Майк Резник
Господарите (8)

7. Олимпийците

„… За двадесет и два месеца съществуване към Олимпийците е развит истински култ, далеч надхвърлящ заслугите им. Това съвсем не значи, че тези идоли на ранната Демокрация трябва да бъдат принизени, защото именно сега Човекът изпитва нужда от всички видове герои. А Олимпийците са именно такива — герои за тълпата, които всички боготворят…“

„Човекът — дванадесет хилядолетия успехи“

„… Тук може би си заслужава да споменем Олимпийците, тъй като няма друга сфера на човешкия живот, която по-пълно да изразява невероятното его на Човека, удоволствието, с което унижава останалите видове и…“

„Произход и история на разумните видове“, том VIII

На стадиона имаше петдесет хиляди зрители, милиарди се бяха настанили пред своите видеомонитори. С едно-единствено очакване — да видят поражението му…

— Ще бъде страхотно! — рече Хейли, докато ръцете му пъргаво масажираха отпуснатите мускули. — Днес ще им натрием носа!

— Надявай се! — промърмори той, проснат по корем върху масата.

— Не се надявам, а съм сигурен, хлапе — рече Хейли. — Ти си Човек, а Човеците не губят! Готов ли си за среща с пресата?

Той кимна.

Резето на вратата беше вдигнато и в стаята нахлуха репортери. Сред тях имаше както Човеци, така и представители на други раси.

— Големи Джон, още ли си убеден, че ще победиш?

Той кимна с глава. Олимпийците рядко говореха, на въпросите отговаряха техните мениджъри.

— Навън температурата е сто и тридесет градуса — отбеляза репортерът. — И въздухът не е особено богат на кислород.

Той само го погледна. Въпрос не беше зададен, следователно не беше нужен и отговор.

— Момчета — намеси се Хейли, — знаете, че Големия Джон трябва да се настрои психически, затова предлагам да отправяте въпросите си към мен. Ще бъда щастлив да отговоря на всички… — Извърна се към една от видеокамерите и пусна широка усмивка.

— Не знаех, че Олимпийците имат психика — иронично подхвърли един репортер от Лодин XI.

— Имат, разбира се — охотно отвърна Хейли. — Само че са прекалено големи професионалисти, за да демонстрират каквото и да било…

— Господин Хейли — обади се през маската си един дишащ хлор репортер, облечен в скафандър, — какво точно иска да докаже господин Тинсмит с всичко това?

— Радвам се, че зададохте този въпрос, сър — усмихна се Хейли. — Много се радвам! Защото съм сигурен, че голяма част от вашите зрители се питат същото. Ще ви отговоря така: Големия Джон Тинсмит е Олимпиец в пълния смисъл на думата. Изминаха четири години от деня, в който той даде клетва и встъпи в редиците на тази особена каста. Оттогава насам се въздържа от сексуални контакти, алкохолни стимуланти, наркотици и тютюн. Като член на кастата на Олимпийците той върши това, което и всички останали: пътува през галактиката надлъж и шир, поел ролята на пратеник на добра воля на човешката раса, предлагайки на различните разумни видове състезание по всички видове спорт, които те практикуват.

— Тогава защо нито един Олимпиец не предлага схватка по борба на торкуалите? — попита един репортер.

— Обитателите на Емра IV се гордеят със силата на краката си — продължи Хейли, сякаш не беше чул въпроса. — Надбягването там е висша изява на спорта и ние…

Репортерът обаче го прекъсна, очевидно решил да получи отговор на всяка цена.

— Може би тази необичайна свенливост на Олимпийците има нещо общо с факта, че борците торкуали притежават мускулна маса над шестстотин килограма — подхвърли той.

— Е, добре, ще ви отговоря — извърна се към него Хейли. — Мислехме да запазим този факт в тайна, но вие открито ме предизвиквате… Шериф Ибн Бен Искад вече предложи двубой на шампиона на Торкуал, мачът трябва да се състои идния месец…

— Шериф Искад! — подсвирна един от репортерите човеци. — Това наистина е новина! Той не познава загуба, нали?

— Както и всички останали Олимпийци — кимна Хейли. — А сега ми позволете да продължа… Големия Джон Тинсмит ще се надбягва с най-добрите бегачи, които Емра IV може да предложи. И аз ви гарантирам, че ще бъдете свидетели на…

Пресконференцията продължи в същия дух. Хейли отговаряше на онези въпроси, които му харесваха, останалите най-безочливо игнорираше. Накрая, когато до старта останаха петнадесетина минути, той отпрати репортерите и се обърна към Тинсмит:

— Как се чувстваш, хлапе?

— Добре — промърмори Тинсмит, който през цялото време не беше помръднал.

— Хърб! — повиши глас Хейли. — Заключи вратата и сложи резето. През следващите десет минути не искам никой да ме безпокои…

Помощник-треньорът се подчини, а Хейли измъкна изпод масата за масаж малка кожена торбичка. Вътре имаше спринцовки и малки шишенца с разноцветни етикети.

— Адреналин — обяви той и заби първата игла в ръката на Тинсмит. — Теренът ми се струва доста тежък, затова ще ти инжектирам и малко фенилбутазон. — В бедрата на Олимпиеца бяха вкарани две дози. — Сега ще ти дам нещо, с чиято помощ ще дишаш по-лесно гадния им въздух… А с помощта на тази инжекция ще ти бъде по-лесно да понасяш жегата… Е, добре, мисля, че това е всичко… Я да ти видя реакциите?

Тинсмит направи първите си движения от доста време насам. Седна на масата, дългите му стройни крака увиснаха на няколко сантиметра над излъскания под. Направи няколко дълбоки вдишвания, после бавно кимна с глава.

— Много добре — рече Хейли. — Лично аз бях против това състезание, тъй като считам, че все още ти е рано… Но Олимпийците не могат да казват „не“… По тази причина бавихме отговора колкото успяхме, а след това се съгласихме. — Тинсмит стъпи на пода, наведе се и започна да връзва кецовете си. — Имай предвид, че противникът наистина е много бърз — предупреди го Хейли. — Първата миля ще вземе за по-малко от три минути. А това означава, че ще изостанеш много и едва ли ще го виждаш… Но бегачите от Емра не са издръжливи. Втората миля ще вземе за около три минути и половина, третата — за три и три четвърти… Дотогава ще изчакваш. Разстоянието е четири мили и осемдесет метра. Ако бягаш както на тренировките, ще го настигнеш някъде на четвърт миля преди финала… — По лицето на Хейли се разля широка усмивка. — И точно тогава започва представлението. Оставяш го на стотина метра пред себе си и го задминаваш непосредствено преди финиша… Тогава, когато всяко шибано извънземно в галактиката вече е убедено, че ще види първото поражение на Олимпиец! Каква красота, а?

— Готов съм — рече Тинсмит и се насочи към вратата.

— Само едно трябва да помниш, хлапе — подвикна след него Хейли. — Олимпийците никога не губят. Сега ти си представител на цялата човешка раса, носиш отговорност за нейния престиж, граден в продължение на хилядолетия. В деня, в който някой от вас претърпи поражение, цялата олимпийска каста ще бъде разпусната…

— Знам — равнодушно отвърна Тинсмит.

Хейли отвори вратата.

— Искаш ли да те придружа до пистата?

— Олимпийците нямат нужда от придружители — процеди Тинсмит и излезе.

Тръгна по тесен, наклонен нагоре тунел и след няколко извивки достигна нивото на пистата. Лъхна го горещ застоял въздух. Напълни дробовете си и бавно издиша. Инжекциите вече действаха. После излезе на открито, пред очите на нетърпеливите зрители.

Те нададоха дружен рев.

Олимпиецът не показа никакви емоции просто защото не изпитваше такива. Вдигна глава и спокойно се насочи към старта, където го очакваше съперникът му. Емраниецът беше хуманоид. Висок около метър и шестдесет, с изключително развити мускули на бедрата и тънки, но пъргави глезени. Кожата му беше червеникавобронзова, главата и тялото му — лишени от каквото и да било окосмяване. Тинсмит хвърли поглед към гръдния му кош и с облекчение установи, че капацитетът му не надхвърля неговия. После очите му се плъзнаха по носа и устата на емраниеца. Носът беше масивен, устата малка. Челюстта под нея беше добре оформена и издаваше решителност. Това означаваше, че едва ли ще може да диша през устата по време на последната миля от състезанието, когато попадне в плен на умората. Задоволил любопитството си, Тинсмит обърна гръб на съперника, без да си прави труда да го поздрави. Застана на старта, сви лакти и втренчи поглед пред себе си.

Един от организаторите пристъпи напред и му подаде портативен уред за превод. Всички знаеха, че Олимпийците не говорят чужди езици. Тинсмит поклати глава, човекът вдигна рамене и се оттегли.

Включиха микрофоните, гласът на говорителя се разнесе над претъпканите трибуни, пораждайки странни вълни на ехо. Тълпата избухна в аплодисменти и Тинсмит разбра, че са обявили името на местния шампион. Миг по-късно се разнесоха мощни дюдюкания — доказателство, че са обявили и неговото. След това на широкия екран се появи трасето на състезанието — три обиколки на пистата, която беше доста камениста и осеяна с дупки. Накрая прочетоха правилата, по които щеше да се проведе самото състезание, и главният организатор хвърли монета. Вътрешният коридор се определяше по жребий. Тинсмит не прояви желание да каже ези или тура, това стори съперникът му, но не позна… Тинсмит бавно се насочи към мястото си на старта.

Приведен напред в очакване на сигнала, той извърна глава и огледа емраниеца. Приликата му с хората беше достатъчно близка, за да проличи огромното напрежение върху вече потното му лице. Как иначе? — запита се Тинсмит. Върху плещите на съперника му също лежеше огромна отговорност. Той е шампион по бягане сред една раса на родени бегачи… Усетил погледа на Тинсмит, емраниецът извърна глава и го дари с нещо, което наподобяваше усмивка. Лицето на Тинсмит остана хладно и безразлично.

Нямаше нищо против това същество, както и срещу всичките си предишни съперници. По същия начин и Искад нямаше нищо против съперниците, които беше ликвидирал с помощта на огромните си мускули; същото се отнасяше и за гениалния Коберников, разгромил хиляди противници на шахматната дъска. Нямаше никакво желание да унизи този спортист пред собствената му публика, очакваща победа…

Но Олимпийците са обречени да побеждават. Ако някой от тях изгуби своето състезание, това ще бъде истинско нещастие. Защото митът за непобедимостта на Човека ще рухне, а неговата раса ще се превърне просто в една от многото надарени за спорт раси в галактиката. Нещо, което не бива да се случи! Нещо, което просто е немислимо!

Олимпийците не се състезаваха за овациите на Човека. Те представляваха допълнителен стимул, който често им носеше и неприятности. Живееха единствено за освиркванията на враждебно настроената тълпа в началото на състезанието. Освирквания, които постепенно заглъхват, за да се превърнат на финала в изпълнено с респект мълчание. Този респект обаче не беше предназначен за отделния Олимпиец, а по-скоро за расата, чийто представител е той. Така е било винаги, така и трябва да бъде…

Време за повече разсъждения нямаше, тъй като състезанието започна. Емраниецът се стрелна напред и бързо набра преднина. Тинсмит направи опит да се държи в близост до него, после престана да му обръща внимание. Навлезе в ритъм, дългите му крака докосваха терена без видимо усилие. Четвърт миля пробяга, като дишаше през носа. Така изпробваше действието на стимулантите. Остана доволен и прибягна до нормалния си начин на дишане: едно дълбоко вдишване през устата на всеки три крачки.

Емраниецът беше далеч напред и продължаваше да се отдалечава. Разстоянието между двамата стана двеста, след това и триста метра. Олимпиецът не му обръщаше внимание. Хейли вече беше определил способностите му, а той самият отлично познаваше своите… Ако информацията на Хейли е точна, след около единадесет минути разстоянието помежду им би трябвало да се скъси и изчезне. Но ако не е…

Леко тръсна глава. Информацията на Хейли винаги е точна.

Тълпата побесня, хиляди гърла крещяха в хор името на своя шампион. Повече от 500 милиарда зрители на галактиката се бяха заковали пред своите монитори, свидетели на нещо невероятно. Олимпиецът беше изостанал толкова назад, че видеокамерите не можеха да го вкарат в кадър заедно със съперника. Всеки един от тях, независимо дали е човек или не, си задава един и същ въпрос, въздъхна в себе си Тинсмит. Днес ли е знаменателната дата? Днес ли е денят, в който Олимпийците ще претърпят първото си поражение?

Да, всеки един от тях, с изключение на Хейли. Той седеше спокойно, очите му не се отделяха от хронометъра. Всичко е наред, кимна си той. Хлапето изпълнява това, което му е наредено. Първата половина измина за 1,49 минути, цялата миля — за 3,40. Вдигна бинокъла и огледа възпитаника си. Олимпиецът тичаше леко, без следа от напрежение или умора.

В края на втората миля авансът на емраниеца си остана непокътнат. Малцината човеци по трибуните разтревожено се спогледаха. После Тинсмит започна да скъсява дистанцията. Бавно, но неумолимо. След третата миля все още изоставаше с около двеста метра, на правата преди последната обиколка разстоянието намаля до сто и петдесет.

И остана такова. Емраниецът стигна далечния завой и стъпи на финалната права, Тинсмит стори това двадесетина секунди по-късно. Очите му неспокойно огледаха бронзовата фигура на съперника, която изведнъж му се стори безнадеждно далеч.

Нещо не е наред! Емраниецът би трябвало да е много по-близо, рано наложеното високо темпо би трябвало да налее късите му крака с олово, да разстрои дишането му! Но нищо подобно не се случи. Хуманоидът тичаше все така леко, разстоянието между двамата се запазваше…

Тинсмит инстинктивно усети, че не може да чака повече.

Тялото му вече започваше да усеща напрежение, реакцията му трябва да бъде бърза и решителна. Не го чакаха нито кислороден апарат, нито някакви особени овации. Той беше просто един от анонимните представители на особена каста, обречена да побеждава. И името му щеше да бъде включено в безкрайния списък с победи на Олимпийците, без никакви почести. И това беше далеч по-добро, отколкото да остане в историята като последния Олимпиец…

Тялото му литна напред, тласкано по-скоро от страх, отколкото от воля за победа. Краката го заболяха, ходилата му пламнаха, дишането му се учести и стана разпокъсано.

Излезе на финалната права. Тялото крещеше от агонизираща болка, но духът му просто отказваше да я чуе. Разстоянието до емраниеца стана седемдесет, после петдесет метра. Дочул предупредителните крясъци на тълпата, хуманоидът разбра за приближаването на съперника си и напрегна всички сили.

Носеха се напред, всеки с цял един свят върху плещите си. Тинсмит продължаваше да скъсява дистанцията, но финалът също наближаваше. Вдигна глава, замаяните му очи направиха опит да определят разстоянието до лентата на финиша. А тя висеше насред пистата безнадеждно близо, едва на някакви си двеста метра от него. Докато дистанцията до емраниеца продължаваше да е солидна — около тридесет метра…

Ще загубя! Тази мисъл прониза съзнанието му, докосна всяко пулсиращо мускулче на тялото му, наля олово в краката му… Представи си ясно как името му ще бъде споменавано във всеки учебник на бъдещите, все още неоткрити планети. Името на първия Олимпиец, изгубил своето състезание!

— Не! — задавено изкрещя той. — Не аз!

Темпото му рязко се увеличи. Вече не бягаше, за да достигне емраниеца. Бягаше за всяко човешко същество в галактиката, включително и за тези, които все още не бяха родени.

— Не!!!

Това не беше вик, а по-скоро неистов рев. С него прекоси финиша, на около пет метра пред съперника си.

Искаше да припадне, да остави изтерзаното си тяло да се смеси с настилката на пистата. Но не можеше да го стори. Не можеше да си позволи нищо, преди да се скрие зад вратата на съблекалнята…

Смътно усети как един от помощниците на Хейли пробива кордона от полицаи и официални лица и протяга ръка за помощ. Отблъсна я и започна да се изправя. Отблъсна и шишето вода, което му подаваше някой друг. После… После ще изпие литри вода, за да овлажни отново сухото си продрано гърло… Но не сега. Не пред тях!

Огънят в дробовете му започна да гасне, но на негово място се появи тъпа пулсираща болка. После си спомни за камерите, преглътна и се изправи в цял ръст. В продължение на няколко секунди позира пред тълпата репортери, след това се обърна и тръгна към съблекалнята, опитвайки се да скрие болката, която пронизваше цялото му тяло.

Хейли понечи да го последва, после изведнъж спря. Вдигна ръка и направи знак на помощниците си да сторят същото.

Олимпийците нямат нужда от придружители.