Майк Резник
Господарите (27)

26. Разрушителите

„… Войната за окончателното изтребване на някога гордата човешка раса започва с дълбоко чувство за съжаление и вина. Но тя е единствената възможна алтернатива, тъй като въпреки своето падение и слабост, Човекът продължава да проявява склонност към насилие и кръвопролитие. Само шепа от хилядите разумни видове в галактиката произхождат от месоядни, единствен Човекът обаче остава верен на вродената си кръвожадност…“

„Произход и история на разумните видове“, том IX

Една безименна планета извън галактическия пръстен се превърна в последно убежище за Човека.

По-точно, за един мъж и три жени. Когато се появиха тук бяха далеч повече — стотици, дори хиляди. Но сега всички, с изключение на споменатите четирима, лежаха мъртви около входа на пещерата.

Самата пещера беше дълбока около 60-70 метра, с изключително тесен вход. Жените успяха да се промъкнат през него, но мъжът се заклещи и му трябваха доста усилия, за да се присъедини към тях. Вътре беше тъмно и студено. Въздухът беше наситен с микроскопични прашинки, които пречеха на дишането. Но тук бяха в безопасност, поне до привършването на запасите от храна и вода. С прашинките просто се примириха.

Пещерата се намираше високо върху склона на непристъпна планина, четирите човешки същества се добраха до нея благодарение силата и ловкостта на крайниците си. Нещо, което преследвачите им — краганите, не притежаваха.

Краганите — едри и груби същества, надарени с ограничен разум и лишени от всякакво окосмение — нямаха враждебно отношение към Човека. Но, по подобие на повечето разумни раси, те предпочитаха да са на страната на победителите. А Човекът не фигурираше сред победителите вече векове наред. Империята му се свиваше бавно и постепенно, през последните осемдесет години той изгуби и нейната сърцевина: Калибан, Земята, Делурос VIII, Плаващото кралство… Разбира се, не се предаде без бой, но все пак се предаде… В Безвремието се разтопи всичко, което напомняше за славното му минало.

Бавно и незабележимо Човекът престана да бъде ловец и се превърна в дивеч. Това никак не му хареса. Галактиката се отнасяше с него толкова безмилостно, колкото и той се бе отнасял с нея. Унищожени бяха цели планети, населени с хора. След което дойде ред на ловните експедиции. Шестнадесет Човека успяха да изградят малък купол на Вега IX — планета, която никога не беше имала възможността да поддържа атмосфера и нормални условия за живот. Но усилията на тези хора се оказаха напразни, тъй като една експедиция извънземни ги откри и взриви протонен заряд над лагера им. Други две хиляди бежанци намериха подслон върху една отдавна угаснала звезда в системата Бетелгейзе. Но и те бяха унищожени, само няколко часа след засичането им.

Разбира се, Човекът отвръщаше на ударите; Човекът винаги се бие до край. Но дори той беше безсилен, тъй като му липсваха централизираното управление, военното ръководство и добрата организация. В галактиката живееха 13 042 разумни раси и техни мутации. Едва дузина от тях се обявиха против унищожението на Човека, но нито една не му оказа военна подкрепа.

— Все пак се справихме — промърмори мъжът, надничайки през процепа. — Накарахме ги да платят с кръв за всеки завоюван сантиметър…

— А за последните ще платят най-скъпо! — изръмжа една от жените и хвърли поглед към устройството, което въпреки трудностите успяха да довлекат и сглобят в пещерата сред почти непрогледен мрак.

— Не бързай да капитулираш — рече мъжът. — Ние сме последните живи хора. След нас няма да остане нищо.

— Тъй рече „бащата“ на новата раса — обади се иронично втората жена.

— Нека засега се опитаме да продължим живота на старата раса още малко — отвърна мъжът, хвърли поглед към краганите в подножието на планината и добави: — Дявол да ги вземе, изглеждат толкова дебели и дружелюбни!

— Може би ще успеем да се споразумеем с тях — обади се без особен ентусиазъм третата жена.

— Как? — попита първата. — Като им кажем, че съжаляваме, но не сме виновни за това, което са сторили предците ни?

— Не съжаляваме за нищо! — сопнато рече мъжът. — Напротив, гордеем се с това, което сме били! Лично аз съжалявам само за едно: че не съм се родил по време на Републиката, когато за пръв път им показахме на какво сме способни!

— Аз пък предпочитам Монархията — рече втората жена. — Чухте как краганите ни заплашваха на галактически език, нали? На галактически! А някога, не много отдавна, са ползвали само „Теран“ и нищо друго! Всеки краган, дръзнал да се обърне на друг език към Човека, е бил екзекутиран. Бавно, след дълго мъчение! — В очите й се появи жесток блясък.

— Стига фантазии! — обади се третата жена. — Ние сме живи сега и трябва да направим нещо, при това бързо, ако искаме това състояние да продължи!

— Какво предлагаш? — попита мъжът. — Да влезем в бой с двеста дебели краганци, или да задействаме онова проклето нещо… — ръката му махна по посока на устройството, — и да пръснем шибаната планета на късчета!…

— По-добре от перспективата да се предадем без бой — рече първата жена.

— Преди пет години наистина би било по-добре — отвърна мъжът. — Дори и преди три месеца, когато все още не бяха открили колонията на системата Делфини. Но сега е различно. Ние сме последните. Загинем ли, край с човешката раса. Завинаги. Ето защо носим огромна отговорност…

— Пред кого? — попита втората жена. — Ние сме единствените хора на този свят и носим отговорност само пред себе си. Аз съм за това да се бием!

— Нямаш предвид точно бой, нали? — погледна я мъжът. — При бой има победители…

— А ти какво предлагаш? — отвърна жената. — Да стоим в тази дупка докато умрем от глад?

— Не, разбира се. Искам да кажа, че трябва да оцелеем на всяка цена и толкоз… — Скочи на крака, направи няколко крачки напред-назад, после се върна при процепа. — Ето, вижте… Нищо на тази планета не може да ни бъде от полза… Може би ще успея да ги убедя да ни оставят тук, а един от техните кораби да следи поведението ни, за да бъдат сигурни, че няма да поемем към космоса…

— Ти как би постъпил, ако беше на тяхно място? — попита първата жена. — Би ли им позволил да те убедят?

— Не, но…

— Какво „но“?

— Аз съм Човек, а те са крагани — отвърна мъжът.

— Тъкмо в това е проблемът — въздъхна първата жена.

— Какъв знак за примирие използват тези дебелаци? — попита мъжът.

— Ама ти наистина си откачил! — изгледа го първата жена. — Нима ще слезеш да преговаряш с тях?

— Дано не си забравил галактическия език! — язвително подхвърли втората жена. — Защото ако не го знаеш добре и вземеш прекалено да им се кланяш, те няма да разберат, че пред тях стои Човек! Вероятно ще решат, че са открили нов, напълно неизвестен разумен вид!…

Мъжът се изплю на пода, промъкна се през тесния процеп и започна да се спуска по склона. Изпод краката му се отрониха камъни, краганите наскачаха и насочиха оръжията си към него.

— Не стреляйте! — извика той. — Идвам да преговаряме и не нося оръжие!

С изненада установи, че врагът му позволи да приключи със слизането. След около два часа краката му стъпиха на твърда земя.

— Кой е началникът? — попита той струпалите се около него крагани.

— Аз — обади се един, изправил се в непосредствена близост.

— Искам да поговорим — рече мъжът, с мъка потискайки желанието си да премине на „Теран“.

— За какво?

— Да помоля за милост.

— Това ли е всичко? — Ако лицето на това създание беше способно на мимики, то несъмнено би изразило съмнение.

— Не съвсем — отвърна мъжът. — Вероятно знаете, че разполагаме със средство за унищожение на цялата планета.

— Знаем — кимна извънземното.

— Предлагам ви сделка — продължи мъжът. — Вие ще ни оставите тук, живи и здрави. В замяна ще получите възможност да се оттеглите, също така живи и здрави… Ние не желаем да умрем, не изпитваме нужда и да убиваме…

— Не изпитвате желание да убивате, но въпреки това ти идваш тук и ни заплашваш с пълно унищожение — отвърна безизразно краганът. — Нима е чудно, че и ние искаме същото?

— Но ние сме последните! — възкликна мъжът. — Убиете ли ни, това ще бъде краят на човешката раса!

— Да — кимна краганът. По нищо не пролича, че изпитва съжаление от този факт.

— Човекът беше този, който даде живот на галактиката. Ролята ни в историята е прекалено голяма, за да си отидем без следа. Вие положително няма да съжалявате, че сте запазили живота на последните представители на една велика раса…

— А вие запазихте ли други разумни раси? — попита краганът. — Колко от тях унищожихте? Колко планети станаха необитаеми след вашите набези?

— По дяволите, не аз съм сторил това! — отчаяно извика мъжът.

— Но би го сторил, ако те оставим жив — отвърна краганът. — Вече имаш подобни намерения спрямо тази планета.

— Тогава ми предложи алтернатива — примоли се мъжът. — Каквато и да е тя!

— Единствената алтернатива е да не унищожаваш тази планета — спокойно отвърна краганът.

— Тогава ме остави да живея в мир!

— Ти си Човек — отвърна краганът. — Което означава, че просто не можеш да живееш в мир!

— Оставете ни на тази планета като затворници — предложи мъжът. — Унищожете кораба ни, организирайте патрул, който да следи поведението ни.

— Корабът ви вече е унищожен — отвърна краганът. — Никога няма да напуснете това място. Имаш ли да кажеш още нещо?

Мъжът вдигна глава към звездите, мълчаливо се прости с тях и отвърна:

— Не.

— Тогава се връщай при другите. Повече преговори няма да има.

Мъжът се обърна и бавно започна да катери стръмния склон.

— Е, какво стана? — посрещна го втората жена.

— Положението ни не е по-тежко отпреди — отвърна мъжът.

— Какво означава това? — изгледа го тя. — Може би, че не е и по-леко?

— Точно така — отвърна мъжът и очите му пробягаха по вътрешността на пещерата. — За колко време ще ни стигне храната?

— За два дни, ако се храним нормално — отвърна третата жена. — И приблизително за седмица, ако пестим…

— Защо да я пестим? — попита втората жена. — И тъй и тъй ще умрем, нека поне го направим с пълни стомаси.

— Правилно — обади се първата жена. — Гладната смърт не е много приятна…

— Никоя смърт не е приятна — въздъхна мъжът. — Ех, ако тези тъпи крагани имаха поне капка мозък в главите си!

— Да имаха, ама нямат — рече третата жена.

— По дяволите! — възкликна мъжът. — Твърде много сме направили за тази галактика, не може да загиваме по такъв начин! Те спокойно могат да ни спасят. Да превърнат тази планета в зоологическа градина, но да ни оставят живи… Нима това е краят? Имаме прекалено много заслуги, за да свършим в тази мрачна дупка, далеч от всички! Ние сме хора, по дяволите!

— Браво! — изръкопляска втората жена. — Жалко, че не можем да изгравираме тази сентенция на стената!

— Ти можеш да си стоиш тук колкото си искаш и да чакаш смъртта — тръсна глава мъжът. — Но аз мисля, че след като нямаме шанс да живеем, може би си струва да умрем с нещо, което да се запомни…

— С какво? — изсмя се втората жена. — Може би предлагаш да паднем на колене пред наказателния взвод на краганите и да отправим обща молитва към Бога?

— Или да запишем трогателните ти вопли на хартия и да ги пуснем в бутилка с надеждата някой някога да ги открие — обади се третата.

— Я млъквайте! — сряза ги мъжът. — След като ще умираме, трябва да го сторим по достоен начин!

— Каква е достойната смърт за последните представители на една раса? — попита втората жена.

— Във всеки случай тя едва ли има нещо общо с вопли и безполезни брътвежи! — отсече мъжът. — Нима не искате някой да научи, че сме били тук, че в тази пещера е настъпил краят на човешкия род?

— Кой е този някой? — попита втората жена.

— Не зная — въздъхна мъжът. — Просто някой… — Очите му пробягаха по вътрешността на пещерата и се спряха върху устройството. Изправи се и тръгна към него. — Който и да е той, ще бъде сигурен поне в едно: че не сме загинали като добитък на заколение, че сме се борили докрай да съхраним онова, което се е наричало Човек!

Протегна ръка и натисна копчето. Беше фантастично.