Дара Джой
Реджар (2)

Първа глава

Лондон, 1811

— Кочияш! Кочияш! Настоявам да карате по-бързо!

Лейди Агата Уъмпълс обърна енергичното си лице към племенницата си в тясното пространство на каретата.

— Какво си мисли този човек, скъпа? Херцогинята няма да ни чака за чая!

Лайлак Дивър погледна възрастната си неомъжена леля и въздъхна. Жената гледаше високомерно тавана през лорнета си така, сякаш кочияшът можеше да види презрението й през стените на каретата. Леля й понякога беше трудна, но тя я обичаше много.

— Лельо Уъмпълс, ако не беше настояла, че е модерно да закъснеем малко, въобще нямаше да се окажем в това положение.

Лейди Уъмпълс разтвори ветрилото си и започна да си вее.

— Разбира се, че членовете на обществото закъсняват — но не и при херцогинята! Какво ще си помисли тя? Надявам се, че ужасният лорд Байрон няма да бъде там. По-бързо казах! — тя удари по покрива на екипажа с бастуна си. — Този кочияш винаги е бил най-небрежният…

— Той работи за теб от петдесет години!

— Въпреки това, дете мое, тази наглост не може да продължава! Не може! — тя тропна по седалката, за да подчертае думите си, раздвижвайки няколко мъниста на елечето на дневната си рокля. — И още нещо — има малки кръгли очички. А аз не харесвам такива.

Както обикновено. Леля й беше излязла напълно от темата. Лайлак я потупа по ръката.

— Успокой се, лельо Уъмпълс, със сигурност…

Без предупреждение, каретата се изпълни с блестяща светлина, последвана от нисък оглушителен тътен. Екипажът се разтърси от силния удар.

Лейди Уъмпълс политна към прозореца. Лайлак се подпря с ръце от двете страни на купето, за да не падне напред.

— Какво… — Лайлак започна, но така и не довърши.

В същия миг двете жени се взряха към срещуположната седалка с широко отворени очи.

Там стоеше един голям черен котарак. Наблюдаваше ги любопитно, с котешкия си маниер, сякаш това беше неговата карета и те двете бяха нахлули в нея.

Странното животно имаше различни на цвят очи.

Устата на Лайлак увисна.

Лорнетът на лейди Уъмпълс падна. После тя изкрещя — много силен панически вик:

— Това е звяр! Голям звяр, който със сигурност ще ни убие на място! Ще припадна. Кочияш!

Кочияшът, който имаше петдесетгодишен опит във возенето на лейди Уъмпълс, я пренебрегна и продължи да кара.

Запазила състояние на духа, Лайлак се опита да успокои леля си.

— Тихо, лельо. Помни — ние сме разумни жени. Бедното същество вероятно е скочило в каретата, за да се скрие от студения дъжд. Сигурно е било там през цялото време, скрито под седалката и сега се е уплашило от светкавицата. Това е само една котка — доста голяма котка. И тези очи…

— Казвам ти, това е лъв! Ще ни нападне!

Сякаш разбрал думите, котаракът погледна предизвикателно към лейди Уъмпълс и започна бавно да ближе лапите си. Леля й започна отново да крещи, а Лайлак се разсмя с глас.

Прекрасният звънлив звук беше наслада за сетивата.

Младата жена се наведе напред, приближавайки се до котарака, несъзнателно излагайки на показ голяма част от гърдите си.

— Имаш прекрасна козина, дълга и плътна. Изглежда толкова лъскава. И си доста авантюристичен, нали? Това ми харесва. Може би трябва да те взема в…

Леля Уъмпълс ахна.

— Какво говориш? Не можеш да вземеш този проклет звяр в къщата!

Котаракът се вторачи в Лайлак, примигна бавно с красивите си двуцветни очи и тя си изгуби ума.

— Мога и ще го направя. Идваш с мен у дома. — И тогава тя направи движение, което реши съдбата й — нежно погали козината зад лявото му ухо.

Котаракът положи глава в ръката й, сякаш докосването й го караше да изпада в екстаз.

— Какво ще кажеш по въпроса, коте?

Фамилиерът, познат като Реджар, затвори очи и започна да мърка.

 

 

Той се намираше на различна равнина на съществуване. Сетивата му го подсказваха. Но къде? В един миг беше подхвърлян през Тунелите, през вихрушки и течения; в следващия сякаш се отвори портал под него — ако изобщо съществуваше понятието „под“ в пространството, в което се намираше, — и той падна с главата напред в отвора. В опита си да се предпази, се беше преобразил в котка.

Превозното средство спря и двете жени слязоха, като по-възрастната вдигаше много шум. Тя удари с бастуна си няколко пъти, а лицето й беше огнено червено. Когато кочияшът отвори вратата, за да слязат, тя го тупна елегантно по крака с бастуна си, скърцайки със зъби, докато минаваше покрай него.

Странно, но човекът само се усмихна.

Красивата по-млада жена поклати глава, промърмори нещо тихо и я последва.

Той ясно чу как възрастната дама уверено заяви, че този „звяр“ няма да бъде в каретата, когато се върнат. По-младата отговори твърдо, че ако е все още там, ще го вземе у дома.

„Звярът“ щеше да бъде тук. Поне докато научи къде беше това тук. Беше благодарен, че може да разбира езика им — поне по-голяма част. Беше подобен на езика, който говореше съпругата на брат му, но имаше различия в ритъма и синтаксиса, което го озадачи. Някъде във вселената на Адееан ли се намираше?

Той затвори очи, припомняйки си как точно се беше озовал в това положение.

Всичко бе започнало от Шимале, свещен древен камък на Чарл, който имаше силата да огъва пространството и времето. Съществуваха общо дванадесет Шимале, девет от които се свързваха помежду си, оформяйки матрицата, известна като Тунели.

Сега, благодарение на него, имаше матрица от десет.

Той доброволно бе жертвал себе си за щастието на брат си Лорджин и щеше да го направи отново. Лорджин имаше право да бъде до съпругата си, която обичаше толкова много.

Бе настоял да вземе Шимале от брат си и беше влязъл в Тунелите с него, за да го пусне в континуума, така че да бъде абсорбиран обратно в матрицата, към която принадлежи. Последва яростна космическа буря и той беше захвърлен безпомощен в коридора, изгубен в пространството и времето… а може би и измерението.

Какъв щеше да бъде резултатът от тази нова матрица, която беше създал? Щяха ли да се отворят още коридори, които до този момент бяха недостъпни за тях? По този начин ли беше пристигнал тук? Допълнителният Шимале ли беше отворил нов портал?

Тъй като не беше мистик, Реджар не разбираше много пътищата на Тунелите, но както всеки друг знаеше, че те служат като транспорт от един свят до друг. Но само при условие, че човек разполага с мистик, който да призове отварянето. За съжаление, той нямаше такива способности.

Въздъхна тъжно.

Колко време щеше да се наложи да остане на това непознато място преди големият мистик Яниф, да го открие? Седмица? Година? Петдесет години?

Имаше малък шанс.

Той знаеше какво прави, когато влезе в Тунелите вместо брат си. Засега трябваше да чака времето си и да се възползва възможно най-добре от ситуацията, в която беше попаднал. Колко дълго обаче този странен свят щеше да бъде негов дом?

Най-добре бе да види как изглежда.

Седнал на задните си крака, големият черен котарак надникна над ръба на отворения прозорец. Валеше дъжд. Това не беше добър знак за същество като него.

Той погледна по-нататък. Дървета! Цветя, трева и храсти! Беше приемливо. Превозното средство, в което се бе озовал, се намираше в единия край на дълга пътека. В другия й край се виждаше голяма каменна сграда, която му напомняше леко за семейния му дом на Авиара.

Стисна зъби, скочи от каретата и притича бързо под лекия дъжд до къщата. Както повечето фамилиери, той не можеше да понася козината си мокра, въпреки че в естествената си човешка форма беше доста педантичен по отношение на къпането. Неговият вид не понасяше нечистотата. Освен това имаше нещо, свързано с усещането на водата, плъзгаща се по голата кожа…

Вниманието му бе привлечено от смях, идващ през отворения прозорец точно над него. Особено един мек, мелодичен смях, който доставяше невероятно удоволствие на сетивата му.

Той без усилие се изкачи на близкото дърво, гъвкаво балансирайки по клона, намиращ се близо до прозореца. Няколко човека се намираха в много богато украсена стая и пиеха от най-чупливите чаши, които някога бе виждал. Изглеждаха така, сякаш са ангажирани в някакъв вид социален ритуал.

Дяволитият му поглед веднага потърси жени в групата.

Колко ли лошо щеше да бъде, ако бе попаднал в някой друг свят, където няма жени? Ужасяващата мисъл го накара да потръпне. Той се опита да оправи настроението си. Да, би могло да бъде и по-лошо. Много по-лошо. Жените винаги имаха успокояващ ефект върху него.

Реши да проучи хората, които бяха в стаята. Всички те бяха облечени в странни костюми. Неколцина от тях, по-възрастни, отбеляза той, носеха фалшиви коси върху главите си. Други бяха с неестествено бяла кожа. Някои от тях бяха доста зашеметяващи.

Това изглеждаше обещаващо!

Котешките му очи се спряха върху младата жена, която беше в превозното средство с него. Тази, която каза, че ще го вземе вътре.

Той се усмихна бавно на себе си. Може би щеше!

Лайлак. Старата жена я беше нарекла Лайлак.

Според него тя се открояваше от останалите жени в стаята. Веднага усети нещо уникално в нея. Това го заинтригува.

Разгледа я критично, очарован от малките качества, които често оставаха незабелязани от останалите мъже, но никога от фамилиерите. Пленителното движение на ръцете, докато говореше. Лекият блясък в очите, когато се засмя. Повишената й чувствителност, която той знаеше, че е предизвикана от все по-големия й интерес към темата, която се обсъжда…

Пулсиращият поток на женската й енергия, песента на сирената, привлече фамилиера като магнит. Беше изключително чувствено същество, реши той. Точно като него.

Да, тя непременно щеше да го вземе у дома.

 

 

Лайлак седна пред тоалетната масичка в спалнята си и започна да вади иглите от косата си. Дългите кичури се спуснаха до кръста й в меки къдрици.

Взе сребърната четка и започна да я прокарва през заплетената коса с бавни криволичещи движения. Затвори очи, отпусната от лекото подръпване. Ах, усещането беше толкова…

Внезапно през нея премина някакво странно чувство. Косъмчетата на врата й настръхнаха. Някой я наблюдаваше. Очите й се разтвориха широко.

В голямото позлатено огледало, което красеше повече от половината стена на стаята от пода до тавана, тя видя един котарак, седнал в средата на любимия й стол. Беше се настанил, сякаш си беше у дома! Той се взираше в нея внимателно с полуотворени си двуцветни очи.

Как беше влязъл тук?

Той със сигурност не беше в стаята, когато тя бе отишла в гардеробната по-рано, за да облече нощницата си. Всъщност, не го бе виждала след завръщането от чая при херцогинята. Веднага след като каретата бе спряла, той скочи и изчезна в храстите.

Тогава тя си помисли, че го вижда за последен път и това я натъжи. Беше толкова щастлива да види, че животното е още в каретата, когато се върнаха. Въпреки протестите на леля си, тя беше решена да вземе бедното зверче в дома си.

Лайлак винаги беше искала котка. За съжаление лелята винаги категорично отказваше. Тя подозираше, че бедната жена отрича желанието си за котка като последен опит да предпази племенницата си от етикета „стара мома“, окачен върху нея. В края на краищата тя вече бе навършила двадесет години. Една неомъжена жена с предпочитания към котки често беше наричана с термина „домашна котка“ с тон, който значеше „безнадеждна“ стара мома.

Поради някаква странна причина, този ден беше различно. Днес, за първи път през живота си, тя не позволи на леля си да използва един от нейните припадъци. Беше твърда в желанието си да задържи котката. Свивайки рамене, момичето се усмихна. Имаше ли голямо значение как е дошла? Котката беше тук. Тя се завъртя на мястото си с лице към него.

— Имаш най-интересния навик да се появяваш внезапно, коте — засмя се тя.

Животното, естествено, не отговори.

Лайлак изучаваше царствения черен котарак, който седеше на стола й като на трон, готов да командва верните си поданици. Предполагам, че това ще бъда аз, помисли тя.

Той размаха опашката си.

Имаше нещо в този конкретен котарак, което докосна някаква струна вътре в нея. Вероятно си беше чисто перчене. Никой с капка ум в главата не би си хабил дъха, за да му нарежда какво да прави. По всичко личеше, че той ще направи точно каквото си бе наумил.

Не като неомъжените госпожици, които трябваше да се прекланят пред диктатурата на обществото и клюкарките.

Споменът я депресира отново. Лайлак зарови палци в дебелия ориенталски килим под краката си и въздъхна тежко. Тя не се интересуваше от това, което казваше леля й, за отчаянието и мрака, на който се обрича, ако останеше на рафта. Нямаше никакво намерение да си слага брачните окови!

И защо да го прави?

Можеше да каже, че една жена не само няма какво да спечели, но и ще загуби всичко. Собствеността си. Парите си. Независимостта си. Интелигентността си.

Когато една жена влезеше в блаженото състояние на свещен брак, тя се превръщаше в най-обикновена вещ. Всъщност, мъжете често говореха за жените като за „багаж“.

Е, тя нямаше намерение да става ничий багаж — дори и ако алтернативата беше да стане „закоравяла стара мома“, чаровното определение, използвано за описване на неомъжена жена. И какво от това!

О, тя знаеше, че леля й й мисли доброто, като се опитваше да я отклони от решението й. Преди всичко, леля Уъмпълс беше „закоравяла стара мома“ и само искаше да я предпази от отношението, което понасяше през по-голяма част от живота си.

Но за Лайлак не беше същото. Тя знаеше, че не е. Беше жена със средства. Имотите на баща й се намираха под ръководството на леля й, докато навършеше пълнолетие следващата година. Можеше да прекарва дните си според собствените си желания, без да живее като нечия чужда собственост!

Стремежът й към знания и склонността й към четене вече я определяха като интелектуалка. За съжаление, дори страшната представа — жена с ум — беше лесно пренебрегвана от запалените ухажори, които бяха хвърлили око на богатството й.

Лайлак потръпна. Това просто няма да се случи. Щеше да бъде също като този котарак тук. Господар на собствената си съдба. Да, точно като котарака.

Тя му се усмихна дяволито.

— Двамата сме странна двойка, нали?

Синьото му око като че ли й намигна.

Лайлак се изсмя на глупавата идея, и си помисли, че й се спи повече, отколкото бе осъзнала. Прозявайки се, тя се изправи, за да протегне уморените си мускули. Светлината на огъня я освети, като направи нощницата й прозрачна и разкри закръглените форми на тялото й.

— Наистина се радвам, че ще останеш, котенце. Не мисля, че ще бъда и наполовина толкова самотна в твоята компания. Ще трябва да ти измисля хубаво име — мърмореше тя разсеяно, отправяйки се към леглото. Хвърли се по гръб и се сгуши в завивката.

„Господарят на собствената си съдба“ я наблюдаваше с хищнически блясък в златното си око. След това, с бавна походка я последва до леглото. Лайлак тъкмо се навеждаше да изгаси лампата на нощното шкафче, когато усети хлътването на дюшека.

— О! — тя се усмихна на котарака. — Искаш да спиш с мен? Харесва ми, в тази влажна нощ.

Тя изгаси лампата, зарови се под завивката и се усмихна доволно, когато усети успокояващото тяло на животното да се намества в непосредствена близост до нея.

— Ти и аз ще станем чудесни приятели — прошепна тя в тъмната стая. — Сигурна съм.

Той побутна бедрото й с муцунка, сякаш се съгласяваше и Лайлак се унесе в сън…

 

 

Над леглото проблесна светлина като безшумна светкавица и бързо изчезна.

Полегнал на една страна, един гол мъж наблюдаваше спящата жена до себе си.

Копринените кичури на блестящата му дълга коса падаха съблазнително върху мощните му рамене.

Ако Лайлак се събудеше и погледнеше към голямото огледало на стената, щеше да види един мъж в леглото си, толкова красив, че дъхът й щеше да спре. Той имаше едно синьо и едно златно око. И я наблюдаваше замислено, докато спеше.

Кожата й, отбеляза той, беше смес от нюанси на златно, розово и сметана. Необяснимо защо, изведнъж пожела да докосне еластичната гладка кожа с устните и езика си. Решил просто да го направи, той се наведе по-близо над нея.

Кичур от дългата й коса се потърка в ръката му.

Той го разгледа с любопитство. Като цвета на кожата й, имаше много оттенъци: пепеляв, кафяв, тъмно рус.

Не можеше да реши как да го нарече и това го очарова още повече. За един фамилиер, нищо не беше по-интересно от нещо, което не може да бъде определено.

Той продължи своето визуално изследване.

Големите й изразителни очи, сега затворени, бяха в най-дълбокият тъмнозелен цвят. Напомняха му за листата в тайнствената Извисяваща се гора на родната му планета Авиара. Чувственото сравнение го накара да пожелае да потърка устните си по плътните златисти връхчета на миглите й и да ги усети как трептят срещу устните му.

Сладката извивка на малкото й ухо беше най-привлекателна…

Горещият му поглед проследи лицето й.

Ах, тези устни! Пълни и меки, тъмно розови. Напомняха му за сладката вътрешност на…

Ниско ръмжене се изтръгна от гърлото му.

Както повечето мъже фамилиери, той беше чувствителен към съществата от другия пол.

В миналото, никога не бе прекарвал толкова време в мислене, приемаше това кой е и какъв е. И просто се наслаждаваше на многобройните удоволствия, които се изпречваха на пътя му. Но, изглежда, беше особено чувствителен към тази жена. Защо ли?

Преди бе виждал безброй красиви жени. В действителност ги беше срещал през по-голяма част от съзнателния си живот, но тази необикновена, деликатна красота го привличаше по такъв начин, както никога досега.

Нещо повече, беше го почувствал още в мига, в който се срещнаха.

Това същество сякаш го подмамваше като наркотик, по-силен дори от упойващите вещества, които използваха търговците на роби, за да уловят хората от неговия вид.

Беше хипнотизиран.

Беше гладен.

Беше почти неспособен да се освободи от влиянието й.

През гръбнака му премина тръпка. Можеше ли тази жена да го направи свой роб? Да го впримчи като някакво животно?

Не!

Тя го интригуваше, вярно, но това беше всичко. Признаваше, че от известно време усещаше безпокойство, чувстваше се странно и нямаше настроение. Дори преди случката в Тунелите, той бе прекарал по-дълго време от обичайното, без да се наслади на жена.

Прекалено дълго. Това обясняваше невъздържаната му реакция към нея. Сигурен, че е прав за продължителното въздържание, той се отърси от последните останали следи на нежеланото си предчувствие. И все пак, неспособен да се въздържи, той придвижи палеца си по дължината на ръката й, проучвайки кожата й.

Беше точно такава, каквато очакваше. Като най-качествена копринена тъкан. Толкова нежна! Представи си как плъзга зъбите си по…

Клепачите на Лайлак се раздвижиха, но не се събуди. Той отдръпна гальовния си пръст. За разлика от миналите си срещи с жени, точно тази щеше да обработва бавно.

Много бавно.

За да достави пълно удоволствие, едно лакомство, трябва да бъде вкусвано малко по малко.

Щеше да започне още сега.

Като за начало на лова, смяташе да й даде нещо от себе си.

Уверен в способностите си, той легна обратно до нея, и я придърпа по-близо до себе си.

— Реджар — промърмори ниско в ухото й. — Казвам се Реджар.

Мъжът заспа с нейния аромат. Засънува, че я е пленил.

 

 

Чувстваше се прекрасно!

Лайлак отвори очи и се протегна под завивката. Просто чудесно! Не си спомняше кога за последно бе спала толкова спокойно. По някаква причина, й беше съвсем топло и уютно през цялата нощ, въпреки че навън бе ужасно студено и влажно. Беше странно, но се чувстваше защитена и обгрижена по начин, който й бе напълно непознат.

През нощта, си представяше, че е обгърната от плаща на топъл, невероятно въздействащ пикантен аромат, смесица от канела, мирта и нещо екзотично.

Споменът проблесна в съзнанието й.

Тук имаше мъж.

Дали бе сън? Когато се опита да си спомни повече, в съзнанието й не се появи нищо друго. Нито кой е той, нито дори как изглежда. Защо ли ще сънува, как някакъв странен мъж я държи в прегръдките си.

С ъгълчето на окото си забеляза движение, което привлече вниманието й. Лайлак се обърна и се разсмя. Разбира се! Котаракът. Беше забравила за него.

Сигурно е спал до нея през цялата нощ! Нищо чудно, че се бе чувствала толкова уютно. Лайлак се наведе да благодари на чудесното животно за удобството, с което я бе дарило през цялата нощ.

— Добро утро, как си тази сутрин? — каза тя докато го галеше зад лявото ухо.

Като че ли наистина му харесваше. Дали щеше да позволи да погали и корема му? Може би когато е по-предразположен към нея.

— Прекрасно утро, нали? — слънчевите лъчи се процеждаха през отворените прозорци и падаха върху двамата.

Котаракът измърка в съгласие, потърквайки глава в ръката й, молейки за още ласки. Лайлак дори не осъзна, че продължава да гали меката копринена козина.

— Нека да видим какво ни е приготвила Ейми тази сутрин — Лайлак взе таблата от нощното шкафче и балансирайки внимателно, я постави на коленете си.

Всяка сутрин през последните десет години, Ейми й приготвяше едно и също — чаша чай, каничка сметана, бисквити, лимонов крем, конфитюр от ягоди и купичка с нарязани плодове. Но за забавление на новия си домашен любимец, тя направи чудесно представление, като разгледа съдържанието на всеки съд с любопитство.

Внезапно осъзна, че той вероятно е много гладен.

Взе чинийката изпод чаената чаша, внимателно изсипа голяма част от сметаната и я постави пред него на дюшека.

— Това е за теб — но бъди предпазлив и не разливай нищо по чаршафите, защото Ейми ще ни откъсне главите.

Реджар погледна съдържанието на чинията подозрително. Беше гладен, наистина. Но предпочиташе да се храни в естествената си форма, което бе невъзможно в този момент.

Примирен, той започна жадно да поглъща храната, което не беше много изискано.

— О, Господи.

Реджар погледна нагоре, а от мустаците му закапа сметана.

Лайлак сложи ръка на устата си и се изкикоти.

— Ти си нещо като прасе, нали?

Реджар вдигна очи към нея.

Необезпокоена от сърдития му поглед, Лайлак взе платнената салфетка.

— Ще ми позволиш ли да избърша муцунката ти? — много внимателно отстрани сметаната, а когато приключи подсуши носа му с покрития си пръст. — Ето, отново си хубав.

Котаракът размаха опашката си.

— Можеш да ми благодариш.

Благодаря. Гледайки я лукаво, той близна ръката й бързо.

— Колко мило! Знаеш ли, наистина трябва да ти дам име. Да помисля… — тя потупа брадичката си. — Какво ще кажеш за Реджар? — момичето произнесе странното име Рей-джар.

Лайлак примигна. От къде й хрумна това?

Той измърка високо.

Хмм. Като че ли му харесва. Какво странно име… Е, подхождаше му.

— Предполагам, че ще бъдеш Реджар.

Лайлак сложи таблата обратно върху нощното шкафче, отметна завивката и отиде до прозореца, който гледаше към градината.

— Люлякът на леля е цъфнал! — тя очевидно беше възхитена от гледката. — Ела да видиш, Реджар!

Сякаш разбрал думите, котаракът скочи от леглото, прекоси стаята и се метна на перваза на прозореца.

Реджар забеляза група от лилави и бели цветя, разцъфнали върху големи храсти, които обграждаха градината. Люляци. Значи тя беше кръстена на цветето. Дали ухаеха толкова сладко колкото нея? Съмняваше се.

— Не са ли прекрасни? — въздъхна тя.

Кръстена си добре, съгласи се той.

— Нека прекараме остатъка от сутринта в градината! Ти можеш да се излежаваш на дебелото си коремче на слънце, а аз ще ти почета „Въведение в общото родословие на чистокръвните коне“ от Джеймс Уедърби.

Чистокръвни коне? Адееан веднъж се беше обърнала към него по този начин. Може би щеше да разбере, какво е имала предвид.

Във всеки случай, щеше да стои близо до Лайлак докато се почувства по-удобно в заобикалящата среда, която започваше да изследва. Фамилиерите предпочитаха да познават добре територията си, преди да се впуснат напред. Освен това стоенето в градината звучеше като добър начин за…

Дебело коремче?

Реджар се разгневи. Тези жена не може ли да разпознае твърдите мускули, когато ги види?, мърмореше си той.

Нетърпелива да излезе навън, Лайлак се спусна към дрешника, като напълно пропусна факта, че козината на гърба на котарака се беше изправила нагоре, когато скочи на пода.

А ушите му бяха увиснали.

 

 

Лайлак се спусна надолу по коридора с книга в ръка, нетърпелива да прекара известно време в градината с новия си домашен любимец. Тичаше по стълбите, а котаракът игриво подскачаше напред-назад между краката й.

Действията му я накараха да се изсмее на глас.

— Малко дяволче!

Тя все още се смееше, когато стигнаха коридора на долния етаж и завиха зад ъгъла.

— Лайлак — леля Уъмпълс стоеше точно пред вратата на дневната.

Дискретно поклати пръст към племенницата си, недоволна от поведението, което не подхождаше на една дама. Тя продължи на по-висок глас:

— Виж кой е дошъл да те посети — нашият лорд Крийтън.

Лорд Крийтън пристъпи във фоайето.

Усмивката незабавно изчезна от лицето на Лайлак.

— Добро утро, г-це Дивър — той направи перфектен поклон и продължи противно да я оглежда през монокъла си.

Лайлак се намръщи. Лорд Крийтън разгледа всичко през монокъла си. Непоносим грубиян!

Какво правеше тук? Мислеше, че е била пределно ясна, когато отхвърли ухажването му. Господи, беше отклонявала всяка покана, отправена й от този франт! Какво повече да направи?

Винаги в крак с модата, лорд Крийтън беше облечен в синьо сако и жилетка с цвят на карамел, наложени от Бо Бръмъл като сутрешно облекло на джентълмените. Мишата му кестенява коса беше модерно подстригана късо с разрошени къдрици над челото. Шалчето му беше перфектно завързано и толкова стегнато, че изглеждаше така сякаш му е трудно да гледа над това глупаво нещо. Лайлак въздъхна отчаяно.

Кой е този натрапник? Настръхнал, Реджар наблюдаваше мъжът пред себе си. Изсумтя подигравателно към късата му коса. Кой евнух би си отрязал косата? Къде беше мъжката му гордост? Не му изглеждаше особено мъжествен.

Не знаеше ли, че ловът е започнал и фамилиерът вече е маркирал плячката си? Лайлак беше взела него в дома си. Сега тя беше уловена от него.

Ако този глупав човек мисли да се намесва между фамилиер и неговата… Е, може да го прави, но на свой собствен риск.

Освен това, той не харесваше начина, по който онзи надничаше през това малко парче стъкло!

— А какво имаме тук? — лорд Крийтън направи ужасната грешка да клекне, за да погледне по-отблизо котарака през монокъла си.

Реджар изви гръб, издавайки ниско заплашително ръмжене, а разноцветните му очи запламтяха. Лорд Крийтън отскочи назад, лицето му стана смъртно бледо.

— Проклятие! Г-це Дивър, опасен ли е?

Лайлак погледна многозначително „котето“ си. Хмм… Може би Реджар ще направи това, което аз не мога. Тя се наведе над лорд Крийтън и му каза поверително:

— Само ако е провокиран, милорд. Вие няма да го провокирате, нали? — тя говореше, сякаш е ужасно загрижена за благополучието му.

Малките очи на лорд Крийтън придобиха почти нормалните си размери.

— Какво… — той прекара пръст през стегнатата си яка и преглътна. — Какво точно го дразни, г-це Дивър?

Лайлак прехапа устни, като че ли обмисляше дилемата.

— Все още не сме открили всичко.

Негова светлост преглътна думите на Лайлак и смело остана на мястото си. Лорд Крийтън се смяташе за светски човек. Не трябваше да изглежда гнуслив пред госпожицата.

Реджар се изсмя вътрешно. Значи малката кокетка се опитваше да се отърве от този флуг? Твърде очевидно, моя Лайлак. Ще те науча на финес. Той почти измърка от привлекателната идея. В този момент младата жена обърна умолителния си поглед към него, сякаш го молеше с цялото си сърце да й помогне да се избави от неприятното присъствие на контето.

Искаш от мен да ти помогна с този? Реджар се прозина широко.

Защо, ох, защо котаракът никога не правеше това, което се искаше от него? Лайлак завъртя разочаровано очи. Трябваше да се справи сама.

— Лорд Крийтън, аз точно отивах в градината…

— Без чадър? — леля Уъмпълс я погледна неодобрително.

— Напълно съм съгласен — лорд Крийтън поклати строго глава. — Не искаме този прелестен тен да се похаби, нали? — За изненада на Лайлак, лорд Крийтън погали с лепкавия си пръст извивката на бузата й.

Реджар наклони глава на една страна. Ах, значи този флуг вярва, че има право. Аз мисля, че няма. Отказваш се от мен прекалено лесно, Лайлак.

Котката внезапно изсъска, изненадвайки всички. След това спокойно погледна как Негова светлост подскочи три фута във въздуха.

При приземяването, лорд Крийтън изгледа ужасния звяр от безопасното разстояние от няколко стъпки. Като опита да възстанови хладнокръвието си, той зае поза, която според него беше твърда и мъжествена, но всъщност изглеждаше сякаш е погълнал развалено парче овнешко месо.

— Трябва да се върнем в дневната, скъпа. Страхувам се, че силното слънце може да се окаже твърде жестоко за крехкия ви организъм.

Крехък организъм? Опитният поглед на Реджар проследи сладострастните линии на заоблените форми на Лайлак. Този мъж беше глупак. Можеше да се обзаложи, че тя ще издържи цяла нощ с него. Този път той измърка от привлекателната мисъл.

Лайлак беше разгневена. Нямаше да се отърве от него! Раменете й увиснаха, когато последва негово грубиянство в дневната.

Давайки си вид на крайно отегчена котка, Реджар се протегна лениво, преди най-накрая да се изправи и да ги последва. Синьото му око светеше. Това щеше да се окаже доста забавно.

 

 

Лорд Крийтън се разположи в средата на старинното канапе в стил Кралица Анна.

За голямо раздразнение на Лайлак, надутият денди винаги сбърчваше нос, щом видеше старомодното обзавеждане на гостната. И какво като не беше по последна мода. Тя харесваше начина, по който изглежда стаята. Въобще не я интересуваше, какво мислят отегченият лорд Крийтън и останалата част от снобите с техните глупави очаквания!

— Още чай, милорд! — гласът на леля Уъмпълс дойде някъде от сенките в стаята. Въпреки че правилата на поведение изискваха младата жена да има придружител, тя не искаше да изглежда прекалено натрапчива.

— Не, благодаря, лейди Уъмпълс, приключих — той впи малките си очи в Лайлак. — Г-це Дивър, питах се дали ще посетите соарето на Стенхоуп?

— Кога е? — докато говореше, Лайлак забеляза как котаракът скочи върху задната част на канапето зад главата на Крийтън. Настани се удобно на ръба, полуоблегнат на раменете на мъжа.

Лорд Крийтън замръзна мигновено, осъзнал, че проклетият звяр се е облегнал на него. Позицията приближаваше животното ужасно близо до гърлото му. Той преглътна нервно.

— Лорд Крийтън? — подкани го Лайлак.

— А… да. Другият петък.

Котката започна да върти опашката си. Нагоре. Надолу. Нагоре. Надолу. Лорд Крийтън се усмихна сковано към нея.

— Не съм поканена — отговори тя. Благодаря на Бога.

— Да, е, това може да бъде поправено, разбирате ли, аз… — рунтавата опашка премина през върха на главата му и увисна над челото му.

Като джентълмен, лорд Крийтън бе длъжен да пренебрегне това.

— Аз-аз мислех, че може…

Опашката започна да се поклаща с вълнообразни движения. Нагоре. Надолу. Нагоре. Надолу.

— Разбира се, ако вашата…

Лайлак опита всичко възможно да не се разсмее. Наистина опита.

Но когато върхът на котешката опашка се завъртя около веждите на лорда, тя се предаде. Притисна корема си с ръце, когато смехът се изля навън.

— Г-це Дивър — мъжът изглеждаше обезпокоен, — добре ли сте?

— Да, да, добре съм — тя изтри ъгълчето на окото си, в опит да си възвърне спокойствието. Помисли си, че чува от ъгъла на стаята приглушения кикот на леля Уъмпълс.

— Какво казвахте, милорд?

— Може би малко емфие ще ви успокои? — той бръкна в джоба на сакото си с лявата ръка и извади малка емайлирана кутийка.

Лайлак ненавиждаше смъркането на емфие. Смяташе го за един от най-отвратителните навици.

— Не, благодаря. Не употребявам емфие.

— Ще позволите ли?

Тя махна с ръка, показвайки му, че няма нищо против той да си смръкне.

Лорд Крийтън започна да се подготвя за представлението, което щеше да демонстрира, за да я впечатли. Лявата му ръка внимателно отвори малката кутийка. От движението Лайлак разбра, че той сигурно е тренирал пред огледалото часове наред, за да го постигне. Фината дантела на ръкава му трепна, когато дясната му ръка все така внимателно притисна едната ноздра, докато смръкна деликатно с другата.

Реджар беше изумен. Устата му се разтвори невярващо, докато наблюдаваше чудноватия ритуал. Какво правеше този глупак? Наистина ли мислеше да впечатли жената с абсурдните си действия?

Чакай. Ами ако този прах имаше някакви магически свойства? Може би дори беше… афродизиак. Това изискаше проучване.

Реджар се наведе над рамото на лорд Крийтън, за да погледне по-добре мистериозния прах. Приближи глава към все още отворената кутийка, за да разбере каква любопитна тайна ще открие. Лорд Крийтън, внезапно забелязал огромната котешка глава, подаваща се над рамото му, подскочи инстинктивно, разпръсквайки облак от емфие във въздуха и в нахалното лице на животното. Лайлак трепна, когато бедната котка незабавно скочи от канапето, мяукаща и кихаща.

— О, Боже мой! — тя рязко се изправи.

Настана хаос.

Хвърляйки се напред, малко не й достигна да хване кихащия котарак и той се отклони към старинната масичка, изпращайки една от вазите на леля й с трясък на пода.

Лейди Уъмпълс виеше за фон, крещейки към племенницата си:

— Спрете този звяр!

Лорд Крийтън стоеше безпомощен, мърморейки безсмислени извинителни фрази, докато Лайлак притичваше насам-натам след котарака, който ръмжеше.

Когато най-накрая го притисна в ъгъла, бедното същество кихна за последен път и се срина, задъхвайки се за въздух под един стол.

Лорд Крийтън се приближи.

— Приемете извиненията ми, г-це Дивър. За да се реванширам за възмутителното си поведение, настоявам да ме придружите на соарето. Ще се отбия днес при Стенхоуп, за да осигуря покана за вас и за лейди Уъмпълс.

Винаги опортюнист. Лайлак направи гримаса.

— Това не е необходимо, лорд Крийтън. Ако вие просто…

— О, но аз настоявам!

Тръгвайте си. Лайлак прехапа езика си. Нямаше начин да откаже, без да изглежда груба. Въздъхна. Беше готова да каже всичко в този момент, само и само да се отърве от него.

— Много добре, лорд Крийтън.

Сега, когато беше получил това, за което бе дошъл — присъствието на Лайлак на соарето — лорд Крийтън побърза да се сбогува.

Изнервена, Лайлак се отпусна на стола.

— Проклятие! — каза тя, имитирайки носовия глас на лорд Крийтън. — Какъв самодоволен глупак!

Ъгълчетата на устата на леля Уъмпълс се присвиха.

— Във всеки случай, дете, Негова светлост може да ни осигури така желаната покана на Стенхоуп.

Лайлак погледна леля си въпросително:

— Желана за кого?

— Желана от мен за теб. Това е отлична възможност да срещнеш точния джентълмен, скъпа. Не трябва да я пропускаме.

— Но лельо У…

— Без „но“, дете мое. Ти и твоето благополучие ми бяхте поверени от покойния ти баща. Бог да благослови благородното му сърце, и аз няма да го проваля. Ние ще отидем на соарето — след като обяви това, лейди Уъмпълс напусна стаята.

По дяволите, леля й можеше да бъде безкрайно упорита!

Реджар, все още задъхан от преживяването с мистериозния прах, беше изслушал разговора между двете жени с интерес. Това соаре, за което говореха, явно беше някакъв вид социално събитие.

Възрастната дама беше споменала за мъж, с който Лайлак да се срещне.

Беше време да започне да разглежда по-добре този нов свят. Щеше да направи това, което правеха фамилиерите за магьосниците от Авиара от край време: щеше да проучи обстановката. Реджар реши, че ще започне незабавно. Излезе от къщата дискретно и се насочи към лондонските улици.