Дара Джой
Реджар (11)

Десета глава

Тя се срина в ръцете му.

Реджар лесно я повдигна. Отнесе я до леглото, отметна завивката и внимателно я положи върху чаршафите. Очите й трепнаха и се отвориха. Бе замаяна, а зениците й все още изглеждаха разширени от страстта. Изразът им го възпламени отново.

Лайлак го гледаше мълчаливо, устните й бяха леко разтворени. По лицето й се четеше учудване, както и страх, и шок.

Той стоеше до леглото, остави погледа си да се плъзне собственически по дължината на тялото й. Трепна леко, когато забеляза кръвта по бедрата й.

Смутена, Лайлак се опита да се покрие. Ръката му се стрелна, сграбчвайки китката й.

— Не.

Тя се извърна, прекалено засрамена, за да го погледне.

— Трябва да се измия, остави ме…

— Остави това засега — клепачите му се спуснаха наполовина. — Гледката ме стимулира.

Лайлак не смяташе, че се нуждае от повече стимулиране. Нарочно му хвърли унищожителен поглед, за да обезсърчи този ред на мисли.

— Доказателство за това как ме нарани? Кара ли те да се чувстваш добре?

Той поклати глава.

— Доказателство за това, че принадлежиш единствено на мен. От там, откъдето идвам, това не е обичайна гледка. Извинявам се за болката, която ти причиних, но признавам, че наистина се насладих на необичайното преживяване.

Лайлак се изчерви като цвекло. Не искаше да мисли за това, което й бе сторил. Е, всичко свърши вече. Беше оцеляла след сблъсъка. Време бе да го оставят зад гърба си и всеки да продължи живота си. Князът получи това, което искаше. Можеше да поеме по веселия си път.

— Колко хубаво за вас, Ваше Височество. Сега просто ще… Какво си мислиш, че правиш? — извика тя.

Николай се бе отпуснал с цялата си дължина върху нея. Реджар се засмя ниско.

— Какво си мислиш, че правя?

— Не може да си сериозен! Ние вече го направихме! Нямам намерение да стоя наведена срещу огледалото отново!

Реджар отметна глава и се разсмя гръмогласно.

— Не разбирам какво смешно намираш в ситуацията. Аз… ох — той се плъзна в нея докрай, а влагата от предишния акт улесни влизането му. — По този начин също? — изскимтя тя. Дълбокият му смях отекна срещу нея.

— По всеки начин, сук-сук — той захапа долната й устна.

— Не, Николай, не трябва…

Той се ухили.

— Боя се, че трябва — започна да се движи в нея, след това внезапно спря, когато си спомни за състоянието й. Вдигна глава и се взря напрегнато в лицето й.

— Боли ли те?

Ако Лайлак можеше да мисли по-ясно, щеше да осъзнае, че ако отговореше утвърдително, той щеше да спре веднага. Както и да е, честността й надви.

— Сега не… просто бях решила, че си приключил с тази… — тя помръдна под него — работа — движенията й го накараха да се огъне дълбоко в нея. Лека въздишка на удоволствие се откъсна от устните й.

Реджар се усмихна многозначително.

— Докато дишам, никога няма да приключа с тази работа — черната му вежда се повдигна. — Просто ще трябва да я изтърпиш докрай, сук-сук — с тези думи той наведе глава и улови зърното й.

При думите му долната й устна се нацупи непокорно.

— Но, Николай, аз не те харесвам! — тя простена, когато белите му зъби гризнаха върха на гръдта й.

— Всичко е наред, Лайлак. Не е нужно да ме харесваш, за да правим това — само трябва да ме искаш — той се притисна вътре в нея и тя се разтрепери в отговор.

Реджар нямаше как да знае, че небрежните му думи по-късно ще се върнат да го преследват. Обезумял от страст, той продължи да й дава малки части от това, което означаваше да бъдеш съпруга на фамилиер.

Към един часа през нощта тя започна срамежливо да му шепне в насърчение.

Около два започна да стене в екстаз.

В три крещеше от удоволствие.

А към четири го умоляваше за това.

 

 

Лайлак беше изпаднала в мъртвешки сън.

Лежеше извита към него, бузата й бе отпусната върху едната страна на гърдите му, а пръстите й лежаха на другата. Краката им бяха преплетени и от време на време малкият и палец се присвиваше срещу вътрешната страна на глезена му, както и сега. Реджар целуна върха на главата й.

В неин интерес, той я задържа.

Правенето на любов беше нещо съвсем ново за нея и той реши, че е най-добре да я въведе само в основното през тази първа нощ.

Дори и така, беше изненадващо задоволяващо начало.

Споменът беше достатъчен, за да го накара да започне всичко отново и ако Лайлак не бе толкова изтощена, можеше да направи точно това. Дланта на ръката му несъзнателно галеше гърба й. Жените фамилиери нямаше да са толкова уморени. Освен това, нямаше да бъдат все още девствени на нейните години.

Тази мисъл доведе до друга…

Основната причина мъжете фамилиери да остават близо до дома си, когато настъпи време да се съединят с жена завинаги бе, че те не вярваха друга жена, освен такава от вида им, да може да ги задоволи задълго. Реджар не бе съгласен. В своите пътешествия, от опит бе разбрал, че страстта е завладяваща и има тенденцията да се усилва до най-висшата си форма, каквато и да бе тя. Той просто трябваше да научи Лайлак как да го последва до собственото му ниво.

Досега самото му съществуване беше създало прецедент във фамилиерската раса, бидейки първото дете, заченато от Чарл и фамилиер. Сега той бе създал прецедент, като първия мъж фамилиер взел за съпруга жена, която не бе фамилиерка. Недокосната жена. Той се усмихна. Може би това е моята съдба, да изградя нови пътища, помисли си той.

Реджар се разсмя на нелепата идея. Той беше човек, който не го бе грижа за изграждането на пътища. Просто обичаше да се наслаждава на живота.

Чувстваше се временно задоволен и мислите му го изкушиха приятно. Никога не би повярвал, че въвеждането на една жена в чувствеността й може да бъде толкова еротично. Никога нямаше да забрави израза в очите й, когато се раздвижи за първи път в нея, учудването върху лицето й, когато изпита наченките на желание, удоволствието в очите й, когато я дари с първия й оргазъм. Това бяха подаръци за самия него и той щеше да ги носи в сърцето си завинаги.

Голяма част от безпокойството му беше изчезнала.

Но не напълно.

Нямаше Прехвърляне.

Въпреки фамилиерската си кръв, той се питаше дали ще се случи. Авиаранските мъже имаха склонност да искрят, когато правят любов. А когато се оженеха, те наистина изпращаха електрически потоци. Чарл, естествено по природа бяха много пламенни.

Въпреки, че външно не проявяваше някое от качествата на авиаранския си баща, все пак Кру настоя да научи сина си фамилиер на пътищата на Прехвърлянето, когато той още бе едва момче. Явно независимо от всичко Яниф беше сгрешил. В него нямаше нищо от Чарл.

Пръстите на ръката му, с която я придържаше към себе си се придвижиха по гърба й зад косата, за да погали меката кожа на врата й. Все пак, това беше несравнимо преживяване за него. Несравнимо.

Издаде кратко мъркане, преди да заспи.

 

 

Напълно опустошени.

Той беше като диво, езическо животно!

След втория път, просто продължи. Третият и четвъртият път се сляха заедно. Тя не искаше да мисли за това, което й беше направил петия път.

Картини на начина, по който изглеждаше, преминаха през съзнанието й: изумителните му очи я дразнеха, съблазняваха я, привличаха я — синьо и златно, пламтящо от желание, след това омекнали от удовлетворение. Тази огнена кадифена уста — усмихната от възторг, прелъстяваща с милувки, отпивайки нежно, като че ли тя беше изтънчен деликатес. Отметнатата назад глава — очите замъглени от страст — жилата на врата му, напрегната от силата на неговия плам.

Да, това беше той — дразнещ, съблазняващ, смеещ се и разпалващ. Оказа се, че съпругът й е чувствен ураган с доста голяма издръжливост.

С всяка нежна милувка я омаломощаваше.

С всяка гореща целувка, с всяко леко близване на езика си, я превръщаше в стенещо, треперещо същество, диво като самия него.

Това беше… неочакван подарък.

Може би тази работа с брака нямаше да бъде толкова ужасна, колкото си бе представяла.

Лайлак надникна през рамо. Лицето на Николай беше заровено във врата й. Спеше като бебе. Спомни си последния път, когато бе заспал до нея, в каретата по време на разходката им в Хайд парк.

Изглежда князът имаше склонност да залепя носа си в шията й.

Тя се изкикоти, когато той леко обиколи с език нежната кожа под ухото й.

Правеше го вече за трети път в съня си. Беше забелязала, че когато изглеждаше особено облекчен, се сгушваше уютно в нея, а щом решеше да промени положението си, той леко я близваше в съня си, за да усмири движенията й. В действителност това беше доста сладко.

Странно, но изглежда това действаше в негова полза — успокояваше я.

— Този смях означава ли, че съм те задоволил, сук-сук? — измърка той сънено, сгушвайки се в нея.

— Николай — тя сложи ръце върху неговите, които я обгръщаха и го погледна през рамо. — Да, задоволи ме — осъзнавайки какво е казала, тя бързо имитира прозявка, в случай, че той решеше да стане игрив отново. Нямаше да се даде толкова лесно. Не че вече не се бе унижила предишната нощ, откровено умолявайки го.

— Радвам се — той целуна рамото й. — Сега можеш да ме зарадваш, като ме наречеш с истинското ми име — Реджар.

Лайлак се стегна.

— Моля те, не ме дразни, Николай. Мислех, че можем да започнем отначало тази сутрин, тъй като вероятно ще прекараме остатъка от живота си заедно — дразнещата представа не я остави в най-добро настроение. Все още не беше напълно в състояние да разбере как той бе манипулирал ситуацията.

— Не те дразня, сърце мое — бузата му погали нейната. — Не разбра ли това, което ти казах миналата вечер?

Лайлак се завъртя в прегръдките му с лице към него.

— Тази безсмислица, че ти си… — дори не можеше да го каже, толкова бе глупаво.

— Не е безсмислица — истина е. Котката и аз сме едно и също същество.

Изглежда той наистина вярваше на думите си.

О, Боже. Беше по-лошо отколкото предполагаше. Този човек беше луд. Ако някой го чуеше да говори по този начин, щяха да го отведат в Бедлъм. Само историите, които бе чувала за това отвратително място, я караха да потръпва. Въпреки, че той не беше най-любимият й човек, представата за него там — изтезаван от кой знае какви мъчения, й причини необяснимо раздразнение.

Тя нежно допря върховете на пръстите си върху чудесно оформените му устни.

— Николай, не трябва никога, наистина никога, да казваш това отново.

Той погледна надолу към нея с лениво притворени очи:

— Ти не ми вярваш.

— Естествено, че не ти вярвам. Кой човек със здрав разум ще повярва на подобно… Какво правиш?

Реджар се претърколи настрани. Отхвърли завивката и скочи от леглото.

— Гледай — каза той, изправен пред нея.

— Наистина, Николай, искам ти да… — около него сякаш заблестя странна аура. Не — от него.

Лайлак наблюдаваше с удивление как дъгите от светлина започват да се въртят около и през него, по-бързо и по-бързо, и танцуващи искри, осветиха цялото му тяло в ореола на ослепителен блясък. Пулсиращата светлина го погълна изцяло. Беше толкова ярка, че тя почти прикри очите си. Какво ставаше?

Както беше започнало бързо, светлината избледня. Николай бе изчезнал и там, на килима, имаше котарак.

Черен котарак с две различни на цвят очи.

Нейният котарак.

Лайлак изгуби съзнание.

 

 

Клепачите й трепнаха и се отвориха бавно.

Николай се беше надвесил над нея, загрижен и с полуусмивка на лицето.

— Изглежда аз вечно те шокирам, сук-сук.

Всичко се върна обратно в нея — странните, мигащи светлини, Николай вече не съществуваше. Котаракът.

Ужасена, Лайлак бързо се отдръпна назад към таблата на леглото в напразен опит да сложи дистанция помежду им.

— Стой далеч от мен! — тя изпъна ръка, за да го отблъсне.

— Смешна си. Нека ти обясня — той се протегна към нея.

— Не ме докосвай!

Той пренебрегна думите й и я стисна за раменете.

— Спри. Искам да ти обясня…

Хваната в прегръдката му, Лайлак се паникьоса и започна да крещи с цяло гърло:

— Помощ! Помощ! Затворена съм с един звяр!

— Помощ! Помощ! Той е звяр! Звяр!

На долния етаж Ейми хвърли поглед на Джаки, ухили се и продължи с бърсането на праха. Очите на Джаки се завъртяха, но погледът му се спря хитро на тавана.

— Позволяваш на страховете и суеверията си да те завладеят! — Реджар я разклати леко, в опит да й върне обратно здравия разум. Не свърши работа. Озадачен, той я накара да замълчи по най-добрия начин, който знаеше — с устата си.

— Ммгх — тя заудря гърба му, но безрезултатно. Когато най-накрая осъзна, че няма да я освободи докато не утихне, се отпусна в ръцете му.

Той дръпна устните си от нейните.

Лайлак веднага изтри устата си с опакото на ръката си. Синьо-златните му очи се присвиха от оскърбление. Нейните светеха към него.

— Какво си ти?

— Аз съм фамилиер. Произлизам от народ…

Боже мой, фамилиер! — тя тайно беше прочела всичко за тях в една от книгите на леля си, мислейки, че никой не знае за нея — книгата, която държеше скрита зад писалищната си маса.

— Няма да слушам това! — тя запуши ушите си. Той беше вещер.

Реджар дръпна ръцете й надолу.

— Ще слушаш.

— Аз-аз не вярвам… Аз съм жена със здрав разум! Не съществуват такива неща като вещици.

Реджар въздъхна. Не вървеше по начина, по който той се бе надявал.

— Нямам представа дали има или няма. И в двата случая това няма нищо общо с мен.

— Ти… ти не си вещер?

Той поклати глава невярващо. Усмихвайки се, отговори:

— Не, аз съм…

— Тогава трябва да си магьосник! Аз видях… видях какво направи! Ти си ми направил някакъв вид магия! Ето защо се държа по този начин! Направил си ме развратна и… и… възбудена.

Той разкри една ленива полуусмивка.

— Правя ли го? — дълбокият му глас се търкулна от гърлото.

Тя прехапа устна и кимна.

Реджар издиша. Тя беше сериозна.

— Лайлак, аз не съм магьосник — той спря за миг. — Поне не вярвам, че съм.

— Какво искаш да кажеш?

Разсеян, Реджар несъзнателно й изпрати мисълта си. Яниф смята… няма значение, това не е важно. Само ще те объркам допълнително.

Той говореше в съзнанието й! Тя ахна. Имаше свръхестествени сили! Точно както в сънищата й! Само че те не бяха сънища наистина. По някакъв начин беше дошъл при нея през нощта. Дошъл при нея и… и… си бе играл с нея! Тъчеше някакъв вид магия около нея!

Защо трябваше да избере мен? Е, какво очакваш от някой, който идва от такова странно място като Русия? Никога не е била цивилизована, както Англия.

Лайлак стоеше вкаменена. Какво трябваше да направи? Бяха женени. Господи, тя беше обвързана с него! Беше твърде късно. Трябваше да му влее малко разум преди ситуацията да ги притисне! Трескаво стисна ръцете му.

— Знаеш ли какво могат да ти причинят? На всички нас, ако разберат? Трябва да се откажеш от това, Николай! — умоляваше го тя. — Откажи се от това черно изкуство! Не беше толкова отдавна… Можем да изгорим на клада!

Реджар изсумтя, раздразнен.

— Не ставай смешна. Суеверията са те завладели!

— Не, Николай! Не трябва никога, никога да правиш това отново! — сълзи потекоха по страните й.

— Лайлак — Реджар я взе в прегръдките си. Не разбираше защо тя реагира по този начин. Жените винаги са обичали фамилиерите. Кой можеше да предвиди такава реакция? Нямаше за цел да я разстройва така. Тя беше близо до истерията.

— Шшш. Всичко ще бъде наред — успокояваше я той.

— Обещай ми, Николай! Обещай ми, че няма! — извика тя в гърдите му.

Целуна я по челото. Не можеше да й даде подобно обещание.

— Няма да говорим за това сега, сук-сук.

— Няма да се превръщаш отново, нали? — подсмръкна тя.

Не, освен ако не поискам. Никога не преставаше да се учудва от това, колко бързо тя можеше да се превърне от жена в дете. Зад цялата си самоувереност, в действителност беше много млада, осъзна той. И много неопитна. Поклати глава озадачено. Какво да направи, за да я успокои?

— Не сега — отговори двусмислено.

Неясният му отговор беше приет. Приемаше думите му за чиста монета.

— Добре — набразденото от сълзи лице се вдигна към него. — Тогава това ще бъде нашата малка тайна. Никой не трябва да знае за това.

Той изтри сълзите от страните й със снизходителната ръка на съпруг.

— Права си. Никой не трябва да знае за това — Реджар въздъхна на себе си. Как щеше да преодолее тази неочаквана бариера? Не можеше. Засега. Обаче имаше едно нещо, което можеше да й разясни.

Той посрещна умолителния й поглед с властен такъв.

— Ти си моя съпруга. Разбираш ли ме?

Лайлак преглътна, след това погледна встрани.

— Да.

Улови брадичката й с извития си пръст и я обърна обратно към себе си.

— Тогава приемам предизвикателството ти.

Вторият син на Кру леко притисна уста към нейната, подпечатвайки сделката.

 

 

Ейми мина през фоайето, направи две крачки в приемната и си спомни, че е оставила кърпата за прах в трапезарията. Тя веднага се завъртя и се върна. И налетя на нещо много твърдо. Във фоайето стоеше един висок мъж. Тя подскочи стреснато и отстъпи няколко крачки.

— Простете, сър, не ви видях да стоите там.

Студените зелени очи я прецениха.

— Не мислете за това.

Боже, той беше хубавец! И тази коса! Вързана на опашка и спускаща се до кръста му. Сигурно беше див шотландец. Ейми оправи престилката си.

— Не ви чух да влизате.

— Не.

Какво искаше да каже с това?

— Мога ли да ви помогна, сър?

— Търся Реджар. Знаете ли местонахождението му?

— Котаракът на нейно благородие? Какво ще искате от него?

През красивите черти на лицето му не премина никакво изражение.

— Може би ще ми кажете кой живее тук?

Това определено е подозрително, помисли тя. Но богаташите винаги се държаха странно по свой си начин.

— Лейди Уъмпълс, племенницата й Лай…

— Мъже? — прекъсна я той.

— Е, ако имате предвид новия господар, това е Негово Височество.

Това посмекчи малко изражението му. Мъжът повдигна подигравателно едната си вежда.

— Негово Височество?

— Да, княз Азов.

— Този княз, за когото говорите има ли две различни на цвят очи?

— Откъде знаете това?

Ъгълчето на устата му се повдигна все така слабо в подобие на усмивка.

— Никой друг не би имал кани — промърмори той на себе си. — Кажете на Негово Височество, че Трейд го търси.

Ейми дори не помисли да възрази на заповед, дадена с толкова авторитетен тон.

— Много добре, сър.

 

 

Реджар се взираше безучастно в шкафа за книги пред себе си. Умът му не беше в томовете. С оглед на факта, че не можеше да чете на този език, позата му беше мерило за разсеяността му. Събирайки ръце зад гърба си, той размишляваше как най-добре да се справи с непокорната си съпруга. Кратко почукване на вратата прекъсна мислите му.

Той погледна нагоре.

— Да?

Ейми подаде глава през вратата.

— Моля за извинение, Ваше Височество. Господин Трей Ед е дошъл да ви види. Да му кажа ли да влезе?

Трейд? Тук? Аях, сякаш нямаше достатъчно проблеми! Сега на прага му се бе появил и Трейд! Намусеният му брат по линия! Мъжът, който Адееан предано наричаше Господин Безгрижност. Той въздъхна. Какво ли правеше тук?

— Изпрати го, Ейми.

— Да, сър — тя се поколеба.

— Има ли нещо друго? — Дано да няма.

— Не, Ваше Височество, просто… ами, не го чух да влиза, сър.

Реджар се усмихна леко.

— Не, не си.

— Сър?

— Той се движи безшумно, Ейми. Кажи му да влезе.

— Да, Ваше Височество.

Тя се върна няколко минути по-късно.

— Господин Трей Ед, Ваше Височество! — обяви тя високо, стряскайки Реджар. Не й се случваше често да съобщава за посетител. Направи го изискано и правилно. След като въведе необикновения джентълмен в стаята, тя затвори полека вратата зад себе си.

Трейд проследи напускането й, след това се обърна с лице към своенравния си брат по линия.

— Ваше Височество! — каза сухо.

— Подхожда ми, нали? — изпъчи се Реджар и отметна комично глава назад с царствен котешки финес.

Трейд издиша шумно, сякаш изразяваше колко точно е голямо търпението му, за да успява да се примирява с лудориите на Реджар.

Реджар възвърна истинската си усмивка. Странно, но той всъщност се радваше да види Трейд. Донякъде.

— Е, кажи ми на какво дължа удоволствието от това посещение?

Пастелните очи на Трейд блестяха в нещо, което би могло да се нарече единствено задоволство. Неговият брат по линия не успя да прикрие объркването си от внезапната му поява.

— Яниф ме изпрати тук, за да ти погостувам малко. Мисля, че му лазя по нервите.

Без съмнение.

— Не знаех, че Яниф има нерви.

В рядка проява на хумор, той отговори:

— Може би аз му ги създавам. Смяташ ли, че ще ми благодари?

Реджар се ухили.

— Това ще бъде гледка, която си заслужава да се види.

— Наистина.

Реджар се опита да не звучи твърде отчаяно, когато попита:

— Значи… ще останеш известно време?

Трейд отиде до прозореца, пред който стоеше Реджар. С два пръста, внимателно отмести пердето настрани и крадешком погледна към улицата долу. Доволен, че никой не дебне, каза:

— Да.

Ирисите на двуцветните очи на Реджар мигновено пламнаха. Как това нямаше да усложни проблемите му с Лайлак? Женен от един ден, а брат му по линия се появява на следващия! Ще убия Яниф.

— Добре — гласът му не беше особено убедителен. Той прочисти гърлото си и опита още веднъж — Това е… добре.

— Ммм — Трейд се разходи бавно до френските врати в ъгъла и с бързо рязко движение ги отвори. Стоманеният му зелен поглед разгледа внимателно градината, преди да ги затвори отново.

— Трейд, какво правиш?

— Правя?

— Да, поведението ти е много странно — Дори за теб.

— Защо казваш това? — вратите на големия шкаф в ъгъла бяха отворени шумно с едно движение на китката, съдържанието сканирано.

— Какво търсиш?

Трейд спря заради погледа на Реджар. Не бе лесно да се следи фамилиер без знанието му. Дори като дете Реджар беше изключително умен. Разбойник, вярно, но остроумен разбойник.

— Разглеждам света, в който си попаднал. Какво друго бих могъл да правя?

— Не знам — Реджар го погледна предизвикателно. — Ако желаеш да опознаеш този свят, трябва само да ме попиташ.

— Много добре — Трейд се тръшна на дивана и качи обутите си в ботуши крака върху малката масичка за сервиране.

— Кажи ми — заповяда той.

Ще убия Яниф. Реджар въздъхна примирено — честта го задължаваше да не отказва на своя брат по линия нищо. Особено на един по-възрастен брат.

— Намираме се на едно място, наречено…

— Ре Ген Тска Анг Лия. Знам, Лорджин ми каза — той махна с ръка, нетърпеливо подканвайки го — продължавай.

Ноздрите на Реджар пламнаха от раздразнение. Трейд не беше най-лесният човек за водене на разговор.

— Това е странно място, неприятно и жестоко.

Трейд облегна глава назад на възглавниците, затвори очи, а изражението му показваше голямо отегчение.

— В началото помислих, че е най-варварското от всички… — очите на Реджар се присвиха, след това блеснаха предизвикателно — много прилича на твоята Зариан, Трейд.

Добро попадение. Очите на Трейд се отвориха до цепки.

— Слушам те.

— Но тук има също така и красота. Невероятна красота — погледът му се понесе към тавана, където бе оставил Лайлак неотдавна, после се върна обратно.

— Трябва да видиш изкуството, което създават. И писмените трудове! Познавам един мъж, наречен Байрон. Той ми рецитира някои от творбите си. Брилянтни. Това е музика, Трейд, музика! Като нищо друго, което някога съм чувал! Изпълва душата, преминава отвъд границите, отвежда човек до едно ново ниво на осъзнаване.

Въпреки себе си, Трейд се наведе напред, пленен от ентусиазма на фамилиера.

— Моцарт! Трябва да чуеш Моцарт! Неговото удивително наслояване на звуци с такова изискано величие, че няма думи да се опише.

— Наистина?

— Да, наистина.

Трейд като че ли се замисли върху това за момент.

— Хмм. Ще се срещна с този Моцарт.

Реджар се усмихна леко.

— Няма как да стане, Трейд. Той е от тяхното минало, но можеш да го опознаеш чрез музиката му. Ще те заведа на място, наречено Пантеон, където би могъл да го направиш.

Въпреки сдържаното си изражение, Реджар можеше да каже, че Трейд е заинтригуван. Така че не бе много изненадан, когато зеленоокият мъж каза:

— Кажи ми още.

Реджар отиде до шкафа със спиртните напитки и наля две чаши уиски. Подаде едната на Трейд, след това зае стола срещу него.

— Опитай това — нарича се малц.

Трейд погледна кехлибарената течност подозрително, след това я изпи на една глътка.

— Няма много живот в него. Положително това не е питие за воини.

— Дай му време, Трейд — Реджар му напълни още една чаша, като си мислеше, че ако може да държи Трейд в непрекъснато опиянено състояние по време на престоя му, едва ли щеше да е толкова лошо. Това може и да имаше полза.

Един пийнал Трейд?

Реджар изсумтя, отхвърляйки глупавата идея. С човек като Трейд, вероятно щеше да отнеме голямо количество малц. Повече малц, отколкото можеше да намери. А дори тогава бе възможно да няма видими резултати. Мъжът беше камък, облечен в стомана.

Връщайки се към неизбежното, Реджар погледна авиаранското облекло на Трейд.

— Ще трябва да ти дам някои подходящи дрехи.

Зелените очи се присвиха до опасни цепки.

— И какво не е наред с дрехите, с които съм?

Като ударен от гръм, на Реджар му хрумна блестяща идея. Сега това можеше да проработи…

— Нищо — за мен — той сви рамене безгрижно. — Обаче открих, че хората тук са извънредно чувствителни по отношение на начина на обличане.

— По какъв начин? — Трейд отпи глътка от питието си.

— Ами… — Реджар потърка брадичка. — Ще трябва да носиш дрехи, направени от… червен копринен плат. Те ги наричат панталони.

Трейд вдигна вежди над ръба на чашата си.

— Над това се носи яркозелена риза… с набрани къдри на ръкавите — той направи жест с ръка, за да няма съмнение по отношение на размера на необходимия набор.

Трейд го гледаше хладно.

Реджар продължи невъзмутимо:

— И никога не трябва да напускаш мястото, където живееш без изкуствена коса върху главата си.

— Изкуствена коса — провлече равният глас на Трейд. Отпусна празната си чаша, посочвайки на Реджар да я напълни отново.

— Да, всъщност бяла изкуствена коса, с висящи тръби около цялата глава. Такава е модата — Реджар скръсти ръце зад главата си. — Ще откриеш, че тук, на Ре Ген Тска Анг Лия, модата е всичко. Имам един приятел на име Бръмъл, който ми каза това — Трейд щеше да откаже да се облича по този начин и така щеше да бъде принуден да си тръгне. Честта щеше да бъде изпълнена и Реджар можеше да съсредоточи цялото си внимание в обучението на съпругата си в изкуството на фамилиерската любов.

— Разбирам — Трейд вдигна бавно чашата към устните си. Светлият му нефритен поглед прониза по-младия мъж. — Искаш да ми кажеш, че наистина вярваш, че аз ще ходя облечен по този начин? — измърмори той с нисък, ироничен тон.

Очите на Реджар се плъзнаха в ляво. Може би, в края на краищата, това не беше толкова блестяща идея.

— Не мисля — тъй като Реджар гледаше към стената, той пропусна лекото развеселено трепване на устните на Трейд.

Какво друго можеше да измисли? Фамилиерът прокара разсеяно ръка през дългата си черна коса. Е, винаги имаше какво. Дори за човек като Трейд. Той го погледна хитро, след това напълни чашата му до ръба.

— Жените тук са много отзивчиви — той взе чашата си сякаш темата изобщо не го интересува и се държеше така, сякаш му прави услуга и му дава някои съвети и напътствия.

Трейд не се заблуди нито за миг. Той знаеше какво точно цели този хитрец. Искаше да го отпрати. Трейд издиша шумно. Поклащайки глава бавно напред-назад, той каза равно:

— Реджар. Реджар. Реджар. Какво да правя с теб — това не беше въпрос.

Което беше добре, защото Реджар бе сигурен, че отговорът му няма да бъде оценен.

По един неприятен начин, Трейд потупа с пръсти чашата си.

— Моля те, не мисли, че трябва да ограничаваш своите… дейности за моя сметка. Чувствай се свободен да правиш, каквото си свикнал, Реджар. Гуляите са същината на твоето фамилиерско сърце.

Реджар се намръщи. Трейд можеше да бъде извънредно дразнещ.

— Дори ще те придружа — предложи той великодушно. — За да наблюдавам удивителните ти технически умения.

Реджар започна да се чуди кой с кого си играе.

— Няма.

— Настоявам — при заплашителното изражение на лицето на фамилиера, Трейд добави гладко: — Със сигурност не ми завиждаш. Как го каза на Зариан? Нощни забавления? — блестящият му зелен поглед беше прикован в него. Защо Реджар се опитваше да се отърве от него? Криеше нещо.

Реджар нямаше желание за игрички и се изправи.

— Това е за теб, да излезеш да се веселиш. Аз не желая — почти изръмжа той.

После започна да крачи. Лош знак. Фамилиерите трябваше да бъдат наблюдавани, когато го правят.

— Защо не? — Трейд отпи от питието си вбесяващо.

— Защото съм женен!

Трейд почти се задави с уискито си.

— Ти си какво?

— Чу ме — женен съм — това беше един от малкото пъти, когато Реджар можеше да си спомни да е виждал истински шок на лицето на Трейд. Просто се взираше в Реджар няколко минути, напълно изумен.

Невъзможността на думите надви изумлението му. Реджар женен? Това беше смешно. Той си играеше с него.

— Не ти вярвам.

Фамилиерът настръхна.

— Какво значи това, че не ми вярваш?

— Каквото казвам. Време е да престанеш с тази фамилиерска игра, Реджар, тя не работи при мен.

— Не е игра! Женен съм, казвам ти!

Трейд се изправи, слагайки краката си пред Реджар.

— Извини ме, че звуча невярващо, но ми е трудно да го приема на доверие. Не беше много отдавна, когато се възползва от половината женско население на моята крепост.

— Да, но аз…

Трейд се изправи пред него с ръце на кръста и заприлича много на авиарански воин.

— Е, ще ме разбереш, когато ти кажа, че те познавам през по-голяма част от живота ти и все още не съм видял никакъв знак, че в теб има и малко количество сериозност. Схващаш ли смисъла? Е, каква игра играеш?

Очите на Реджар пламнаха диво от гняв. Не бе много разумно да докараш фамилиер в подобно състояние. Освен ако умееш да се защитаваш успешно.

— Тогава не ме познаваш — каза Реджар меко, опасно. — Внимавай какво говориш.

Трейд се поколеба. Никога не беше виждал Реджар такъв. Може би беше време да преразгледа мнението си за по-младия си брат по линия. Оказа се, че тук има повече, отколкото някога бе допускал. Повече, отколкото Яниф бе допускал. Трейд го наблюдаваше косо.

— Много добре. Вярвам ти. Сега ми кажи коя е тази светица, която се е омъжила за теб?

Шеговитите думи на Трейд поусмириха Реджар. Той се усмихна слабо и се отпусна.

— Тя е…

Вратата на кабинета се отвори с трясък.

Лайлак влетя вътре с ръце на кръста и готова за битка.

— Николай! Какво означава това? — в яростта си, тя дори не забеляза високия мъж, стоящ от дясно. — Ейми ми каза, че си й наредил да премести личните ти вещи в моята стая! Е, няма да позволя! — тя тропна с крак и поклати пръст към него едновременно. — Просто няма да стане! Казах ти, че няма да споделям спалнята си с теб! И нещо повече, само защото трябва да… да спя с теб не означава…

С ъгълчето на окото си долови леко движение, което привлече вниманието й. Изключително красив мъж със светли зелени очи и дълга тъмна коса я наблюдаваше, силно развеселен.

— Кой, по дяволите, си ти? — изтърси тя.

Реджар пристъпи напред.

— Лайлак, това е Трейд. Той е мой… — как да обясни тънкостите на авиаранските връзки? Тук нямаше еквивалент на брат по линия. Терминът братовчед дори не се доближаваше. — Той е мой брат.

Изненадан, Трейд погледна към него. Изражението на лицето му беше подозрително близо до гордост.

— Твой брат?

Трябваше да познае, че някой, който изглежда толкова добре, произлиза от семейството на съпруга й. Тя го проучи внимателно, отбеляза снажната мускулеста фигура, високия ръст, изписаните черти на лицето и блестящите очи. Можеше да достигне само до едно заключение.

— В какво се превръща той — във вълк? — подигра се тя, преди да изхвърчи от стаята.

Реджар сви рамене извинително към Трейд, твърде смутен, за да го погледне в очите.

Хмм, помисли си Трейд. Това можеше да се окаже интересно пътешествие в края на краищата. Безполезно, определено. Върху загадъчното му лице се появи вълча усмивка.

Това не беше добре за Реджар.

Изобщо.