Майк Резник
Господарите (1)

Пролог
Началото

Хилядолетията се нижат едно след друго, с тях се усъвършенства и Човекът. Развива крайници, порастват му пръсти. Изправя се на два крака и за пръв път забелязва звездите. И вече знае, че един ден те ще бъдат негови.

Минават нови хилядолетия. Човекът става по-висок и по-силен, с широки рамене. Той броди из своя свят, взема това, от което се нуждае, разпространява семето си надлъж и шир. Още не е мъдрец, но вече е умен; още не е неуязвим, но вече е силен. Земята е покорена, но това не го задоволява.

Достига Луната, за късо време завладява Марс и по-близките планети от Слънчевата система. После идва ред на Астероидния пояс; в навечерието на XXI век вече има достатъчно опит и възможности, за да засели както Луната, така и по-далечните планети в системата.

А след това настъпва застой. Пътуването до Луната трае някакви си десет часа; възможно е и пътешествие до Плутон, макар че то продължава четири години. Не само е възможно, но и приемливо: за което свидетелстват трите големи колонии на тази планета, които непрекъснато се разрастват.

Ала със звездите нещата не стоят така. Най-близката от тях се намира на почти пет светлинни години от Земята — едно неприемливо разстояние дори за новите революционни технически постижения на споменатия век. Подобно пътешествие би отнело не само живота на пет-шест здрави и силни поколения, но изисква кораб с огромни размери и достатъчно място за растения, които произвеждат кислород. Начинанието е невъзможно както във финансово, така и в техническо отношение.

Човекът търси друго решение. Вече повече от сто години идеята за хиперпространството занимава най-будните умове на Слънчевата система, но резултати няма. Извършват се разнообразни експерименти, търсят се какви ли не оригинални подходи. В крайна сметка всички са убедени, че хиперпространството е само един мит.

После, в началото на XXVII век, един млад учен от Тритон се заема с идеята за създаване на двигател, който ще движи космическите кораби със скорост над светлинната. Научната общност го обявява за еретик, припомняйки отдавна установената теория, според която подобно ускорение е невъзможно. Но Слънчевото правителство, отчаяно от проблемите на пренаселеността, решава да финансира проекта. Експерименталният кораб е готов за около две години. След което е изведен в орбита на около 75 милиона мили от Плутон и там включват двигателите му.

Корабът изчезва безследно. Никой не вижда повече нито него, нито пилота. Същевременно обаче липсва и гигантска експлозия, която според учените би трябвало да се осъществи при тоталното превръщане на масата в енергия. Това окуражава правителството и то строи нови кораби. Вече никой не иска да се вслушва в предсказанията на мъдреците. Теорията на Аристотел за земята, въздуха, огъня и водата попречи на Човека да открие същността на атомите и молекулите цели хиляда години. С други петстотин го забави теорията на Айнщайн, забранила му да се вглежда в звездите…

Но това вече не може да се случи!

В началото проблемите са огромни. Четиридесет и три кораба се стопяват в Космоса без следа, преди най-сетне да се завърне един от тях. За съжаление той се забива право в Слънцето.

Изминава век и половина, преди да се разработи надеждна спирачна система; още шестдесет години са необходими за подобряване на маневреността и намаляване на скоростта от светлинни години до обикновени мили.

В навечерието на XXX век Човекът най-сетне е готов за своята среща със звездите.

Първото му пътешествие е до Проксима. За съжаление тя се оказва звезда без планети. Същото се повтаря и при Алфа Кентавър, Поларис и Арктур.

Човекът открива планетни системи около Барнар и Капела, но те са огромни, студени и пусти, напълно лишени от живот.

Първият контакт с извънземна форма на живот е осъществен на петата планета от системата на Сириус. Нейните обитатели са малки рошави топки без никакви сензорни органи. Човекът не може да поиска разрешение за колонизация, тъй като сирианците нямат нито очи нито уши, а по всяка вероятност нямат и мозък… Затова той просто им взема планетата. Едва след ядрената война, избухнала век по-късно между два враждуващи човешки града и изтребила до крак сирианците, става ясно, че малките пухкави топчици са били емпати, които загиват от неволното състрадание, което изпитват към жертвите на ядрената война. Но това вече няма значение, защото доминираща форма на живот върху планетата Сириус V е Човекът. Също както на още стотина планети, пръснати из галактиката. Той налага волята си според условията: понякога внимателно, понякога с помощта на дипломацията, но най-често с железен юмрук…

След още седемстотин години откривателски полети, колонизация и селективен империализъм Човекът разполага с истинска галактическа империя. Той обитава едва хиляда и четиристотин планети, но държи в железен юмрук над два милиона свята, населени с алтернативни форми на живот. Никоя от тях не се съмнява кой е господарят на Вселената. Това е Човекът индустриалец, Човекът активист, Човекът воин. Всякакви помисли за неподчинение са изкоренени завинаги.

Човекът се е подготвял старателно за завоеванието на звездите. Той разполага с необходимите технологии, здрав разум и воля. Завземането на галактиката е неизбежно, то е заложено в самата му същност.

Но управлението на новата империя е нещо съвсем различно…