Дара Джой
Реджар (3)

Втора глава

Това, което видя го зашемети. Намираше се в един свят на отвратителна диващина.

Докато Реджар наблюдаваше с копнеж звездите, студеният нощен вятър докосваше чувствителното му лице. Дългите кичури коса се развяваха от нежния повей и успокояващият бриз го облекчи.

Беше седнал на перваза на прозореца в стаята на Лайлак. Навик. Особено в малките часове на нощта, когато не можеше да заспи. Едрото му тяло напълно запълваше рамката. До известна степен харесваше усещането да е затворен от три страни. Предполагаше, че чувството бе пренесено от другата му същност, но не се замисли по-сериозно върху това.

Погледът му се насочи към леглото, където спеше Лайлак.

Дори пълната луна да не осветяваше стаята, той пак щеше да бъде в състояние да я види напълно ясно, защото очите му имаха способността бързо да се приспособяват към промените на светлината.

Фамилиерите често можеха също така да усетят физическите промени в тялото и сега равномерното дишане на Лайлак му подсказваше, че тя спи дълбоко. И обратното, всяка промяна в ритъма й на дишане, предвещаваща събуждане, го предупреждаваше кога да се преобрази обратно в котка.

За негова радост, Лайлак заспиваше бързо и се будеше бавно. Ако нищо не я обезпокоеше, той знаеше, че ще спи през цялата нощ.

Само да можех и аз да направя същото…

Той затвори очи за кратко, опитвайки да забрави непоносимия ужас, на който бе станал свидетел през последните две седмици. Така бе малко по-добре. Реджар вярваше, че кошмарните видения ще останат завинаги в съзнанието му.

Майки просеха по улиците храна за гладните си деца, докато само през няколко улици мъж и жена вечеряха в пищно разхищение, като че ли не бяха наясно с мизерията или пък не ги беше грижа.

Улиците бяха пълни с отпадъци.

Хората живееха в най-голямата мръсотия и тиня, които беше виждал, в който и да е свят. Въпреки че имаше и други, по-привилегировани, които живееха в големи къщи с много слуги, работещи за тях. Това богатство само по себе си не беше обезпокоително, тревожеше го очевидното им безразличие към състоянието на другите, които страдаха около тях. Това наистина го зашемети.

Той самият беше от привилегировано авиаранско семейство. Баща му Кру беше член на управителния съвет, както и мистик на Чарл от високо ниво. Въпреки това, никой от неговото семейство нямаше да си позволи да подмине такава нищета, без да се опита да помогне.

Още по-ужасни спомени излязоха на повърхността и го накараха да потръпне.

Един ден беше видял малко дете, прегазено на улицата от превозно средство.

Собственикът само даде знак на кочияша да продължи, без дори да спре, за да погледне пострадалото дете.

Реджар не можеше да повярва на очите си.

Още в котешката си форма, той бе отишъл до детето, но се оказа прекалено късно. Момчето умря на улицата.

Нито един човек не спря да погледне или да помогне.

Той остана с детето, свит до него няколко минути, докато скъпоценният живот напусна тялото. Струваше му се, че момчето му се усмихва мило точно преди да… Реджар изчезна в малката уличка и се хвърли напред.

Е, той щеше да запомни лицето на собственика на каретата. Беше лице, което никога нямаше да забрави, с жестоки тъмни очи и презрителни устни. Обеща си, че ще открие този мъж и когато го направи, ще го накара да си плати за отвратителното престъпление.

Реджар си припомни няколко други несправедливости, които видя: възрастен мъж беше окачен на бесилката заради кражба на храна, докато хората приветстваха страданието му… На улицата беше прерязано гърлото на богат човек само заради няколко монети… Бездомни деца скитаха безцелно по алеите, просеха и по-лошо… Още и още…

Как би могъл да живее в такъв свят?

Той нямаше притеснение относно способността си да се защитава. Неговият баща го беше обучил добре, специално уверявайки се, че синът му, наполовина фамилиер, знае как да борави с оръжие и как да се бори за собствената си безопасност.

Против желанието на съпругата си, Кру направи сина си авиарански воин. По-късно кръвният му роднина Джайън го беше научил на тайните начини на фамилиерския лов.

Не, той нямаше каквито и да било притеснения относно физическото си оцеляване.

Но духовното? Това място атакуваше фамилиерските му сетива и чувствителността му. Изглежда живота не беше ценен за тези хора, които пропиляваха средствата си толкова небрежно.

За да бъде честен, по време на пътуванията си той беше виждал много планети извън Алианса, които бяха също толкова примитивни, но нито една от тях не беше толкова невежа по отношение на собствената си диващина. Точно обратното. Такива планети имаха склонността да се наслаждават на варварството си. Но не и тази.

Беше любопитно да отбележи как тези цивилизовани хора се превъзнасят. Те презираха всеки, който е извън тяхното просветено общество, тяхната класа.

Реджар вече знаеше какво трябва да направи, за да оцелее. Трябваше да приеме личността на човек с положение и състояние, тъй като този свят никога нямаше да го приеме ако е различен, а алтернативата беше немислима.

Приемането също така щеше да го постави над внимателното изследване на останалите. Това беше наложително в едно общество, чиито суеверия и страхове можеха да се обърнат срещу него.

Той вярваше, че вече е открил точния човек, който ще го въведе в този нов живот. Това беше човекът, който пръв привлече вниманието му, докато Реджар изучаваше мястото, където хората залагаха много на брой монети — популярно занимание за богати мъже — поне така изглеждаше.

Малко по-млад от Реджар, този мъж имаше определено положение в обществото, а безразсъдните му страсти напълно отговаряха на целите на фамилиера. В началото помисли, че името на мъжа е Джордж Гордън Ноел, но по-късно разбра, че се казва лорд Байрон. Той беше барон, а както разбра Реджар, тази титла беше уважавана в обществото.

След като научи това, Реджар избра новата си самоличност особено грижливо. Тук съществуваше далечна страна, наречена Русия. Не беше леснодостъпна за тези хора, което правеше трудно проследяването на историята му.

Той проучи добре тези хора, подбираше нюансите, които щяха да му позволят да се слее с обществото. Това беше дарбата на неговия вид и друга характерна черта, заради която мистиците от Чарл търсеха фамилиерите.

Освен това новата му самоличност щеше да му осигури лесен достъп до Лайлак, нещо, което той много желаеше. Време беше ловът да продължи.

Златистосините му очи се спряха отново върху леглото.

Тя беше станала утеха за него в този странен нов свят. Тази къща беше малко убежище от лудостта навън.

Бе благодарен, че попадна точно на нея, защото тя не беше като останалите жени, които беше срещал до този момент. Лайлак беше истинска и не изглеждаше особено загрижена за социалните аспекти на обществото си, предпочиташе да си стои у дома, седнала в градината само със своята котка за компания.

Той с нетърпение очакваше тези часове… Да му чете някоя книга с нежния си глас… Тази Фани Бумей, като че ли беше сред любимите й.

Усмихна се нежно щом си спомни увлечението й по прозата, която на него му беше малко мелодраматична.

От деня, в който бе дошъл в този свят, Реджар пое защитата й в свои ръце и всяка нощ държеше обезпокоителните си мисли в дъното на съзнанието си. Ароматите им се смесваха, а през нощите тя несъзнателно започваше да го приема в съня си все повече и повече.

Харесваше нежното усещане на кожата й през тънката нощница. Но все пак беше по-добре кожа срещу кожа.

Тези мисли му напомниха колко време бе изминало, откакто не се бе наслаждавал на сексуалното удоволствие.

Тъй като това удоволствие никога не беше далеч от ума на един фамилиер, той се чудеше защо не е направил нещо за принудителното си въздържание. Защото и сред фамилиерите, където сексуалните апетити бяха легендарни, Реджар често изпъкваше.

Истината беше, че Реджар просто обичаше жените.

Всички жени.

Обичаше начина, по който изглеждат, аромата им, мекотата на кожата, нежността на докосването им.

Жените му отвръщаха инстинктивно. Той никога не бе жесток. Винаги проявяваше загриженост към удоволствието им. На практика бе неудържим в сексуално отношение и притежаваше умения на ултраенергийни нива. Да не говорим за невероятно необичайната му доминираща чувственост. Жените го обожаваха. И той ги обожаваше. Партньорките му често го уверяваха, че не прави любов като другите мъже.

Дали това беше вярно, не можеше да каже.

Знаеше само, че за него всеки път е повече от проучване на сетивата; той се потапяше с цялото си същество в изживяването. Откриваше се в структурите и вкусовете; цвета на косата, тена на кожата, чертите на лицето, индивидуалните изображения… накратко, в жените.

Наслаждаваше се на всяка от тях еднакво, знаейки без съмнение, че никога няма да му бъде достатъчна само една жена.

За Реджар та’ал Кру, разнообразието не беше само солта на живота, но също така и захарта.

Така че, защо изобщо не бе обезпокоен от въздържанието?

Той се залюля на перваза на прозореца с неосъзнатата гъвкава грация на фамилиер, протягайки босия си крак към леглото.

От къде идваше това неспокойство? Това недоволство?

Отпусна се на колене на килима пред леглото, подпря се на лакти на дюшека и с любопитство се загледа в лицето на Лайлак.

Пълната й уста беше леко разтворена в съня.

За кратко му мина мисълта да потопи езика си между примамливо отворените й устни. Знаеше, че не може да направи това, разбира се, така че за момента се задоволи само да я гледа.

Дълги мигли със златисти връхчета покриваха горско зелените й очи…

Неговото малко късче от Авиара.

Заля го вълна от носталгия. Беше толкова силна, че той не се сдържа и потърка леко устни по клепачите й. Без значение колко време щеше да отнеме на мистика Яниф да го открие, той се утешаваше от това, че винаги щеше да има своето малко късче от Авиара тук, в очите на Лайлак.

Когато усети трепването на миглите й под устата си, той се отдръпна, наблюдавайки пробуждането й.

Тези изразителни зелени очи се отвориха и бавно се фокусираха върху него. Той задържа дъха си, когато тя го погледна за първи път. Искаше този момент да продължи, но знаеше, че не може да го допусне.

Щом очите й се разшириха и започна да се осъзнава, той незабавно й изпрати хипнотизираща мисъл.

Ти сънуваш.

Тя примигна объркано. Устата й се разтвори.

— Аз…

Той изпрати отново мисълта: Ти сънуваш, Лайлак.

Мъжът изчака да види дали тя ще приеме хипнозата.

Съществуваха някои хора, които бяха имунизирани срещу хипнотичните му умения. Баща му и брат му Лорджин например, не се поддаваха. Също както и повечето Чарл. Не можеше да се меси в ума на Чарл.

Реджар не успя да потисне усмивката си при спомена, когато за първи път опита това върху собствения си баща, тогава беше още малко момче. Искаше да разбере дали може да „хипнотизира“ баща си, за да го накара да забрави някои от пакостите, които бе извършил. Получи се обратен ефект с предвидими резултати. Баща му се ядоса два пъти по-силно, разгневен от факта, че бе имал дързостта да опита силите си, именно върху него.

Надяваше се Лайлак да е податлива. Не мислеше, че тя ще погледне благосклонно към новината за присъствието му в нейното легло.

Нещо повече, през последните седмици тя често изразяваше гласно крайното си отвращение от мъжете в нейното общество.

Обаче, все още не беше срещнала него.

— Аз… аз мисля, че сънувам — тя повдигна крехката си ръка към челото си.

Добре. Работеше. Беше податлива.

Въпреки че не беше използвал тази техника по същия начин преди, Реджар знаеше, че колкото е по-голям физическия контакт между тях, толкова повече тя ще запомни преживяванията от съня. Веднъж влязъл в контакт, той напълно щеше да изгуби хипнотизиращото си умение над нея.

Но имаше много неща, които можеха да се внушат на човек, който е в пълно съзнание.

Бавна дяволита усмивка премина през красивото му лице. Тя нямаше да се отврати от този мъж. Лайлак заговори, прекъсвайки шеговитите му мисли.

— Познавам ли ви, сър?

— О, да — той й намигна небрежно.

— Наистина? — тя изглеждаше объркана. — Мисля, че щях да си спомням ако сме се срещали. Вие сте доста кра… Защо не носите никакви дрехи?

И баща му най-много щеше да се възмути от тази малка пакост. Реджар се усмихна. Какво можеше да направи? Той беше фамилиер.

— Мислиш ли, че се нуждая от тях? — попита я той не особено невинно.

Тя изглежда се замисли за момент.

— Не, все пак това е само сън, но въпреки това е доста неприлично.

Накланяйки се над нея, той прошепна:

— Харесва ми да съм неприличен.

За негово удоволствие, Лайлак му отговори също шепнешком:

— Мисля, че и на мен може да ми хареса.

Докато беше в транс, субектът реагираше непринудено на ситуации, в които обикновено бе склонен да бъде малко по-резервиран. Все пак, истинската същност на човека винаги оставаше.

Да, засмя се той, двамата определено си подхождаха.

Реджар се ухили, разкривайки две закачливи трапчинки.

— Никога не съм се съмнявал в това — той се изправи и повдигна завивката, за да се плъзне под нея.

Очите на Лайлак внезапно станаха огромни.

— Какво има, Лайлак?

— Вие… вие… вие няма… вие…

Реджар нямаше как да знае, че Лайлак не е виждала гол мъж преди. Дори в сънищата си. Зачуди се какво я притесни толкова — докато погледът му не попадна върху пръста, който сочеше право към източника на неудобството й.

Той погледна надолу, после обратно към нея, беше объркан.

— Това?

— Това — потвърди тя.

— Какво?

— Толкова е… толкова е голям!

Въпреки че беше чувал това често, Реджар, като всеки фамилиер, се възгордя от комплимента.

— Щом казваш.

— Огромен, наистина — продължаваше Лайлак, гледайки органа със страхопочитание — едновременно очарована и отвратена.

Реджар започна да се чувства неудобно. Защо тази жена се взираше толкова втренчено? Може да беше надарен, но тя го гледаше сякаш това беше странно по някакъв начин. Толкова ли бяха различни мъжете тук? Толкова по-добре за него, ако наистина бе така.

Щеше да се превърне в много популярен мъж.

— Всъщност, гигантски! — продължаваше тя, като потърка учудено устните си с пръсти. — Не мога да повярвам в размера на…

Той започваше да се дразни. В края на краищата това беше неговата мъжественост!

— Достатъчно! — изрева той. — Не е прилично да разглеждаш един мъж толкова внимателно!

— Оо. Извинявай — Лайлак се наведе надолу към завивката.

— Чудесно.

Реджар се настани до нея и я привлече в прегръдките си. Тя подпря дланите си в широките златисти гърди и го погледна сериозно.

— Защо не? — попита тя.

— Какво защо не?

— Защо не е „прилично“ да се разглежда мъжкия… орган?

Ъгълчетата на устата му се извиха.

— Можеш да го разглеждаш колкото искаш, мила Лайлак, само не го обсъждай сякаш той няма чувства.

Изглежда тя не разбра хумора му.

— Можеш да го докоснеш, ако това е желанието ти — поясни той.

Тя не отговори по начина, по който се надяваше. Всъщност, поради някаква причина, Лайлак сякаш се ужаси от перспективата.

— Докосни се сам!

Реджар се взря в нея невярващо. Какво й ставаше на тази жена? Наистина реакциите й бяха много странни.

Като реши да пренебрегне изблика й, ръцете му се придвижиха надолу по гърба й, спирайки, за да уловят закръглените й задни части. Дупето й изпълваше приятно шепите му. Скоро щеше да премахне дрехата, с която бе облечена, така че да може…

— Какво правиш, за бога! Спри веднага!

Реджар замръзна. Възражението на жената беше толкова чуждо за него, че той се взря в нея с отворена уста.

— Не харесваш ли докосването на ръцете ми?

— Със сигурност! Пусни ме! — тя се опита да се измъкне от хватката му. След неуспешния опит, погледна нагоре към него. Силата на погледа й беше леко смекчена от кичур коса, паднал над очите й.

Хмм. Той трябваше да обмисли тази загадка за момент.

Беше космическа истина, че жените са непредвидими. Това бе една от чертите, които ги правеха толкова очарователни за мъжете фамилиери — но тази реакция нямаше никакъв смисъл, тя беше чувствена жена. Освен ако…

— До сега си била с неопитни мъже, нали? Мъже, които не знаят как да ти доставят удоволствие?

— Какво… Какво искаш да кажеш?

Да, вероятно беше това. Това щеше да обясни настоящата й нагласа по отношение на мъжете. Реджар въздъхна драматично. Колко често мъжете фамилиери бяха викани, за да поправят несполучливите опити на други мъже! Белите му зъби проблеснаха, когато се усмихна неочаквано. Това не бе никак приятно занимание, но все някой във вселената трябваше да го направи.

Търпеливо отстрани кичура коса от лицето й и го приглади назад над челото й.

Ще ти покажа какво имам предвид.

Лайлак ахна.

— Как направи това? Казваш думи, без да говориш!

Мога да ти изпращам мислите си.

— Просто удивително! Защо никога не съм осъзнала какво богато въображение имам! Ще ти изпратя нещо!

Ти не можеш.

— Защо не? Това е моят сън, нали? Ще го направя, щом искам. Какво казах току-що?

Не знам. Обясних ти — не можеш да го направиш.

— Не разбирам защо не — тя повдигна упорито брадичката си.

Ако Реджар не беше толкова раздразнен, може би щеше да се разсмее.

— Мога да изпращам мислите си на теб — всъщност мога на всеки — каза той на глас. — Но ти не можеш, защото не си… като мен.

— Разбирам… това е от правилата на Света на сънищата, нали?

— Нещо такова — той се усмихна меко.

Лайлак се прозина.

— Доста съм уморена. Мисля, че трябва да се събуждам сега.

— Не искаш ли да кажеш да заспиваш отново?

— Но аз спя, така че, ако съм уморена, предполагам, че трябва да се събудя — тя изглежда се обърка. — Как е възможно това?

Той трябваше незабавно да отвлече мислите й от този въпрос, тъй като осъзнаването понякога можеше да прекъсне транса на субекта.

Не ти ли обещах да ти покажа това, което ще ти достави удоволствие?

Отвличането на вниманието проработи и тя го дари с изненадан поглед.

— Откъде знаеш какво ще ми достави удоволствие?

Знам. Гледай… Опитните му пръсти веднага започнаха да масажират гърба й, леко разтриваха мускулите.

Когато достигна раменете й, той напълно я обгърна в обятията си, както лежаха на една страна. Широките му длани все още се движеха нежно по гърба й с кръгови движения, като от време на време използваше само ръба на ръцете си, за да увеличи успокояващия масаж.

— Ммм… усещането е приятно — тя затвори очи, наслаждавайки се на прекрасното чувство до себе си да има мъж, който я масажира.

Ръцете му се спуснаха ниско до извивката на кръста й.

— Много е хубаво.

После в основата на гръбнака й.

— О, да, това…

И още по-ниско…

Лайлак рязко отвори очи.

— Не трябва да ме докосваш там.

Реджар я погледна през полуспуснатите си клепачи.

Защо не?

Лайлак се намръщи.

— Защото не се прави така! Дори и в сънищата! — тя се протегна и спря блуждаещата ръка.

Той я дари с открит поглед.

— Тогава, хората тук как правят любов?

Лайлак се изчерви.

— Аз… Що за въпрос! Никога не трябва да питаш това една дама — това не е… не е… — тя използва собствената му дума — прилично.

Реджар издиша безсилно. Оказа се по-трудно, отколкото бе мислил първоначално. Ловът щеше да бъде предизвикателство, вече можеше да го усети. Верен на природата си, той се наслади на перспективата за интересно преследване.

Във всеки случай, това беше достатъчно засега.

Не би било особено разумно да изпита границите на нейното транс-състояние. Щеше да продължи играта следващата вечер. Всъщност фамилиерите бяха известни с настойчивостта си.

Заспивай, Лайлак… Той привлече главата й до гърдите си и отпусна брадичката си на върха й.

— Има нещо странно тук — промърмори тя, после незабавно потъна в дълбок сън.

— Да, определено — прошепна Реджар в съгласие.

Той потърка устни в чисто ухаещата й коса.

 

 

На следващата сутрин Лайлак се събуди със смътния спомен за някакъв прекрасен сън. Протегна се гъвкаво под завивката, преди да посегне към таблата със закуска. Нещо близна глезена й.

— Ей! — Лайлак се намръщи към голямото тяло, криещо се под завивката. — Реджар, излизай от там!

Той се премести вяло към края на завивката. Двете големи лапи и носа се подадоха изпод одеялото.

— Изглеждаш уморен тази сутрин. Ела да пийнеш от това, миналата вечер не се виждаше никъде. Предполагам, че си скитал навън през цялата нощ — опашката се размаха под одеялото. — Засрами се. Заслужаваш си го, не очаквай съчувствие от мен.

Лапите и носа изчезнаха отново под завивката.

— Не се цупи. Много добре знаеш, че си виновен. Мога само да си представям какво си правил цяла нощ.

Лайлак усети игривата лапа, която закачи дантеления край на подгъва на нощницата й.

Тя се усмихна.

— О, добре, простено ти е. Предполагам, че момчетата са си момчета, дори и ако са котки.

Котаракът започна да мърка.

— Излез и ще ти дам малко от моята сметана.

Сега имаше примамка. Реджар се стрелна изпод одеялото.

Лайлак изля малко течност в чинийката. Оо, тази сметана. Реджар въздъхна.

Без ентусиазъм, той започна да разплисква гъстата течност, като си мислеше, че вероятно ще измине известно време преди да успее да се промъкне в помещението, където се приготвяше храната. Количеството, което поемаше не беше достатъчно да го нахрани. А и някои храни изобщо не бяха по вкуса му. Веднъж готвачката му подхвърли глава от някакъв вид водно създание, сияеща насреща му, сякаш трябваше да бъде благодарен за отвратителното нещо! Обикновено си набавяше храна в средата на нощта, когато всички от домакинството спяха.

Сметаната отново покри цялото му лице. Наистина не го биваше в това.

— Погледни се само — Лайлак поклати глава. — Ти наистина си мръсно коте, Реджар.

Той приближи муцуната си, за да може да избърше мустаците му.

— Ето — Лайлак се облегна назад на възглавницата и отпи от чая си. — Сега трябва да измисля някакъв начин да избегна отегчителното соаре този петък. Леля Уъмпълс изглежда толкова непреклонна. Вероятно бих могла да кажа… не, няма да се получи. Ами ако… — гласът й заглъхна, докато през ума й минаваха възможни извинения, но нито едно от тях не беше обещаващо. Тя прекара остатъка от сутринта в опити да измисли нещо, което леля й щеше да приеме.

По-късно през деня, опита върху леля си някои от извиненията, които й се сториха обещаващи. Но надеждите й бяха попарени, щом лейди Уъмпълс я прониза с известния си безчувствен поглед, който пропътува надолу по дългия й нос и набра скорост, преди да се спре върху нещастната си жертва. Племенницата й.

Когато отиде да си легне вечерта, Лайлак знаеше, че дори мълния няма да й попречи да присъства на ужасното соаре.

 

 

— О, това отново си ти!

Лайлак отвори очите си в другия сън.

Същият красив мъж, който беше видяла предишната нощ в съня си, се бе върнал. Само че този път лежеше върху завивката по корем.

И пак беше много необлечен.

— Ммм… — той потри брадичката си напред-назад по горната част на бедрото й, докато се взираше палаво в нея.

— Не знам защо те сънувам отново.

Не знаеш?

Реджар облегна глава върху сгънатите си ръце, показалецът му лениво очерта контурите на границата между нощницата и чаршафа.

Раздразнена, Лайлак отблъсна ръката му.

— Не, и искам да престанеш да ме докосваш толкова неприлично.

— Ах, предпочиташ по-изтънчен подход — очите му блестяха подигравателно. — Сега се питам как бих могъл да бъда по-изтънчен? — той потърка брадичката си, като че ли наистина размишляваше.

Лайлак присви очи.

— Мисля, че си играеш с мен по някакъв начин.

— По всеки начин — на бузата му се появи трапчинка.

Той бавно се завъртя по гръб и сложи ръце под главата си, преди да погледне лениво към нея. В очите му танцуваха весели искрици.

Поради някаква причина, на Лайлак абсурдно й заприлича на котката, махаща с опашката си.

Тя строго поклати пръст към него.

— Трябва да бъдеш мил или няма да те допусна в сънищата си повече.

— Много добре — той се обърна на една страна. Подпря глава на ръката си и протегна другата към нея.

— Какво правиш? — изсъска тя.

— Това, което ме помоли — аз съм мил човек.

— Не изглеждаш мил, приличаш на доста палаво същество.

Той поднесе малката й ръка пред лицето си.

— Наистина. Как изглеждам палав?

— Очите ти блестят по определен начин и имаш тези извити линии около устата, всъщност трапчинки, които се задълбочават и… Престани! — като я ближеше бавно езикът му се придвижи по средата на ръката й, до върха на средния й пръст.

— Не ти ли харесва? — каза той около пръста й, всмукан нежно в топлата му уста. Плътните му мастилено черни мигли се повдигнаха, за да я погледне в очите. Лайлак се изчерви до корените на косите си.

— Не… не съм казала това.

— Тогава защо трябва да спирам? — сега белите му зъби държаха пръста й, а негодникът се смееше.

Преди Лайлак да успее да измисли подходящ отговор, той отново близна вътрешната част на ръката й, използвайки копринения си език, за да проучи интригуващото място между пръстите й там, където се съединяваха към дланта.

Дъхът й секна и тя усети странен възел да стяга гърлото й.

— Не искаш да спра, нали? — ниският му плътен глас звучеше почти приглушено, докато продължаваше да дарява пръстите й с най-неприличното внимание.

Кой би предположил, че пръстите могат да бъдат така… така вдъхновяващи?

— Не мисля… — Лайлак прочисти гърлото си — би било… искам да кажа, че можеш да продължиш още съвсем малко, тъй като това е сън.

Реджар се засмя дълбоко и гърлено. Опитните му устни се преместиха към китката й. Леко одраска мястото, където се усещаше пулса й, преди да дръпне със зъби ръкава на дрехата й.

Лайлак пое дълбоко дъх, когато влажният език се плъзна през гънката на вътрешната страна на лакътя й.

— Знаеш ли, не знам как съм те измислила, но смятам, че си изключително красив — прошепна тя в мрака.

Ъгълчетата на устните му се присвиха. По правило фамилиерите никога не обръщаха много внимание на такива комплименти. Поради някаква причина, жените винаги ги намираха такива. Развеселен, той спря, за да я погледне, лежаща под него.

— Наистина?

— О, да! Въпреки че не мога да те видя толкова ясно, колкото бих искала. Какъв цвят са очите ти?

Реджар започна да се гушка в яката на дрехата й.

— Синьо… — устата му се плъзна като гореща коприна по ключицата й. — … и златно.

Лайлак се опита да не простене високо от усещането на чувствената мъжка уста, докосваща я с такъв опустошителен ефект.

— Последно? — попита тя задъхано.

— Какво? — горещият му дъх погали кожата й, когато той продължи чувствената си атака.

— Синьо или златно?

Реджар спря.

Не беше лесно да го направи, кожата й имаше вкус като на най-сладката сметана за гладните му устни. Обаче беше опасна територия. Ако й кажеше истината можеше да разбуди съзнанието й за… нещо погрешно в двуцветните му очи или, по-вероятно, да направи връзка с новата си котка.

Не, той не можеше да поеме риска.

Потисна сетивата си, с което дишането му и температурата на тялото се нормализираха. Процесът го направи леко раздразнителен.

Чувствената му натура се нуждаеше от освобождаване, а той беше останал твърде дълго без него. Възнамеряваше да поправи това възможно най-скоро. Дългото преследване щеше да остане настрана за момент, заменено от бързото завоевание.

Утре вечер нищо не подозиращият му „покровител“ в обществото щеше да дава частно събиране на свои подбрани приятели в провинциалната си къща. Реджар планираше да бъде там.

Достъпът в това общество щеше да му послужи с тройна цел: да създаде нова самоличност за себе си; да се срещне съвсем скоро лице в лице с Лайлак и на следващия ден да открие някоя жена, която да облекчи сегашното му състояние.

Реджар призна, че е твърде оптимистично да се надява, че тя ще има горско зелени очи.

Погледна с копнеж в тези авиарански очи и заповяда: Заспивай.