дошъл е за съпругата си.

Реджар влезе в салона.

Всички жени обърнаха погледи и се взряха в него толкова силно изпитателно, че крачките му мигновено се разколебаха. За какво беше всичко това? Той огледа помещението кратко с въпросително изражение.

Жените продължаваха да се взират глуповато в него.

Когато откри съпругата си в далечния край на кръга от жени, той каза:

— Лайлак, готова ли си да си тръгваме?

— Какво? О, Николай, не те чух да влизаш!

Дванадесетте чифта очи се преместиха върху Лайлак, невярващо. Как можеше тя да бъде омъжена за този великолепен мъжки екземпляр и да е толкова безчувствена? Някои от дамите си пожелаха да я затворят в египетския саркофаг, който красеше средата на салона на лейди Уитни.

— Хм, да, готова съм. — Тя се изправи бързо и напъха неуспешния проект в чантата си. Сбогува се с всички и благодари на лейди Уитни за поканата.

Николай я загърна с нещо и ръцете му се спряха на раменете й. Тя погледна надолу и видя зеления си вълнен шал. Все още в прегръдката му, Лайлак го погледна.

— Не искам да настинеш — каза той с много интимен тон.

Шалът и интонацията му върнаха спомена за това, което се беше случило по-рано през деня. Страните й порозовяха видимо.

Двамата се взираха един в друг един безкраен миг. Дори и за обикновения наблюдател, начинът, по който се гледаха, бе изпълнен с невероятна чувственост.

Тогава княз Николай взе ръката на съпругата си, сбогува се и двамата си тръгнаха.

Няколко от жените започнаха едновременно да си веят, а Вирджиния Холстън позвъни за студени напитки за дамите.

Леденостудени, поясни тя на иконома.