Дара Джой
Реджар (14)

Тринадесета глава

След като се прибраха в дома си, Лайлак реши да се оттегли в стаята си и да почете преди вечеря. Всички бяха предпочели да си останат вкъщи, което я устройваше чудесно. Навън бе хладно и влажно, вечерта беше идеална за четене пред огъня.

Лайлак отиде до библиотеката, избра няколко книги и ги отнесе в стаята си. Николай вече бе седнал в големия стол пред камината.

Тя си помисли, че той иска да подремне малко и попита:

— Ще те обезпокоя ли, Николай?

Реджар погледна към нея. Тя винаги го безпокоеше.

— Разбира се, че не.

— О, помислих, че може би искаш да… — това не прозвуча правилно, а по-скоро неуверено.

— Да искам какво? — чувствената му уста се изви, разкривайки малка трапчинка.

— Няма значение. Тогава искаш ли да почетем една от тези книги?

Той поклати глава.

— Нека да видя това, което си направила у лейди Уитни.

Раменете й увиснаха. Последното нещо, което искаше, бе той да види грозното й творение.

— Нищо особено не е. Наистина.

Реджар се зачуди защо е толкова резервирана. Със своите усъвършенствани инстинкти, усети някаква интрига. Размаха пръст към нея ухилен.

— Искам да го видя.

— Много добре — въздъхна тя. Примирявайки се с факта, че съпругът й обикновено получава всичко, което пожелаеше, тя отиде до чантата си и извади пълния си провал. Щеше да е по-добре да не се смее. Лайлак погледна крадешком към него. Със сигурност щеше да се смее.

Приближи до стола му предпазливо, като държеше плата до гърдите си.

Николай потупа скута си.

Тя кацна внимателно на бедрото му.

— Е? — протегна ръка мъжът.

— Добре, ето — почти му го хвърли тя.

Реджар погледна надолу към парчето лен. Тъй като знаците нямаха значение за него, всичко, което видя беше малки бодове и фина бродерия.

— Чудесно е, Лайлак.

Значи щеше да й се подиграва! Повдигна брадичка.

— Не ме дразни, Николай.

— Да те дразня? — Реджар изглеждаше искрено изненадан. — Защо да го правя? Рядко съм виждал подобна изкусна изработка. Цветовете на конците са вплетени съвършено тук — той посочи мястото, където беше объркала.

Явно той не разбираше, че тази част, която намираше толкова възхитителна, всъщност бе ужасна грешка. Лайлак започна да гризе долната си устна.

— Част от конците са се заплели там.

— А тук — той придвижи пръста си по плата — малък люляк.

Тя наклони глава на една страна, вглеждайки се в множеството пурпурни възли.

— Можеш да познаеш?

— Естествено. Ще го ценя винаги.

Лайлак беше изумена.

— Искаш го? — досега никой не беше пожелавал нещо, което тя бе направила. Особено бродерията й.

Реджар повдигна едната си вежда.

— И защо не?

— Защото е… ами…

— Красиво. Като теб, сук-сук.

Лицето на Лайлак засия.

— Николай! Наистина ти харесва, нали?

— Не го ли казах? — усмихна се той мило.

Тя толкова се развълнува от жеста му, че неволно взе красивото му лице в ръцете си и го целуна силно по устните.

Реджар така се зарадва на реакцията й, че почти направи грешката да я вземе в прегръдките си. Но се спря точно на време. Това вероятно беше от благодарност, а не емоция от нейна страна. Нещо в тази мисъл го засегна дълбоко, но той го потуши. Двамата нямаше да са женени, ако помежду им не съществуваше голяма привързаност един към друг.

Лайлак просто се нуждаеше от време, за да се приспособи към промяната в живота си. Когато го направеше, щеше да осъзнае колко много означава тя за него. Колко важен може да бъда той. Колко много…

Защо мислеше за това сега? Имаше по-добри начини за прекарване на късния следобед от това да се притеснява излишно за такова очевидно нещо. Бяха женени. Нейният дъх беше станал негов. Тя му принадлежеше.

Изправяйки се рязко със съпругата си в ръце, Реджар взе една от книгите на масата на път за леглото. Постави я внимателно върху дюшека и й я подаде. Отпускайки се на леглото близо до краката й, той нареди:

— Почети ми.

— Сега? — Лайлак беше изненадана от поведението му. И малко разочарована. По начина, по който очите му бяха блеснали, когато го целуна, бе помислила, че той ще…

— Да, сега — отвърна с усмивка фамилиерът.

— И искаш да ти чета от това? — тя погледна към книгата, която й бе дал — „Бурята“ от Уилям Шекспир. Не беше точно нещо, което един мъж можеше да накара жена да чете на глас. Повечето мъже биха избрали романтичен сонет. Това бе странна молба.

Въпреки това, той й направи жест с ръка да започне.

— Много добре — облягайки се назад на таблата, Лайлак разтвори книгата и започна да чете, а съпругът й се излегна в долната част на леглото.

След известно време, Николай започна да гъделичка глезените й. С устата си.

Лайлак вдигна очи от страницата.

— Спри с това или няма да продължа.

Реджар се ухили, но й махна с ръка да продължи.

Тя зачете:

— „Дванадесет лакти под водата гробът на баща ти скрит е…“^[1]

Николай повдигна края на фустата й и започна да целува крака й през тънката памучна материя на долните й гащи. Скоро тъмната му глава изчезна напълно под полите й.

— Николай!

— Продължавай, аз слушам — дойде приглушен глас.

Тя бе скептична, но продължи:

— „… чист корал са му ребрата…“ — влажната му отворена уста облъхна с топлия си дъх тънката материя на горната част на крака й. — Николай, какво правиш там отдолу?

— Не спирай да четеш — достигна гласът му изпод полите.

— „… бисер бял са му очите…“ Ох!

Горещият му език се раздвижи около процепа на долните гащи, където се съединяваха бедрата й.

— Мисля, че съм на път да намеря своя бисер.

Лайлак преглътна.

— Чети, сук-сук…

— „… стана тялото му клето…“ Николай, какво ближеш? — езикът му се движеше по отвесния отвор с дълго и бавно плъзгане. — О, Боже! Спри веднага!

Естествено, той не го направи.

Няма ли да ми дадеш това, което желая, моя Лайлак?

Тя бе толкова обезпокоена от това, което правеше той, че дори не осъзна, че й бе изпратил мисълта си. Ако бе обърнала по-голямо внимание, щеше веднага да забележи, че той не можеше едновременно да говори и да върши това, което правеше.

Лайлак се опита да възвърне отпадналия си глас.

— Какво е това, което желаеш, Николай?

Да вкуся от това, което жадувам… от твоята сладост. Пъргавият му език се стрелна по цепнатината.

Цялото й тяло потрепери.

— Н-Николай…

Продължи историята, Лайлак.

Тя направи опит:

— „… скъпоценност в морето!“

Имаше мъж под полите й — между краката й — това се превръщаше в нещо скъпоценно.

Екзотично, дивно красиво същество, което знаеше как точно да използва езика си.

Лайлак се отказа от всякакви опити да чете пиесата, когато езикът му се плъзна вътре в нея с възхитителен устрем. Започна да се извива по извънредно чувствен начин.

— Сп… Ооох.

Съгласен съм. Какво ще кажеш за това? Той се завъртя около нейната перла, докосвайки скритата пъпка многократно с върха на надарения си език.

— Оооох…

Ммм, и аз помислих, че ще кажеш така. А за това? Реджар я засмука.

— О! О! О!

Харесва ли ти моята поезия, Лайлак? Ближеше я отново и отново. Може ли да се отмерва и римува с твоето удоволствие?

Лайлак не можеше да отговори. Стенеше несвързани фрази.

Когато си готова, искам освобождението ти срещу устата си, сук-сук, за да мога да усетя насладата ти върху устните си.

Ако тези думи не бяха достатъчни да го направи, следващото му действие определено беше. Езикът му се вмъкна в нея и той издаде едно продължително „мърррррррр“.

Лайлак направи точно каквото я бе накарал. Неспособна да издържи на горещата му еротика повече дори миг, тя избухна на хиляди парчета. И всяко едно от тях носеше неговото име върху себе си.

Полите й прошумоляха и от там се показа рошавата глава на Николай. Приличаше много на котка, погълнала семейство канарчета. Той изви гарваново черните си вежди.

— Николай… — ахна тя, все още неспособна да възстанови дишането си.

— Лайлак — произнесе името й, извивайки нагоре устни. Дразнещ многозначителен звук на пълно внимание.

Против волята й, устните й трепнаха.

— Така — произнесе тя, вдигайки книгата, — искаш ли да чуеш останалата част от това?

Реджар се разсмя гръмко. Като се усмихна съблазнително, каза:

— На всяка цена. Нека да видим какво съдържа следващата страница.

Когато Лайлак продължи да чете, Николай започна да прави нещо изключително интересно с възглавничките на пръстите си. Тя не можеше да не отбележи колко неприятности й бяха докарали долните й гащи през този ден.

Реджар прошепна в ухото й, че не гащите са виновни за неприятностите й.

 

 

До вечерта цялото общество говореше за признанието на Лайлак у лейди Уитни.

Леона Харкорт чу историята на вечеринката, на която присъстваше. Въпреки че подозираше за похватите, които показваше князът между чаршафите, разказът на младоженката за необикновените умения на съпруга й надхвърли всичките й очаквания.

Време беше да започне да поставя своите всеизвестни капани.

Мъж с неговите наклонности нямаше да се задоволи за дълго с невинната си малка съпруга. Леона възнамеряваше да бъде първа в редицата, когато князът решеше да удостои с вниманието си друга жена. Винаги бе най-добре тези мошеници да се уловят, докато все още имат достатъчно останала енергия.

Тя веднага реши да организира малко, импровизирано вечерно парти следващата вечер с няколко общи техни приятели. Напусна вечеринката и се прибра в дома си, за да напише поканите.

Леона реши да изпрати една лична приятелска бележка заедно с поканата за Лайлак. Добродушното, наивно писъмце определено щеше да бъде прието и младоженката щеше да доведе сензационния си съпруг направо в ръцете й. Може би трябваше да включи и брат му?

Леона беше дочула някои невероятни неща за него и любопитството й трябваше да бъде задоволено.

На следващата сутрин Лайлак получи поканата, заедно с личната бележка. Както Леона бе предсказала, прие веднага. Въпреки недоволството на съпруга й и лейди Агата.

— Тя е ми е приятелка, Николай. Ако не желаеш да присъстваш, тогава недей.

Нямаше начин той да я остави да посети малкото тържество на лейди Харкорт без него. Беше виждал въпросната дама в смущаваща светлина в провинциалното имение на Байрон.

— Ще те придружа. Но, Лайлак, Леона Харкорт не ти е приятелка.

— Мисли каквото си искаш — тя се обърна към Трейд. — Поканата важи и за вас, Трейд. Няма ли да се присъедините към нас?

Трейд нямаше друг избор — трябваше да следи отблизо Реджар.

— Непременно ще дойда.

Реджар погледна към своя брат по линия, изненадан от бързото му съгласие. Обикновено Трейд не беше човек, който общуваше с непознати. Всъщност не обичаше да общува почти с никой. Беше типичен саможивец.

Лайлак се обърна към леля си, готова да й се извини, защото не бе включена в поканата. Преди да успее да каже нещо обаче, Агата я изпревари:

— Дори не ме питай, кракът ми няма да стъпи в тази безнравствена къща!

— Добре, лельо, щом това е желанието ти — очите на Лайлак светнаха от прикрито веселие. Това не остана незабелязано от съпруга й.

 

 

Пристигнаха в градската къща на лейди Харкорт малко преди осем часа. На малката, импровизирана вечеринка на Бо Монде присъстваха около двадесет и пет души.

Реджар вече беше предупредил Трейд, че вечерята може да продължи от три до четири часа. Но не мислеше, че брат му повярва. Е, щеше да разбере съвсем скоро, когато започнеха да пристигат чиния след чиния, а краят им не се виждаше. Той простена вътрешно. Голяма част от храната тук не беше много по вкуса му.

Тъй като вечерята беше предвидена за осем часа, нямаше да има твърде много време за разговори, преди да бъдат въведени от салона в трапезарията.

Точно преди да бъде обявена вечерята, Леона Харкорт стратегически се насочи към групичката на княза. Когато ги повикаха на масата, тя планираше княз Азов да я съпроводи.

Леона се поколеба малко, когато видя мъжа до княза. Беше висок почти колкото него и също толкова добре сложен. Но физическите прилики свършваха до тук. Не беше страстно, чувствено същество. Имаше нещо в него, което я накара да се поколебае. Вътре в себе си той беше опасен.

Тя се приближи до заплашително красивия, загадъчно мрачен мъж и изчака, докато Лайлак я представи. Докосвайки го леко по ръката с ветрилото си, тя му се усмихна кокетно, в косата й пърхаха няколко червени пера.

— И какво мисли братът на княз Николай за нашата малка група?

Блестящите зелени очи се плъзнаха надолу по нея в хладна преценка. Той огледа гостите, обръщайки специално внимание на начина на обличане на някои дендита. Ъгълчетата на изваяната му уста се извиха саркастично.

— Чуждестранна — каза кратко той.

В чест на княза, Леона бе облякла една прилепнала рокля, която беше навлажнила. Фината мокра материя не я прикриваше особено, но този мъж сякаш дори не забелязваше съблазнителния й вид. Това раздразни Леона.

Когато икономът обяви, че вечерята е сервирана, раздразнението й я накара да извие ръка към по-възрастния брат.

— Колко мило от ваша страна да ме съпроводите, господин Яниф.

Трейд я погледна многозначително.

— Трейд.

Леона, си помисли, че й дава разрешение да използва първото му име и отговори:

— Тогава можете да ме наричате Леона — тя докосна с пръсти наниза перли на шията си. — Моля ви, внимавайте да не настъпите роклята ми — защото отдолу няма нищо друго, освен моето благоприличие.

Подигравателният му нефритов поглед се наклони над нея.

— Не вярвам, че благоприличието ви може да се намери… там отдолу, Лее-ох-на.

Привлекателните й кафяви очи пламнаха с раздразнение от изтънченото оскърбление, когато той енергично я поведе към трапезарията.

 

 

Както предположи Реджар, на масата бяха подредени ястие след ястие.

Леона Харкорт бе възприела европейския обичай и бе наредила наоколо да се въртят сервитьори с подноси. По този начин всеки имаше възможност да опита от всичко, не само от тези ястия, които се намираха от техния край на масата. Подобна щедрост правеше масата на лейди Харкорт много търсена.

Първата редица блюда започваше с пикантна супа от месо и супа от костенурка. Следваха ухаещи сьомга и калкан.

Лайлди Харкорт, начело на масата, се обърна към Реджар, който по план седеше до нея:

— Руски хайвер, Ваше Височество, купих го специално за вас — тя кимна на слугата, който сипа една лъжица в чинията му.

Реджар погледна към черната безформена купчинка и преглътна горчивината, надигнала се в гърлото му. Аях, какво беше това?

— Благодаря ви, много мило от ваша страна, лейди Харкорт — той последва примера й предпазливо, намазвайки малко от лепкавата маса върху твърда, плоска бисквита. Лайлак, седнала до него, го наблюдаваше любопитно с крайчеца на окото си.

Той си пое дълбоко дъх и напъха гадното нещо в устата си. Примигна. Беше отвратително! Наложи си да преглътне и се усмихна доста тъжно на лейди Харкорт.

— Много вкусно — успя да произнесе той.

Лайлак докосна ъгълчетата на устата си със салфетката, за да прикрие усмивката си. За нея беше очевидно, че съпругът й не може да понася гадното нещо. В очите й се появи дяволита светлина.

— О, тогава си вземи още, Николай! Виждам колко много го обичаш — тя направи знак на слугата да донесе хайвера и сипа голяма лъжица в чинията му.

Николай тайно й прати заплашителен поглед.

Лайлак изпърха с мигли към него, след това бързо се обърна към човека от ляво, въвличайки го в разговор. Опита да не се изкикоти, когато го чу да мърмори нещо на непознат език под носа си. Руският княз се принуди да изяде още една хапка от учтивост.

Със сервирането на първото блюдо, като че ли в стаята се настани любопитно явление. Веднага след като първата лъжица супа бе вдигната до очакващите устни, силна жажда се появи сякаш от нищото и засегна всички гости едновременно.

Портвайн, шери, бяло вино, ликьор и бордо започнаха да се леят щедро, за да облекчат страданието.

Питиетата не спряха да се леят цяла вечер, което доведе до една много сърдечна атмосфера и в последствие до всеобщо опиянение.

Сервираха и основното ястие.

Имаше печен заек, фазан, пуйка, наденица Болонезе, език от елен, вестфалска шунка, фъстъчено масло, крем карамел, печен бекас, пълнено прасенце и задушени гъби. След това дойдоха френските ястия, картофи, карфиол, испански маслини — платата не свършваха.

Трейд улови погледа на Реджар. Нито един от двамата не можеше да повярва на пищните количества храна, която се простираше пред тях. На Авиара празниците бяха обичай, но не в такъв мащаб. Реджар не можеше да не помисли за гладните хора, просещи храна, които скитаха по улиците на този жесток свят. В светлината на това, тази показност му изглеждаше противна. Различните аромати се смесваха и изпълваха помещението с лакомия.

Нали ти казах?

Трейд наклони леко глава, съгласявайки се с мисълта на Реджар.

— Ваше Височество — обърна се лорд Уолфстън, седящ от другата страна на масата — мислите ли, че е възможно Наполеон да нахлуе в родината ви?

Реджар спря с вдигната чаша с вино.

— Кой е този Наполеон? — попита той вежливо.

За един изпълнен с напрежение миг масата остана напълно тиха. Веднага след това Бо Бръмъл, седнал в далечния край на масата, избухна в смях.

— Невероятно остроумие! — обяви той, давайки тон на остатъка от присъстващите, които веднага избухнаха в смях и поздравиха Реджар с моноклите си.

Думите Кой е този Наполеон се повтаряха из стаята, като най-умната шега.

Лайлак дари съпруга си със странен поглед. Смяташе, че той има предвид точно това, което каза: нямаше представа кой е Наполеон. И все пак тези хора го смятаха за невероятно остроумен. Тя скръцна със зъби. Каква ирония?!

— Княз Азов — засмя се Уолфстън — мога ли да използвам вашата духовитост?

Реджар, който нямаше представа какво е духовитост, отговори:

— Ако съпругата ми няма нищо против, можете.

Това предизвика още една вълна от шумно веселие. Лейди Харкорт сложи ръка върху неговата. Тя бавно вдигна мигли с явно съблазнително намерение.

— Вие сте един хитрец, нали?

Лайлак се наведе напред, забелязвайки интимния жест на домакинята към съпруга й. Поради някаква причина, това я разгневи много. Незабавно се изправи. Защо ноктите на тази жена бяха върху ръката на Николай?

За да влоши положението, той се доближи до жената и й каза нещо с много интимен тон. Раздразнена, Лайлак го ритна под масата.

Реджар направи пауза, примигна веднъж, след това довърши това, което казваше на Леона Харкорт. Обърна се към съпругата си.

Лайлак ни най-малко не хареса блясъка в синьото му око. Вместо да бъде порядъчно засрамен, както всеки нормален съпруг би трябвало да бъде в подобна ситуация, той изглеждаше истински развеселен.

Всъщност изражението на лицето му можеше да бъде изтълкувано като удоволствие.

— Нещо притеснява ли те, сук-сук?

— Не ме наричай сук-сук! Спри да говориш на тази жена с такъв израз на… на лицето!

Той се ухили към нея, карайки я да разбере грешката си.

— Заповядваш ли ми, Лайлак?

— Не ставай глупав! Просто… просто мисля, че трябва да си по… по-дискретен в отношенията си — тя се запъна отбранително, в опит да прикрие идиотската си проява на ревност.

Усмихвайки се победоносно, Николай обви ръка около раменете й, пръстите му пропълзяха по главата й и дръпна леко косата й. После измърка възбуждащо в ухото й:

— Мразя косата ти.

Устата й оформи едно изненадано „О“.

Възползвайки се от комбинацията й на шок и смайване, той прошепна нежно:

— Позволи ми да я освободя, сук-сук, за да мога да я видя как се изсипва надолу по гърба ти и ще си спомня усещането, когато се плъзга върху мен през нощта като най-хубавата крили тъкан, спуска се по гърдите ми, по бедрата, гали…

— Спри! — Лайлак се обърна, изчервена.

Смеейки се тихо, съпругът й се извърна, за да отговори на въпрос от другата страна на масата.

Той беше отвратителен! Защо не можеше да се държи по-добре, като брат си примерно? Погледът й се насочи през масата към мястото, на което стоеше Трейд и спокойно ядеше храната си.

Гостите от двете му страни се опитваха да въвлекат мъжът с каменните очи в разговор, но получаваха само едносрични отговори и скоро насочиха вниманието си другаде. Дори в стая, пълна с хора, Лайлак забеляза, че братът на Николай изглежда самотен и някак далечен. Чудеше се защо е така. В случаите, когато бяха разговаряли, разбра, че е учтив, интересен и изключително интелигентен. Беше сигурна, че настоящето му поведение не се дължи на резервираност, защото по характер бе самоуверен.

Според нея, благодарение на очарователния си външен вид, досега трябваше да е започнал разговор с някоя от жените. От страстните погледи, които му изпращаха дамите, можеше да се разбере, че те определено се надяваха да направи точно това.

И все пак, той търпеливо стоеше на дистанция. Самотен.

Въпреки това, нещо около самотния, красив мъж, предизвикваше състрадание. Той беше като някаква загадка. Сякаш прочел мислите й, той внезапно вдигна поглед от вилицата с храна, която щеше да пъхне в устата си и улови погледа й. Тя му се усмихна нежно.

Трейд отвърна на усмивката й съвсем леко, по своя си маниер.

Тя разчете погледа му правилно. За разлика от Реджар, който като че ли се държеше непринудено, където и да отидеше, нито тя, нито Трейд се вписваха тук, на тази бляскава сбирка. Това беше нещо, по което си приличаха с брата на Николай и в този момент помежду им се образува някаква особена и безмълвна връзка на разбирателство.

Платата още веднъж бяха отсервирани и поднесоха десерта.

Приготвеният от мосю Гранж десерт, отново бе въплъщение на екстравагантността. Пресни ягоди, екзотични оранжерийни плодове, различни видове пайове и сладкиши. Асортиментът изглеждаше безкраен.

Леона се обърна към Алвънли:

— Любимите ви кайсиеви тарталети, милорд — Алвънли засия. Въпреки скандалните си разходи, той ядеше такива всеки ден.

Лакеят постави пред Николай парче сладкиш с карамелизирани ябълки. Двуцветните му очи светнаха. Лайлак отдавна подозираше, че съпругът й има предпочитания към сладките неща. Оказа се права, когато той пое една хапка и промърмори:

— Ммм, как се нарича това?

Странно, но той сочеше ябълките, а не самия сладкиш.

Лайлак го погледна косо. Шегуваше ли се? Кой не би познал една ябълка, щом я види? Със сигурност в Русия имаше ябълки.

— Кумкуат — отговори тя шеговито. Лайлак всъщност никога не бе виждала кумкуат, но бе чела всичко за малките оранжеви плодове от Китай.

Той изглеждаше момчешки объркан.

— Кам — куат?

Тя кимна, прикривайки усмивката си.

— Ах. Хубаво е — той бавно облиза пълнежа от вилицата с върха на усърдния си език. Широко отворените очи на Лайлак се приковаха в работливия му, пакостлив език.

Реджар я следеше умишлено изпод гъстите си мигли.

— Бил ли сте вече в Ирландия или Шотландия, Ваше Височество? — Леона се наведе напред, дълбоката цепка на гърдите й заплашително опъна влажната й рокля. — Там има чудесни условия за лов и риболов. Може би ще се присъедините към нас следващият път… нали обичате лова? — гласът й издаваше притворството й.

Реджар изгледа внимателно съпругата си.

— Може би — промърмори той загадъчно.

— Отлично! Тогава трябва да го направите! — Леона вече кроеше своите планове.

Лайлак не пропусна, че изглежда не бе включена в поканата.

Нито пък Трейд.

Пастелният му поглед се премести подозрително от чинията към лейди Харкорт.

 

 

След вечеря, Маделин Финсли поведе Лайлак към дъното на салона, докато мъжете бяха все още в трапезарията, наслаждавайки се на портвайна си.

— Вярно ли е? — попита тя задъхано.

Челото на Лайлак се сбръчка.

— Кое дали е вярно?

— Наистина ли те ближе цялата?

Лайлак пребледня. Ръката й замря на гърлото.

— Кой ти каза това?

— Ами говори се от цялото общество, скъпо момиче!

Внезапно Лайлак почувства слабост. Какво я беше накарало да се довери на тези жени? Какво си бе мислела? Просто й се стори толкова хубаво да може да сподели с други жени поне веднъж. Всички бяха говорили по интимната тема. Защо бяха избрали да подмятат нейните думи? Положително, всички те имаха опит в подобни неща.

Маделин Финсли я побутна, изтръгвайки я от мислите й.

— Хайде сега, Лайлак, защо си толкова срамежлива?

Вратите на трапезарията се отвориха и мъжете се присъединиха към тях.

Лайлак сложи ръка на запотеното си чело. Какво щеше да прави, ако Николай разбереше? Не трябваше да бъде толкова недискретна.

— Какво? — прошепна тя разсеяно.

— Попитах котка ли ти отхапа езика?

Точно в този момент Николай стигна до нея.

— Ммм, определено — той намигна хитро, несъзнателната игра на думи го забавляваше.

Жена му пребледня.

Трябваше да се отърве от Маделин веднага! Преди Николай да разбере за неблагоразумието й.

— Нали знаеш какво казват, Маделин — Лайлак погледна многозначително жената, опитвайки се да й даде знак: — Любопитството погубва котката.

Очите на Николай се разшириха леко.

— Да, мила — Маделин не захапа стръвта. — Но знанието я спасява.

Колко забавно убеждение, помисли Реджар, без да разбира какво става между двете жени. Трябваше да запомни това, за да го каже на майка си.

Лайлак изостави остроумието.

— Моля те… — почти умоляваше другата жена, очите й бяха пълни със сълзи.

— Тя е толкова чувствително малко същество, Ваше Височество — Маделин се усмихна безсърдечно.

Челото на Реджар се набръчка. Загрижен от внезапната мъка на съпругата си, той нежно плъзна пръст по гладката й буза.

— Какво има, Лайлак?

Една сълза се откъсна от затворените й очи.

— Бихте ли ни извинили — това не беше въпрос. По скоро царствена заповед. Маделин Финсли незабавно ги остави сами.

Реджар я поведе към тъмната ниша от дясно.

— Какво те притеснява толкова, сук-сук?

— Не исках, Николай. Кълна се, че не исках.

Реджар се намръщи.

— Какво си направила? — той очакваше най-лошото.

— Просто мислех, че мога да им вярвам, че няма да кажат нищо — всички говорехме за съпрузите си… — тя прехапа устни.

Беше ли издала тайната му? Това можеше да се окаже сериозно за всички тях. Тя не беше готова да приеме последствията, до които би довело подобно разкритие.

— Кажи ми какво точно им каза — ръцете му уловиха раменете й.

— Казах им колко обичаш да… Трябва ли да ти кажа, Николай?

— Да — отвърна той. — Трябва, Лайлак. Сега. Може би ще мога да поправя вредата, която си сторила.

— Аз… аз им казах как… как ме ближеш — гласът й се снижи в края.

Той бе изумен. Не очакваше да чуе това.

— Какво?

Тя кимна печално.

— И как обичаш да използваш зъбите си…

Устните му се разтвориха. Той просто се взираше в нея.

— Това ли е всичко?

Лайлак погледна надолу към обутите му в ботуши крака.

— И как издържаш много… — тя засука роклята си. — Това е ужасно смущаващо — измърмори в гърдите си.

Комичното в ситуацията го… Една трапчинка изкриви потрепващите му устни. Тъй като жена му още гледаше пода, пропусна изражението му и чу само суровия му глас:

— Значи ме обсъждаш пред останалите.

Главата й се вдигна. Трапчинките бързо изчезнаха.

Лайлак сграбчи реверите му, а набразденото й от сълзи лице го умоляваше за разбиране.

— Никога не бих направила това, Николай! Казах го несъзнателно, докато бродирах.

— Аха. Това обяснява всичко. Трудно е едновременно да се мисли и да се прави толкова сложно ръкоделие — подразни я той.

Тя отново погледна надолу и подсмръкна.

Ръцете му се обвиха около нея.

— Не се притеснявай за това, Лайлак. Не е нищо лошо — той целуна челото й.

— Мислиш ли? — прекрасното й умолително лице докосна сърцето му.

— Не го ли казах? Най-добре да се върнем в стаята, преди да им дадем поводи за клюки — подръпна кока й и се засмя, когато той се наклони на една страна.

Без да знае, че кокът на върха на главата й е изкривен, тя се завърна в групата и седна на канапето до лейди Хендрик. Възрастната жена, която умираше за клюки, се гмурна в досадна история за сина на някакъв граф, който избягал с дъщеря на хлебар. Лайлак слушаше мълчаливо и се мръщеше на отегчителната история.

Реджар си помисли, че никога не е изглеждала по-очарователна, както сега с нацупените си устни и провиснала коса.

Взе чаша вино от минаващия край него лакей и седна зад нея на един стол до стената. Честно казано, цялото това разточителство го бе изморило. Копнееше да се върне у дома, обратно в леглото на Лайлак. Потърси с поглед брат си. Изненада се, когато го видя да разговаря с лейди Харкорт.

 

 

Трейд говореше тихо и властно на домакинята. Беше време да я уведоми, че игричките й с брат му са приключили.

— Ако искате да ловувате, Лее-ох-на, ви предлагам да бъдете предпазлива в избора си на плячка.

Леона не беше от хората, които се плашат лесно. При завоалираната заплаха, очите й мигновено се присвиха. Никой не й нареждаше какво да прави. Никога.

— Разбирам — тя прокара ветрилото си подигравателно по бузата му. — И каква плячка бихте ми предложили?

Трейд я фиксира изпод спуснатите си клепачи. Жената бе прекалено нагла.

— Никога не си играйте с нещо, освен ако не прецените опасността от последствията — каза той тихо.

Вместо да потушат интереса й, предупредителните му думи само я привлякоха.

— Вероятно бихме могли да обсъдим тези последствия по-късно? — без да му даде възможност да отговори, тя го остави и погледът й потърси Реджар.

Зелените очи на Трейд я проследиха през стаята. Трябваше да отклони вниманието й. Не харесваше нездравия интерес, който тя проявяваше към женения му брат. Като Чи’ин т’се Лю на Реджар, той трябваше да го защитава — от всяка опасност.

Според него, тази жена можеше да причини много неприятности на брат му. Трейд беше забелязал болезненото изражение на Лайлак, когато не бе включена във фалшивата покана за лов. Усмихна се саркастично.

Фамилиерите не бяха единствените, които имаха талант за тази игра. Авиаранските воини се славеха с това, че когато им се отдадеше случай да се включат, никога не пропускаха.

 

 

Реджар се отпусна назад в стола си, за да наблюдава съпругата си. Забелязваше всеки мъничък нюанс в нея. Структурата на кожата й, формата на ръцете й. Извивката на ухото й, мекотата й. Усмивката й.

Обичаше да гледа нейната усмивка.

Усети внезапна палавост и реши да сподели възбуждащите си мисли с нея. Знаеш ли какво ще направя с теб, когато те отведа у дома, сук-сук?

Лайлак вдигна очи към срещуположната стена и приведе рамене. Беше получила посланието му.

Ще оближа цялото ти тяло, точно както си казала на онези жени. Ще те оближа като лепкав ръчно ваян кристал.

Все още гледайки лейди Хендрик, Лайлак побутна увисналия си кок на върха на главата си с трепереща ръка. Николай говореше в съзнанието й! Тя отговори на бърборенето на възрастната жена с бледа усмивка.

Щеше да го убие! Беше й обещал да спре с това неприлично поведение!

Той продължи безмилостно. Ще докосвам с езика си кадифената ти кожа така, че да усетя всяка твоя извивка, всяка гънка, всеки малък нюанс на…

Лайлак потръпна.

Погледна през рамо към Николай. Съблазнителният му ленив поглед я пронизваше над ръба на чашата с вино.

Умишлено я гледаше, докато полека отпи от виното си. Наслаждавайки се невероятно, той потопи върха на езика си в чашата и го навлажни във виното. Погали с езика си нежно ръба. Само за да я измъчва.

Лайлак се размърда нервно на мястото си. Реджар се усмихна. След това, когато си готова, моя прекрасна малка женичке, ще ти дам онази специална целувка, която и двамата знаем, колко много харесваш. Ще плъзна езика си точно между…

— Престани! Престани! Престани! — Лайлак се изправи.

— Моля? — ужаси се лейди Хендрик.

— Простете, лейди Хендрик. Не се чувствам добре тази вечер.

— Може би трябва да тръгваме — съпругът й застана зад нея. На красивото му лице сияеше самодоволна усмивка. За пореден път бе получил това, което желаеше.

Лайлак се изкуши да го настъпи по арогантния крак.

Пренебрегвайки стрелите, които очите й мятаха към него, той хвана ръката й, повика Трейд и пожела лека нощ на домакинята.

 

 

Лейди Харкорт се вгледа в безоблачната нощ, преди да спусне завесите. Вечерта не бе протекла както се надяваше. Князът още не бе готов да приеме предложението й. От пламтящите погледи, които продължаваше да изпраща към съпругата си, бе болезнено ясно, че негодникът все още е влюбен в нея. Затова тя сега бе сама. Колко отегчително.

Застана пред огледалото в будоара си и отскубна червените пера от косата си, освобождавайки я от сложната фризура. Меките кестеняви вълни паднаха около раменете й. Тя прокара пръсти през заплетената маса.

Някакво движение в огледалото привлече вниманието й.

— Кой е там? — извика тя, надявайки се силният глас да прикрие тревогата й. Леона не си позволяваше никога да показва страх.

Братът на княза пристъпи смело от стаята за преобличане.

Тя се изненада. Но остана изключително доволна.

— Как влязохте тук? Видях да си тръгвате с брат ви и съпругата му.

Трейд скръсти ръце и се облегна на стената.

— Така е.

Леона вдигна брадичка. Този мъж беше много арогантен. Макар и очарователен. Трябваше да задуши това дразнещо арогантно отношение в зародиш, преди да опита от опасния деликатес. Нейните мъже винаги тичаха да я обслужват — не обратното.

— Малко сте нахален, не смятате ли? Не си спомням да съм ви канила в спалнята си — не и с толкова много думи във всеки случай.

— Не сте?

Хладната му забележка я изнерви. Мрачният красавец наистина беше съблазнителен. Това й показа ясно, че той е човек, който винаги прави това, което иска. Вътре или вън от будоара. Нищо нямаше да може да „задуши“…

През тялото и премина мощна вълна от вълнение. Щеше да бъде различно…

— Да си тръгвам ли? — той повдигна веждата си самоуверено, вече знаеше какъв ще е отговорът й.

Не можеше да си играе с него, осъзна тя. Изоставяйки фалшивата си обида, тя се усмихна съблазнително и приближи към него предизвикателно.

— Защо да бързаме?

— Защо наистина — промърмори той.

Леона се протегна на пръсти и достигна с ръце мощния му врат. Освободи опашката, която придържаше на гърба тъмната му махагонова коса. Дългите до кръста кичури паднаха на раменете му.

Господи, той е зашеметяващ, помисли си тя. Наистина зашеметяващ!

Прозвуча тътен на гръмотевица, която я изтръгна от мислите й на възхищение. Странно, само преди няколко минути небето изглеждаше ясно…

Сякаш за да опровергае забележката й, дъга от мълния освети стаята. Съзря силуета на поразителното мъжко лице пред нея. Гледката на тези напрегнати изразителни черти, озарени от страстта на бурята, накараха дъха на Леона да секне в гърлото й.

Най-ясните зелени очи я оглеждаха от главата до петите. Той вдигна тъмните си мигли и тя можеше да се закълне, че тези пастелни очи искряха.

Поклати глава и си каза, че това е глупаво. Сигурно светкавицата ги караше да изглеждат по този начин.

— Времето се е променило — заяви, очевидно с желание да върне нещата в желаната от нея посока.

— Смятам, че е от налягането — ъгълчетата на устата му се извиха загадъчно.

В тази усмивка имаше много тайни. Той наистина я възбуждаше. Въпреки това Леона предпочиташе да бъде тази, която държи контрола.

С властен, типичен за нея жест, тя отстъпи назад.

— Мисля, че ми трябва едно питие. Имам много въпроси относно вашето…

Една силна ръка я обхвана като стоманен обръч, пръстите се приплъзнаха по скалпа й. Без да се бави, той изтегли главата й назад и оголи шията й към себе си.

— Да или не? — прошепна срещу устните й.

Наниза от перли около врата й се скъса, перлите се разпръснаха и се затъркаляха по пода на спалнята. Завладяна, Леона стисна мощните му рамене.

— Да — въздъхна тя.

Той я поведе към леглото.

Тя го молеше да спре. Молеше го да не спира.

Лейди Харкорт не знаеше какво точно.

Трейд та’ал Яниф, авиарански воин, не обръщаше ни най-малко внимание на страстните й молби, по един или друг начин. Само продължаваше.

В края на краищата, тя беше предупредена.