Дара Джой
Реджар (7)

Шеста глава

Докато слизаше по стълбите, Лайлак съзря блестящата черна коса долу във фоайето и се поколеба? Не може да бъде!

Чувствените двуцветни очи, озарени от необичаен пламък, се фокусираха върху нея.

Това беше той.

По дяволите! Този мъж никога ли не се предаваше? За какъв се мислеше? Тя го беше зашлевила, за Бога! Колко по-твърда трябваше да бъде?

— Какво си мислите, че правите тук? — изсъска тя от средата на стълбището.

— Ето те и теб, Лайлак! Тъкмо щях да пратя Ейми да те доведе. Любезният княз Азов е дошъл да те изведе на разходка в парка.

Леля й явно не я бе чула, за разлика от него. Той я дари с необикновената си загадъчна усмивка. Тази, която караше косъмчетата на врата й да настръхват.

Тази, която казваше „ще видим“.

Не, той нямаше да види! Зад гърба на леля си, Лайлак му се изплези. Постъпката беше детинска, но въпреки това много удовлетворяваща.

Живият властен поглед, с който й отговори, почти я накара да се препъне на последното стъпало. По дяволите, беше много убедителен! Трябваше незабавно да измисли някакво извинение. Това, което й дойде на ум беше малко банално, но се надяваше да проработи.

— Извинете ме, Ваше Височество, но не мога да приема — тя вдигна слабата си ръка към челото. — Този следобед имам леко главоболие.

Развеселен от завоалираната уловка, Реджар повдигна подигравателно вежда:

— Лоши сънища? — каза той, а дълбокият му глас звучеше предизвикателно.

Лайлак усети как цвета се оттича от лицето й.

Мъжът беше прекалено близо, за да не забележи. Тя ни най-малко не хареса арогантния му и многозначителен поглед.

— По-точно лоши спомени. Мисля, че бях съвършено ясна в балната зала предишната вечер. Ако сте дошъл да се извините, направете го и след това си тръгвайте.

— Лайлак, обноските! — леля й беше ужасена. Тя веднага се опита да спечели благоразположението на княза, след като Лайлак така грубо бе нарушила етикета. — Моля ви, простете й, Ваше Височество, не знам откъде се появи тази забележка. Обикновено тя е най-спокойната, послушна, сладка… — леля й определено се опитваше да се докаже пред този досаден грубиян.

— Лельо Уъмпълс, престани да говориш за мен като за някоя крава, пусната на паша.

Устните на княза се свиха в едва потискано веселие.

Тя погледна към дразнителя с присвити очи.

— Можете да си тръгвате — в случай, че глупакът е забравил пътя, тя грубо посочи с пръст към вратата.

Лейди Агата, ужасена, че този отличен кандидат бе на път да се изплъзне от лапите й, изгуби всякакво благоприличие. Обхвана я безпокойство, защото той беше най-добрият шанс за Лайлак. Беше княз, за Бога!

— Не, няма — провокиран от упорството на племенницата си, строгият глас на Агата отекна в стените на фоайето, разклащайки висящия полилей.

Лайлак се взираше в леля си изумена от реакцията й и едновременно с това разгневена от намесата й. Това, което се опитваше да направи, беше очевидно — сватосване. С този простак. Не и в този живот! На леля Уъмпълс щеше да й се наложи да размисли!

В необичайна проява на непокорство, Лайлак тропна с крак. Или по-точно казано, заби шумно крака си в пода.

— Да, той ще си тръгне!

Агата притисна гърдите си, задъхана от обида. Тя беше горда жена, която нямаше да се примири с подобна глупост. Князът мигновено се превърна в изключително важна особа.

— Никога! Ах, ти, лошо момиче! Той няма да направи и една крачка извън тази къща, докато аз не кажа!

Реджар наблюдаваше жадно, разиграващата се пред него сцена, която сама по себе си беше чудесно забавление. Тъй като нямаше вина за спора, той хладнокръвно скръсти ръце на гърдите си и търпеливо се облегна с гръб на колоната във фоайето, докато двете жени се сражаваха за него. Беше свикнал с това, в най-различни форми.

Очите на Лайлак пламнаха. Тя понижи гласа си, с ръце на кръста, и погледна надолу към леля си.

— Той си тръгва — твърдо настоя тя.

Не е зле, помисли си Реджар, възхищавайки се на умението й. И все пак, ако беше в игралната зала в този момент, щеше да заложи на лелята. Тя беше много по-решителна, много по-надута, много по… просто много повече. Не че той имаше намерение да си тръгва, независимо какъв щеше да е резултатът.

— Лайлак Прюнел Дивър!

Лайлак забележимо трепна при споменаването на отвратителното й второ име. Напомнянето му я вцепени за момент.

Ах! Реджар поклати глава одобрително. Много добър ход. Възрастната жена имаше ловкостта на блестящ тактик. Първо обезсилваше противника си със страховито подмятане, след това неочаквано нападаше. Прюнел? Той се ухили открито на ужасното име. Беше толкова лошо, че граничеше с възхитително.

— Аз все още съм твоя настойница, Лайлак Дивър! Неочакваната ти проява на неуважение — няма да споменавам невъзпитаните ти обноски — е голям позор за това домакинство — леля й направи пауза, преди да хвърли последния си коз. — Какво щеше да каже скъпият ти баща, ако можеше да те чуе сега?

Раменете на Лайлак увиснаха веднага. Всеки път, когато леля й искаше да спечели спора, само трябваше да спомене името на скъпия й покоен баща. Лайлак погледна тайно към леля си. Както предполагаше, възрастната опърничава жена вече се радваше на победата си.

Усещайки, че битката е към края си, Реджар се отдръпна от колоната и се подсмихна вътрешно. Авиаранските воини можеха да научат едно-две неща от тази жена. Той намигна одобрително към лейди Уъмпълс, сякаш казваше „браво“.

Агата го изненада като му намигна в отговор.

— Уверете се, че тя няма да хване настинка, Ваше Височество. През късния следобед все още е доста хладно.

— Не се притеснявайте, ще бъде в най-добрите ръце — попитайте, когото пожелаете — с тези загадъчни думи, той протегна ръка към Лайлак.

Тя я пое неохотно.

— Не се чувствай толкова зле, Прюнел — прошепна в ухото й той, докато отваряше вратата. — Във всеки случай, няма да се извиня.

Лайлак го изгледа кръвнишки.

 

 

Как би могла да не се взира изумено в кочияша на това открито ландо?

Вместо да бъде прилично облечен като всички достойни кочияши — с бели кожени бричове, раирана жилетка и тъмно обикновено палто, мъжът беше изцяло натруфен в ярко крещящо зелено. От ъгълчето на устата му висеше незапалена лула. Няколко странни кичура коса се подаваха изпод старомодна шапка, също зелена. Приличаше на ходеща елха.

— На Вашите заповеди.

Докато тя продължаваше да се взира в него вцепенена, мъжът имаше дързостта да сложи ръка на гърба й и да я побутне да се качи! Когато князът се настани до нея, тя обърна невярващото си лице към него.

— Този човек работи за теб вас? — попита тя.

— Да. — Тя е впечатлена, помисли си Реджар.

Очите на Лайлак се разшириха с недоверие. Тя поклати глава и погледна многозначително настрани, като напълно го пренебрегна.

— Накъде, Ваше благородие? — попита зеленото същество от предната част на ландото.

— Мисля, че се наричаше Хайд парк, така ли е, Лайлак?

— Предполагам, че е така — промърмори тя.

— Хайд парк е. О, явно си струва, да се видят всички тия знатни особи, които се разхождат и перчат наконтени по последна мода — той размаха камшика във въздуха и конете препуснаха, сякаш кучета от ада ги хапеха по краката.

Неочакваната инерция, причинена от движението напред, почти повали Лайлак върху задната част на файтона. Дупето й се плъзна от седалката и краката й полетяха във въздуха, навивайки роклята й около бедрата. Няколко кичура коса се освободиха от панделката й, паднаха спокойно върху облечените в кожен панталон бедра на княза, и се плъзнаха интимно надолу между дългите му силни крака.

Лайлак стисна юмруци и се взря във върха на черните му ботуши.

Въпросните ботуши сега бяха на едно ниво с лицето й, тъй като тя лежеше на пода на каретата.

Лайлак положи неимоверни усилия да си спомни наставленията на г-жа Чапоун за изкуството да се владееш.

Скърцайки със зъби, тя се протегна, за да отдръпне предателските кичури коса от него. През цялото това време князът стоеше подозрително тих. Непоносимият нахалник дори не й предложи да й помогне да се качи на седалката!

— Ще ми помогнете ли да се изправя или не? — изплю тя през стиснати челюсти.

— Не мисля — провлече той.

Разярена от грубото му държание, тя го погледна в лицето с цялото презрение, което изпитваше към него.

Реджар знаеше, че няма да забрави това изражение дълго време. Половината й коса беше разпиляна и сега падаше върху едната страна на лицето й. Погледна надолу към тялото й…

Това наистина беше комично.

С блестящи от смях очи, Реджар кимна с глава към скута й.

Страхуваше се от това, което щеше да види, но знаеше, че трябва. Момичето бавно погледна надолу. Роклята й бе повдигната някъде около бедрата й и разкриваше голяма част от долните й гащи и целите й бели копринени чорапи.

Лайлак не помръдна, не мигна, не каза нищо цяла минута. Най-накрая събра това, което беше останало от хладнокръвието й.

Забила поглед в пода, заговори с абсурдно добродетелен тон:

— Един джентълмен не би гледал.

Реджар повдигна единия си лакът и го опря на ръба на ландото. След това отпусна глава на извитата си длан така, че показалецът му лениво да докосва слепоочието му.

Безспорно той продължаваше да се наслаждава на възбуждащата гледка.

— Щом казваш.

— Отвратителен сте!

Ъгълчетата на устните му се извиха нагоре, разкривайки опустошителната малка трапчинка на лявата буза.

— Казвали са ми, че ми е в кръвта.

— Да бъдете безчувствен? — подигра се тя. Но смехът му я озадачи.

— Мога да те уверя, че съм много чувствителен човек — Реджар се наведе напред, отпускайки лакти на коленете си. Според намерението му, позицията доведе главите им сравнително близо една до друга. — Трябва само да ме изпробваш, за да се увериш — прошепна той съблазнително.

Лицето й пламна и тя бързо извърна поглед от провокиращата му поза.

— Не ви харесвам, княз Николай.

Реджар се усмихна бавно.

Тя погледна към него объркана.

— Не ме ли чухте?

— Слушам те много добре — очите му уловиха нейните с настойчивия блясък на хищник — опитен над нейните разбирания и, ох, толкова възбуждащ. — Ще бъдеш изненадана от това, което чувам.

Очарована от тези великолепни очи, въпреки решението си, Лайлак почти попадна под магията му. Но щом мигна, тя се откъсна от странното му влияние.

— Ела — протегна ръка и зачака тя да я поеме.

Бе застанал над нея в каретата, като някой безмерно красив приказен принц. Устата й се разтвори, когато погледна нагоре към него и се смути от неоспоримата му мъжка красота.

Знаеше, че се нуждае от помощта му, за да се върне на мястото си в поклащащата се карета и колебливо сложи ръка в неговата. Забеляза как силната му, добре оформена длан напълно поглъща нейната.

По начин, по който той щеше да погълне всичко, което тя представляваше, ако му позволи.

Отрезвяващата мисъл върна здравия й разум. Докато той лесно й помогна, почти вдигайки я с една ръка обратно върху седалката, тя твърдо реши, че трябва да продължи да се държи резервирано с този мъж. Той беше твърде опасен.

Ландото навлезе в парка и премина през добре поддържания популярен път в обиколния си маршрут, задминавайки много други карети и ездачи.

Лайлак забеляза, че всеки път, когато минеха покрай някои членове на обществото, веднага след като те предположеха, че вече не могат да ги чуят, започваха да шушукат за тях. Тя се огледа за някое подходящо място, където да се скрие, но освен под косата на княза, нямаше къде другаде. О, леля Уъмпълс щеше да си плати за това!

— Еха, тази тук не ви ли прилича на някой току-що изял лимон?

Лайлак хвърли възмутен поглед към кочияша, след това трепна, забелязала проклетата клюкарка. Лейди Вандершмир! И идваше право към тях. Какъв ужасен късмет! Непредвидената й разходка с княза щеше да се узнае от обществото още тази вечер.

— Лайлак Дивър! И Негово Височество! — лейди Вандершмир потупа брадичката си с ветрилото. — Колко интересно!

Лайлак отчаяно се опита да намали вредата от измислената история.

— Княз Азов е нов в нашия град, лейди Вандершмир. Той… всъщност негов приятел, който е общ познат на семейството, помоли леля и мен, ако можем да му покажем града.

— Общ познат? И кой ли може да бъде? — лейди Вандершмир очевидно не й вярваше.

— Прини — иззад нея дойде дълбок глас, който шокира и двете жени.

Лейди Вандершмир изтърва лорнета си.

— Принц регента?

— Защо се изненадвате? Аз съм принц и той е принц, не трябва ли да се познаваме? — Реджар се взираше в дразнещата жена.

— Ами, предполагам, че е така, Ваше Височество — лейди Вандершмир очевидно изглеждаше смутена от властното поведение на княз Азов.

— Лайлак и аз трябва да продължим с нашата… — той погледна към нея, след това обратно към другата жена, — разходка. Приятен ден — махна с ръка повелително във въздуха и кочияшът незабавно подкара каретата напред.

Но не и преди Лайлак да види увисналата челюст на лейди Вандершмир.

Разгневена, Лайлак се обърна към княза:

— Каква лудост ви накара да използвате това име? — попита тя. — Сега провалихте всичко!

— Прини? — Реджар беше объркан. — Уверявам те, че срещнах този владетел, за когото говорим на една среща, на която присъствах с…

— Не, глупако! Моето име. Нарекохте ме Лайлак пред нея!

Реджар се облегна лениво в ъгъла на ландото.

— Как трябваше да те нарека — Прюнел?

Лайлак трепна.

— Никога не изричайте това име отново. Мразя го!

— Наистина ли? — той се прозина широко, напомняйки на Лайлак за… някого. — Какво откровение.

— Толкова сте досаден! Знаете много добре, че имам предвид първото си име, което, между другото, никога не съм ви давала позволение да употребявате.

— Това е името ти — той сви рамене, като че ли не беше много заинтересован от темата. — Защо ми е необходимо разрешение?

Този човек беше идиот!

— Защото вие сте прекалено фамилиарен.

Реджар се изсмя гърлено при несъзнателната игра на думи, прекалено фамилиер. Не още, но имаше намерение да стане.

Смехът му бе последната капка. Мъжът беше нетърпим и необикновено тъп. Беше време да се сложи край на тази пародия на разходка.

— Искам да се прибера у дома. Веднага.

— Защо?

Защо? Нека да изброим причините. Тя вече знаеше достатъчно за този човек, за да разбере, че ще трябва да го убеди. За разлика от един истински джентълмен, който щеше да я отведе в дома й само защото е изявила, такова желание. Глупак.

Тя намери добро оправдание.

— Стана хладно.

— Не е.

Лайлак сви устни.

— Казвам ви, че е — тя потри длани нагоре и надолу по ръцете си. — Погледнете, треперя. Бррр…

На бузата му се появи дяволитата трапчинка.

— Нека се уверим.

Преди тя да разбере намерението му, той се наведе напред, за да плъзне възглавничките на дългите си добре оформени пръсти надолу по ръцете й, оставяйки следа от разтапяща топлина.

Лайлак замръзна.

Той почти я прегръщаше! На обществено място! Уловена в силните му ръце, тя се взираше в него безмълвно.

Агресивният ловец вътре в него, посрещна неподвижния й пленен поглед с откровена чувственост.

Изведнъж бавно я обгърна воал от топлина, последван от пикантен остър мирис на канела, мирта и нещо много екзотично. Нещо възбуждащо.

Сега наистина потрепери, но не от хлад.

Погледът на Реджар се впи в пълната й уста, разтворена точно по начина, по който той желаеше.

— Не искаш ли да трепериш, сук-сук? — измърмори той много близо до сладките й устни. Сексуалният му аромат я обгръщаше.

— Ваше Височество — изскимтя момичето. — Моля ви, недейте…

— Караш ме да треперя — прошепна той, преди устата му да се спусне върху нейната.

Устните му бяха коприна и кадифе.

Завладяха нейните пламенно. Лайлак можеше да усети дъхът му — приятен и горещ. И някак си познат. Князът имаше вкуса на жарките, забранени сънища.

Имаше нещо в начина, по който устата му покоряваше нейната; начина, по който твърдите му ръце се вплитаха в косата й, за да я привлекат към себе си; особеният маниер, който говореше за съвършено майсторство и умение, които дори тя, със своята неопитност можеше да разпознае. Тя простена под опитната му мъжка уста, която причиняваше такъв хаос в нея, излъчваше такава страст, каквато предполагаше, че за него е нещо обикновено. Върхът на езика му деликатно изучаваше долната й устна, сякаш се наслаждаваше на момента преди пиршеството.

След това започна да се плъзга неприлично между разтворените й…

Страх и желание се бореха вътре в нея. Рязко се отдръпна.

— Вие… вие сте мръсник! — извика тя и изтри уста в ръкава си с умишлена демонстрация на отвращение. — Как смеете! Опитвате се да ме съблазните на обществено място! Вие сте… вие сте низък и циничен. Отведете ме у дома веднага!

Реджар не беше напълно изненадан от поведението й. Очакваше да реагира по този начин, въпреки, че не можеше да разбере точно защо. След като я бе прегърнал истински, той се надяваше тя да се почувства различно.

Някои мъже фамилиери имаха способността да довеждат жените до върха само с целувките си. Той беше правил така безброй пъти в миналото, за огромно удоволствие на жените, с които спеше. Само Лайлак се отдръпваше от него, преди да е имал възможност да я въведе в това специално негово умение.

Беше му трудно да спре.

Вкусът й все още изгаряше сетивата му и той направи всичко по силите си да не нареди на Джаки да намери изолиран район сред дърветата и да изчезне за известно време. Но от реакцията на Лайлак предположи, че ще е по-умно да изчака.

Той скръсти ръце пред гърдите си и погледна надолу към нея.

— Влагаш прекалено много емоции за такава малка постъпка. Чудя се защо?

Страните на Лайлак се зачервиха.

— Какво… какво искате да кажете? — изражението й бе отбранително.

Той я погледна хладно.

— Мисля, че знаеш какво имам предвид.

Лайлак преглътна. Изплашена и объркана, тя извика към кочияша:

— Кочияш, настоявам да обърнете ландото и да ме откарате вкъщи!

Князът незабавно парира заповедта й:

— Джаки, продължавай да караш из този парк, докато аз не кажа друго, ясно ли е?

— Кристално ясно, Ваше Височество.

Лайлак стисна светложълтия плат на роклята си, намачквайки я непоправимо.

— Какво се надявате да постигнете с това, Ваше Височество?

Реджар отпусна глава на облегалката.

— Всичко — каза той тайнствено, затваряйки очи.

Докато Лайлак наблюдаваше с хладно безразличие пейзажа, покрай който преминаваха, Реджар имаше време да размисли сериозно. Беше грешка да я целува, призна той. Моментът не бе подходящ.

Не можеше да си спомни нито един случай през живота си, в който да му се бе случило такова нещо. Беше ли изгубил умението си?

Глупости! Фамилиерските умения бяха вродени. Не можеха да бъдат изгубени. Защо, на фамилиерски език, бе объркал всичко с нея?

Всеки път, когато се опиташе да направи една крачка напред, като че ли трябваше да прави две назад.

Реджар се прозина.

Беше много изморен, от два дни не бе спал. След като Лорджин и Адееан си тръгнаха, той бе опитал да си почине в хотелската стая, но неуспешно. Накрая се отказа и тръгна да търси Джаки.

Сега, когато Лайлак беше до него, той се чувстваше по-спокоен.

Прозина се отново.

Тя имаше много странно успокояващо въздействие върху безпокойството му. Наистина беше много странно.

Лайлак усети как носа му се заравя в шията й.

— Какво… — Тя спря. Изглежда князът беше заспал дълбоко. Добре. Тя не беше и най-малко обидена. Сега можеше да каже на кочияша да я заведе вкъщи и окончателно да се отърве от този грубиян.

— Кочияш!

— Името ми е Джак, Джак Мълиган, господарке. — Слава Богу, никой не можеше да чуе как този слуга я нарича по подобен начин.

— Да, е, Джаки, господарят ти заспа. Изглежда мисленето пренатоварва мозъка му. Сега можете да ме отведете у дома.

— Съжалявам, господарке, не мога да направя това.

— Какво искаш да кажеш с това, че не можеш? Дадох ти конкретна заповед! Настоявам…

— Настоявайте колкото искате, момиченце, но аз приемам заповеди само от княза, а той каза на Джаки да кара през този парк, докато не каже нещо друго и аз това и ще направя — след тези думи, той сложи лулата в устата си, като ясно й показа, че що се отнася до Джаки Мълиган, дискусията е приключила.

— Никога, през целия ми живот…

— Това беше ясно и на краля и на овчаря, когато той ви целуна — Джаки Мълиган беше човек, който казваше нещата каквито са. Без излишно подмазване.

Цялото й лице пламна при грубата му забележка. Знаеше кога стои пред каменна стена. Скръсти ръце пред гърдите си и се загледа мрачно в преминаващите дървета. Едва се сдържаше от обида.

И така, те обикаляха парка.

Следобедът се превърна в ранна вечер. Ранната вечер отстъпи място на нощта.

Луната изгря. Звезди обсипаха небето. А те обикаляха и обикаляха.

Князът продължаваше да спи.

Настанен удобно като котенце, той бе обгърнал с ръце кръста й и я държеше близо до себе си, докато страстното му лице се бе сгушило в шията й.

Тя нямаше да се изненада, ако животното започнеше да мърка.

 

 

Агата Уъмпълс седеше в любимия си стол в салона и опитваше да чете книга на една от любимите й теми: Мистериозните аромати. Това беше тайното й хоби. Агата Уъмпълс имаше силно увлечение към непознатото.

Но тази вечер не можеше да се съсредоточи върху увлекателния труд на д-р Лопидори. Погледна още веднъж към позлатения часовник върху полицата на камината. Минаваше десет часа! Тя беше повече от разтревожена. Князът трябваше да доведе Лайлак преди часове. Ситуацията беше потенциално скандална. Къде бяха те?

Точно когато поредната тревожна мисъл мина през главата й, тя чу входната врата да се отваря и затваря с трясък, последван от ядосано потропване на дамски обувки, маршируващи сърдито към стълбите на фоайето. Бързо последва втори трясък на вратата и решителни стъпки на мъжки хесенски ботуши.

— Лайлак, чакай!

Това беше гласът на княза. Силно развълнуван. Агата се изправи от стола си, за да види какво става.

— Не желая да говоря с вас, не желая да ви слушам и не желая да ви виждам. Никога повече!

Покритата с шапка глава на Агата надникна през вратата. Лайлак стоеше на средата на стълбището и гледаше гневно надолу към княза. Той беше стъпил с единия си крак върху стълбите.

— Да не сте посмял!

Агата забеляза, че той спря, но остави крака си там, където си беше. Силен, твърд характер, тя одобряваше това в един мъж.

Реджар изучаваше замислено Лайлак. Беше малко объркан. Фамилиерите нямаха склонност да изпадат в мъртвешки сън в присъствието на жени, с които искаха да имат нещо общо. Това не се смяташе за романтично предимство. Той знаеше, че трябва да направи всичко възможно да я усмири.

— Лайлак, извинявам се за това. Никога преди…

Нямаше смисъл да се опитва да обяснява тази част.

Той гледаше нагоре към нея умолително.

— Не знаех, че Джаки ще възприеме нареждането ми толкова… стриктно.

Смяната на темата не й се изплъзна. Колко пъти беше попадал в такова интимно положение с жена? Милиарди, имайки предвид неговата външност. Тя беше бясна!

— Имате ли представа колко пъти обиколихме този проклет парк? — тя тропна с крак, за да подчертае вината му.

Реджар пое дълбоко дъх.

— Мога да си представя.

— Беше ужасно! Този… този човек, когото наричате свой слуга, не ми… не ми обръщаше внимание!

— Съжаля…

— Просто отказваше да ме слуша! — Лайлак освобождаваше гнева, насъбрал се за шест часа.

— Знам как…

— А вие — тя го посочи с пръст обвинително — вие, настанен удобно като котенце, изобщо не бяхте загрижен за това как се чувствам аз!

Удобно като котенце? Реджар се усмихна вътрешно. Е, той беше котенце.

— Моля те — той протегна ръка към нея с най-очарователното си изражение. — Ще ми простиш ли?

За своя изненада, Лайлак откри, че не може да не откликне на настоятелната му молба. И това я разгневи. Негодник! Е, той щеше да си го получи и то с неговите камъни по неговата глава. Тя му отправи сладка усмивка.

Реджар се усмихна в отговор, другият му крак стъпи на второто стъпало.

Преди да успее да направи още една крачка, тя свали фалшивата усмивка от лицето си.

— Не мисля, че мога — обърна му гръб и тръгна нагоре по стълбите.

Реджар стоеше там, замаян от внезапната й реакция.

Изумено наблюдаваше наперената й походка, докато изкачваше стълбите, отхвърляйки го напълно.

Жените никога не правеха така.

С кого си мислеше тя, че си има работа? Той бе син на Кру! Как смееше да се отнася с него по този високомерен начин! Ако тя смяташе…

— Ваше Височество, може ли да поговоря с вас?

Раздразнен, Реджар се завъртя и погледна надолу към лейди Уъмпълс. Възрастната матрона стоеше твърдо във вестибюла, напомняйки му за един от сръдливите членове на Гилдията, който бе срещал в миналото. Някаква сдържана емоция пробяга по лицето й, и въпреки че беше отправила въпрос, това прозвуча по-скоро като заповед. Сега какво?

Когато видя, че е привлякла изцяло вниманието му, възрастната жена се завъртя и се отправи към салона.

Той нямаше друг избор, освен да я последва, като по-възрастна заслужаваше уважението му. Тя спря пред камината и се обърна към него.

— Затворете вратата зад себе си, млади човече.

Реджар се подчини.

— Сега ще ми кажете ли какво правихте с племенницата ми до този безбожен час?

Реджар я погледна, преди да отговори. Не беше напълно сигурен какво искаше да каже тя с този въпрос.

— Правя? Казах ви намеренията си по-рано, лейди Уъмпълс. Заведох Лайлак на разходка в Хайд парк.

— Хайде, хайде, момчето ми, никой не се разхожда в парка по това време. Къде бяхте? — възрастната жена внезапно вдигна сгънатото ветрило от страничната масичка, и го размаха към него като малко оръжие. Изумен, Реджар можеше само да стои и да гледа, когато тя го удря изящно по рамото. — Наредих ви да ми кажете!

Реджар зяпна.

Нямаше представа какво искаше тя. Нима бе нарушил с нещо техните обичаи?

— Беше както ви казах — заведох я в парка.

— Но защо се върнахте толкова късно? Проблем с каретата ли имахте? И защо племенницата ми беше толкова разстроена?

По страните му изби червенина.

— Аз заспах — призна той неохотно. Ако брат му някога разбереше за това, подигравките му нямаше да имат край.

Сега беше ред на лейди Агата да се изуми.

— Вие… вие сте заспал?

Върху силната му челюст трепна един мускул.

— Да — каза той през стиснати зъби.

Агата прикри усмивката си зад ветрилото.

— Това е една… жалка случка, която е трудна за обяснение.

— Може би племенницата ми ви отегчава, Ваше Височество? — притисна го хитро тя.

Реджар поклати глава категорично.

— Напротив, очарова ме.

Отлично, помисли си Агата. Всичко, което трябваше да направи сега, беше да открие начин да го задържи.

— Вие разбирате, че Лайлак не ви харесва особено.

— Предполагам — Реджар въздъхна, като нарочно си придаде безнадеждно изражение на лицето. Не знаеше защо, но имаше усещането, че възрастната жена може би е склонна да му помогне в преследването.

— Покажете малко дух, момко! — тя отново го удари с ветрилото. — Готов сте да се предадете? — той погледна надолу към нея, белите му зъби блеснаха в спокойна усмивка.

— Не мисля така.

— Ще ви се наложи да се постараете, сега тя не е много благосклонна към вас.

— Аз мога да преодолея тези чувства — неговата самоувереност се дължеше на годините, през които успешно бе карал жените да правят всичко, което пожелаеше.

Но това бе преди, в миналото. Лайлак се бе оказала, най-упоритата млада жена, с която се бе сблъсквал. Позитивното отношение на княза даде на Агата основание да го огледа по-внимателно през пенснето си. По дяволите, той беше истински мъж и вътрешно, и външно.

— Вярвам, че можете, Ваше Височество — тя срещна очите му. — Племенницата ми често изявява желание да разгледа Седмичното техническо изложение в Хеймаркет. Мисля, че утре ще бъде чудесен ден за такава разходка. Ако се случи да бъдете там по същото време — например в два часа — ще бъде съдба, нали?

Реджар се ухили. Тя щеше да му помогне.

— Наистина ще бъде, мадам.

Лейди Агата му се усмихна в отговор.

Нямаше съмнение, че когато ставаше въпрос за Лайлак Дивър, всеки от тях имаше различни неща на ум.

 

 

Той се върна в стаята й след един час.

Лайлак вече бе облякла нощницата си и седеше на ръба на леглото, вперила поглед в празното пространство. Навярно измисля нови начини да ме измъчва.

Той скочи върху леглото до нея.

— Реджар! Дошъл си да ме успокоиш? Какво добро коте си! — Лайлак погали главата му, потърквайки го зад лявото ухо.

Мъркайки, Реджар се протегна към нея, потри лицето си в челюстта й с нежна котешка милувка. Омилостивена, тя го целуна по главата.

— Няма да мисля повече за него — каза тя на котарака, като че ли той знаеше за какво точно си мисли тя.

Както и беше.

— Хайде в леглото — Лайлак се плъзна под завивката.

Реджар се настани до нея, лягайки точно по начина, който тя харесваше. После сгуши лице в меката козина и незабавно заспа.

Ако по някое време през нощта изпита странното усещане, че не лежи върху козина, а върху голи мъжки гърди, успя да отхвърли от съзнанието си тази глупост в настъпващата светлина на деня.

Но екзотичният аромат на канела и мирта, който сякаш я обгръщаше, наистина я озадачи.