Метаданни
Данни
- Серия
- Право по рождение (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Birthright: The Book of Man, 1982 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Веселин Лаптев, 1996 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,3 (× 22 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Майк Резник. Господарите
Хроника на човешкия вид, кн. 1
Американска, първо издание
Преводач: Веселин Лаптев
Редактор: Весела Петрова
Формат: 84/108/32
Печатни коли: 23
ИК „Лира Принт“ — София, 1996 г.
Печат „Абагар“ ЕООД — Велико Търново
ISBN: 954-8610-08-8
История
- — Добавяне
- — Корекция на слепени абзаци и грешки от разпознаването
13. Творците
„… Творците по свой собствен начин могат да се считат за революционерите на олигархичната ера. Литературата започва да отразява факта, че Човека е доминираща раса в галактиката, докато класиката на предишните няколко века описва само трудностите, които той преодолява по пътя към този статут. Идва ред на Творците, които обаче торпилират линията на управниците, откривайки красота в извънземните форми, гневят се на лошите условия на живот на тези създания, проявяват към тях толерантност и великодушие. Те съвсем реално се превръщат в съвест на човешката раса — една много самотна съвест, посрещана с недоверие от собствената си раса, игнорирана и погрешно разбрана дори от онези, които иска да закриля…
Най-известен сред писателите от този период безспорно е Филард Нилс (5427-5510 г. от Н. Л.), чието безсмъртно произведение «Стоманеният ботуш» се продава в тираж от 6 милиарда екземпляра и представлява не само гневен вик на човешката душа, но и е най-четената книга в цялата история на тази доминираща раса…“
„… За самия Нилс се знаят малко неща извън общоизвестните факти, че е ярък представител както на онази особена форма на човешкия гений, известна като художествена литература, така и на по-традиционните литературни форми, каквито са документалистиката и философските есета. Копия на «Стоманеният ботуш» са запазени дори днес. Това, което знаем за Нилс и неговата книга, се съдържа главно в едно негово видеоинтервю, взето през 5502 г. от Н. Л. — около три десетилетия след премиерата на романа…“
Торин: Добър вечер, дами и господа, добре дошли на поредното издание на „Ретроспективно“. Аз съм водещият Лорнат Х. Торин, а гост в студиото тази седмица е Филард Нилс — човекът, влязъл в историята с изключителния си роман „Стоманеният ботуш“. За онези от вас, които през последните три десетилетия са живели на други планети, ще добавя, че господин Нилс е автор на още девет романа, всичките бестселъри, плюс стотици есета. През 5466 г. той се кандидатира за депутат в Земния парламент и печели мандат, макар и с малко предимство пред съперника си. Скоро след това обаче си подава оставката, заявявайки, че не е в състояние да изпълнява функциите на народен представител при широко ширещата се корупция. Малко по-късно заминава за системата Делурос, където през 5472 г. завършва „Стоманеният ботуш“ — романа, който му носи световна слава. За четири години книгата се продава в повече от 1 милиард екземпляра, а в момента бройката на продадените копия наближава 6 милиарда. Това е абсолютен рекорд в книгоиздаването на цялата галактика. Господин Нилс, хвърляйки поглед назад, как ще обясните първоначалния успех на своя роман?
Нилс: Честно казано, Лорнат, аз се радвах на известна популярност и преди този роман. Публикацията му беше съпътствана от изключително добра реклама и това несъмнено имаше своето значение. Но основната причина за успеха според мен е друга — романът докосна съвестта на човешката раса като цяло, която беше спала в продължение на векове… През последните няколко века Човекът беше зает само с едно: да си пробива път със зъби и нокти към върха, да наложи волята си над останалите разумни видове в галактиката. „Стоманеният ботуш“ обаче го накара да спре и да обърне поглед назад, към касапницата, маркираща пътя му…
Торин: Всички знаят, че основна тема на романа са страданията на различни извънземни раси, изпречили се на пътя ни по време на галактическата експанзия. Но малцина са читателите, които имат представа какво ви е подтикнало да напишете подобна книга… Бихте ли се спрели на този въпрос?
Нилс: Разбира се. Току-що бях приключил „Шепа пръст“ — книгата, която по една случайност се оказа моето последно творение. Имах нужда да се махна от Делурос, да забравя работата и да прочистя душата си. Реших да отскоча до Полъкс IV — планетата, която рекламираха като една от най-добрите курортни колонии. Наех апартамент в най-скъпия хотел и в продължение на няколко дни не вършех нищо друго, освен да се припичам на слънце и да се наливам с алкохол. Една вечер, след около седмица престой, реших да се поразходя из града. Никога не съм обичал организираните групи и тръгнах сам. Скоро се изгубих, тъй като имам слабо чувство за ориентация. Вървях напосоки и изведнъж забелязах в далечината блестящата фасада на хотела си. Но кварталът, в който се намирах, беше населен с извънземни, потресаващо беден… Условията, при които живееха тези нещастни същества, бяха ужасни. По улиците се валяха трупове, пред къщите имаше огромни купища боклук. Водата вонеше толкова силно, че я усещах от двеста метра разстояние. Дори за неопитен наблюдател като мен беше ясно, че жителите на Полъкс изпитват остра нужда от медицинско обслужване.
Когато най-сетне се върнах в хотела, първата ми работа беше да открия нашата посланичка и да й разкажа за ужасните неща, които бях видял. Веднага я помолих да изпрати медицински екип във въпросния квартал. В крайна сметка жителите на Полъкс бяха дишащи кислород хуманоиди и бях сигурен, че дори лекари без специална подготовка ще могат да облекчат техните страдания. Но посланичката каза, че местните са доволни от живота си и не е наша работа да се бъркаме в него. После добави, че те не приемат бактериологично чистата вода, а предпочитат тази от вонящите си локви, тъй като тя съдържала полезни за организмите им минерали. Що се отнася до мъртвите, те били равнодушни към тях просто защото не изповядвали никаква религия и не им пукало. Обеща, че на другата сутрин труповете ще бъдат извозени и изгорени в моргата. По нейно мнение кварталът около хотела бил толкова стар, че нямало смисъл да се пръскат пари за неговото хигиенизиране. Освен това Човекът, в качеството си на пришелец на планетата, нямал право да налага на местните жители своите форми на живот…
Отговорите на посланичката бяха разумни, но аз въпреки това не се отказах. На другия ден открих, че за труповете е права, но всичко останало беше или умишлена лъжа, или просто пълно неразбиране на ситуацията. Като например водата — обитателите на Полъкс действително се нуждаеха от някои минерали, които липсват в чистата H2O, но освен тях течността, която пиеха, съдържаше и значително количество промишлени отпадъци, които се изхвърляха на полето извън града. Те бяха толкова отровни, че действието им съкращаваше живота на местните поне три пъти… А хигиенните условия бяха направо отвратителни. Оказа се, че коренните жители на планетата са затворени в нещо като гето, което нямат право да напускат дори само за да изхвърлят отпадъците си на същото онова поле край града. Почистване се осъществяваше само когато боклукът започваше да вони прекалено силно и дразни летовниците по плажовете. Именно тогава в главата ми се зародиха първите идеи за написването на „Стоманеният ботуш“.
През следващата година и нещо пътувах. Обиколих няколко планети, наскоро завзети от Олигархията. Условията за живот на повечето от тях бяха също така отвратителни. Ние обикновено не си даваме сметка, че вредим на извънземните, но това не променя фактите. На техните планети изхвърляме смъртоносни радиоактивни отпадъци, изпробваме новите си оръжия, експериментираме с различни екологични програми. В доста от зоологическите ни градини могат да се открият представители на разумни раси, най-често същества, които дишат метан или хлор… Накъдето и да поглеждах, виждах само едно — Човекът беше натикал в калта достойнството и самоуважението на други разумни същества. В повечето случаи това се правеше без лош умисъл, но при наличието на специални, добре обмислени програми. Ще ви дам един пример: за периода между 5300 и 5500 година ние сме подписали 10 478 договора с извънземни раси. А имате ли представа колко от тях сме нарушили?
Торин: Не.
Нилс: Всички, с изключение на шестдесет!
Торин: Вие сте автор на най-продаваната книга в историята на човечеството. Как ви се отрази този успех в личен план?
Нилс: Преди всичко тя ме направи изключително богат, пари ще останат и за наследниците ми от още няколко поколения. За да бъда честен, ще добавя, че тя ми осигури и достойно място в историята на литературата. Но успехът има и отрицателни страни. В днешно време никоя книга, дори „Стоманеният ботуш“, не може да бъде продадена без сериозна рекламна кампания. Изразходването на големи суми за промоция е само част от тази процедура. В продължение на почти три години след публикацията аз бях длъжен по договор да обикалям планетите на Олигархията, да изнасям сказки и беседи, да рекламирам произведението си пред максимално широка публика. Във финансово отношение начинанието беше успешно, но то се отрази зле както на физическото ми състояние, така и на творческите ми идеи. Исках да продължа работата си, да превърна в литература новите си идеи, но просто нямах време за това.
Торин: Но нали след успеха на „Стоманеният ботуш“ публикувахте и други книги на същата тематика, същото сториха и други автори?
Нилс: Да, така е. Но тези книги нямаха същия ефект, бяха прекалено едностранчиви и прекалено пристрастни в подхода си към тематиката. И всичко това превърна въпроса за лошото отношение към извънземните в нещо като култ, като привилегия на един затворен писателски елит. Може би съдя прекалено строго, но съм дълбоко убеден, че както тези книги, така и техните автори (в които включвам и себе си) не допринесоха с нищо за решаване на тежкия проблем на извънземните…
Торин: С други думи, нито една от тях не може да се доближи до силата и достоверността на вашия пръв роман, така ли? А липсата на достатъчно писателски талант у останалите им е попречила да постигнат вашия успех… Няма да разкрием кой знае каква тайна, като отбележим, че общият тираж на всички тези книги достигна едва девет милиона екземпляра.
Нилс: Това едва ли се дължи на липсата на талант. По-скоро трябва да разглеждаме явлението, оприличавайки го със съдебно дело: дори и най-всеотдайният адвокат ще навреди на клиента си, ако в пледоариите му липсва умение. На практика обаче следващите книги на въпросната тематика с положителност са достигнали до известен брой читатели, които не са чували за „Стоманеният ботуш“. Лично аз нямам нищо против и смятам, че навреме са хванали влака…
Торин: Обръщайки поглед назад, забелязвате ли някаква промяна в нашата политика спрямо извънземните след публикацията на книгата ви?
Нилс: Честно казано, не…
Торин: На какво според вас се дължи това?
Нилс: Не зная. Може би книгата ми е била прочетена от неподходящи читатели. В началото, когато тя се продаваше като топъл хляб, имах сериозни надежди. Естествено, бях доволен от професионална гледна точка, но едновременно с това давах воля на тайничката мисъл, че съм докоснал вярната струна в душата на читателя, показал съм му истината за нашето отношение към извънземните и съм пробудил желанието му за промяна. Впоследствие обаче се оказа, че това няма нищо общо с истината…
Торин: Но какво ще кажете за милиардите, които са си купили вашата книга? Нима тя не е пробудила нищо у тях?
Нилс: Май така излиза. Според мен тези милиарди човешки същества са прочели книгата, изпитали са чувство на вина, наподобяващо някакъв миникатарзис, след което са легнали да спят, забравяйки всичко…
Торин: Очевидно това чувство не е ново. Но какво изпитахте вие, когато разбрахте, че въпреки невероятния си успех вашата книга няма да постави началото на нова ера на расова хармония?
Нилс: Нямаше ден, в който да не се огледам край себе си и да не се запитам: „Хей, какво им става на всички?“ Олигархията не предприе нищо, но това беше съвсем естествено. Нима някое правителство се е влияло от книги? Свързах се с една група за подпомагане на извънземните. Вече знаех, че след публикацията на „Стоманеният ботуш“ са създадени стотици подобни организации. Някои от тях събраха значителни парични средства и работеха по добре организирани програми. Но само седем години по-късно се оказа, че моята група е останала самотна, а даренията спаднаха от 40 милиона кредита през първата година на някакви си мизерни 60 хиляди през седмата… Това беше един много тъжен факт. Сякаш хората бяха дали своята лепта (финансова или организационна) за успокояване на съвестта си, а след това бяха забравили проблема напълно…
Торин: А как реагираха самите извънземни? Не искам въпросът ми да прозвучи мелодраматично, но нямаше ли по това време брожение сред тях, желание за революция?
Нилс: Революция срещу Олигархията? Сигурно се шегувате! Кой може да се бори срещу политика, която обхваща милион планети, или срещу Флота, която може да унищожи половината галактика в рамките на две години? Кой може да въстане срещу икономическа система, на която се подчинява всичко и от която зависи животът на стотици хиляди светове?
Торин: Но какво ще стане с тях тогава?
Нилс: Не зная. Надявам се, че пълзящото опекунство, на което сме свидетели в момента, ще започне да отмира. Макар че не храня особени надежди в това отношение. Междувременно извънземните ще трябва просто да се примирят с нещата такива, каквито са… Или такива, каквито ще бъдат.
Торин: Извинете, но аз просто не мога да си представя, че някой ден няма да им писне, няма да скочат на крака с лозунга „Смърт на тираните“… Нали и те са прочели вашата книга?
Нилс: Да, поне част от тях. Но едва ли са я разбрали…
Торин: Но вашият издател положително би могъл да я преведе на…
Нилс: Не казвам, че не са били в състояние да я прочетат. Казвам, че не я разбират. Не бива да забравяме, че те са извънземни в пълния смисъл на тази дума. А това означава, че имат различни надежди, мечти, цели, начин на живот. Надявах се, че моята книга ще изясни именно този въпрос. Понякога ние стигаме до разбирателство, но в повечето случаи те мислят и реагират по толкова различен начин, че не се получава дори конфликт… Ние просто се появяваме в техния свят и вършим това, което сме намислили. А те ни го позволят с пълно безразличие…
Торин: Вероятно е много неприятно да си месия за един народ, който не желае своето спасение.
Нилс: Никога не съм се изживявал като месия. А що се отнася до желанието за спасение, то наистина съществува. Вземете за пример канфоритите… Кой би се наел да твърди, че подобно желание не съществува и у останалите? „Стоманеният ботуш“ е книга за нехуманното отношение на Човека към себеподобните си, а не за тяхната реакция на подобно отношение. Казано с други думи, това означава, че нашето поведение е морално или неморално според конкретните ни действия, а не според начина, по който извънземните цивилизации приемат или отхвърлят тези действия.
Торин: И тъй, въпреки страхотния успех на вашата книга посланията в нея се отхвърлят от едната страна и игнорират от другата, така ли?
Нилс: Точно така. Затова се надявам на следващото поколение. Това е единствената надежда на Човека — от онзи, който се е научил да пали огън в праисторическите пещери, до писателя съвременник, който е неспособен да запали огъня на моралния гняв в душите на околните… Може би голямото пробуждане предстои в утрешния ден…
Торин: Сигурен съм, че всички биха искали да стане именно така.
Нилс: Да, но…
Торин: Какво?
Нилс: Не твърдя, че утрешният ден никога няма да дойде, но подозирам, че ще дойде прекалено късно, за да помогне на когото и да било…