Дара Джой
Реджар (6)

Пета глава

Беше късна сутрин, когато Реджар най-сетне пое към апартамента си в хотела. Напълно изтощен от нощта, прекарана в залагания и пиене, той залитна през вратата със зачервени очи. Умишлено беше достигнал точката на изчерпване, надявайки се, че ще може да изпадне в мъртвешки сън и по този начин да забрави безкрайната мъка, която беше принуден да понася в този изостанал свят.

Сифилис! Кой беше чувал някога за сифилис? Какъв ли щеше да бъде следващия ужас, който щеше да изтърпи тук? Вероятно щеше да бъде нещо като хубава, млада жена, на която й е забранено да прави секс напълно. Той спря за момент, хилейки се на собственото си налудничаво въображение.

Не, това беше твърде пресилено дори за този абсурден свят!

— Всички ние бяхме толкова разтревожени за теб, а ти се прибираш в този час — след нощ, прекарана в оргии, обзалагам се. Имаш ли представа колко време отне на бедния стар Яниф да те открие?

Реджар замря пред входа потресен. Брат му, Лорджин, се бе разположил в стаята му, а обутите му в ботуши крака, бяха кръстосани в глезените и върху масата. Той изглеждаше като въплъщение на лениво снизхождение.

— Естествено — продължи брат му вежливо, — ако беше започнал обучението си за Чарл, както Яниф винаги се е надявал, щеше да можеш да призовеш Тунел и да му спестиш мъките.

— Лорджин! — на лицето на Реджар се разля широка усмивка. Прекоси стаята с три крачки.

Лорджин се усмихна и както си стоеше, стисна брат си в сърдечна прегръдка.

— Щях да те попитам как се справяш, Реджар, но както обикновено, виждам, че си се приземил на краката си — той плесна брат си любящо по гърба, след това му се усмихна нагло: — Или в твоя случай трябва да кажа на лапи?

Реджар поклати пръст към него.

— Сега вече говориш от собствен опит.

Лорджин се засмя, но след това стана сериозен.

— Липсваше ни, братко. Сулейла не може да си намери място от притеснение. Не мисля, че татко е имал и миг спокойствие заради нея, откакто ти изчезна.

Реджар се усмихна при споменаването на майка му, и съжали, че е разтревожена, но все пак знаеше, че жените фамилиери обичаха да драматизират.

— Предполагам, че татко е бил доволен по свой собствен начин.

— Ммм. Но също така беше обезпокоен за теб, Реджар. Въпреки че отказва да повярва, че те е сполетяло нещо лошо. Каза, че има пълна вяра в способностите на сина си.

Реджар повдигна черните си вежди.

— Наистина ли? — Не на фамилиерските му способности. Реджар въздъхна примирено. Знаеше, че баща му го обича, но Кру никога не прие решението му да се отрече от наследството на Чарл. Авиаранският му баща искаше синове воини, тежък път за дете, родено от майка фамилиер, наследило всички способности на нейната раса.

Разбирайки дилемата на брат си, Лорджин сложи ръка на рамото му.

— Той те обича, Реджар. Иска това, което вярва, че е най-добро за теб.

Реджар погледна надолу към килима за миг, и разумно реши да остави темата.

— Знам — каза той накрая.

— Хайде, нека да не мислим за тези неща сега. Имам приятни новини — скоро Адееан ще те постави начело на рода — Лорджин кръстоса ръце на гърдите си в арогантно горделива поза. — Какво ще кажеш за това?

Реджар засия.

— Лорджин! — той сграбчи брат си в още една мечешка прегръдка, което едва не ги събори. — Това наистина са най-хубавите новини! Как се справя Адееан с бебето?

Лорджин се разсмя, споделяйки щастието на брат си.

— Тя е добре, обаче много се оплаква, тъй като характера й е такъв.

С фамилиерското си зрение Реджар долови кратко движение зад канапето, последвано от проблясването на червена коса, която бързо се скри. Явно Адееан също бе тук, а Лорджин дори не знаеше за това. Ъгълчетата на устата на Реджар трепнаха в опит да сдържи смеха си. Брат му със сигурност щеше да разбере.

Щеше да види.

За това бяха братята.

— Адееан не те ли придружава, Лорджин? — попита невинно Реджар.

— Разбира се, че не! Не бих й позволил да поеме такъв риск. Тя е у дома, в безопасност, където й казах, че трябва да стои.

Появи се нов червен проблясък, последван от тихо възмутено сумтене.

— Разбирам — кимна бавно Реджар. — А тя съгласна ли е с това?

Лорджин вирна квадратната си брадичка, и попадна в капана на брат си.

— Да, Адееан разбира, че трябва да следва съветите ми за определени въпроси — той махна с ръка във въздуха с жест на отхвърляне. — Тя е моя съпруга, така че ще прави каквото аз й наредя.

Две опасно сиви очи пронизаха Лорджин, преди да Адееан да изскочи иззад канапето.

Реджар направи всичко възможно да не избухне в смях.

Несъзнаващ в каква опасност се намира, Лорджин се облегна назад на канапето и отново скръсти ръце.

— Тя искаше да дойде да те види, Реджар, особено, когато разбра, че се намираш в нейния свят. Но бързо се съгласи с доводите ми, когато…

— Това е светът на Адееан? — Реджар беше изненадан. Веднага беше забелязал известни прилики в езика, но имаше толкова много различия, и бе приел, че е сродна планета.

— Да, светът на Адееан, но — на това място Лорджин погледна брат си внимателно, — не и в нейното време.

Реджар прие думите. Лорджин не беше много изненадан. В крайна сметка брат му не беше мистик на Чарл и нямаше причина да разбира значимостта на случилото се.

— Не знаех, че Адееан е от Земята.

След тази непреднамерена забележка, Реджар дочу леко разтревожено ахване, идващо иззад канапето.

— Не е. Тя е от Дисни Уърлд.

— Но ти каза… Лорджин, това е Земята.

Лорджин се взря в брат си, след това мигна веднъж.

— Разбирам. Мисля, че съпругата ми трябва да ми обясни някои неща.

Реджар се усмихна, преди да го провокира:

— Може би ще ти обясни, когато й заповядаш — понеже тя те слуша толкова добре, братко.

Челото на Лорджин незабавно се намръщи, доказвайки, че Реджар не е изгубил умението си.

— Не е смешно, Реджар. През всички тези месеци, през които те нямаше, кълна се, че не ми е липсвало чувството ти за…

— Месеци? — прекъсна го Реджар. — Какво искаш да кажеш? Не съм бил тук толкова дълго.

— Говоря за стандартното време на Алианса — нямаше те…

— Лорджин, единицата на хода на времето тук е приблизително като нашата — Изненада се, че стандартния авиарански ден, базиран на завъртането на Авиара, беше като на тази планета. Въпреки, че имената на неговия език бяха различни, авиаранците също отбелязваха ден, седмица, месец и година. — Защо казваш, че ме е нямало месеци? Тук съм от относително кратко време, може би малко повече от стандартен месец — но това е всичко.

Беше точно така, както се опасяваше Лорджин. Той гледаше неотклонно брат си.

— Ти беше в Тунелите много месеци, Реджар. Почти година, измерена по Авиаранския ход на времето.

Реджар отхвърли думите на Лорджин.

— Това е невъзможно!

— Какво се случи с теб, след като пусна Шимале?

Реджар се върна назад.

— Настъпи незабавно смущение, последвано от бурен катаклизъм… — той сви рамене. — Носех се през него, след това изневиделица се появи отвор и аз паднах в него… тук.

— Яниф смята, че по време на космическата буря, ти си бил разтърсван от темпорални вълни. По някакъв начин връщането на това специфично Шимале обратно в Матрицата е предизвикало огромни разтърсващи вълни в целия поток от време. Тъй като ти все още си бил в Тунелите, когато това се е случило, вероятно си яхнал вълните на енергийната буря, прескачайки времевите импулси вътре в Матрицата.

Реджар беше обезпокоен от неочаквания обрат на събитията.

— Струва ми се невъзможно. За мен това изглеждаше като кратка случка.

— Може би е така — Лорджин направи пауза. — Реджар, Яниф смята, че може да си бил повлиян от преживяването.

— По какъв начин повлиян?

— Той не е сигурен. Поиска от мен да те попитам дали усещаш някакви промени вътре в себе си. Усещаш ли?

Реджар се замисли за момент. С изключение на безпокойството и увлечението му по Лайлак Дивър, той се чувстваше както винаги. А безпокойството го бе изпитвал и преди да влезе в Тунелите.

— Не. Нищо. Чувствам се както винаги.

Лорджин наблюдаваше брат си внимателно.

— Яниф мисли по друг начин. Той каза, че какъвто и да е ефектът, може да се прояви след известно време, може би дори не в настоящото ти въплъщение.

Фамилиерът беше изненадан.

— Аз съм на години от първото си превъплъщение.

— Знам това. Няма нужда да се притесняваш сега. Това, което ще се случи вече е предопределено. Нищо не може да се направи. Най-добре да се погрижим за настоящото ти положение. Нека да си тръгнем и де се върнем у дома, братко.

Лорджин се изправи и се приготви да отвори Тунела.

Реджар бързо го спря.

— Лорджин, чакай!

— Какво има? — обърна се Лорджин.

Очите на Реджар се насочиха към канапето. Той изпрати мислите си поверително към брат си: Не мога да тръгна… още.

Лорджин изглеждаше шокиран.

— Но защо? Не искаш ли да се върнеш у дома?

— Разбира се, че искам, но… — той погледна към канапето отново. Тук има една жена, която желая.

Лорджин въздъхна възмутено, а гласът му се засилваше с всяка изречена дума:

— Не мога да повярвам на ушите си! Казваш ми, че съм оставил съпругата си — бременната си съпруга, че прекосих половината вселена, докато ти се кри безотговорно, а моментът не е подходящ да си тръгнеш сега, защото искаш да правиш секс?

Реджар потърка ухото си от внезапно неудобство и опита да не поглежда към замаяните сиви очи, които надничаха иззад канапето.

— Лорджин…

— Какво си мислиш! — Лорджин вдигна ръце във въздуха, напълно разгневен от своя брат фамилиер. След това пое дълбоко дъх, за да се успокои. — Виж, Реджар, разбирам тези неща. Въпреки, че не съм фамилиер, мога да те уверя, че съм имал много екзотични срещи на планетите, които съм посетил. Наистина, нощните удоволствия със съблазнително същество от друг свят са нещо, което един мъж помни…

— Ах, Лорджин… — Реджар реши, че е време да предупреди брат си. Особено ако искаше той да му говори и за в бъдеще.

— Както знаеш, в миналото, преди да се оженя, аз имах известна репутация сред Рицарите на Чарл за моите… — той се усмихна закачливо, — флиртове. Всъщност, аз бях…

Реджар затвори очи и простена вътрешно.

Съпругата ти е тук, глупако! Крие се зад канапето и чува всяка твоя дума.

Лорджин спря да говори по средата на изречението, замръзна на място, зениците му се разшириха ужасено. Бавно, погледът му се премести в ляво по посока на канапето.

Беше твърде късно.

Съпругата му стоеше изправена, с ръце на кръста, очите й се бяха стеснили до цепки от сиви мълнии, а кракът й потропваше властно.

Той беше пълен зорф.

Лорджин, като умел воин, веднага осъзна, че най-добрата защита е нападението. Нарочно свъси челото си и изобрази същото свирепо изражение, което в миналото беше карало много от противниците му да бягат от него напълно ужасени. Гласът му беше зловещо тих:

— Зира, как се озова тук?

Дребничката му съпруга дори не трепна.

Вместо това тя продължи да се взира в него. Хмм. Позата й не вещаеше нищо добро за него. През ума му премина дразнещата мисъл, че брат му можеше да го предупреди много по-рано, но щеше да се погрижи за това по-късно. Сега трябваше да затвърди авторитета си пред съпругата си и да се надява да спаси собствената си кожа.

— Попитах те… — започна той властно, само за да бъде отрязан от възмутеното й от ярост възклицание.

— Как смееш да опитваш да се измъкнеш! — Дийна се опита да изглежда свирепа, докато прекосяваше стаята, макар да предполагаше, че тромавата й патешка походка е много далеч от това.

Когато застана пред съпруга си, тя се повдигна на пръсти и го улови за арогантното рицарско ухо. Знаеше, че Лорджин много мрази това. Което й достави още по-голямо удоволствие. Уловен за ухото, Лорджин я изгледа, като проговори през стиснати зъби:

— Жено, не смей…

Тя го направи. Изви ухото му за по-добро въздействие.

— Мразя, когато правиш така! — аметистовите му очи проблеснаха към нея, ухото му все още се намираше в здравата й хватка.

Реджар направи всичко възможно да не избухне в смях.

— Добре! Сега ме чуй, Лорджин, искам веднага да разбера дали ме смяташ за един от твоите екзотични флиртове, защото ако е…

Лорджин я погледна слисано, всички следи от дързост изчезнаха.

— Разбира се, че не! Как можа да кажеш подобно нещо? Казах ти, че се влюбих в теб в мига, в който те видях за пръв път, как копнеех за… — Лорджин улови с крайчеца на окото си проблясването на белите зъби на Реджар и внезапно осъзна, че брат му е свидетел на тази смущаваща изява на обич.

И бе много развеселен при това.

Челюстите му се стегнаха, скулите му пламнаха.

Щом забеляза смущението на съпруга си, Дийна си помисли, че тактиката за отвличане на вниманието е проработила изключително добре. Трябваше да го запомни.

— Много добре. Да оставим това засега.

За съжаление Лорджин се съвзе много бързо.

— Не, няма, зира. Питам те отново — как се озова тук? — лицето му се наведе към нея, а носът му почти докосна нейния. — След като изрично ти забраних да го правиш!

Без да се уплаши ни най-малко, миглите на Дийна трепнаха срещу него.

— Последвах те в Тунелите, когато не ме виждаше — тя бързо целуна върха на носа му.

Лорджин пребледня.

— Аях, кажи ми, че не е вярно! Не знаеш ли колко е опасно подобно начинание?

Дийна отхвърли тревогата му със свиване на рамене.

— Опасност? Аз бях точно зад теб, какво би могло да ми се случи? — зениците на Лорджин се свиха до точки, докато се взираше надолу в нея, сигурен знак, че е притеснен.

— Не знаех, че си зад мен — каза той опасно тихо. — Когато излязох, можех да затворя Тунела и ти да останеш в него.

Дийна преглътна, доста разстроена от представата. Не беше помислила за това. Гласът й излезе като малък писък:

— Оо.

Тихото признание не успокои Лорджин ни най-малко.

Дийна преглътна отново. Щеше да й се наложи дълго да плаща за това — просто знаеше, че ще й струва скъпо.

Нуждаеше се от смяна на темата веднага.

Бързо изобрази усмивка на лицето си и се обърна да поздрави прочувствено своя зет.

— Реджар! Толкова е хубаво, че те виждам отново!

Като сподави смеха си при очевидния й ход за отвличане на вниманието, Реджар разтвори широко ръце и позволи на Адееан да се хвърли в прегръдките му. Улавяйки ръцете й в своите, той отстъпи назад, за да разгледа добре закръгления й корем. Това беше доказателството, от което се нуждаеше, за да се потвърдят думите на Лорджин.

— Значи е вярно, изчезнал съм за известно време.

— И ни липсваше толкова много! — Дийна го погледна с благодарност от върховете на хесенските му ботуши, през черните панталони, обгръщащи бедрата му, златистата жилетка над набраната риза, до върха на красивата глава.

— Виж се само! Облечен си като конте от Регентството! — Страшно привлекателно конте при това! Жените тук сигурно се избиват, за да го докопат, помисли си тя. Лорджин, който не харесваше начина, по който съпругата му разглеждаше дрехите на брат му, реши, че е достатъчно.

— Е, видя своята Ре Гент Ска Анг Лия, зира — той взе ръката й решително и отказа да я пусне, когато тя се опита да я издърпа. — Сега си отиваме у дома.

Реджар се намеси:

— Лорджин, моля те да изчакаш — Трябва да ти обясня нещо. Той изпрати мисълта си само на Лорджин.

— Какво има?

Не мога да се върна с вас сега. Имам нещо недовършено тук.

— Жена! — изплю Лорджин.

Дийна погледна двамата мъже с любопитство. За какво говореха?

Да, но не е това, което си мислиш.

Лорджин повдигна вежда скептично.

Реджар го дари с дръзка усмивка. Е, не е изцяло каквото си мислиш. Участвам в т’кан, специално преследване. Не мога да спра сега. Трябва да… аз…

Лорджин наблюдаваше брат си с любопитство. Никога не го бе виждал такъв — уверен и все пак… объркан. Несъзнателно беше използвал фамилиерската дума т’кан, но Лорджин знаеше, че не означава само специално преследване, означаваше също и любовно преследване. Дали брат му бе осъзнал, че е използвал тази специфична дума?

Лорджин го наблюдаваше, докато Реджар закрачи из стаята. Не, той не го бе осъзнал.

В очите на Лорджин проблесна прозрение. Яниф още веднъж се бе оказал прав. Брат му нямаше да се върне у дома с него. Поне не сега. Лорджин беше достатъчно мистик, за да знае кога да се оттегли.

— Коя е тя? — попита той меко.

— Кой кой е? — намеси се Дийна.

Лорджин нежно стисна ръката на съпругата си, налагайки й да мълчи.

Всъщност тя е жената, върху която почти паднах, когато бях изхвърлен от Тунелите. Лорджин го наблюдаваше безмълвно. Казва се Лайлак.

— Разбирам — Повече, отколкото ти самият, братко, допълни Лорджин.

Просто има… неразрешени въпроси между нас. Няма да отнеме дълго време. Не че не мога да тръгна сега, но…

Лорджин се засмя вътрешно. Бедният му брат наистина беше в необикновено объркано положение. Значи беше изтълкувал погрешно изтощението върху лицето на Реджар. Лорджин беше готов да се обзаложи, че не обичайните нощни веселия на брат му са очертали кръговете под очите му. В действителност Реджар изглеждаше напрегнат като опъната тетива на лък. Лорджин знаеше, че има само едно нещо, което докарваше брат му до ръба. Принудителното въздържание. Той се ухили вътрешно. Това беше ден, който трябваше да се отбележи!

— И какво ти причинява тази Лайлак, братко?

Реджар потри челюстта си, не искаше да обяснява странната ситуация, в която беше попаднал. Малко е сложно. Достатъчно е да кажа, че ме проклина през деня.

— Оо — това наистина беше обещаващо! — А нощите?

Реджар се ухили дяволито.

— Точно както подозирах. — Лорджин му върна усмивката. — Виждам, че не се нуждаеш от помощта ми засега, Реджар. Все пак, ако си тръгна, трябва да си наясно, че няма да мога да се върна при теб известно време — той кимна многозначително към подутия корем на Дийна.

— Какво трябва да означава това? — Дийна се намръщи на съпруга си, чудейки се дали не е пропуснала нещо. Нито единият от двамата не отговори на въпроса й, което я раздразни още повече. Ако имаше поне едно нещо, което бе научила за тези авиаранци, то беше, че трябва да очакваш, неочакваното.

— Знам, Лорджин. Не се притеснявай, научих се да разбирам този свят доста добре. Името ми тук, изглежда, е магическо.

Лорджин само го погледна колебливо.

— Хмм.

В типичен фамилиерски стил, Реджар пренебрегна Лорджин.

— Преди да си тръгнеш ми кажи за Трейд. Как е той? Мислих много за него след последния път, когато го видях.

Всички замълчаха за известно време, докато всеки си припомняше последният ужасен ден, когато се бяха изправили срещу родния баща на Трейд, Тийрдър, на безлюдния свят Рим. Този ден Трейд беше пострадал много. Накрая Лорджин проговори:

— Трейд е… Трейд. Той се върна обратно на земята на народа на Тийрдър — Скай ландс в Авиара. Яниф се притеснява за него, макар да твърди, че Трейд има за цел да излекува сърцето си.

— Как един човек може да излекува такава рана?

— Не знам.

Реджар знаеше, че е време да каже на брат си това, което пазеше от дълго време. Погледна Лорджин право в очите.

— Трейд е наш брат по линия.

Лорджин го изненада с думите.

— Знам. Яниф ми каза всичко. Кога усети това за пръв път, Реджар?

— Когато отидохме в неговата крепост.

Сега Лорджин разбра защо брат му се бе държал толкова странно, когато посетиха Трейд на Зариан.

— Не си го усетил, когато беше дете? Тогава той прекарваше много време с нас.

— Не. Тази особена фамилиерска способност се развива по-късно. Понякога е трудно да си представиш, че татко е имал сестра и Трейд е неин син.

— Ще отнеме известно време да свикнем — съгласи се Лорджин.

— Произхожда от нашия род, той ни е като брат. Не знам дали е добре за него да остава дълго на Скай ландс, Лорджин. Трейд трябва да се прибере у дома.

— И аз мисля така. Смятам да отида и да го отвлека оттам — Лорджин не изглеждаше доволен от перспективата. — Изглежда ми е писано да тичам след двама ви — той дари по-младия си брат с красноречив поглед, комбиниран с продължителна измъчена въздишка.

Двуцветните очи на Реджар проблеснаха с дяволито веселие.

— Тогава те уверявам, че никога няма да те разочаровам, Лорджин.

— От това се страхувам. Хайде, Адееан, нека се сбогуваме с Реджар засега.

— О, Лорджин, не можем ли да останем тук — поне за малко? Наистина ще се радвам да видя този период от време, който много харесвам. Помисли си колко забавно ще бъде!

Лорджин поклати глава неохотно.

— Съжалявам, зира. Не можем. — Дийна започна да протестира, но той постави нежно пръст върху устните й. — Не искай от мен да ти обяснявам. Трябва да ми вярваш, когато ти казвам, че трябва да се сбогуваме сега.

Дийна погледна Лорджин по-внимателно. Имаше причина той да иска да се върне на Авиара. Освен Рицар на Чарл, съпругът й беше също така и притежател на четвъртата сила, или мистик. Ако той смяташе, че трябва да тръгват, значи може би беше най-добре да го направят. Тя въздъхна. Толкова много й се искаше да зърне поне за миг този фантастичен период от историята на нейната планета.

Сякаш прочел мислите й, Лорджин взе ръката й и я поведе към прозореца. Дръпна пердето, отвори го и каза:

— Погледни, зира, виж света, който някога беше твой.

Дийна подаде глава през прозореца и погледна със страхопочитание улицата долу. Беше като оживяла гледка на някой музей! Карети и ездачи, амбулантни търговци и продавачи! Изящно облечени мъже и жени! Гледки и звуци и…

Нослето на Дийна се набръчка. Вонята на улиците!

Тя бързо прибра главата си вътре, запушвайки носа си.

— Господи! Каква е тази ужасна миризма?

Повече от леко отвратена, тя се обърна към своя зет:

— Боже мили, Реджар, някога ще свикнеш ли с това?

— Не.

— И въпреки това искаш да останеш тук? О, Реджар, ела си у дома с нас сега.

— Невинаги е толкова лошо, Адееан.

— Е, това ме успокои — Дийна размаха ръка пред лицето си, в опит да разсее спомена от неприятните миризми.

— Понякога е по-лошо — пошегува се той. Виждайки унилото й лице, добави: — Някои места не са толкова зле — той помнеше чистото свежо ухание на къщата и градината на Лайлак и прекрасните провинциални райони, които бе посетил.

Лорджин взе ръката на Дийна отново.

— Ще се върна, когато мога, Реджар, а до тогава — бъди здрав.

— Ти също, Лорджин — погледът му се спря върху корема на Дийна и това го накара да се усмихне вътрешно. — Всички вие.

Лорджин извика Тунела със способностите си. В стаята се появи малка кръгова светлина, която нарастваше все повече и повече, голямата паст запулсира, блестящата светлина застана пред тях. Дийна дари Реджар с една последна прегръдка, преди да стъпи в портала заедно със съпруга си. Точно преди Тунела да се затвори, Реджар чу Лорджин да казва на съпругата си: Сега, зира, ще ми кажеш какво точно имаше предвид с този Дисни Уърлд…

Вече му липсваха.

Но имаше определена работа за довършване. Работа, която беше много неотложна.

Той трябваше да има Лайлак Дивър.

В пълния смисъл на думата.

 

 

Лайлак наблюдаваше отражението си в огледалото.

Не изглеждаше никак различно. Същата русо-кестенява коса. Същите прекалено големи зеленикави очи. Същите пълни устни. Погледът й се спусна към гърдите, щедро разкрити от квадратното деколте на роклята. Същите смущаващо закръглени извивки.

Тя не беше точно това, което обществото щеше да сметне за „първокласен диамант“.

Защо тогава изведнъж бе затрупана от визитните картички на всички знатни контета?

Поканите пристигаха час след час. „Би ли желала мис Дивър да посети малкото празненство, което организираме следващия четвъртък?“ „Ще бъде ли на разположение мис Дивър във вторник за чай с мистър Джефри?“ „Ще приема ли мис Дивър посещения следобед?“

Не, мис Дивър няма да направи нищо от горепосоченото!

Всичко беше по негова вина.

Този досаден, нетърпим, арогантен, разглезен княз.

И за да станат нещата още по-лоши, сега го сънуваше. Не можеше да се спаси дори в прегръдките на Морфей! Поради някаква странна, необяснима причина, Лайлак беше сънувала, че се намира в обятията му миналата нощ. А нещата, които си беше представяла, че прави с нея!

Тя сложи длани върху пламтящите си страни, докато ярки неприлични изображения преминаваха през ума й. Какво, за Бога, я караше да си представя такива срамни неща? Князът без дрехи! Правейки най-порочни неща с езика си. А когато устата му…

Мъжете наистина ли правиха такива неща?

Не, това беше твърде странно. Какво я караше да сънува подобно чудновато поведение? Сигурно беше яла нещо миналата вечер, което бе породило кошмара. Само че, всъщност не беше кошмар…

В известна степен беше дори приятно.

Глупава мисъл! Разбира се, че беше кошмар, щом включваше този… този княз!

Лайлак пое дълбоко дъх, за да успокои надигащото се вълнение. Нямаше нужда да се притеснява, защото никога нямаше да говори с него отново. Беше се убедила на соарето миналата вечер. Както и за бъдещите им срещи. Леля й несъмнено щеше да настоява тя да приеме поне част от поканите, които беше получила. В тези случаи, ако князът се окажеше там, със сигурност щеше да го отбягва.

По всяка вероятност той беше забравил за нея и вече се бе насочил към следващото си завоевание. Тя никога не трябваше да поглежда към това, спиращо сърцето, красиво лице отново.

Дано съдбата бе на нейна страна.

На долния етаж, във фоайето, мъжът вече я чакаше.

По изострените черти на лицето му се четеше решителност.