Майк Резник
Господарите (10)

9. Медиците

„… Безчет еони са необходими на Човека за развитието на медицинската наука на ниво, което позволява успешна диагностика и лечение на болестите, заплашващи живота му. Но те се оказват една неизмеримо малка частица от времето, което му е нужно за справяне с болестите, появили се вследствие контактите с хиляди извънземни цивилизации. И сякаш това не е достатъчно за смелите медици, отправили се към неизбродимите полета на тази нова област, към тях се прибавят и неизбежните политически усложнения в галактиката…“

„Човекът — дванадесет хилядолетия успехи“

(В „Произход и история на разумните видове“ липсват сведения за Медиците).

— Какво не му е наред, по дяволите?! — уморено изръмжа Дарлински. — Не мога да разбера дори какво поддържа живота му!

— Не ти плащам, за да се държиш като примадона! — не по-малко нервно отвърна Хамет. — Продължавай с тестовете, докато откриеш причината за инфекцията!

— Първо, трябва да ми докажеш, че става въпрос за разумно същество! — озъби се Дарлински. — Второ, заплащането съвсем не отговаря на това, което съм принуден да върша. И трето…

— Излекувай го и ще получиш увеличение! — раздразнено го прекъсна Хамет.

— Не ти искам шибаното увеличение! — изрева Дарлински. — Искам един здрав екземпляр от проклетото нещо, каквото и да е го! Как иначе мога да правя сравнения?

— Разполагам само с този…

— Нима няма приятели, подчинени? — попита Дарлински.

— За десети път ти казвам, че няма!

— А аз за двадесети път те питам как е възможно един планетарен посланик да е сам, без никакви сътрудници? — отново повиши тон Дарлински.

— Колко пъти ще ти казвам, че не зная? Това същество просто изпищяло и припаднало. Не успели да го свестят и го докарали тук.

— Че как ще го свестят? Нали един плесник по това, което може да се приеме за лице, ще му потроши костите? А доколкото успях да разбера, то ще се разтопи при първите няколко пръски вода!

Един от бутоните на апарата за вътрешна връзка усилено започна да мига. Дарлински протегна ръка и го натисна.

— Говори патологията, шефе — прозвуча равнодушен глас. — Нещо за нас?

Дарлински изръмжа няколко добре подбрани ругатни по посока на мембраната.

— Не се пали толкова, шефе — отвърна гласът. — Искам само да разбера какво поддържа живота му…

— Знам — изръмжа Дарлински. — Дебелото копеле, което управлява бардака, току-що ми обеща увеличение на заплатата, ако успея да сторя същото!

— Завиждам ти! — подсвирна гласът. — Защото другото дебело копеле — онова, което управлява планетата — обеща нещо друго… Война с всичките й последици, ако сбъркаме! Желая ти успех!

— Какви ги дрънкаш? — пристъпи към апарата Хамет.

— Не следиш ли новините по телевизията? — учуди се патологът. — Проклетият ултиматум тече вече шест часа подред!

— С две думи ми кажи за какво става въпрос!

— По всичко личи, че приятелчетата на това същество върху масата, които обитават шибаната планета Пнат, ни подозират в отвличане и убийство! Доколкото разбрах, то се появило тук с миротворческа мисия… Някъде там се води малка мръсна война, за която копелето е пропуснало да ни съобщи. Очевидно другарчетата му са решили, че им правим сечено… Според репортерите конфликтът ще прерасне във война, ако ние не успеем да убедим в добрите си намерения проклетите пнати или пнатианци, един Господ знае как се наричат!…

— Онези гении в Централата не се ли сетиха да поискат помощта на пнатиански медик? — попита Дарлински.

— Сетиха се. Но гадните копелета са убедени, че ние сме убили този екземпляр тук или поне сме му промили мозъка… Затова отказват да изпратят друг и настояват да им го върнем цял!

— Прекрасно! — изръмжа Дарлински. — И какво ще стане, ако това същество вземе да пукне в ръцете ми?

— Е, предполагам, че Флотата лесно ще си намери някой друг мияч на подлоги, ха-ха!

Връзката прекъсна.

Хамет изчака да заглъхне потокът от сочни ругатни, който последва, после пристъпи към пратеника на Пнат.

— Нямах представа, че ще се стигне до подобни усложнения — промърмори той. — Хайде, време е да се залавяме за работа!

— Какво значи „да се залавяме“? — язвително го изгледа Дарлински. — Доколкото ми е известно, ти не можеш да направиш разлика между тумор и брадавица! Я по-добре се прибирай в скапания си кабинет и вземи да оправиш сметките за отоплението!

Хамет вдигна рамене и тръгна към вратата. Дарлински го изчака да излезе, после въздъхна и се наведе над бележките си. Те бяха нахвърляни през последните няколко часа и не съдържаха кой знае какво. Дишането на пнатианеца се поддържаше от смес на кислород с водород, но никой не можеше да каже дали едно 40-процентно увеличение на кислородното съдържание ще го свести или убие… Същото важеше и за 90-процентно увеличение на водорода. Кожата му имаше изключително фин състав, но той не смееше да вземе проба от нея. На практика не смееше дори да го одраска, тъй като вече знаеше, че пнатианците (или поне този екземпляр тук) са хронични хемофилици. По същата причина не можеше да вземе и кръвна проба от него…

Нямаше никаква представа за гравитацията на родната му планета. Съществото имаше три крака, разположени във формата на триножник. Това предполагаше наличието на силна гравитация. Едновременно с това обаче структурата на скелета му беше прекалено крехка, за да издържи на голямо притегляне. Естествено, Дарлински не смееше да му направи и рентгенова снимка, тъй като това лесно би довело до фатален изход…

Ръце липсваха. На тяхно място стърчаха три гъвкави, подобни на маркуч израстъци, които не можеха да се нарекат пипала, но бяха много далеч от това, което се нарича ръка. Дарлински напразно се опита да си представи функциите им. Без съмнение тази раса притежава достатъчно развит разум, защото беше създала както средства за придвижване в Космоса, така и достатъчно усъвършенствани оръжия. Но в мига, в който той се опиташе да си представи как изглежда командният пулт на един техен космически кораб, в главата му се появяваше бяло петно…

Главата на съществото се поклащаше на несъразмерно дълга шия и съдържаше не един, а цели четири отвора, които биха могли да изпълняват функциите на уста. Бяха разположени перпендикулярно, единствено третият от тях замъгляваше стъклото на часовника на Дарлински… За пръв път се натъкваше на създание, което се нуждае от четири усти. Нищо не доказваше, че три от тях са съставна част от дихателен апарат, тъй като липсваха съответните три носа…

Биха могли да са уши, но не му се вярваше. Беше изследвал прекалено много извънземни, със или без разум, но при нито едно от тях ушите не бяха разположени толкова близо. Тогава уретери или може би ануси? Възможно, напълно възможно… Но кое какво е? Как се различават от устата? Ухили се при представата как някой извънземен доктор налива горещ пилешки бульон в задника му, после се намръщи. Майтапи може да си прави само след като излекува пациента!

Или ако го излекува, призна пред себе си той.

Пнатианецът имаше две очи. Клепачите бяха спуснати, но Дарлински вече ги беше повдигнал и установи, че зениците са неподвижни и почти не реагират на светлина. Черепът започваше непосредствено над очите и представляваше продълговата извивка във формата на яйце, разположена под ъгъл от 45 градуса спрямо лицето. Приличаше на бебе с обезобразена от раждането глава.

Пулсът му беше почти два пъти по-ускорен от този на Дарлински. Но това вероятно се дължеше на разликата в гравитацията. А може би предвещаваше скорошна смърт или дявол знае още какво…

Дарлински отново изруга, отстъпи крачка назад и се вторачи в пнатианеца. Чувстваше се страшно потиснат. По дяволите, дишащите кислород извънземни дори не бяха част от специалността му! Но Джейкъбсън се беше запилял някъде на Делурос VIII в годишен отпуск и шефовете просто извадиха вундеркиндчето от кофата с хлорен разтвор, посочиха му пнатианеца и го потупаха по главата: „Върви и се оправяй!“

Въпросът беше накъде да върви?

Гласът на Хамет по интеркома го извади от вцепенението:

— Някакви идеи?

— Идеи колкото щеш! — изръмжа Дарлински. — Но всички те са свързани с това, което се готвя да ти сторя, след като махна противния пациент от главата си!

— Надявам се, че ще останем тук достатъчно дълго, за да го реализираш — отвърна Хамет. — Проверих информацията, оказа се напълно вярна… Правителството е успяло да ни издейства отсрочка, но ако до ден-два не изправим на крака скъпия посланик на добра воля, лошо ни се пише!

— Предполагам, че никой не се е сетил да ми достави поне малко полезна информация от пнатиански лекар, нали?

— И да, и не — отвърна Хамет.

— Какво трябва да означава това, по дяволите?

— „Да“ означава, че са се сетили да поискат подобна информация, а „не“ — че не са я получили. Ти явно нямаш представа за политическата ситуация в момента. А и на мен ми е трудно да я асимилирам. Очевидно пнатианците са раса на параноици. Отказват да пратят други свои представители тук, отказват и всякаква информация за физиологията си. Искат си посланика обратно, жив и здрав. Толкоз!

— Което едва ли някога ще стане — мрачно промърмори Дарлински.

— Успях да науча, че съществото пред теб е от женски пол, името й е… Всъщност не мога да го произнеса, но най-близко е до нашето Леонора… С положителност се знае само едно: нашата гостенка не е бременна.

— Те ли ти го казаха?

— С не толкова много думи, но успях да разбера, че жената пред теб току-що е навлязла в детеродна възраст…

— Тогава защо, в името на всемогъщия ад, въпросната мадама е техен единствен пратеник на една планета, с която в момента воюват?

— Откъде да знам? — озъби се Хамет. — Ангажирахме екип от Психолозите, но техните резултати са по-жалки дори от твоите…

— Надявам се не очакваш, че ще започна да ги съжалявам, нали? — изръмжа Дарлински.

— Не. Но ако оплескаш нещата, с положителност ще прекараш остатъка от живота си в самосъжаление… В което може би ще има малко място и за мен…

— Много смешно!

— Напротив, много сериозно! — поправи го Хамет. — Бих предпочел дори да я убиеш по непредпазливост, вместо да я оставим да си отиде без опит да я излекуваме! Не ме интересува дали ще изтръгнеш с голи ръце сърцето й, но нещо трябва да се направи! Искаш ли да ти изпратя помощ?

Дарлински изръмжа едно „не“ и изключи апарата. После пристъпи към тялото на пнатианеца и го огледа с нов интерес, въоръжен с информацията, че пред него лежи жена. Оттук следваше едно твърдо заключение: някъде по това тяло трябва да има отвор, който липсва у мъжа… Огледа я с безкрайно внимание, сантиметър по сантиметър. Резултатът беше категоричен: единствените отвори в тялото бяха четирите псевдоусти на главата. Едната от тях очевидно служеше за дишане, оставаха три. Ако се приеме, че една се използва за хранене, втора за сексуален контакт, въпросителната оставаше само за последната… Но дори да го заплашваше екзекуция, Дарлински не би могъл да определи кой отвор за какво служи…

Кратка справка с часовника го информира, че е на крак повече от двадесет часа и се намира на прага на припадъка. Това означаваше, че трябва да се наспи, но не преди да е осигурил на Патологията някаква проба за анализ… Повика две от дежурните сестри и се приготви да изреже миниатюрни късчета кожа от пипалата-израстъци. В допълнение щеше да вземе проба и от тялото, плюс посявка от трите недишащи отвора.

Напрегнат докрай, той моментално забеляза, че от миниатюрния разрез (последният от всичките четири) бликна капчица бледорозова течност. Това би трябвало да е кръв… Веднага я пое със стъкло за изследване, после търпеливо зачака. Искаше да види дали кръвотечението ще продължи, или ще спре от само себе си… То спря почти веднага. Инструктира една от сестрите да занесе пробите в патологическата лаборатория и се изправи:

— След шест часа заключенията да са готови. Сега открийте някоя свободна стая горе, да има и душ. Точно след пет часа някой да ми донесе закуска и стимуланти!

Изчака осигуряването на легло, после с облекчение се отпусна в него.

Събуди се с чувството, че изобщо не е мигнал, и броени минути по-късно вече стоеше до патолога Дженингс, който побърза да му отстъпи мястото пред микроскопа.

— Нивото на червените кръвни телца е извънредно ниско, но това едва ли доказва каквото и да било — уморено въздъхна патологът. — При нормални обстоятелства е доказателство за наличието на сериозно заболяване. От друга страна обаче е твърде възможно проклетият звяр изобщо да не се нуждае от повече червени кръвни телца! Според мен трябва да се придържаме към предположението, че това състояние е нормално…

— Какви са причините за подобно предположение? — попита Дарлински.

— Най-добрите — ухили се Дженингс. — Ако се окаже, че нещата са ненормални, значи просто нямаме късмет… Разложих кръвта на съставните й части и установих, че няма начин да синтезираме червени кръвни телца от този тип. Това, което бихме предложили на многоуважаемата пратеничка, положително ще бъде отхвърлено от организма й. Който междувременно може да загине от липсата на нещо, което не можем да й предложим… Затова предлагам прагматичен подход: приемаме, че кръвта й е нормална независимо какви други заболявания има…

Дарлински кимна в знак на съгласие и попита:

— А тъканните проби?

— Имаш предвид онези миниатюрни кожички? Е, добре… При тях може и да извадим късмет… Добър или лош — това ще зависи от гледната ни точка…

— А ще поясниш ли каква е гледната ни точка? — уморено попита Дарлински.

— Ако е гледна точка на лекар, който иска да лекува нещо, може би ще улучим — отвърна Дженингс. — Ела да хвърлиш едно око…

Дарлински се приведе над мощния микроскоп. Дори без максимално увеличение се виждаше, че върху кожната проба има оживена клетъчна активност.

— Какво е това?

— Не мога да бъда категоричен — отвърна Дженингс. — По всички правила това би трябвало да е просто къс мъртва кожа. Но не е… Да ме убиеш, не мога да определя какво я подхранва и какво й доставя кислорода, който обикновено се носи от кръвта…

— Като говорим за кислород, се сещам да те попитам каква концентрация да й предложа?

— Съдейки по кръвната картина, бих казал, че в момента тя получава онова количество кислород, което би й осигурила една кислородна маска… Не мога да поема отговорност за по-високи концентрации, тъй като има опасност да й прогорим дробовете…

— А посявките?

— При тях нещата наистина са интересни — усмихна се Дженингс.

— Какво откри?

— Нищо. Абсолютно нищо.

— Браво, бе — изгледа го Дарлински. — Не знаех, че интересът ти се пробужда толкова лесно…

— Задръж малко, шефе — продължаваше да се усмихва Дженингс. — Нека първо те попитам нещо… Кой, по дяволите, ти каза, че това същество е от женски пол?

— Хамет.

— А той откъде знае?

— От самите пнатианци.

— Тъй ли? Не вярвам, че ще можеш да ме убедиш в това…

— Хайде, казвай какво излезе от посявките — въздъхна Дарлински и се почеса по главата.

— Нищо. Или по-скоро нищо, което има някаква връзка с пола… Номерирах ги от едно до три… Посявка номер едно е взета от най-долния отвор на лицето. В нея има следи от вода, два ензима плюс остатъци от още две-три органични течности. От това, както и от факта, че споменатите течности не са се разпаднали, стигаме до заключението, че въпросният отвор служи за приемане на храна, предимно течна… Посявка номер две съдържа следи от различни соли, няколко вида бактерии с разлагащо действие и нещо, което очевидно действа като слаб стомашен сок. Следователно оттам се приема твърдата храна… Посявка номер три ни създаде известни проблеми, но съм склонен да приема, че функцията на съответния отвор е стриктно вокална…

— По дяволите! — изръмжа Дарлински. — Един от тези отвори би трябвало да е еквивалент на вагина! Други отвори по проклетото тяло липсват, а звярът положително е от женски пол!

— Може би — въздъхна Дженингс. — Но в такъв случай бих казал, че мадамата не се сношава и целува с един и същ орган… Липсват каквито и да било следи от полови хормони, няма ги течностите и секретите, които са познати на науката. Това същество диша кислород, от което следва, че откриването на полови хормони би трябвало да е лесна работа…

— Възможно ли е този отвор да служи за изхвърляне на екскременти? — попита Дарлински.

— Твърде съмнително — поклати глава Дженингс, помълча, после добави: — Всъщност ще бъда по-категоричен: това е изключено. Положително бих открил доказателства в тази насока, ако ги имаше… Съжалявам, че ти създадох един проблем, шефе, но това са моите заключения.

— Един ли? — вдигна вежди Дарлински. — Създаваш ми два проблема, приятелю!

— Кои са те?

— Първият е, че си имам пациентка без видими полови органи. А вторият — че милото момиче яде твърда и течна храна, но не притежава средство за изхвърляне на отпадъчните продукти…

— Може би тъкмо в това се крие проблемът — усмихна се Дженингс. — Тъпче се, без да изхвърля нищо, и вероятно скоро ще се пръсне!

— Благодаря ти за прозрението, никога не бих се сетил сам! — язвително процеди Дарлински. — Я по-добре да се връщаме в лабораторията и да видим какво ще правим по-нататък…

Завари пнатианеца по-зле. Очевидно не му стигаше въздух, от отвора за храна върху лицето му излизаше пяна с гадна миризма. Дарлински повика един от дежурните лекари и с негова помощ обърна тялото на една страна. После взе стерилна салфетка и започна да почиства лицето. Само за няколко минути дишането на пнатианеца се нормализира. Дарлински нареди на дежурния да не се отделя от масата, взе проба от пяната и я свали за анализ в патологията.

— Един от твоите проблеми е решен — обяви тридесет минути по-късно Дженингс. — По всичко личи, че една и съща уста изпълнява двойствени функции: приема храната и изхвърля екскрементите. Това е много необичайно, бих казал — дори странно.

— Сигурен ли си, че не става въпрос за повръщане?

— Абсолютно. При повръщането винаги има частици несмляна храна. Докато тази субстанция е напълно преработена. Организмът си е взел каквото му трябва, другото са остатъци…

— Непрекъснато научаваме нови неща — въздъхна Дарлински. — Бас държа, че ако ни оставят проклетото създание достатъчно дълго тук, може би година, вероятно ще разбера дори какво го убива…

— Според осведомителните бюлетини разполагаш с доста по-кратък срок — отбеляза Дженингс.

— Не ми напомняй, моля те! — въздъхна за втори път Дарлински. — По-добре ми кажи какви са шансовете да го изпуснем, ако му направя рентген и флуороскоп…

— Не мисля, че рентгенът ще му навреди. При нормални обстоятелства бих изключил флуороскопа, но обстоятелствата не са нормални, затова действай!

Два часа по-късно Дарлински гледаше пръснатите върху бюрото му рентгенови снимки и яростно псуваше.

— Какво става, шефе? — обади се по интеркома Дженингс.

— Единственото сигурно нещо е, че няма счупени кости — изръмжа Дарлински. — И знаеш ли защо? Защото в тялото на нашето мило момиче изобщо няма кости!

— А какво научи от флуороскопията?

— Нищо. Виждал съм много насекоми с по-сложна храносмилателна система от тази тук… Тя поема храната, разнася я до клетките, а остатъците изхвърля приблизително ден по-късно. Единственото, за което мога да се хвана, е евентуалното наличие на мозъчно увреждане… Но как да го разпозная, по дяволите? Нали би трябвало да съм виждал поне един нормален мозък от шибаните пнатианци? — Последва нова серия сочни ругатни. — Това тъпо създание просто е лишено от смисъл!

— Съгласен съм — рече Дженингс. — Да ти кажа и за драскотините…

— Какво за тях?

— Растат. След една седмица ще покрият цялата шибана проба…

— Някаква форма на рак?

— Изключено. Не познавам рак, който да се развива по подобен начин. Пробите не са подложени на посявка или отглеждане, по всички правила вече би трябвало да са мъртви и в процес на разложение…

— Прав си — кимна Дарлински. — Ако беше рак на кожата, отдавна да съм го забелязал… — Изправи се на крака и огорчено добави: — Пълна бъркотия! Респираторната система е в ред, храносмилателната работи, кръвообращението също… Какво не му е в ред, по дяволите?

— Може би удар? — направи предположение Дженингс.

— Съмнявам се. Ако някъде в мозъка има съсирек, това несъмнено би се отразило и на други органи. Сърдечен удар също трябва да се изключи. Просто защото не сме предприели никакво лечение, а състоянието на проклетото създание си остава стабилно, независимо дали е нормално или не! Имам чувството, че ако милата госпожица е била сполетяна от удар, тя или щеше да умре, или да започне да се подобрява!

— Ако търсиш още парадокси, спокойно можеш да се запиташ защо я определят като същество от женски пол — подхвърли Дженингс.

— Имам си достатъчно парадокси, не ми трябват и твоите! — изръмжа Дарлински.

— Опитвам се да помогна, шефе. Чао засега, ще се видим по-късно…

Дарлински се върна при пациента си, мърморейки под нос. Наистина нищо не разбираше. Ако този организъм на масата е бил нападнат от вирус, той или щеше да е вече мъртъв, или антителата му щяха да се справят с положението. Може би най-странното в цялата ситуация беше фактът, че състоянието на посланика-миротворец оставаше непроменено. Нито се влошаваше, нито се подобряваше…

Окей, да подходим логично, въздъхна той. След като състоянието на пнатианката остава непроменено, значи такова е състоянието и на околната среда. До този момент беше установил, доколкото му е било възможно, че организмът й функционира нормално. А Дженингс не откри присъствието на вредни бактерии, вируси или микроби… Следователно ще трябва да приеме хипотезата, че или има работа с кръвен съсирек в мозъка, срещу който е безсилен, или проблемът се крие някъде в околната среда. При презумпцията, че проблемът е там, тя без съмнение трябва да се промени. А откъде се започва в такива случаи? От атмосферата и гравитацията, разбира се…

Започна с гравитацията. Налягането в помещението бавно се снижи и скоро достигна нулеви стойности. Видим ефект не се получи. Започна да действа в обратна посока и повиши налягането до 3G. Дишането на пнатианката леко се затрудни, но други реакции нямаше. А Дарлински не посмя да продължи, тъй като добре помнеше, че има работа с безкостно създание.

Сложи един респиратор върху отвора за дишане и започна да понижава кислородното съдържание във въздуха. Петнадесет процента, после дванадесет. Когато стигна осем процента и вече беше сигурен, че пациентката му ще изпадне в конвулсии, изведнъж забеляза добре изразено потрепване на клепачите.

Окуражен, той намали кислорода във въздуха до нищожните четири процента и вратите на ада се разтвориха…

Пнатианската пратеничка започна да издава несвързани звуци, пипалата-израстъци бурно се разтърсиха. Внимавайки да не попадне в обсега им, Дарлински привърза тялото към масата с помощта на широки колани, после се отдръпна и продължи да наблюдава. Очите вече бяха широко разтворени, но някак нефокусирани. Дори след десет минути движенията на пипалата бяха толкова некоординирани, колкото и в началото. Десет живота да живее, пак не би могла да си служи с тях, поклати глава Дарлински. Не виждам как би могла да поднесе храна към устата си, да не говорим за управление на космически кораб…

В главата му започна да се оформя една друга идея, но първо искаше да провери няколко неща. Свърза се с Дженингс и попита:

— Какво ще стане с човек, който е свикнал да диша въздух с 19% кислород и изведнъж това съдържание се удвои?

— Сигурно ще изпадне в транс и ще се киска като луд — беше незабавният отговор на патолога.

— Това го знам — кимна Дарлински. — А има ли шанс да припадне?

— Съмнявам се. Защо питаш?

— А какво ще стане, ако кислородното съдържание се увеличи четири пъти, да речем, седемдесет и пет процента и нагоре?

— Това сме го правили многократно, особено при спешни случаи…

— Припадали ли са пациентите?

— Рядко. Но какво искаш да докажеш?

— Един последен въпрос и ще ти обясня…

— Давай.

— Какво ще стане, ако поставим човек в атмосфера с 90% съдържание на кислород и…

— Никакъв проблем — дойде бързият отговор.

— Чакай, не съм свършил — гневно рече Дарлински. — Какво ще стане, ако го оставим така в продължение на седмица?

— Доколкото съм информиран, подобен експеримент не е правен никога — озадачено промълви Дженингс. — По всяка вероятност ще получи увреждания на мозъка и белите дробове… Хей, да не би да искаш да кажеш, че…

— Точно така — усмихна се Дарлински. — Нашата пратеничка е свикнала да диша въздух с 4-процентно кислородно съдържание, но откакто е тук, живее в среда, която отговаря на 90 процента кислород за човека… В началото вероятно е било много ободряващо, сигурно се е чувствала като дрогирана… Но после е колабирала и ние сме изправени пред сегашното й състояние.

— Значи си решил загадката! — възкликна Дженингс. — Просто, нали?

— Нищо не съм решил — въздъхна Дарлински. — Бих казал, че мозъчната й дейност е толкова увредена, че не е в състояние да командва тялото. Очите й не могат да се фокусират, едва ли е в състояние да схване какво става наоколо. По мое мнение разумът й е много по-малък от този на всеки идиот-монголоид, независимо от тестовете за интелигентност, които бихме пожелали да използваме… Лечение е възможно, но в момента нашата гостенка не е по-функционална от обикновено паве…

— Ако това те успокоява, в подобно състояние е изпаднала около час преди припадъка — рече Дженингс.

— Успокоява ме, как не! — изръмжа Дарлински и прекъсна връзката. — Чувствам се на седмото небе!

Идеята започна да се оформя в главата му, но първо трябваше да чуе мнението и на Хамет. Свърза се с него и подробно му обясни всичко. После се въоръжи с търпение, тъй като шефът трябваше да се посъветва с правителството.

— Хубава работа си свършил — обяви един час по-късно Хамет. — Но пнатианците не поддават… Първо, защото са убедени, че ги лъжем, и второ, защото ни считат отговорни за нейното състояние, ако то действително е такова, каквото им го описахме… Направихме всичко възможно, но не успяхме да ги убедим! Примирието свършва след два дни и ако ти не успееш да откриеш лек за това растение… — Гласът му мрачно заглъхна.

— Искам да ти задам един въпрос — рече Дарлински.

— Слушам.

— Откъде разбра, че посланикът е жена?

— От пнатианците, по-скоро от техния говорител…

— И той ти каза, че е жена, така ли?

— Да.

— Какви бяха точните му думи?

— Не съм много сигурен… Нещо като съжаление, че Леонора току-що била навлязла във фазата на плодовитостта и би могла да има поколение…

— Това ли е точният превод, дума по дума?

— Не съвсем. Но тази раса не говори нито един от галактическите езици и преводачите ни имаха доста затруднения…

— Нашите хетеросексуални преводачи, както мъже, така и жени, нали? — пожела да уточни Дарлински.

— Какво искаш да кажеш? — озадачено попита Хамет.

— Не питай — въздъхна Дарлински. — Искам да бъда абсолютно наясно по един определен въпрос: за пнатианците е все едно дали пратеничката им ще живее като растение или още утре ще умре… Това няма да промени плановете им, нали?

— Точно така.

— Тогава ще те помоля за една услуга.

— Казвай.

— Искам плътен кордон около Операционна 607 и прилежащата й реанимация. След това искам да ми осигуриш техническа възможност за създаването на атмосфера със следните параметри: съдържание на кислород 3,5%, водород — 95%, инертни газове — 2%, при нормално налягане. Искам охрана пред двете помещения. В тях не трябва да влиза никой, освен мен и Дженингс.

— Дай ми два часа и всичко ще бъде изпълнено — рече Хамет. — Но…

— Без въпроси, моля те — прекъсна го Дарлински. — О, и още нещо… Искам солна киселина във възможно най-висока концентрация. Да бъде един кубически метър, в стъклен съд с прозрачен похлупак…

— Киселина ли?

— Да. И не забравяй капака. След два часа ще бъда в операционната…

Хамет удържа на думата си. Когато Дарлински и една сестра вкараха количката с пнатианката в операционната зала, всичко беше готово. Там ги очакваше Дженингс, на лицето му беше изписано нетърпеливо любопитство.

— Доста си напъвах мозъка да отгатна каква операция си замислил — рече той. — И в главата ми се появява все един и същ налудничав отговор…

— Не е налудничав, а точно обратното — поклати глава Дарлински. — Нищо друго смислено не ми идва на ум… Ако желаеш, можеш да поемеш ролята на анестезиолог.

— За какво ти е анестезиолог?

— Само за малко… Сестра, вие трябва да си сложите кислородна маска, аз и Дженингс ще сторим същото. — После нареди снижаване на кислородното съдържание във въздуха до 3,5 процента. — Окей, Дженингс, нагласи респиратора на 35% и я накарай да заспи…

Дженингс сложи уреда върху отвора за дишане на посланичката и тя почти моментално изгуби съзнание.

— Къде е киселината? — огледа се Дарлински. — А, ето я там… Сестра, пригответе се за ампутация!

— Какво ще ампутираме, сър? — попита момичето.

— Главата — кратко отвърна Дарлински.

— Знаех си аз! — възкликна Дженингс. — Сигурно си превъртял!

— Какво губим? — погледна го Дарлински, без да обръща внимание на ужасеното изражение на сестрата. — Няма никакво значение дали ще е без мозък или мъртва… И в двата случая войната ще избухне, а това е единственият начин да я предотвратим.

След тези думи взе скалпела и направи дълбок срез върху издължения израстък, който заместваше шията на пнатианката. Ръцете му действаха бързо и ловко, скоро шията беше почти прерязана.

— Сестра — вдигна глава той, — виждам, че сте разтревожена, но този срез трябва да остане открит. Ако желаете, можем да използваме турникет, но за не повече от деветдесет секунди. После трябва да го махнем…

Бледа и вцепенена от ужас, сестрата само кимна с глава.

— Дженингс, предполагам знаеш какво да правиш с главата.

— Да я потопя в съда с киселина?

— Точно така — кимна Дарлински. — Ако съм прав, това ще бъде откровено убийство… Затова трябва да я унищожим веднага.

— Не е ли по-хуманно да я изгорим?

— Без съмнение. Но не ми се иска да пренасям една отрязана глава през цялата болница, за да я сваля пет етажа по-долу до пещта… Ти би ли го сторил?

— Разбирам те много добре — ухили се Дженингс, после неволно изпъшка, видял как отрязаната глава се отделя от тялото на пнатианката. Извърнал поглед встрани, той я грабна и побърза да я пусне в прозрачния съд с киселина. Когато очите му се върнаха на операционната маса, Дарлински вече сваляше турникета от прерязаната шия. Кръв нямаше.

— Това същество явно не се нуждае от операцията, която възнамерявам да осъществя — промърмори Дарлински. — Но все пак ще пъхнем една тръба за обдишване в отвора… После ти ще изтичаш до патологията да избереш най-подходящата хранителна субстанция, която бихме могли да вкараме в организма посредством система… Макар че тя сигурно ще се окаже излишна, тъй като нашата приятелка разполага с добри запаси от подкожни мазнини… — Дженингс излезе, а той се обърна към сестрата: — Страхувам се, че се налага да останете на разположение, докато не получа резултат… Това, което видяхте тук, можете да дискутирате единствено с мен и господата Дженингс и Хамет. Ясно ли е?

Момичето кимна.

— Добре. Докато се навъртате наоколо, можете да звъннете на Хамет и да му съобщите да тича насам…

Точно след четири минути Хамет беше в операционната и Дарлински се зае да му обяснява действията си.

— Проблемът е там, че пнатианският пратеник решително не е жена — започна той. — Информацията ме заблуди за известно време, но после все пак успях да се концентрирам върху проблема… Би трябвало да открия отговора доста по-бързо, тъй като много неща ми го сочеха: фактът, че тъканната проба расте без странична помощ; фактът, че съществото няма сексуални органи; фактът, че не притежава изходни отвори… Какво друго би могло да е то, освен затворен организъм със способност за репродуктивност чрез делене? Би трябвало още първия ден да подозирам нещо от тоя сорт — особено след като видях, че при вземането на проби няма никаква кръв, а раничките зарастват за броени секунди…

— Означава ли това, че ще му порасне нова глава? — попита Хамет. — В крайна сметка отстранихме мозъка му… Дори рибата звезда има нужда от мъничка част мозък, за да се репродуцира отново…

— Според мен ще му порасне — въздъхна Дарлински. — В противен случай би трябвало да загинат както тялото, така и главата, при това веднага… Именно по тази причина унищожих главата. Не искам от нея да порасне още едно осакатено създание… Всички ние малко или много сме склонни да търсим земни качества в съществата, населяващи други светове. И затова невинаги сме готови да възприемем идеята, че даден организъм може да оцелее дори и с отрязана глава… Но въпреки всичко основният проблем си остава…

— И какъв е той? — попита Хамет.

— Новият мозък няма да знае, че е посланик, нито пък ще има представа за начина, по който сме спасили живота му… Затова мисля, че ще е най-добре да се подготвим за една малка война.