Дара Джой
Реджар (18)

Седемнадесета глава

Изминаха няколко дни, преди новината за смъртта на лорд Роутуик да стигне до семейството на княз Азов.

Всички стояха в салона. Денят се беше оказал тъжен. Никой не искаше да рискува да излезе. По прозорците блъскаше дъжд. Беше студено и влажно.

След обяд всички обикаляха из салона в търсене на някакви занимания.

Лейди Агата седеше от едната страна на огъня и четеше покрита със сукно книга, която Лайлак предполагаше, че е на една от любимите й неясни метафизични теми. Вероятно нещо от рода на „Неизразимата неяснота“, представи си заглавието младата жена и се изкикоти мислено.

Седнала от другата страна на огъня, Лайлак се мъчеше с нова бродерия. Тъй като Николай беше похвалил последното й усилие и бе поискал да види още нещо направено от нея, тя реши, че може да му изработи друго парче, изобразяващо различни видове бодове.

Засега като че ли бродерията вървеше добре.

Погледът й се премести към мъжете. Седяха един срещу друг на една маса, потънали в игра на табла.

Тя се усмихна нежно при вида на двете дългокоси глави, наведени над таблата сериозно замислени, сякаш съдбата на света зависеше от следващия им ход. Мъжете често придаваха голямо значение на най-глупавите неща.

Самата игра се състоеше от шахматна дъска и пулове, които бяха бели от едната страна и черни от другата. Целта беше да се заобиколят пуловете с цвета на противника, като се движат хоризонтално, вертикално или диагонално по таблата едновременно. Ако успееш, пулът или пуловете се заменят с такива от твоя цвят. Побеждаваше този, който имаше най-много пулове от своя цвят в края на играта.

Това беше игра на стратегия и умение.

Двамата братя се бяха заели с това веднага, след като леля Уъмпълс им беше обяснила правилата. Всъщност играеха в продължение на часове, напълно потопени в „битката“ си.

Лайлак се намръщи. Това изглежда беше единственото нещо, в което се потапяше Николай в последно време.

При нормални обстоятелства грубата мисъл щеше да я накара да се изчерви, но Лайлак беше много загрижена за липсата на интерес от страна на съпруга й към нея. О, той все още й оставяше сладки малки подаръци тук и там, избирайки места, където знаеше, че тя със сигурност ще ги намери. И все още беше загрижен за благополучието й, но… не я беше докосвал от дни.

Липсваше й.

Липсваха й неговите целувки и прегръдки.

Липсваше й дълбокият му глас, шепнещ в ухото й, докато се движи изкусително вътре в нея.

Липсваха й ръцете му около нея през нощта и малкото близване по ухото й, когато спеше неспокойно.

Лайлак гледаше през прозореца мрачния, ужасен ден, който бе отражение на тъжното й сърце. След онази съдбовна нощ нещо се беше променило в Николай.

Онази нощ той я бе изплашил. Подивя и начинът, по който я любеше бе странна смесица от страст и ярост в едно. И все пак не я нарани, въпреки че й бе трудно да се справи с такова настроение.

Връщайки се назад към това, Лайлак можеше да си спомни само напрегната му страст, която я смазваше в прегръдката си, разбиваше се в нея като вълни на бурно море, дърпаше я надолу по неконтролируемото течение. Николай беше бурята.

Болката се превръщаше в нещо наситено и странно…

Лайлак нямаше голям опит в тази област, но подозираше, че повечето мъже не правят любов с енергията на Николай. Беше усетила това, когато бе говорила с другите жени у лейди Уитни и по-късно, бе разбрала, след като беше опознала съпруга си по-добре. Николай бе много страстен мъж.

Или поне беше преди.

Тя погледна към неговия брат Трейд и се зачуди дали тази черта се предава в семейството. Огънят от камината осветяваше твърдите, изписани черти, показвайки го в различна светлина. Сиянието омекотяваше лицето му и Лайлак можеше да види чувствената страна, която той толкова отчаяно се опитваше да скрие. Защо? От каква болка бягаше?

Леля й се отърси от мислите си и каза небрежно:

— Чухте ли за отвратителния лорд Роутуик? Изглежда е бил убит при дуел миналата седмица. Негодникът си го заслужаваше, казвам ви! Времето изтича бързо за хора като него. Не можех да го понасям… нещо в него ме потискаше!

Ръката на Реджар застина над дъската.

— Кой го е убил, лельо?

Лайлак продължи с ръкоделието си. Не беше много заинтересована от въпроса, но знаеше, че леля й очакваше да я попита. Никога не преставаше да се изумява как бе способна да получи цялата тази информация за обществото, след като почти не напускаше къщата.

— Изглежда никой не знае.

Спирайки по средата на хода си, Реджар прониза Трейд с блестящия си поглед.

Защо го направи?

Брат му се облегна назад и подпря брадичката си с пръсти.

— Ти си на ход.

Значи нямаше да му отговори.

Добре. Щом искаше така! Реджар премести своя пул, обръщайки цяла редица от тези на Трейд, който издиша шумно.

Той беше мой! Трябваше да го оставиш на мен!

Трейд дори не мигна в отговор.

Леля Агата спря да чете и вдигна поглед от книгата си.

— Най-странното е… че, нито иконома, нито учителя по фехтовка, хер Шимер, могат да си спомнят как изглежда човекът, въпреки че и двамата са го видели.

Очите на фамилиера се разшириха малко, след това се замъглиха. Взираше се подозрително в Трейд. Една вена пулсираше на слепоочието на другия мъж, когато той се наведе и небрежно направи своя ход.

Реджар не можеше да бъде заблуден от безгрижното му държание. Трейд не искаше той да научава за участието му в това. Защо?

— Чу ли за Маделин Финсли, Лайлак? — лелята продължи с несвързаните клюки, докато четеше. — Носи се слух, че е повалена от някакъв вид треска. Естествено, слугите не говорят, но…

— Маделин Финсли? Неотдавна я видях, беше вечерта, когато ходихме у лейди Харкорт.

— Наистина ли? Чух, че е доста зле. Спомням си едно време, през деветдесет и осма, когато половината град стана жертва на пагубна треска…

Леля й продължи да говори за недостига на пиявици в града. Лайлак се взираше замислено в бродерията си. Трябваше ли да добави един ред червени бодове?

Тя не забеляза, че Агата е спряла да говори и изучава през лорнета си бродерията в скута на племенницата си. Също така не забеляза как зяпва срещу безнадеждната разбъркана маса от заплетени възли и бодове.

Когато най-сетне вдигна очи, вниманието на леля й бързо се премести обратно към книгата.

Лайлак реши да направи редицата бодове зелени вместо червени. Започна да бродира, а мислите й отново се насочиха към дилемата с Николай. Тя въздъхна. Само ако той… Странно, бродерията й изглеждаше объркана.

Не можеше да завърти обръча в ръката си!

Скришом повдигна ъгълчето на дървената рамка. О, не! Някак си беше зашила парчето за роклята си!

Дръпна го рязко.

Ужасното нещо не помръдваше! Беше зашито здраво към скута й.

Какво да направя сега?

Лайлак огледа помещението скришом, уверявайки се, че никой не я гледа. Колко смущаващо! Опитваше се да впечатли Николай с умението си в бродерията, а беше направила подобна глупост!

Това нямаше да му направи голямо впечатление, беше сигурна.

Може би щеше да успее да го разреже с ножиците си…

Но ако го направеше, как щеше да обясни голямата дупка отпред на роклята си с размера на португалски кейк?

Трябваше да се измъкне от стаята по някакъв начин.

Мислейки бързо, тя се изправи и хвана под ъгъл полата си с ръба на обръча в една ръка.

— Струва ми се, че трябва да проверя бродерията си на светлината на прозореца в моята стая, лельо.

— Не бъди глупава, скъпа. Защо просто не застанеш до прозореца тук?

— Защото прозорците в спалнята са осветени… по-добре — тя се запъна при нелепото извинение.

Агата се намръщи.

— Какви ги говориш? Лайлак, наистина…

— Няма да отнеме и минута, лельо — Лайлак изхвърча от стаята.

Реджар проследи напускането й, учуден какво бе причинило странното й поведение. Когато играта приключи след няколко хода, той се извини и я последва.

Тя тъкмо излизаше от дрешника, когато Николай влезе в спалнята.

— Нещо не е наред ли, Лайлак? — той веднага забеляза, че е сменила роклята си.

По страните й се разля топлина.

— Не, не, всичко е наред. Беше ми малко хладно, затова реших да си взема шала.

— Но си сменила роклята си.

— Да, е, това действа също толкова добре, нали? — тя го хвана под ръка, повеждайки го обратно на долния етаж. Далеч от дрешника.

Реджар я дари със странен поглед.

— Какъв е резултатът от играта? — тя опита да звучи безгрижно.

Той се усмихна.

— Спечелих — звучеше много доволен от победата си. Трейд беше пословично находчив в игрите на стратегия.

— Трейд ще иска ли реванш?

— Най-вероятно. Обаче си мислех, че двамата можем да направим нещо.

Дъхът на Лайлак заседна в гърлото й. Сърцето й затуптя ускорено. Най-накрая.

— Да, Николай?

— Искам да ме научиш да чета на твоя език.

— Какво?

— Какво точно не ти е ясно? — той я хвана за лакътя, насочвайки я към библиотеката.

— Аз… искаш да кажеш, че не можеш да четеш на английски? — тя беше ужасена. И започна да се държи така, сякаш нямаше по-голямо престъпление от това.

Реджар се изсмя. Със сигурност нямаше друго място като Ре Ген Тска Анг Лия.

— Разбирам, че си много по-образована от мен, Лайлак. Може би ще се смилиш над варварската ми личност — повдигна едната си черна вежда подигравателно.

Сдържаният му коментар й въздейства. Лайлак разбра колко снизходително е прозвучала. Нямаше предвид… просто беше така разочарована от неочакваната молба. Тя се бе надявала…

Внезапно й дойде идея.

Щеше да го учи да чете и в същото време може би би могла да стимулира нещо повече от ума му. Със сигурност си заслужаваше да опита. В края на краищата, съпругът й можеше да бъде много стимулиращ. Да видим какво ще направи с „Бурята“.

— Много добре, Николай — тя отиде до рафтовете с книги и направи своя избор. След това се приближи до бюрото за перо и хартия.

— Да седнем тук — тя потупа мястото до себе си на огромния стол.

Той се поколеба за част от секундата, преди да се присъедини към нея, едрото му тяло се притисна плътно към нейното. Тази позиция постави съпругът й в задоволителна близост. Всъщност, това беше най-близкото разстояние, в което се бе намирал до нея след онази нощ.

Реджар погледна към нея и преглътна. Уханието й подразни ноздрите му. По челото му избиха ситни капчици пот. Вече беше възбуден. Може би това не беше толкова добра идея.

Бе прекарал най-неприятната седмица в живота си! Не знаеше колко дълго можеше да издържи. Трейд.

Лайлак като че ли не забелязваше неудобството му, като пишеше нещо на листовете хартия, след това ги разкъса на малки квадратни парчета.

Постави парчетата на масата пред него, произнасяйки името на всяка написана буква.

— Това са буквите от азбуката — двадесет и шест на брой.

— Само двадесет и шест? — авиаранският език съдържаше триста тридесет и три.

Като си мислеше, че е саркастичен, тя отговори:

— Да. Не се съмнявам, че ще бъде трудно. Но първо трябва да ги научиш, преди…

— А, б, в, г… — Реджар посочваше съответната буква, произнасяйки името й.

Устата на Лайлак увисна.

— Това е невероятно! Сигурен ли си, че не можеш да четеш? — погледна го подозрително.

Той поклати глава.

— Не. Само говоря този език. Нещо нередно ли направих?

— Не… просто… няма значение — Лайлак се раздвижи на мястото си.

Реджар стисна зъби.

— Сега, тези букви се наричат съгласни, а тези тук са гласни.

През останалата част на следобеда Лайлак преподаваше на съпруга си, който изглеждаше много заинтересован от буквите и ни най-малко от съпругата си. Въпреки че бе загърбил изцяло съпружеските си задължения, се беше оказал изключителен ученик.

— Николай?

— Да? — той не вдигна очи от листите, пръснати пред него.

Несъзнателно, Лайлак мушкаше малкия си пръст отново и отново в тесния отвор на седалката на стола, докато обмисляше начин да изрази това, което искаше да го попита.

Реджар забеляза движението й с крайчеца на окото си. Опита се да потисне стона си.

— Смяташ ли, че ще имаме деца скоро? Искам да кажа… ами, заради това, което правихме — Ето! Зададе въпроса. Мислено се потупа по гърба за интелигентността си.

Неочакваният въпрос по тема, която той изобщо не искаше да обсъжда в този момент, изненада Реджар. Челюстта му изтрака силно. Нямаше намерение да разисква размножаването на фамилиерите с нея. Не и сега. Аях, тя щеше да избяга от стаята с писъци!

— Не — отсече той.

Не? Не това очакваше да чуе. Челото й се набръчка в объркване.

— Но аз мислех…

— Ще ти обясня по-късно, Лайлак. Сега, каква е тази дума, която си написала тук?

— Веселие — каза тя мрачно. — Думата е веселие.

Реджар проучи внимателно буквите.

Раздразнена от липсата му на желание, тя отново мушна пръст в малката дупка в плата на стола. Няколко пъти.

Реджар изведнъж се изправи, слагайки край на урока.

— Искам да се изкъпя. Ще се видим на вечеря.

Той излезе от стаята, оставяйки я да стои там сама, загледана втрещено в пустата врата, от която беше излязъл току-що.

Колко странно. Той се справяше удивително добре. Всъщност сега четеше цели изречения. Никога преди не беше чувала някой да се научи толкова бързо. Лайлак трябваше да признае, че бе изключително умен.

Защо я беше оставил така?

През изминалата седмица като че ли той непрекъснато я изоставяше, за да… се къпе. Няколко пъти на ден, доколкото можеше да си спомни. И никога не бе поискал топла вода. Защо ще иска да се къпе със студена вода? Отново и отново? Този мъж определено беше странен.

Раменете на Лайлак увиснаха. Изглежда близостта й не му влияеше. Сякаш въобще не бе заинтересован от нея, вече цяла седмица. В гърдите й се настани мъчително усещане. Беше време да се изправи пред истината. Николай не я желаеше вече.

Една сълза се плъзна по лицето й. Само ако беше като Леона, щеше да знае какво да направи, за да го съблазни. Леона имаше голям опит.

Лайлак тръсна глава. Разбира се! Щеше да отиде при Леона. Тя със сигурност щеше да й помогне. В края на краищата, беше казала, че са приятелки.

Това й се стори най-добрата идея, която й бе идвала през цялата седмица.

Без да спира да обмисля плана си, Лайлак взе шала си. Щеше да отиде сега, докато Николай се къпеше.

Младата жена се поколеба, хапейки устни.

Той й бе казал, че не иска да излиза от къщата без първо да го уведоми.

Е, щеше да се върне, преди да е приключил с банята си. Дори нямаше да вика каретата. Джаки можеше да реши да обсъди въпроса с „Негова светлост“. Къщата на Леона беше само на няколко пресечки, по-добре да повърви, отколкото да рискува да бъде разкрита.

Жалко, че шапката й бе на горния етаж.

Наистина валеше много силно.

 

 

Трейд, който стоеше все още в салона пред дъската и се чудеше как Реджар бе направил последния си ход, видя излизането на Лайлак в отражението на огледалото във фоайето. Той вдигна вежди замислено.

 

 

— Лайлак! — Леона протегна ръце към по-младата жена.

Лейди Харкорт предпочете да посрещне момичето в будоара си, като по този начин показваше близкото им приятелство. Не беше готова да се откаже от преследването на изтънчения княз. Имаше репутация, която трябваше да поддържа.

И все пак, неговият брат се бе оказал изключително задоволителен. Макар и леко властен. Дрън-дрън! Кого заблуждаваше? Той беше най-добрият, когото някога бе имала, а беше имала толкова много. Само споменът за невероятната нощ беше достатъчен да…

Леона се опита да се успокои.

— На какво дължа това прекрасно и неочаквано посещение?

— О, Леона! — Лайлак се втурна в прегръдката на по-възрастната жена. — Трябва да ми помогнеш. Трябва!

— За какво става въпрос, скъпа? — тя отстъпи назад и хвана ръцете й. Порядъчно загрижено изражение се появи на лицето й.

Очите на момичето бяха зачервени, сякаш беше плакала, роклята й беше мокра, а в косата й блестяха капки вода.

Сети се само едно нещо, което би могло да разстрои така младата жена. Лайлак имаше проблеми със съпруга си. Леона се опита да не показва чувствата си.

— Мокра си до кости, ела да седнеш пред огъня. Пеша ли измина целия път до тук?

— Да — кимна тя, треперейки леко. — Не исках Николай да научи, че съм дошла. Той… — Лайлак прехапа устни.

— Той какво?

— Изглежда не се радва на приятелството ни, Леона.

Умен мъж.

— Глупости! Николай ме обожава! Питай го сама, ако не ми вярваш — насърчи я хитро.

Лайлак поклати глава.

— Не, няма да го направя, страхувам се. Както и да е, не ме интересува какво мисли за нашето приятелство. Аз те харесвам и това е всичко, което има значение.

Леона Харкорт потуши непознатия за нея прилив на привързаност, който почувства неочаквано към момичето. Нямаше да стигне до тук, ако се интересуваше от нечии други чувства, освен от своите! В края на краищата кой друг, с изключение на баща й, някога е бил загрижен за нея?

— Това е много мило от твоя страна, скъпа — тя погали ръката на Лайлак. — Кажи ми какво те тревожи.

— Николай — изхлипа младата жена. — Мисля, че той е изгубил интерес към мен! Извръща се от мен през нощта… изглежда не ме желае вече — тя погледна към Леона, големите й зелени очи бяха пълни със сълзи и надежда.

Това беше шансът й! Леона ликуваше от предстоящата победа.

Със следващите си думи щеше да забие клин между Лайлак и съпругът й, толкова дълбоко, че те никога да не могат да съвземат от него. Князът скоро щеше да бъде неин.

Какво да бъде? Тя потупа деликатната си брадичка. Можеше да каже, че е видяла Николай с друга жена — това винаги действаше. Или…

Можеше да намекне, че той й е направил предложение, но заради скъпото си приятелство с Лайлак, тя естествено му е отказала — любимото й. Или…

Можеше да съобщи небрежно, че е бил видян в компанията на няколко долнопробни куртизанки от Ковънт Гардън. Опасността от болести щеше да проработи чудесно, потушавайки страстта!

Имаше още по-лоши инсинуации, които можеше да измисли… Това беше толкова забавно! Какво да бъде? Леона погледна невинното, доверчиво лице пред себе си. Нещо, което беше мислила за отдавна мъртво в нея, се надигна на повърхността.

Не можеше да го направи.

В този кратък миг сякаш времето се върна назад и тя видя себе си на петнадесет години, млада и доверчива, и така уязвима. Време, преди това копеле Харкорт да унищожи всичко в нея завинаги. Време, когато тя беше жена, която още вярваше, че има надежда и нещо, наречено любов на този свят. Идеалистична малка глупачка.

Непознато чувство на състрадание заседна в гърлото на Леона.

Развълнувана, тя се изправи и застана пред Лайлак. Ако щеше да бъде благородна, най-добре да го направи бързо, преди да се отврати от себе си.

— Не бъди глупава, Лайлак! — сърдитият й глас обърка младата жена.

Лайлак примигна, сдържайки сълзите си и я погледна.

— Как-какво искаш да кажеш, Леона?

— Понякога мъжете правят много неразбираеми неща. Логични същества, като нас не трябва да си губят времето, в опити да разберат странното им поведение. Николай те обожава!

— Откъде знаеш? — Лайлак не беше сигурна, че вярва в това.

Леона махна с ръка нетърпеливо.

— Ако има едно нещо, което познавам в този свят, това са мъжете. Вярвай ми, Лайлак. Ако има проблем между вас двамата — а аз не мисля, че има — това е временно.

— Но — долната й устна трепереше — той не…

— За Бога, Лайлак! Използвай мозъка си! Мъжът ти сигурно чака знак от теб. Мъжете са най-странните същества — кажи му какво искаш.

— Мислиш ли? — лъч надежда освети привлекателното й лице.

Леона сложи ръце на кръста си.

— Да! Върни се при него и сложи край на този абсурд.

Лайлак се изправи.

— Ще го направя — каза тя решително. Сияйна усмивка разцъфна на устните й. — Благодаря ти, Леона.

Тя прегърна импулсивно по-възрастната жена и прошепна в ухото й:

— Знаеш ли, ти не си толкова безразлична, колкото искаш хората да си мислят.

Леона я проследи с поглед, докато слизаше по стълбите.

— Да, такава съм — прошепна тя тъжно.

Вратата на спалнята се отвори зад нея.

Леона погледна през рамо. Братът на княз Азов се разхождаше из стаята, токовете на обувките му потракваха дръзко по пода. Блестящите му зелени очи не издаваха нищо, докато я преценяваше. Суровата маска, която носеше пред света бе на лицето му.

— От колко време сте тук? — попита тя гневно.

Той докосна с кокалчетата на пръстите си гладката кожа на бузата й, с нежна замислена ласка.

— Достатъчно дълго.

Фактът, че той беше станал свидетел на потресаващата й проява на сантименталност я ужаси. Тя се извърна от него.

— Никога не споменавай това.

— Ако това е твоето желание — силните му ръце я обърнаха с лице към него.

Потресена, тя понечи да възрази.

Устните му заглушиха протестите й.

 

 

Реджар нетърпеливо наметна червената роба на раменете си и завърза колана с рязко дръпване.

Не можеше да издържа повече на това. И какво целеше тя с бавното мушкане на пръста си в дупката на стола! Само мисълта за това го накара да скръцне със зъби. Дали тази жена имаше намерение да го измъчва?

Той си представи отново възбуждащото действие и простена.

Къпането със студена вода беше достатъчно наказание в този влажен ден.

Тъкмо щеше да излезе от дрешника, когато видя роклята, с която Лайлак беше облечена по-рано. Тази, която внезапно бе сменила. Стоеше смачкана на килима до столчето.

Сигурно той я беше съборил в бързината да се потопи.

Наведе се да я вземе. Имаше намерение да я върне на мястото й, но се поколеба, намръщен. Какво беше това? Бродерията й като че ли беше закрепена към предната част на дрехата. Реджар я разгледа по-отблизо с любопитство.

По лицето му се разля голяма усмивка.

Значи за това малката сук-сук беше излязла от стаята толкова припряно! Той се засмя. Неговата Лайлак. Внимателно върна роклята на столчето и отиде в спалнята.

Преди да е изминал няколко фута, съпругата му влезе в стаята и тихо затвори вратата зад себе си. Без да го забелязва, тя започна да ходи на пръсти. Реджар скръсти ръце пред гърдите си.

Какво криеше сега? Той я разгледа внимателно, отбелязвайки мокрите й дрехи и капчиците вода, покриващи косата й.

— Навън ли си била? — намръщи се той.

— О! — стресната, Лайлак се завъртя с ръка на сърцето. — Господи, Николай, не ме плаши така! Движиш се безшумно като… — думите й се разколебаха.

Реджар вдигна вежда.

— Мислех, че още се къпеш.

— О, така ли? Тогава защо се опитваше да се промъкнеш в стаята? — проницателният му поглед се плъзна по тялото й. — Има ли нещо, което не искаш да знам, хмм?

Лайлак се изчерви виновно.

— Надявам се, че си била в градината, Лайлак, макар, че не мога да си представя защо би искала да излезеш навън в такъв ден.

— Николай, не се сърди. Трябваше да направя… една поръчка.

— Защо не ми каза? Щях да те придружа или аз да го свърша. Нямаше нужда да се мокриш така.

— Ами… ти се къпеше и не исках да те безпокоя.

Той направи гримаса при тази глупост.

— Но следващия път ще го направя — добави бързо тя.

Това, че отстъпи изглежда го успокои.

— Докато Джаки е с теб, предполагам, че всичко ще е наред.

Ох-ох! Питам се дали мъжът, приличащ на елха може да бъде подкупен? Лайлак се усмихна спокойно, кимайки в съгласие.

— Предпочитам следващият път да ме уведомиш, преди да решиш да излизаш. Загрижен съм за сигурността ти, Лайлак. На този свят има опасности, за които вярвам, че не знаеш нищо. Не виждам никаква причина да не идвам с теб.

Развълнувана, Лайлак примигна, за да сдържи сълзите, напиращи в очите й. Как можеше да й въздейства по такъв начин? Би трябвало да е разгневена от арогантното му отношение, въпреки това беше разчувствана от загрижеността му. Мислеше за това, което Леона бе казала и се питаше дали е права. Дали той още я желаеше?

И ако бе така, как да разбере?

Лайлак внезапно осъзна, че той е облечен идеално за заниманието, което тя имаше на ум. Жадният й поглед се плъзна по мускулестото тяло, покрито единствено с червена коприна. Осени я вдъхновение! Тя се възползва от благоприятния случай да сложи ръка върху неговата, облечена в коприна.

— Това е много мило, Николай.

За човек с неговия опит, Реджар без проблем разпозна изгарящия поглед, отправен към него. Значи съветът на Трейд се оказа верен. Тя отново го желаеше.

Той въздъхна облекчено, тялото му вече откликваше на близостта й.

Въпреки това, Реджар искаше много повече от нея. Докато съветът на Трейд беше подходящ като за начало, Реджар реши да следва собствените си инстинкти. Имаше идея.

Той се протегна и я прегърна през кръста. Вдигайки я от пода, я задържа на нивото на очите си. Взираха се един в друг в продължение на няколко изпълнени с напрежение мига.

Най-накрая той проговори с равен тон:

— Искаш ли ме?

Лайлак обви ръце около врата му.

— Да — призна младата жена шепнешком.

— Добре — устата му погали слепоочието й. — Искаш ли да ти доставя удоволствие?

— Да — въздъхна тя, отпивайки от еротичното му ухание, носещо мускусния му вкус.

— Ще направиш ли нещо за мен, ако аз ти дам всичко, което желаеш?

Лайлак скри лицето си в копринената му коса, кимвайки до бузата му…

— Откакто дойдох тук, ти ми прочете много истории. Сега аз ще ти разкажа една история. Много е объркана, затова може да отнеме известно време. Разбираш ли?

Лайлак нямаше проблеми с тълкуването. Николай имаше предвид, че ако тя го желае, трябва да приеме всичко, което той й дава. Този път кимна с глава тръпнеща срещу него.

— Трябва да ми обещаеш, че когато започна историята, ще ме оставиш да я довърша и ще ме изслушаш — той улови меката част на ухото й със зъби. — Обещаваш ли?

— Да, Николай, обещавам.

— Чудесно. Започвам. Преди много време, имало едно малко момиче, което се казвало… Прюнел.

Лайлак захапа шията му. Реджар се усмихна в косата й. Той я понесе към леглото и я постави в средата на дюшека. Седна до извивката на бедрото й и сложи длани от двете страни на кръста й. Наведе над нея, а лъскавата му коса се спусна напред при това движение.

— Един ден Прюнел погледнала в едно езеро и какво мислиш видяла?

— Риба?

— Не, сук-сук — пъргавите му пръсти започнаха да разкопчават роклята й. — За своя голяма изненада, тя видяла безброй експлозии от светлина.

— Във водата?

Реджар разтвори мократа рокля.

— Да. Тя не знаела какви са тези светлини… — долните й гащи се плъзнаха надолу по краката й, — така, че се навела, за да погледне по-отблизо и осъзнала, че вижда милиони малки звезди.

— Колко хубаво!

— Много — Реджар не говореше толкова за коментара й, колкото за прекрасното тяло, изложено пред погледа му. Хвърли робата си и се надвеси над нея.

— Прюнел продължи да гледа чудната картина, виждайки, че много от малките звезди имат още по-малки петънца, обикалящи около тях, ето така — езикът му се завъртя около извивката на ареолата й.

Лайлак помисли, че той е най-вдъхновяващият разказвач. Развълнуваният й глас реагира на подходящата демонстрация.

— Как-какви са били тези петна?

Реджар се усмихна на себе си, близвайки шията й с бавно движение на езика си. Аях, тя слушаше.

Той промърмори срещу кожата й:

— Изведнъж Прюнел осъзнала, че тези петна са… светове.

Лайлак ахна.

— Светове?

— Помисли върху това, Лайлак. Езеро, пълно със звезди, а около звездите — светове…

Той я остави да помисли известно време, като устата му се впи в нейната с опустошителна настоятелност. Пръстите на Лайлак се вплетоха в косата му, галещи главата му, а той задълбочи целувката. Толкова се нуждаеше от нея. Никоя жена не го бе карала да се чувства по този начин, никоя нямаше вкус като нейния.

От гърлото му се изтръгна нисък звук на удоволствие. Лайлак го целуна в отговор, разтваряйки уста за него и остави езика си да се плъзне нежно по неговия.

— Лайлак… — прошепна той срещу нежните й устни.

Прокара уста по затворените му очи, по дългите мигли, които така я примамваха, по твърдите скули, правилния нос, по чувствената извивка на горната устна. Уханието на канела, мирта и това необикновено специално нещо я заобикаляше, привличайки я неимоверно.

Искаше го вътре в себе си.

Чувствайки се по същия начин, Реджар прошепна:

— Не мога да чакам, Лайлак. Прости ми — и той я изпълни с един дълъг безкраен тласък.

И двамата извикаха.

Обичам да ставам част от теб.

Емоционалната му мисъл само увеличи желанието й.

— Искам те вътре в мен, Николай… винаги — измърмори тя в устата му.

Отзивчивите й думи го накараха да запулсира в нея.

— Сърце мое, сърце мое…

Той я взе твърдо и бавно. С всеки тласък, с всяко нежно движение, продължаваше да разказва историята си.

— Прюнел видяла, че тези малки петна са… оо, да, сук-сук, точно там… и скоро открила нещо любопитно: когато се вгледа много внимателно, кръгозорът й като че ли се увеличавал и тя можела да види, че на всеки свят има хора.

— Николай, Николай, моля те… — Лайлак обви бедра около неговите стегнато.

— Шшш, слушай… — той я целуна. — Не всички хора били еднакви, всъщност, някои от тях били много различни от тези, с които живеела.

Раздразнена от бавното мъчение, Лайлак се раздвижи, карайки съпруга си да затвори очи от екстаз.

С огромно усилие Реджар възвърна самообладанието си. Много неща бяха заложени на карта.

— Не забравяй обещанието си.

Лайлак неохотно се усмири.

Реджар продължи бавните си дълбоки движения заедно с историята си.

— Изглежда, тези хора, които живеели в световете в този специален басейн, съществували заобиколени от наличието на магия.

— Магия? — това привлече интереса й.

— Да. Прюнел скоро открила, че магията е нещо съвсем обичайно в тези светове. Но не всички имали способността да правят магии, а тези, които можели, често имали различни способности от станалите — дланите му се плъзнаха надолу по гърба й, уловиха дупето й, повдигнаха го към него и той потъна изцяло в нея.

— Ох! — Лайлак пое дъх, опитвайки да се концентрира върху това, което й казваше. — Как са живели с тази магия, Николай? Не е ли обърквала живота им?

— Не, защото е била естествена за тях, обикновена, като самите тях.

Малка линия набразди челото й, докато размишляваше над това. Реджар не можа да не притисне устни на това място.

— Прюнел скоро открила много любими хора на един от тези скрити светове. Това било едно много специално място — прошепна той примамливо. — Тези хора били изключителни и различни от всички останали. Поради това те били защитавани от могъщ народ на магьосници. Заради техните способности и красота на духа им, били много търсени.

— Звучи прекрасно. Какви са били те?

— Хора като теб и мен, с изключение на една разлика.

Развълнувана от историята, наред с другите неща, Лайлак го погледна.

— И каква е тя?

— Те можели да променят формата си, когато пожелаят — в котешка форма.

Лайлак замръзна в ръцете му.

— Николай…

— Ти обеща, Лайлак.

Тя не каза нищо в един изпълнен с напрежение миг.

— Много добре, продължавай с историята.

Той я прегърна през кръста, целувайки ъгълчетата на устата й.

— Когато променяли формата си, това им позволявало да видят и опитат неща, които останалите не можели. Прюнел знаела, че няма защо да се страхува от това, защото видяла, че тази способност е характерна черта при тези хора, които в естествената си форма изглеждали точно като нея.

— Как се наричали тази хора?

— Фамилиери.

Лайлак се взря в гърдите му безмълвна.

Реджар спря да се движи, останал дълбоко в нея.

— Един ден, за да помогне на брат си, един от фамилиерите влязъл в… езерото с вода. Теченията го завъртели насам-натам, той нямал контрол върху живота си или върху това, което се случвало, докато се мятал във вихъра. Без предупреждение, той бил изхвърлен от силна струя и се озовал на непознато място.

Лайлак сложи ръка на устата му.

— Не го казвай.

Той отмести ръката й и целуна дланта й.

— Паднал от въздуха. За да се предпази, той се променил в котешката си форма. С една внезапна мълния, той разчупил бариерата на вселените и се приземил до неговата Прюнел.

Лайлак вплете пръсти в косата му от двете страни на главата му.

— Не можеш да очакваш от мен да…

— Тя пътувала в една карета — продължи той неумолимо, — със своята леля, която се изплашила много от котарака. Но не и Прюнел. Тя била много мила с него и го взела в дома си.

Лайлак примигна няколко пъти, объркана от чутото. Изпитваше затруднение да приеме истината.

— Аз…

Той постави пръст върху устата й.

— Шшш. Всичко е наред, Лайлак. Само искам да знам какво мислиш за това.

Тя не искаше да мисли точно сега, а само съпругът й да я прегърне и да прави любов с нея. Невероятната история изглежда го отдалечаваше от нея, а тя не искаше това. Странната истина в това я накара да изпадне в паника.

— Николай, моля те, не спирай сега — извика тя.

Щом видя колко е разстроена, веднага я прегърна и плъзна език в устата й, имитирайки бавно отдръпване с тласък с долната част на тялото си. Беше време да й покаже, че той е същия човек и че няма защо да се страхува от него.

Нежните му движения й дадоха подкрепата, от която се нуждаеше. Лайлак мигновено се отпусна под привичното му докосване. Има потоци около нас, сук-сук, като във водата, за която ти казах. Усещаш ли ги?

Лайлак раздвижи длани надолу по гърба му, оставяйки върховете на пръстите си да почувстват всеки контур на вълнообразните мускули. Той се напрегна и се отдръпна.

— Усещам ги, Николай.

Вълни… има толкова много вълни, ще те науча, Лайлак — вълни по вода, вълни от лунна светлина, вълни, които създаваме заедно…

Той пое гърдата й в уста и засмука нежно.

— Да…, о, да…

Те се движеха заедно в ритъм стар като света, имитиращ резонанса на самия живот. Двамата потекоха един към друг.

Това беше едно чудо, което обхващаше галактики, планети и, да, дори езера, пълни със звезди.

Този път Реджар не се въздържа и се присъедини към оргазма на съпругата си.

Двамата се понесоха по вълните на вълнуващото пълно освобождение. Останаха облекчени, споделили взаимното щастие, вкопчени един в друг.