Дара Джой
Реджар (4)

Трета глава

Той направи точно това, което си беше помислила Лайлак, че е направил при първата им среща — скри се под седалката в една от каретите, пътуващи към провинциалната къща на Байрон.

Когато пътниците, двама млади лордове, вече в нетрезво състояние, се отдалечиха залитайки от каретата, Реджар не бе много далеч от тях. Тъмната козина му помагаше да се скрие в мрака на нощта и го улесняваше да си намери свой собствен вход през отворените стъклени врати, които го отведоха право в един пуст кабинет.

От там той бързо притича по задното стълбище към спалните помещения и лесно локализира господарската спалня с вродените си способности за проследяване.

След като влезе, затвори вратата и се отправи целенасочено към гардероба в ъгъла.

Огледалните врати, които преди миг отразяваха красива котка с дълга черна козина със синьо и златно око, сега отразяваха красив дългокос мъж със съвсем същите очи.

Реджар отвори гардероба, разбута съдържанието и затърси нещо, с което временно да покрие голотата си, докато открие домакина.

Не за първи път констатира, че един от недостатъците на преобразяването бе, че дрехите ти не се променят заедно с теб. Обикновено това не представляваше твърде голям проблем, тъй като той обичайно се връщаше на същото място, за да се преобрази обратно. Но когато инстинктивно се трансформира в Тунелите, напълно бе изгубил дрехите си в турбулентната космическа буря.

Тъй като Байрон беше много по-дребен човек от него, изборът му беше ограничен до червена копринена роба. Той издърпа дрехата от гардероба, облече я и я завърза около слабия си кръст с колана. След това отиде да потърси своя „покровител“.

 

 

Всяка една жена в помещението и няколко контета се обърнаха и се втренчиха развълнувано в зашеметяващия мъж, който стоеше безсрамно на прага, облечен само с червена копринена роба.

Високото му мощно тяло изпълваше рамката на вратата, но определено се забелязваше гъвкавата чувственост на движенията му, докато оглеждаше помещението, и вероятно търсеше някого. Копринената роба се плъзгаше меко по очевидно голото, мускулесто тяло отдолу, по толкова предизвикателен начин, че накара някои от дамите да прималеят.

Имаше пленителното излъчване на индивидуалност около него и тя създаваше впечатлението, че е човек, който или ще ръководи, или ще се движи сам. Никога нямаше да следва. Величественият му вид говореше на всички, че е човек, който ще прави само това, което желае. Присъствието му в салона, облечен по този начин, показваше, че не е ни най-малко заинтересован за това, което си мислят останалите за него.

Противно на модата, той носеше лъскавата си черна коса дълга. Копринената маса достигаше средата на гърба му с гъстата блестяща структура на най-хубавия руски самур. Всъщност, косата му изглеждаше по-мека от самур и в стаята нямаше жена, която веднага да не почувства желание да я усети под ръката си.

Обратно на великолепната копринена грива, гладката му кожа преливаше от светлокафяво в златисто. Тъй като робата се отваряше от време на време, докато той се движеше, и разкриваше част от гладко мускулесто бедро, очевидно това беше истинския цвят на цялата му кожа. Прекрасна кожа като тази приканваше да я докоснеш.

Но лицето беше това, което плени дори и най-изтънчените ценители в помещението.

Това лице беше толкова изразително, чувствено и мъжествено красиво, че много от жените ахнаха на глас.

Той спираше дъха.

Маделин Финсли, която наблюдаваше новодошлия със смесица от благоговение и недоверие, стоеше до единствената си реална конкуренция в стаята. Лейди Харкорт.

— Скъпа, той наистина ли е там или мислиш, че Байрон е сложил някоя от неговите интересни изненади във виното?

Лейди Харкорт примигна към образа на съвършения мъжки екземпляр в червена коприна.

— Питах се съвсем същото.

Двете жени стояха една до друга и си мислеха за невероятната изненада, която бе предизвикал мъжа с появяването си.

— Е, какво мислиш? — прошепна Маделин към лейди Харкорт. — Възможно ли е да е толкова добър, колкото показва обвивката?

Тридесет и пет годишна, Леона Харкорт беше известна в цялото общество като най-талантливата любовница в будоарите. Тя бе вдовица и аферите й бяха легендарни. Но когато решеше да се държи благосклонно, бе позната и като най-изтънчената. Мъжете си съперничеха за ласките й, жените търсеха съветите й. Говореше се, че тя може акуратно да оцени мъжкото умение в изкуството на любовта само с един поглед, и обратно — да съсипе мъжествеността му само с една дума.

Леона проучи внимателно мъжа, забеляза плавния гъвкав начин, по който се движи, и еротичната чувственост, която го заобикаляше. Имаше само едно нещо, за което може да си помисли жена, когато погледне към мъж като този, размишляваше тя. Секс.

Този мъж бе олицетворение на сексуалността, тя струеше от него и вероятно вкуса й бе същият, като неговия.

— Мисля, че в този случай, скъпа Маделин, обвивката е ордьовърът — заключвайки тренирания си поглед върху него, тя остави съперницата си смаяно мълчалива и се отправи към него.

Тъй като очевидно не откри човека, когото търсеше, поразително красивото създание бе на път да напусне стаята, когато тя го улови.

— Небрежно облечени, нали?

Беше в природата му, затова Реджар се обърна, да отговори на женския глас.

Тя се изненада от цвета на очите му. Поръбени с гъсти, черни мигли, едното беше блестящо ледено светлосиньо, а другото топло огнено златно. Бяха зашеметяващо красиви. Очи, които привличаха и изкушаваха. Такива очи обещаваха порочна страст.

Леона Харкорт не се съмняваше, че от следващата седмица всяка жена в обществото ще говори за тези очи.

Той се поклони подигравателно.

— Поставяте ме в неловко положение, мадам — гласът му беше нисък, мелодичен, плътен.

Невероятно еротичен глас, помисли тя, беше почти като мъркане…

Той притежаваше лек, неясен акцент или може би беше от ритъма на говора му, който бе малко различен. Каквото и да бе, то само допринасяше към поразителния му чар.

Леона повдигна едната си вежда след закачливия му отговор.

— Неловко положение? — тя огледа тялото му с одобрителен поглед. — Невъзможно, сигурна съм — очите му веднага блеснаха с осъзната чувственост.

Колко вълнуващо! Мъж, който знае точно как да играе играта. Той потвърждаваше мнението й, че я чака да направи следващата стъпка. Тя беше повече от щастлива да му услужи.

— Често ли влизате в салоните облечен по този начин? — тя махна с ръка към него.

Привидно жестът сочеше робата, с която бе облечен и само той усети лекото докосване на върховете на пръстите й по предната част на тялото си.

Сладострастната му уста се изви леко в лявото ъгълче.

— Аз съм човек с обикновени вкусове.

Изражението му показваше, че е всичко друго, но не и това.

Отговорът на лейди Харкорт беше искрен и обигран:

— Или човек, който обикновено вкусва всичко, което животът му предлага?

При тази нейна провокация, очите му бавно се плъзнаха надолу по тялото й, разкривайки повече от гъстите си черни мигли. Когато вдигна поглед, за да срещне нейния, очите му блестяха предизвикателно.

Той не се нуждаеше от словесен отговор.

Леона Харкорт не беше начинаеща в изкуството на съблазняването, но блестящият му вещ поглед я накара да се почувства като неопитна провинциална девойка. Изведнъж отчаяно пожела да го има. Кой беше той?

Определено беше ред на представянето.

— Графиня Харкорт — каза тя властно, като използва титлата си по леко обиден начин.

Той погледна в студените развълнувани очи и разбра каква точно е тази жена. В ума на един фамилиер никога не би минала мисълта да съди някой, който прекалява с удоволствията. Реджар го разбираше.

Отдръпна се от нея поради друга причина.

Тя беше жена, която се възползваше от властта в удоволствията. Не се наслаждаваше на удоволствието, а на нещо друго — нещо нездраво…

Всичките му сетива реагираха негативно на това и той мислено се дистанцира, за да се предпази от нея, ако не физически, поне душевно. Така че отговорът на представянето й беше доста рязък.

— Княз Николай Азов — той не се почувства непочтено да използва тази специална титла. Като се имаше предвид положението му в неговото собствено общество, вероятно имаше право на това.

Тя изглеждаше изненадана за момент, после елегантно направи реверанс.

— Ваше Височество.

— Бихте ли ме извинили, изглежда облеклото ми е неуместно.

Този мъж сякаш обсъждаше времето, толкова равен беше гласът му. Той се обърна и се изкачи нагоре по стълбите, без да поглежда назад.

Неуместно облекло, наистина.

Думите му оставиха изгаряща картина в съзнанието на Леона Харкорт. Представата за златисти мускулести бедра и твърди заоблени задни части. Представата на силното му тяло и тази дива чувствена езическа коса. Представата за еротичното му красиво лице, изкривено от страст, докато я вземаше отново и отново…

Тя трябваше да го има.

А междувременно щеше да разпространи сочната малка клюка! Също както нея, никой нямаше да се усъмни и за миг за това как е изгубил дрехите си хубавият княз. Човек само трябваше да го погледне, за да разбере.

От този момент нататък мястото и репутацията му в обществото бяха определени.

 

 

Реджар откри лорд Байрон в коридора на горния етаж. Мъжът се олюляваше леко, явно бе прекалил с удоволствията. Реджар се зарадва, защото вероятно това щеше да го направи по-податлив на внушение.

— Господи, човече, какво се е случило с теб? — Байрон се взря в него в смътно осветения коридор. — Познавам ли ви, господине?

Да. Срещнахме се отново късно миналата вечер. Отидохме да се веселим заедно. Реджар изчака, за да види дали ще приеме думите му.

— Чакай, сега се сетих… отидохме да гоним момичета.

— Да, прекарахме доста време с онези три жени, които ти нае за нощта. — Аз съм Николай Азов, руски благородник.

— Направихме го, нали, Ваше Височество?

— Ти си много изобретателен, за аристократ.

— Ние сме добри приятели. Често ме наричаш Николай.

Байрон примигна към него.

— В случай, че не съм го казал миналата нощ, хубаво е, че те виждам отново, Николай. Мисля… робата, с която си облечен, ми изглежда доста позната.

— Би трябвало, защото е твоя.

— А, да! Купих си я миналата година по време на пътуването си към Континента. В китайски стил е. Но къде са твоите дрехи, Николай?

Реджар се ухили.

— Не мога да ги намеря, Байрон.

Лорд Байрон потърка брадичката си, докато се олюляваше по коридора.

— Смешно положение, със сигурност. Ще кажа на камериера си да изпрати мой шивач при теб веднага. В крайна сметка не можем да те оставим да скиташ наоколо без дрехи — Байрон се ухили към него по странен начин. — А след това отново…

Реджар пребледня. Оказа се, че е подценил този мъж поне в едно отношение.

Той започна да отстъпва назад по коридора.

— Чудесно. Ще го чакам в този апартамент — Реджар отвори първата врата, която му се изпречи, влезе вътре и я затръшна.

 

 

Реджар гледаше мрачно през стъклото.

Дългите му крака сега бяха обвити в тесни черни панталони, които обгръщаха плътно бедрата му, а пред него стояха изправени хесенски ботуши.

Рейнско вино, спомни си той, напитката се наричаше рейнско вино. Той облегна глава назад и затвори очи. Всичко тук беше толкова странно.

Но сега беше негов дом, така че трябваше да свикне.

Въпреки това той въздъхна. Поне беше спечелил битката с този чудат дребен мъж, който наричаше себе си шивач. Нямаше да носи тази нелепа твърда яка, известна като вратовръзка, върху ризата си! Фамилиерите не търпяха стегнати неща около врата си.

Освен ако не бяха женски ръце. Или крака. Това беше друго.

Още по-странно, всичко, което чу онзи мъж, беше името му и вече се препъваше в собствените си крака, за да попълни гардероба на Реджар. Не беше дал на човека никакво заплащане за услугите му. Изглежда само името му беше достатъчно задоволително — поне временно.

Щом осъзна силата, която притежаваше новото му име, той реши, че би могъл да го използва в свой интерес. Изглежда тази титла „княз“ беше магическа.

Той се намести в стола.

Безпокойството се бе завърнало. Потъна по-назад на мястото си, скръсти крака в глезените и опита да си намери удобна позиция. Безрезултатно.

— Защо си мрачен, Николай?

Байрон бе застанал срещу него. Върху масата между тях имаше няколко бутилки алкохол. И няколко празни. Беше много късно през нощта.

От първата му вечер тук, Байрон не беше направил никакви смущаващи забележки към него и Реджар, преодолял шока от двойствените наклонности на човека, реши да остави епизода настрана. Той нямаше право да го съди, въпреки че такива наклонности бяха напълно чужди на фамилиерите. Но може би това поведение бе обичайно тук. Някои от младите мъже, които беше срещнал, изглеждаха по-особени с техните гримирани лица и натруфени дрехи.

Усмивка изкриви устните му, когато си помисли какво биха направили авиаранските воини с това. Щеше да бъде извънредно забавно.

Във всеки случай, той откри, че искрено харесва младия лорд.

— Имам нужда от жена — заяви Реджар с цялата прямота, присъща на мъжете, след като са поглъщали алкохол в продължение на няколко дни без прекъсване.

— Ах, никоя ли не е по вкуса ти?

Това беше точно така. Реджар не можеше да разбере защо през последните две нощи не потърси компанията на някоя от жените, които присъстваха. Особено в сегашното си превъзбудено състояние.

Всичките жени изглеждаха съвсем достъпни за него. Наистина. Лейди Харкорт го преследваше непрестанно — дори веднъж отиде непоканена в стаята му, докато той се приготвяше за баня. Тогава той решително й бе посочил вратата.

Защо продължаваше да ги отхвърля, бе мистерия за него.

О, той се опитваше.

Една от жените беше много съблазнителна, но косата й изглеждаше някак си с погрешен нюанс. Друга беше примамливо чувствена, но формата на устата й го оставяше равнодушен. И това се случваше отново и отново. Точно когато си помислеше, че е направил добър избор, нещо го отблъскваше.

Това беше най-разочароващото.

— Не. Никоя не ми допада — отговори той откровено. Две горскозелени очи преминаха като светкавица през притъпеното му съзнание. Той прогони образа незабавно.

— Жалко — Байрон отпи голяма глътка от питието си. — Не приличаш на човек, който обича да губи много време между удоволствията си.

— Не съм — Реджар изпразни бутилката в чашата си, след това отвори друга. Пиенето не облекчаваше безпокойството му, но това като че ли не го интересуваше толкова много вече.

Той не прекаляваше с алкохола често. Фамилиерите изобщо не обичаха сетивата им да бъдат притъпени. Чудеше се защо сега приветстваше това състояние.

— Не мисля така. — Байрон щракна с пръсти. — Ти ми даде идея! — Начинът му на действие, сигурно бе много привлекателен за жените, защото едва ли му се бе налагало да съблазни някоя. — Вярвам, че ще пиша за най-интересния човек. Ще използвам за основа двама ни. Да видим… ще го нарека Дон… Дон… е, ще ми хрумне.

Стаята остана приятно тиха за няколко минути, а двамата мъже продължаваха да пият.

Байрон внезапно попита в пиянски унес:

— Николай, някога правил ли си го на гондола? Аз да.

Реджар завъртя замъглените си очи към него.

— Какво е гондола? — той не се нуждаеше от обяснение за другия термин.

Байрон махна с чаша във въздуха.

— Това е италианска… дълга тясна лодка.

Реджар преразгледа в съзнанието си многобройните си минали сексуални завоевания. Поне тези, които можеше да си спомни в момента.

— Да — каза той, размишлявайки на глас. — Лодка, ветроход, кораб, сал, гребна лодка, а на товарен — два пъти.

Байрон изглеждаше изненадан.

— А аз си мислех, че съм единственият, който го е правил — той погледна Реджар предизвикателно с крайчеца на окото си. — А на маса?

Устата на Реджар се присви, когато се включи в играта му, за това, кой какво е правил. Фамилиерите обичаха игри.

— На стол, веднъж върху стола на съветника — когато баща ми не беше там — на перваз, на рафт, на пейка и… на маса.

Байрон въздъхна. Князът беше предизвикателство.

— А под маса? — Байрон помисли, че го е хванал.

Реджар преплете ръце зад главата си в израз на отегчение.

— Разбира се.

Очите на Байрон се разшириха.

— А опрян на стена?

Реджар махна с ръка и дори не благоволи да отговори.

— Хмм — Байрон потупа с пръсти чашата си, в опит да си спомни някое още по-необичайно място, на което се бе отдал на страстната си природа.

— На стълбите?

Очите на Реджар се разшириха.

— Стълбите?

— Да, стълбите — Байрон му хвърли една комично злобна усмивка, мислейки, че е хванал княза този път.

Реджар бавно се ухили в отговор.

— За кое точно стъпало питаш?

Усмивката на Байрон угасна.

— Не може да си сериозен.

Реджар повдигна едната си черна вежда, но не каза нищо.

— По дяволите! — Байрон се плесна по коляното. И двамата започнаха да се смеят.

— Ще приемеш ли поканата на Скроуп да останеш в градската му къща?

Скроуп Дейвис беше един от близките приятели на Байрон. Привлекателният мъж беше предложил любезно на „княза“ да използва неговия дом, когато разбра, че Реджар си търси квартира. Естествено, това с жилището беше само прикритие за новата му самоличност. Той все още смяташе да остане при Лайлак. Особено през нощите.

— Не мисля. Този хотел „Кларандън“, за който ми каза, задоволява по-добре целите ми.

Беше жизненоважно да е свободен. Да идва и да си отива, когато поиска. Във формата, в която желае.

— Може би е мъдро решение. Скроуп има малък проблем с масите. Ако те помоли да му услужиш с малко опиат, не се безпокой — той е човек на честта.

— Разбирам — Аях, какво е това опиат? Страшни възможности от всякакъв вид преминаха през ума на фамилиера. От това, което беше видял до сега в този свят, можеше да означава всичко. Абсолютно всичко.

След известно време Байрон като че ли започна да изпада във все по-мрачно настроение.

— Прости ми, че го казвам, Николай, но ти си зашеметяващ мъж; най-изтънченият, който някога съм срещал. Ти си интелигентен, остроумен, и както би казал Бръмъл, „безупречно поддържан“. Контетата, ще те боготворят. Обзалагам се, че ще ти простят за липсата на вратовръзка. До следващата седмица ще бъдеш знаменитост в обществото.

Байрон се взря мрачно в чашата си, сякаш предсказваше бъдещето.

— Чуй ме добре — те ще те издигнат на пиедестал и ще прославят името ти — след това ще те одерат жив.

Реджар го погледна любопитно:

— Защо ще направят това? — попита тихо.

— Защото, скъпи мой, прекрасен Николай, това е представата им за хубаво забавление — Байрон остави чашата да се изплъзне от пръстите му и да падне на пода, докато през чертите му премина замислено изражение. Реджар за кратко се запита дали не е съзрял видение за собственото си бъдеще.

От площадката на горния етаж, Маделин Финсли повика Байрон да си ляга. Лордът се изправи, олюлявайки се от изпитото количество алкохол. Той размаха ръка във въздуха и заяви:

— Почитаемите маси ме очакват!

Реджар се усмихна слабо.

Покланяйки се малко нестабилно, Байрон излезе от стаята, провиквайки се към Реджар:

— Лека нощ, мили княже.

Макар че остроумието на Байрон, в този случай беше напълно ненужно по отношение на Реджар, той осъзна, че този човек има душа на артист, чийто крайности бяха родени от по-дълбок вид жажда.

Странен свят, това е. Общество, което насърчаваше такива таланти у един човек, в крайна сметка щеше да го унищожи. Подобно на Линарк, известен звезден облак на Зинт, Байрон щеше да гори ярко, но не за дълго. Въпреки това, както този облак, Реджар знаеше, че след като изчезне тази „звезда“, неговата същност щеше пак да сияе.

Не за първи път Реджар щеше да съжали, че не може да чете на езика на тези хора. Искаше да се запознае с работата на такъв човек.

 

 

— Къде, за Бога, беше през последните три дни?

Лайлак застана разярена в средата на спалнята си с ръце на кръста. Реджар никога не се бе чувствал толкова доволен.

— Знаеш ли колко се разтревожих? — тя разклати пръст към него. — Помислих си, че нещо ужасно ти се е случило — да не си посмял да направиш отново нещо подобно! Лошо коте!

Вместо да се засрами, както би трябвало, котаракът започна да мърка.

— Е, добре, извинен си — ела тук.

Реджар пристъпи към нея. Беше шокиран, когато тя неочаквано се отпусна на килима, обви ръце около него и го притисна плътно към себе си.

— Бях толкова разтревожена за теб, Реджар. Помислих, че никога няма да се върнеш у дома — тя подсмръкна, зарови лице в гъстата му козина и го накара да се чувства малко виновен за това, че я е разстроил така. Дори не си бе помислил, че ще я разтревожи. Реджар беше изтощен до мозъка на костите си от прекаляването с богати храни и питиета през уикенда. Бе така уморен от необходимостта да бъде постоянно нащрек в този чужд свят. Също така бе изтощен и от безсънните нощи, които прекарваше без успокояващото й присъствие до него.

Тази нощ той спа непробудно с Лайлак, притисната към него. Събуди се малко преди нея на следващата сутрин.

Странното му безпокойство, като че ли бе намаляло.

През следващите няколко дни Реджар предпочете да не буди Лайлак през нощта. Също така не се опита да потърси друга женска компания, когато се забавляваше със своите нови „приятели“ вечер.

Въпреки състоянието си, той реши да изчака до соарето в петък. Там щеше да срещне Лайлак лице в лице, като мъж с жена.

И през въпросната нощ, той възнамеряваше да й позволи да облекчи ненаситния му глад.

 

 

Резките развълнувани движения на ветрилото на леля Уъмпълс показваха силното й недоволство.

— О, небеса! Ето я тази плиткоумна досадница Елеонора Вандершмир. Твърде късно е да й избягам сега — тя ме забеляза.

Лайлак се опита да потисне смеха си, предизвикан от раздразнението на леля й, когато едрата надменна жена се отправи към тях. Ако тя не бе настояла да присъстват на това досадно събитие, нямаше да й се налага да понася лейди Вандершмир. Двете можеха да прекарат една приятна и спокойна вечер у дома, където трябваше да бъдат!

Единственият светъл лъч на вечерта беше, когато научи, че онзи глупак Крийтън е поразен от тежка хрема и няма да присъства. Контето вероятно се задушаваше от собствената си глупост. Тя се засмя на себе си.

— Ох, непрестанните дрънканици на тази жена ще ме подлудят! — каза на Лайлак зад ветрилото си, преди да сложи изкуствена усмивка за най-любопитната жена в обществото. Лейди Вандершмир разпространяваше клюки, сякаш беше божествено призована за тази мисия.

— Агата! — дамата махна с червената си кърпичка към лейди Уъмпълс. Кърпичката беше напоена с тоалетна вода с аромат на жасмин. А Лайлак знаеше, че леля й ненавижда този аромат.

— Елеонора — лелята стисна зъби, опитвайки се да не вдишва дълбоко сладникавия мирис. — Радвам се да те видя отново.

Двете жени се прегърнаха и целунаха въздуха близо до бузите си. След това лейди Вандершмир отправи проницателния си поглед към Лайлак и проучи подробно роклята и прическата й, преди да каже:

— Тук е и нашата малка Лайлак.

— Добър вечер, лейди Вандершмир.

— Изглеждаш прекрасно тази вечер, скъпа моя. Виж ти, никой никога не би заподозрял, че си надхвърлила двадесет години.

Лайлак въздъхна при наглия намек на жената за това, че не е омъжена, но лелята не бе склонна да се държи толкова пасивно.

— Да, графът на Рокстън също мислеше така, когато й направи комплимент по-рано, нали Лайлак? Толкова изискан джентълмен. Познаваш графа, нали, Елеонора? — лелята умело постави противницата си на място.

Две цветни петна се появиха на страните на лейди Вандершмир, въпреки петте пласта руж, които покриваха лицето й. За да избегне отговора на въпроса, лейди Вандершмир хвана ръката на леля Уъмпълс и се наведе към нея, сякаш беше най-скъпата й приятелка. Приятелка, с която щеше да сподели нещо жизненоважно.

Дразнещият й глас се повиши значително.

— Чухте ли последните слухове? — нетърпелива да сподели клюката, тя дори не изчака отговор. — Тук присъства един княз от Русия.

Лейди Уъмпълс не реагира по никакъв начин на новината, което означаваше, че не иска да чуе остатъка от историята. Лейди Вандершмир винаги беше в рая на клюките. Тя задъхано бърбореше, триумфирайки:

— Агата, просто трябва да ти кажа. От Татърсол до Воксхол — всеки говори за него! Дори има статия за него в „Морнинг поуст“. Там се намеква, че някакъв руски княз със зашеметяваща външност е влязъл в салона… — тя се наслади на развръзката — без дрехи! И според думите на очевидци, дори за миг не се притеснил от външния си вид. Можеш ли да повярваш? Но какво може да очаква човек? Очевидно той е добър приятел на лорд Байрон.

Лелята настръхна при споменаването на името на лорд Байрон. Тя не насърчаваше разпуснатостта на младите.

— И защо тази история трябва да ме интересува? — попита тя надменно.

— Защото, скъпа моя Агата, се говори, че той е невероятно привлекателен, богат като Крез, изключително остроумен и дързък. Бръмъл вече го обожава! А на лейди Харкорт, тази развратница, й текат лигите за него. Според слуховете — лейди Вандершмир погледна Лайлак многозначително, — той не е женен.

Веждите на лелята се вдигнаха замислено.

После се усмихна бавно на лейди Вандершмир и протегна ръка към досадната жена.

— Ела, Елеонора, нека да си вземем нещо освежително, а ти ще можеш да ми разкажеш повече за този очарователен княз.

Лайлак скръсти ръце пред гърдите си и въздъхна тежко. Отегчително! Още един глупак, който да й досажда. Щеше ли някога да свърши това? Руски княз. Тя потупа с крак гневно по паркета. Какво животно щяха да запратят към нея следващия път?

Погълната от раздразнението си, Лайлак не обърна ни най-малко внимание на внезапно нарасналото бръмчене на гласове, когато в балната зала влезе висок, елегантно облечен и зашеметяващо красив мъж. Думите „княз“ и „Русия“ се понесоха из помещението като топките за крокет на Прини.

Всички погледи се обърнаха да видят смайващия мъж, който вървеше умишлено бавно. Гъвкавата му горда походка караше женските сърца да прескачат при всяка негова крачка.

Настана тягостна тишина.

Това, че мъжът е на дневен ред бе очевидно. Той се беше насочил към някого, но към кого ли? Всички в залата замълчаха, затаили дъх в очакване на отговора. Кой беше привлякъл вниманието на княза?

Фамилиерът се спря точно зад Лайлак Дивър и прочисти гърлото си доста шумно.

Всички в залата зашушукаха, когато изборът му стана ясен. Князът очевидно беше заинтригуван от интелигентната мис Дивър.

Това беше пикантна клюка, наистина! Той наблюдаваше дребната млада жена, сякаш нищо на света не можеше да отвлече вниманието му от нея. На следващата сутрин щеше да бъде отбелязано, че страстта на княза е почти… хищническа.

Неколцина от мъжете, които само до преди миг бяха пренебрегвали младата госпожица, започнаха да разглеждат Лайлак с любопитство.

Само с един жест, Реджар я бе хвърлил в устата на обществото.

Блестящите му очи обхванаха всяка подробност от нея. От изцяло бялата й и семпла рокля с висока талия и къси ръкави до високия кок, в който бе прибрана дългата й коса. Няколко непокорни къдрици обграждаха малкото упорито лице.

Реджар не успя да спре усмивката, която бавно премина през лицето му, щом си спомни как храбрата Ейми я беше гонила през спалнята по-рано, размахвайки нещо, наречено маша, а Лайлак не спря да се оплаква през цялото време. Бе наистина много забавно.

Той я забеляза в мига, в който пристъпи в балната зала.

В действителност, не виждаше никой друг.

Прочисти гърлото си отново и, верен на природата си, продължи да чака търпеливо жертвата му да се обърне с лице към него.

Раменете на Лайлак се изпънаха раздразнено, веднага след като разбра, че някой стои зад нея в очакване.

Какво се въртеше в главата й в този момент?

Тя се завъртя, за да се изправи срещу натрапника.

И замря на мястото си.

Зяпна смаяно.

О, Боже!

Втората й мисъл беше…

Той е великолепен…

Последвана бързо от гласа на разума.

Той е проблем!

Невероятното създание направи бърз поклон. Преди тя да успее да възвърне хладнокръвието си, най-чувственият глас, който беше чувала през живота си, измърка:

— Княз Николай Азов!

Когато погледна нагоре, ясните му очи, обрамчени с гъсти черни мъгли, се впиха в нея. Тя ахна. Те бяха в два различни цвята.

Тези очи…

Определено бяха красиви. Съблазняващи. Неустоими. С намек за дяволитост.

Тя преглътна. Той имаше същите очи като котката й.

Колко странно.

Лайлак се взря в очите му с любопитство и незабавно попадна под чара му. Той отвърна на погледа й и тя можеше да се закълне, че е видяла нещо диво в дълбините им. Отстъпи назад инстинктивно, прекъсвайки странната връзка.

Значи това беше князът! Мъжът, за когото обществото не спираше да говори.

Само го погледнете!

Този мъж я смущаваше.

Лайлак незабавно си помисли, че не иска да има нищо общо с него. Начинът, по който я гледаше, я караше да се чувства много неудобно. Освен това той беше толкова… Е, тя просто не искаше да има нищо общо с него, това е.

Отговорът й беше умишлено рязък:

— Не мисля, че това е подобаващо представяне, Ваше Височество — това означаваше, че го отхвърля. Искаше да му покаже, че за него няма надежда колкото и да е заинтригувана.

Така че, защо той продължаваше да стои там с тази пленителна полуусмивка на красивото си лице?

— Има ли значение? — попита той провлачено.

Лайлак се смути. Що за отговор бе това? Този княз определено беше разглезен, реши тя. Е, трябваше да бъде. Само го погледнете. Стоеше там смайващ, като че ли владееше света и всичко в него.

Тя промени мнението си. Вече не искаше той просто да стои настрана, а да разбере, че тя не харесва поведението му.

Ситуацията изискваше нещо по-специално.

Налагаше й се да го обиди, и то жестоко.

Никога преди не си го бе позволявала и погледна почти радостно на възможността да опита със самонадеяния нахалник.

С движение, което би накарало всеки актьор да се гордее, тя извърна главата си, сякаш той не съществуваше и умишлено подчертано започна да разглежда сложния дизайн на тапетите.

Надменно игнориране!

Из помещението се разнесоха няколко ахвания.

Колективният дъх беше задържан, докато тълпата нетърпеливо чакаше да види как ще отговори князът на обидата. Такова безобразие! Как щеше да отговори Негово Височество?

Той се разсмя.

Сърдечно. Високо. Плътен богат звук на дяволито веселие.

Обществото беше очаровано. Тридесетте присъстващи мислено си отбелязаха незабавно да изпратят покани на елегантния княз. Една млада дама припадна.

Лайлак се обърна обратно към него изумена. Той се смееше! Какво искаше да каже с този смях? Това беше надменно игнориране. Как смееше!

Очите й се разшириха.

— Сър, вие не сте нищо друго, освен един…

— Лайлак Дивър, Ваше Височество — прекъсна я познат предателски глас, идващ зад нея. — Моята племенница.

Очите на Реджар светнаха от веселие. Показаха се две привлекателни трапчинки.

— А вие, мадам, сте?

Лелята протегна ръката си. Князът незабавно я пое.

— Лейди Агата Уъмпълс.

— За мен е чест. Мога ли да измоля разрешението ви за един танц с вашата племенница?

Лелята дискретно дари Лайлак с недоволен поглед, примесен с голяма доза раздразнение, преди да отговори:

— Аз ви моля, Ваше Височество.

Лайлак пламна. Третираха я като някакво непослушно дете!

— Лельо, как може…

Князът прекъсна разгорещения поток от думи, улавяйки ръката й. Простият жест говореше много. Той щеше да прояви милосърдие, като й позволи да запази репутацията си.

Цялата зала чакаше да види какво ще направи госпожица Дивър. Някои от присъстващите гледаха и коментираха помежду си, че никога не са осъзнавали, че кротката мис Дивър е толкова смела. Други мислено си отбелязаха да й изпратят своите визитни картички.

Музиката започна като по поръчка. Както и вероятно беше. Лайлак нямаше друг избор, освен да улови изисканата ръка на този развратник. Преди да получи възможност да отправи към него някоя особено неприлична забележка, той без усилие я завъртя на дансинга в скандален валс.

Почувства странна топлина, когато той я обгърна с ръце. Сякаш нещо упоително я привлече по някакъв непознат начин и я придърпа като жив, съблазнителен магнит. Като че ли този мъж притежаваше необяснима способност…

Странното усещане се отразяваше в силните му ръце, които сега я прегръщаха леко. Упойващата му същност сякаш я обгърна и като с невидима мрежа я придърпа към него. Тя долови пикантното му ухание — канела, мирта и нещо друго, напълно екзотично. Това беше най-примамливото…

Лайлак внезапно изпадна в паника. Какво си мислеше тя?

— Пуснете ме!

Той не я освободи. Невероятните му очи, сега полускрити от тежките клепачи, я погледнаха спокойно.

— Защо трябва да го правя?

Лайлак пропусна една стъпка и се препъна в ботуша му. Никой сред познатите й мъже не би посмял да се държи по такъв възмутителен начин при молбата на една дама.

— Вие, господине, не сте джентълмен! — каза тя задъхано.

Ъгълчето на устата на княза се повдигна в някаква интимна усмивчица, докато елегантно я завърташе в сложните стъпки.

Лайлак се разгневи. Арогантен тип! Обикновено тя беше много добра танцьорка. Добре де, може би не беше. Какво го караше да си мисли, че е такъв специалист по танци?

Лайлак нямаше как да знае колко пъргав може да е един фамилиер.

След като стана ясно, че мъжът пренебрегва думите й, тя преброи до десет и опита отново:

— Княз Азов, настоявам…

— Наричайте ме Николай, сук-сук — ниският му глас погали ухото й, изпращайки вибриращи тръпки надолу по шията й.

Нима бе искала от него да й изпраща тръпки? Не ги желаеше!

— Няма. За кого се мислите… сук-сук? Какво означава това? На руски език ли е?

Реджар гледаше внимателно надолу към нея.

— Вие говорите ли руски?

Тя поклати глава.

— Не.

— Тогава, руският ще свърши работа.

Какво искаше да каже князът с това? Лайлак го погледна странно.

— И какво означава?

— Там, откъдето идвам, сук-сук е меко малко животно, което се потърква в краката ти, когато иска да привлече вниманието върху себе си.

Очите й хвърлиха смарагдов огън към него.

Той се разсмя — нисък страстен звук на задоволство. Без да изпуска ритъма на танца, я завъртя в ръцете си.

— Доста е нежно, когато го погалиш по определен начин — промърмори той игриво в ухото й.

Тя заби тока си в предната част на обувката му.

Той се усмихна.

— И доста зло, когато не го направиш — прошепна той в отговор.

Лайлак се опита да се измъкне от стегнатата му хватка. Този мъж беше вбесяващо закачлив.

— Ваше Височество!

— Николай.

— Много добре — каза тя остро. — Николай. Настоявам да ме пуснете… ох! — топлата му ръка падна на талията й, изгаряйки я през тънката материя на роклята. Това, което искаше да каже излетя от ума й, когато голямата мъжка ръка я придърпа властно към него.

Лайлак примигна. Не беше сигурна как да отговори на просташкото му поведение. Князът не реагираше по очаквания начин. Беше изключително непредвидим.

Движението на княз Азов не остана незабелязано от жадните зрители. Спекулативните шумове бяха последвани от безумни облози. Темата на залаганията не беше нещо точно определено, а сбор от всякакви предположения.

— Ще те потърся по-късно, сук-сук.

Лайлак се препъна отново. Нима този непоносим негодник си мислеше, че тя ще му позволи да я ухажва?

— Категорично не.

Лявата му ръка потърка талията й с лек намек за ласка. По гръбнака й пробягаха малки тръпки.

— Ммм, съгласен съм, сук-сук. Ще бъде загуба на време. Традициите на вашето общество са безкрайно досадни. Ще дойда в спалнята ти тази нощ.

Лайлак спря точно в средата на балната зала. Стоеше вцепенена и се взираше шокирано в този груб нахалник. Варварин!

Рязък звук от плесница разкъса въздуха, когато тя зашлеви арогантното му лице.

Докато напускаше дансинга, тя почти се изсмя на глас при вида на изуменото изражение върху красивото му лице точно след като разтворената й длан се залепи изящно на бузата му. Лайлак мислено се потупа по гърба. По изражението му можеше да се обзаложи, че през живота си не е бил отхвърлян! Е, беше крайно време някой да го направи.

Каква непоносима дързост!

Какво беше накарало този глупак да мисли, че тя ще посрещне приветливо вниманието му? Точно тя от всички присъстващи! Поразителният му външен вид? Сякаш това имаше значение за нея! Нямаше нужда от мъж в живота си и определено не желаеше такъв в дома си. Мъжете имаха най-отвратителния навик да изискват подчинение и куп други неща! Лайлак нямаше никакви съмнения, че е видяла за последен път арогантния, макар и красив княз. Мисълта й достави огромно удоволствие. А сега й предстоеше сериозен разговор. Леля й бе свъсила чело — сигурен признак, че предстоят проблеми.

Сбогом, Ваше Височество, и прав ви път!

 

 

Реджар замислено проследи как Лайлак бурно напусна балната зала. Какво й ставаше на тази жена? Мисълта, че може би тя не е заинтересована от него изобщо не мина през ума на фамилиера.

В края на краищата, жените винаги го желаеха.

Това не беше суета от негова страна, а факт. А сетивата му показваха, че и с тази жена е същото. Но защо реагираше по този начин?

Това беше… възбуждащо.

Но не и след стореното току-що.

Нощта едва сега започваше, а той имаше решителното намерение да я направи дълга. За нея.

Той веднага напусна соарето и се отправи към хотелската си стая. Беше я избрал специално за котешката си същност, леснодостъпна с множеството си външни первази и прозорци.

Когато отново напусна стаята няколко минути по-късно, ходеше на четири крака.

А трудната му плячка беше неправилно кръстена на цвете.