Майк Резник
Господарите (5)

4. Психолозите

„… Психологията вероятно е най-проспериращата наука, тъй като Човекът вече не изследва само себе си, а хиляди видове. Сред тях открива такива качества, които превръщат усилията му да направи разлика между разумните и неразумните форми на живот в едно изключително трудно начинание. В продължение на половин хилядолетие Човекът е в състояние да контактува едва с пет процента от галактическите форми на живот. Но след усвояването на новите психологически методи той започва да разбира почти половината от тях, общува с тях, разменя идеи…“

„Човекът — дванадесет хилядолетия успехи“

„… Възприемани като чиста наука, човешките постижения в областта на психологията скоро се превръщат в нов инструмент за галактическа експанзия. Благодарение на тях се откриват и дефинират слабостите в психозащитната система на врага. Все пак, в началния си стадий (100-600 г. от Н. Л.) психологията на извънземните все още е чиста и идеалистическа наука. Благодарение на нея са решени някои наистина трудни, дори фантастични проблеми, Човекът си изработва определена методология…“

„Произход и история на разумните видове“, том VII

Консуела Орта отвори вратата и отправи любезна усмивка към Лудата шапчица. Тя моментално захапа опашката си.

— Добро утро.

Лудата шапчица се озъби, после започна да блъска главата си в тапицираната стена.

— Малко вода? — попита Консуела и постави една паничка на пода.

Лудата шапчица истерично се изкиска, захапа още веднъж опашката си, после се просна по гръб и вдигна крака.

Консуела остана на мястото си в продължение на цели пет минути, после въздъхна и отвори вратата да си върви.

— Добро утро — рече Лудата шапчица.

— Добро утро — повтори Консуела.

Лудата шапчица направи два кръга из помещението, после преобърна паницата и започна да ближе водата от пода. Консуела излезе, затвори вратата след себе си и отиде при човека, който наблюдаваше всичко през огледалния прозорец на клетката.

— Тази май е най-лудата от всички, а? — промърмори той.

— Отговаря на името си — вдигна рамене Консуела.

— Но иначе е едно изключително интересно същество — продължи ентусиазирано мъжът. — Понякога имам чувството, че навлизам в друга, съвсем непозната област!

— А каква по-точно е вашата област, господин Танайока? — попита Консуела. — Получих нареждане да ви покажа базата и да ви оказвам пълно съдействие. Но никой не си направи труда да ми обясни защо…

— Само след миг ще стигнем и до това, госпожице Орта — усмихна се ниският чернокос мъж.

— Госпожа Орта — поправи го тя.

— Моля за извинение. Как мислите, притежава ли интелект Лудата шапчица?

— Труден въпрос — усмихна се Консуела. — Познавам доста човешки същества, които определено не са интелигентни. Но ако ме питате дали притежава разум, бих отговорила утвърдително. Защото не познавам неразумна форма на живот, която да реагира по толкова различни, бих казала, дори разнообразни начини на едни и същи стимули… Неспособното на творческо мислене същество неизбежно ще реагира по определен начин на въпросните стимули. Докато при Лудата шапчица е различно. Вчера например тя изпи водата си веднага, тържествено ми стисна ръка и направи опит да стъпи на тавана…

— Днес може би не е била жадна — подхвърли Танайока.

— Познавам поведението й достатъчно добре, за да твърдя обратното: вчера изобщо не е била жадна, докато днес е примирала за глътка вода… Не, според мен това е проява на разум. Може би твърде неуравновесен, по все пак разум… Сега ми остава да определя степента на логиката в нейното поведение… — От устата на Консуела излетя горчив смях.

— Ако някой изобщо може да го стори, това несъмнено сте вие — направи опит да я ободри Танайока. — Доколкото съм осведомен, вие имате 35-процентова успеваемост — почти два пъти над обичайната норма.

— Да, такава съм — мащехата на галактиката! — Консуела помълча, после вдигна глава: — А вие откъде знаете?

— Помолих началниците ви да работя с най-добрия психолог на извънземни — отвърна Танайока и размаха малка пластмасова картичка пред очите й. — А с тези референции винаги получавам точно това, което искам…

— И поискахте мен, така ли?

— Ами да — усмихна се Танайока.

— За толкова рядък екземпляр ли ме мислите?

— А вие чували ли сте за планетата Билцбъб? — отвърна с въпрос Танайока.

— Звучи ми като нещо от филма „Изгубен рай“ — вдигна рамене Консуела.

— Силно се съмнявам, че може да има нещо общо с рая — въздъхна той. — Намира се на около 45 светлинни години оттук. Няма да се впускам в описание на характеристиките й, само ще кажа, че е доста ценна за нас. Буквално е натъпкана със злато, платина и сребро… А има дори и уран.

— Не виждам какъв е проблемът — вдигна рамене Консуела.

— Проблемът на Билцбъб са формите на извънземен живот там — въздъхна Танайока. — От осем месеца насам ние експлоатираме полезните изкопаеми на планетата в присъствието на аборигените. Те не се крият, но и не проявяват абсолютно никакъв интерес към нас. В продължение на тридесет седмици нямахме никакви проблеми. После, преди осемнадесет дни, нещата изведнъж се промениха. Аборигените нападнаха нашите миньори малко преди да натоварим рудата на корабите и да отлетим. Избиха доста от тях. Федерацията на миньорите обяви стачка. Отказват да работят на Билцбъб, ако Републиката не гарантира сигурността им.

— Галактиката е голяма — каза Консуела. — Защо просто не потърсите друга планета?

— Напоследък Републиката изпитва сериозни затруднения при покритието на паричната маса в обръщение — отвърна Танайока. — Може би не знаете, тъй като този факт старателно се скрива от обществеността. Макар че дните на златното покритие са преброени и връщане назад няма, ние все още използваме редките метали… По тази причина се нуждаем от залежите на Билцбъб, госпожо Орта…

— Толкова силно, че не бихте се поколебали да унищожите коренното население на една планета, ако то случайно се окаже лишено от разум?

В очите на Консуела се появи разбиране.

— Точно така — кимна Танайока. — А вашата първа и най-важна задача е да установите дали притежават разум или не. Съвсем не сме склонни да допуснем това, което се случи на Дорадус IV…

Консуела знаеше какво има предвид. След нападението на Флотата срещу Дорадус IV, където чрез обезлистяване беше унищожено цялото коренно население на планетата (макар и, носители на разум, местните жители бяха от растителен тип и от въздуха силно наподобяваха зелки), редица планети отказаха да търгуват с Републиката. Това направи правителството изключително чувствително по отношение на силовите мерки, никой на Земята не желаеше нещастието на Дорадус IV да се повтори…

— Казахте първа задача — погледна го Консуела. — Да разбирам ли, че има и втора?

— Да — кимна Танайока. — Ако се окаже, че местните жители са разумни същества, от вас ще очакваме да ги убедите в мирните ни намерения…

— А ако не успея?

— Защо да обсъждаме неприемливи алтернативи? — попита с усмивка Танайока. — Вие сте най-добрата в тази област, нека приемем, че работата ще бъде свършена и толкоз.

Консуела отново си спомни защо беше отдала живота си на идеята за контакти с извънземни същества, притежаващи извънземна мотивация.

— Ще се видим на космодрума довечера — изправи се Танайока. — О, и още нещо, госпожо Орта…

— Да? — погледна го с очакване Консуела.

— Отделът ми е подложен на доста силен натиск за бързо решение на проблема. Страхувам се, че част от този натиск ще усетите и вие…

— С колко време разполагам?

— Двадесет дни.

— Какво?! — избухна тя. — Имате ли представа за колко време се научава един извънземен език, да не говорим за мотивацията на съответните аборигени и…

— Първоначално ми дадоха десет дни — меко я прекъсна Танайока. — Преборих се за двадесет и това беше всичко, което успях да получа…

— В такъв случай можете да съобщите на началниците си, че тая работа няма да стане!

— Имам необходимите пълномощия да ви принудя да отлетите за Билцбъб — все така меко каза Танайока.

— Добре де, ще отлетя — вдигна рамене Консуела. — Но това едва ли ще промени нещата. Мисля, че онези бедни създания заслужават повече от двадесет дни, преди да бъдат изтребени!

Гневът, с който се качи на кораба на Танайока, не я напусна по време на целия полет до Билцбъб. Кацането мина без проблеми, после двамата се качиха на блиндиран всъдеход и поеха към рудниците. Те се намираха в подножието на верига от седем средновисоки планини. Миньорите буквално ги бяха изкормили, но след това всичко беше реставрирано в първоначалния му вид. Дори комбинатът за обогатяване на рудата, разположен в подножието на най-високата планина, беше напълно демонтиран.

— Къде е бил корабът и откъде са били атакувани? — попита Консуела, след като приключи с подробното изучаване на района.

— Корабът е бил на около три километра южно оттук — отвърна Танайока. — А миньорите са били нападнати горе-долу на мястото, на което се намираме в момента…

— Предполагам, че са отвърнали на удара, нали? — жлъчно го изгледа Консуела.

— По договор те имат право да се защитават — кимна Танайока. — Но агресивни действия са им изрично забранени.

— Някой случайно да се е сетил да запази труп на убит абориген?

— Страхувам се, че такъв не е имало — поклати глава Танайока. — Нашите оръжия ги превърнаха в пепел… Но аз разполагам със снимки на местните. Направил ги е Илайн Боумън — Пионерът, който е открил планетата…

— Защо не ми ги показахте по време на полета?

— Защото не ги поискахте.

— Мога ли да ги видя сега?

От джоба му се появиха два прозрачни куба, които съдържаха холограми на планетните обитатели. Оказаха се двукраки същества с големи очи, добре оформени усти и едва видими органи на слуха. Консуела не можеше да прецени ръста им, тъй като нямаше с какво да ги сравнява. Ноздри липсваха, но тя прие, че са под формата на прекалено малки цепки, за да бъдат уловени от холограмата. Кожата им беше тънка и гладка, с леко червеникав оттенък.

— Е, какви заключения можете да направите? — попита Танайока.

— Още е прекалено рано — усмихна се тя.

— Помислих, че може би ще разберете дали обладават разум или не — уточни той.

— От това, което виждам, мога да кажа някои неща за планетата, а не за самите й обитатели — отвърна Консуела. — Гравитацията е приблизително същата като на Земята и Делурос VIII. Иначе те не биха били нито изправени, нито толкова стройни. Температурата на въздуха варира в границите на 25-48 градуса по Целзий. При по-ниски стойности те биха имали нужда от козина или пера, а при по-високи биха водили нощен начин на живот — нещо, което решително не им е присъщо. В допълнение бих казала, че не живеят по високите планини на Билцбъб. За това биха им трябвали доста по-развити бедрени мускули…

— Зная всичко за планетата — рече с въздишка Танайока. — Нали в крайна сметка в момента стоим върху нея? Интересува ме дали аборигените притежават интелект, не по-малко важно е да разбера защо са обявили война на нашите миньори…

— И искате да получите отговор веднага, независимо че никога не съм виждала тези същества и изобщо не познавам културата им? — вдигна вежди тя. — Поласкана съм от доверието на Републиката в моите способности, но за съжаление те не са чак толкова феноменални… — Помълча, после замислено подхвърли: — Най-важният факт на наше разположение до този момент е прост и ясен: местните жители изчакват повече от половин година и нападат миньорите едва когато те се готвят да транспортират изкопаната руда…

— И това е свидетелство за интелигентност, така ли?

— Може би. Но би могло да бъде и израз на териториалност… Голяма част от лишените от разум същества реагират по този начин, когато някой им отнема собствеността. Пример за това е кучето и кокалът…

— А какво ще кажете за липсата на дрехи и украшения по телата им? — попита Танайока.

— Планетата е достатъчно топла — вдигна рамене Консуела. — Освен това не всички разумни същества изпитват нужда от дрехи и дрънкулки… Не, така няма да постигна нищо. Страхувам се, че мога да стигна до някакво заключение едва след като получа възможност да изследвам подробно поне един екземпляр…

— Те не се крият от нас — отвърна Танайока. — В рамките на няколко часа бих могъл да уловя един и да ви го докарам.

— При условие че не го наранявате…

— Естествено. За какви чудовища ни вземате, уважаема госпожо Орта?

— Ако бъдете достатъчно любезен да ме върнете на кораба, където ще очаквам пленника, аз също ще проявя любезността да не отговоря на въпроса ви!

Танайока въздъхна, върна Консуела на кораба и даде заповед за залавяне на някой от местните жители. Два часа по-късно почука на вратата и съобщи, че обектът е на борда и я очаква.

Аборигенът крачеше напред-назад из кабината — приличаше на животно в клетка. Всъщност той беше именно това. Консуела придърпа близкия стол и започна да го наблюдава.

— Челюстите са оформени необичайно, вероятно пригодени за засмукване — направи първото си заключение тя. — Сигурна съм, че няма зъби.

— Вие да не би да сте и физиолог? — изгледа я Танайока.

— Има нещо такова — кимна тя. — Психологията отдавна е нещо повече от наука, която се пита защо съпрузите са склонни към изневяра…

— Туш! — обяви капитулация дребният мъж. — Виждам обаче, че това същество притежава добре развити пръсти на ръцете. Това е признак на интелигентност, нали? Искам да кажа, че с помощта на пръстите се създават сечива, машини и прочие…

— На Земята все още държат в клетки горили и маймуни — отвърна Консуела. — Те също имат пръсти, но това е горната граница на тяхната еволюция, тъй като не обладават силата на абстрактното мислене.

— Защо да е горна граница?

— Защото са тревопасни — отвърна Консуела. — Следователно ръцете са им необходими единствено за обелване на някой банан… Околната среда не поражда необходимост от мисловни процеси.

— Нима твърдите, че единствено месоядните могат да развият интелект? — учудено я изгледа Танайока. — Тогава какво ще кажете за маргарините на Гама Лепорис IX, или за…

— Разбрахте ме погрешно — прекъсна го Консуела. — Месоядството няма нищо общо с развитието на интелект. На практика дори е обратното: статистиката сочи, че много малък процент от разумните същества произхождат от месоядни… Но употребата на месна храна води до едно важно предимство — съответното същество получава физическа възможност да преследва плячката си просто защото е по-силно. Това, което се опитах да ви обясня, е, че интелектът се поражда от условията на околната среда. Човекът го развива по простата причина че иска да убие за вечеря тревопасно с тегло половин тон, въпреки че сам тежи петдесет-шестдесет килограма. Никакви физически величини не могат да му помогнат при подобно начинание. Другите видове развиват интелект по други причини… Но почти всички се отклоняват от пътя си в една или друга посока… Пак ще дам примера с маймуните…

— Как тогава ще разберете дали нашият приятел тук притежава интелект?

— Като го попитам.

— Но как? Нали нямате никаква представа от езика му?

— Може би ще намерим общ език — усмихна се Консуела. — Да ви се намира писалка и хартия?

Танайока направи знак на помощниците си и миг по-късно тя вече чертаеше правоъгълен триъгълник, под който изписа формулата на Питагоровата теорема.

— Какво ви кара да мислите, че тоя приятел има някаква представа за равенството между сбора от квадратите на катетите и хипотенузата? — погледна я с удивление нисичкият мъж.

— Тази теорема е универсална — отвърна Консуела. — Надявам се, че и на Билцбъб ще е валидна точно толкова, колкото на Земята. — След тези думи се наведе напред и пъхна листа между решетките.

Извънземното втренчи поглед в цифрите, от устата му се откъсна ръмжене. Ръцете му нервно накъсаха хартията. Същият резултат се получи и при следващите три опита.

— Очевидно няма склонност към геометрията — въздъхна Консуела. — Ще опитам с няколко прости бинарни уравнения, макар че познанията за бинарните системи са неделимо свързани с технологията. А тук, доколкото виждам, няма дори следа от технология… Ето защо не очаквам особени резултати.

Извънземното скъса пет листа поред и Консуела се отказа.

— Няма и математически наклонности — обяви тя. — Или по-скоро не желае да контактува с нас…

— Причислява ли го това към лишените от разум видове? — изпитателно я погледна Танайока.

— Не е задължително — поклати глава Консуела. — Моят син например от дете е скаран с цифрите, ала това не му попречи да стане доста известен репортер. И до днес няма представа от математика, но едва ли някой го счита за неинтелигентен…

— Май започвам да разбирам колко трудна е вашата работа — рече с тъжна усмивка Танайока. — А на всичкото отгоре ми се струва, че този приятел може би разбира всичко, което опитахте досега, но ще приеме да ви съобщи единствено своето име, ранг и сериен номер…

— Напълно възможно — кимна тя, без да отделя очи от извънземното.

— Според статистиката психологията има 16-процентна успеваемост — продължи Танайока. — Но като ви наблюдавам сега, започвам да се чудя как стигате дори до един процент!

— Процентите са разтегливо понятие — усмихна се Консуела. — Обикновено Републиката счита за успех всичко, което е свързано с техните слабости… Но да ги разбереш е нещо съвсем друго… — Помълча известно време, после изведнъж попита: — Давахте ли му вода?

— Доколкото зная, не — поклати глава Танайока.

— Е, добре. Тогава да опитаме номера с наградата…

С помощта на хора от екипажа в клетката на аборигена бяха вкарани две прозрачни кутии от пластмаса, всяка съдържаща кана с вода. Капакът на едната беше червен, а на другата син. Синият беше свързан с електрическата мрежа и при докосване леко припарваше. След това Консуела поиска рязко увеличение на влажността и температурата в помещението. Не след дълго както извънземното, така и участниците в експеримента започнаха да се чувстват доста зле.

Извънземното без колебание отвори кутията със синия капак.

— Някои от нас просто нямат късмет — промърмори Консуела, докато съществото поглъщаше малкото количество вода на дъното на каничката. Кутиите бяха извадени, за да се възстанови липсващата вода, после отново ги тикнаха зад решетките. Този път извънземното избра червената.

Операцията се повтори още два пъти, след това Консуела се извърна към Танайока:

— Вече трябва да знае кой от капаците е свързан с електрически ток… Сега ще ги разменим.

Двадесет и седем пъти от общо тридесет опита извънземното избра синята кутия.

— Някои от нас май просто са си тъпички — беше коментарът на Танайока.

— Не е така — поклати глава Консуела. — Лишеният от разум звяр би избрал правилно поне в петдесет процента от случаите, а дори и малко повече. Можете да ми вярвате, че нашият приятел тук прекрасно знае какво върши…

— Тогава защо се подлага на електрически шок почти непрекъснато?

— Може би му е приятно. Не забравяйте, че имаме работа с физиология, която няма нищо общо с човешката…

— От това следва ли, че е разумно същество?

— Далеч повече от лабораторна мишка — кимна Консуела. — Това е всичко, което мога да кажа днес. А сега да охладим помещението и да му дадем храна…

Излязоха навън и тя пожела да огледа още веднъж района на рудодобива.

— Изпитвам известни затруднения само в едно — промълви тя, а очите й обхождаха панорамата. — Защо аборигените не са предприели нищо срещу миньорите, докато рудата е била извличана и обогатявана? Далеч по-разумно би било да нападнат в момента, в който хората са започнали да ровят планините…

— Може би са искали да се уверят, че рудата действително ще бъде транспортирана извън планетата — подхвърли Танайока.

— Едва ли — поклати глава тя. — Тук няма дори следа от технология. След като не знаят какво значи обогатителен процес, защо им е било нужно да изчакват?

— Нима има някакво значение? — вдигна рамене Танайока.

— Естествено, че има. Ако разбера защо нямат нищо против изкопаването на рудата, а реагират едва след нейното обогатяване, с положителност ще зная дали са разумни същества или не…

— Как?

— След като нямат представа за обогатителния процес, те би трябвало да открият ползата от извлечената суровина единствено по пътя на абстрактната мисъл…

— Но защо се обявяват против нея?

— В случая това е несъществено. Фактът, че са в състояние да изградят поредица от разсъждения, които водят до неодобрение на даден акт, е напълно достатъчно доказателство за наличието на интелект. Не очаквайте, че за двадесет дни ще ви предложа психологичен анализ на расовото им съзнание. Ако успея да докажа, че са разумни същества, Републиката не би могла да издаде заповед за тяхното унищожение…

Закрачи към подножието на близката планина, после побърза да се върне обратно. Мълча дълго, сетне вдигна рамене и помоли да я върнат на кораба. Не пожела да види извънземното, вместо това се задълбочи в рапорта на Пионер Боумън, направен по повод откриването на планетата.

Не научи нищо съществено. Тукашната цивилизация е напълно чергарска, но такива са повечето от расите, обладаващи разум. Подчиняват се на строго определен племенен ред, но такъв ред съществува и при мравките и бабуните^[1]. При осъществяването на контактите Пионер Боумън не открива наличие на разговорна реч, но пионерите не притежават необходимата подготовка по извънземна лингвистика. Липсва дори намек за технологично развитие, но дори Човекът е съществувал без машини в продължение на един милион години. Казано накратко — липсва достатъчно информация за категоризация на местното население: то би могло да притежава разум, но би могло да бъде и обратното. Всъщност мястото на аборигените в доклада заемаше само няколко реда, основната част от него беше отделена на полезните изкопаеми на планетата и начините, по които те могат да бъдат експлоатирани.

На следващата сутрин Консуела се зае с прости чертежи и формули, които предлагаше на вниманието на извънземното. Без никакъв успех. После поиска мостри от обикновена и обогатена руда.

Показа ги на извънземното заедно и поотделно, но реакция липсваше. Това я накара да вземе ръчен лазер и да унищожи мострите. Извънземното не й обърна внимание. Предложи му едно от златните си бижута. То направи опит да го засмуче, после го изплю и й го хвърли обратно.

През следващите два дни правеше неуспешни опити да влезе в контакт с извънземното, като особено наблягаше на разликата между обикновена и обогатена руда. Не сподели резултатите с никого.

На петия ден от пребиваването си на Билцбъб Консуела, подпомагана от двама членове на екипажа, започна да гради макет на космически кораб и няколко миниатюрни фигурки. После сложи в ръцете на фигурките мънички късчета руда и започна да ги движи към кораба. Извънземното я наблюдаваше с отегчение.

На вечеря Танайока не издържа и попита:

— Открихте ли някакъв разум?

— Не — поклати глава Консуела. — И все още нямам отговор на най-важния въпрос: защо са нападнали миньорите в точно определен момент…

— Нима това наистина е толкова важно?

— Разбира се. Аз не бих искала да бъдат унищожени дори и в случай че се окажат лишени от разум… Ако успея да разбера какво е причинило враждебните им действия, те биха били избягвани за в бъдеще…

На шестия ден няколко души от екипажа започнаха да садят растения край кораба. Извънземното беше изведено навън под силна охрана, но не прояви абсолютно никакъв интерес.

На седмия ден го отведоха до близката планина — една от онези, които бяха останали незасегнати от миньорската дейност. Консуела отново прибягна до ръчен лазер, с чиято помощ издълба еднометрова дупка в почвата. Пред очите на извънземното бяха извадени няколко парчета руда, които бяха отнесени до площадката на приземяването. Там ги подложиха на примитивно обогатяване, използвайки огън и метална вана. Извънземното изобщо не реагира.

След още един ден на безуспешни опити за контакт Консуела влезе в кабината на Танайока.

— Това, което ще ви кажа, е почти изключено — рече с въздишка тя. — Но все пак съм длъжна да го имам предвид… Става въпрос за онзи почти несъществуващ шанс да сме попаднали на обект, когото на Земята наричаме селския идиот… Пуснете това същество и уловете друго.

Танайока издаде съответните заповеди и три часа по-късно Консуела седеше срещу новия обект. На разсъмване на шестнадесетия ден от пребиваването й на Билцбъб той също беше пуснат на свобода.

— Можем да ви хванем и трети, стига това да ви върши работа — предложи Танайока.

Тя поклати глава.

— Няма смисъл. Ако не друго, поне съм сигурна, че за времето, с което разполагам, никой не може да установи контакт с тях…

— Значи се предавате?

— Съвсем не. Просто ще подходя към нещата от друг ъгъл. От досегашните експерименти стигам до заключението, че двата опитни обекта са или прекалено добре тренирани в безразличие, или наистина не дават пет пари за това, което става с рудата им… А тъй като Републиката намира първото предположение за недопустимо, аз съм склонна да приема второто…

— Не съм сигурен, че ви разбрах, госпожо Орта — погледна я озадачено Танайока.

— Вие нямате намерение да прекратите експлоатацията на местните полезни изкопаеми, а обитателите на планетата очевидно нямат отношение към тяхното извличане — поясни Консуела. — Следователно аз ще трябва да търся друга причина за тяхното нападение. Не притежавам особено богати познания по физика, затова се налага да потърся вашата помощ… Възможно ли е някоя от използваните машини да издава звуци, които биха ги подлудили? Имам предвид и такива, които нашият слух не е в състояние да улови…

— Изключено — твърдо отвърна Танайока. — Още преди да влезем в контакт с вас, ние направихме подробен анализ на всички физически явления, свързани с производството. Открихме наличието на неприятни миризми във въздуха, но те са съществували в продължение на седмици. Наличната радиация е била толкова слаба, че не би могла да убие дори насекомо. Миньорите не са ходили на лов за аборигени, не са вършили нищо, което би предизвикало враждебно отношение. Не са били използвани нито микрофони, нито мегафони. Корабът е бил приземен в напълно пустинна област, за да се избегне всякакъв конфликт с околната среда…

— И хората са го посещавали редовно, поне през първите тридесет седмици, така ли?

— Да.

— Тогава в какво са сбъркали? — промърмори повече на себе си тя.

— Много бих искал да зная това — призна Танайока.

— Нека да хвърлим още едно око на работната площадка — предложи Консуела. Скочиха във всъдехода и няколко минути по-късно бяха там. Тя започна да крачи напред-назад, убедена, че отговорът на загадката е пред очите й. Но за да го види, ще трябва да се отърси от всички предубеждения…

— Изглеждате разстроена — отбеляза след известно време Танайока.

— Не, просто се опитвам да прочистя главата си… Всички психолози, които се занимават с извънземните форми на разум, страдат от едно и също заболяване… Те неволно приписват на своите обекти човешки качества и логика — неща, които извънземните просто не притежават… Аз лично не мога да се отърва от един натрапчив въпрос: какво би накарало мен да нападна миньорите… А това вече влияе и на целия ход на моите разсъждения, тъй като неволно приписвам своите качества на аборигените…

— Разбирам — промълви Танайока.

— А причината за това нападение може да е съвсем различна… Нещо дребно и незначително, нещо, което би убягнало от вниманието на всекиго от нас… Като например някакви външни постройки около работната площадка, които може би са били приети за осквернение… Имаха ли миньорите такива постройки? Кръчма, трапезария, тоалетна дори?

— Може би — кимна Танайока. — За съжаление не бих могъл да ви посоча точното място, тъй като всичко вече е върнато в първоначалния му вид… Дори закъсняхме с един ден, за да възстановим тези планини…

— А нещо друго? Нещо през този последен ден, което не сте правили преди това? Прощално парти, радиосигнал до Земята или Делурос?

— Не се сещам — поклати глава Танайока.

— Тогава защо са нападнали?! — извика Консуела, недоволна по-скоро от себе си, отколкото от мъжа насреща. — Стоят и ви гледат половин година как разравяте планините им, после изведнъж превъртат!

— Много бих искал да ви помогна, госпожо Орта…

— Аз също!

От устата й се откърти тежка въздишка, краката й се насочиха към всъдехода. Обърна се да хвърли прощален поглед на терена и…

Прозрението я връхлетя с огромна сила.

— Странно… — промърмори тя.

— Какво?

Тя потрепери, на устните й изплува усмивка.

— Но да, разбира се!

— Сетихте се! — извика възбудено Танайока. — Какво сме направили, за Бога?

— И вие го знаете, при това не по-зле от мен — продължи да се усмихва Консуела. — Пак проклетата склонност да приписваме човешки качества на всичко около себе си! Господи, колко съм глупава! Още преди две седмици би трябвало да се сетя!

— Нищо не разбирам — поклати глава Танайока. — Бъдете така любезна да ми обясните…

— Трябва да използваме метода на елиминирането и това е всичко. Какво са сторили нашите миньори, когато са били готови да се преместят на следващата работна площадка? Натоварили са рудата или поне са се опитали да го сторят. Но ние твърдо установихме, че не това е предизвикало враждебната реакция на аборигените.

— Твърдо?

— Да, твърдо. Ние с вас знаем, че ако враждебната реакция е била предизвикана именно от това, положението на аборигените става безнадеждно, тъй като Републиката няма да се откаже от добитите тук изкопаеми. Същевременно обаче опитните екземпляри не показаха никакво отношение към тези изкопаеми и тяхното обогатяване. Враждебната реакция не би могла да бъде предизвикана и от предстоящото излитане на кораба, тъй като аборигените нямат никаква представа за подобни процеси. Накрая, миньорите не са нанесли никакви поражения на околната среда, всичко е оставено във вида, в който е намерено…

— Но това е всичко! — възкликна Танайока.

— Не, не е всичко, господин Танайока — поклати глава Консуела. — Огледайте се внимателно и ми кажете какво виждате.

— Планини — отвърна с недоумение дребният мъж.

— А какво направиха миньорите с тези планини, след като приключиха работата си тук?

— Нищо — отвърна Танайока.

— Все още не разбирате, нали? — усмихна се Консуела. — Те са ги възстановили!

— Естествено! — погледна я с недоумение той. — Да не би да ми внушавате, че…

— Точно така! Това е единственото ново нещо, което са извършили след тридесет седмици работа, през които аборигените спокойно са ги наблюдавали.

— Но защо биха се разгневили от нещо, което възстановява първоначалното статукво? Това просто е лишено от логика!

— За вас и мен, но не и за коренните жители на Билцбъб.

— Никога не съм чувал по-голяма глупост! — вдигна ръце Танайока.

— По-скоро странност — поправи го Консуела. — Не бива да мислим за извънземните като за добри или лоши, умни или глупави… Различни е единствената дума, с която бихме могли да ги определим.

— Но защо ще се противопоставят на желанието ни да възстановим девствеността на природата им? — продължи да настоява Танайока.

— Нямам абсолютно никаква представа — отвърна Консуела.

— Възможно ли е популация с подобни реакции да обладава разум?

— Не зная — вдигна рамене Консуела. — И честно казано, в момента изобщо не мисля за това.

— Но…

— Моля ви, господин Танайока, позволете ми да довърша… Вие ме докарахте тук, за да реша един ваш проблем. И аз го реших, без, разбира се, да изключвам вероятността от грешка. Същевременно трябва да се съгласите, че хората от нашата професия не са всемогъщи магьосници. За да разберем защо обитателите на тази планета нямат нищо против да изкормим природата им, но побесняват при опитите ни да я възстановим, може би ще минат години, десетилетия или векове… И още толкова, за да определим дали това племе обладава разум… Психологията не фигурира сред точните науки. Аз съм доволна от това, което сторих. Открих начин да гарантирам сигурността на вашите миньори, като едновременно с това дадох на местното население необходимата отсрочка за всички видове психологически изследвания… Моите колеги несъмнено ще открият отговорите на въпросите, които ви интересуват… — Помълча, после въздъхна и добави: — А сега, ако нямате нищо против, бих желала да се прибера у дома…

 

 

Танайока я посети след около четири месеца.

— Излязохте абсолютно права — рече с уважение той. — Признавам, че не ви повярвах, миньорите също… Но след поредната акция за набиране на суровини оставихме планините разровени. И не се случи нищо, абсолютно нищо…

— Радвам се, че улучих — простичко отвърна Консуела.

— Вероятно ще се зарадвате още повече, след като ви кажа, че тричленен екип психолози вече работи на Билцбъб и задачата му е да изследва разума на коренното население.

— Наистина се радвам — кимна Консуела.

— Ще ми позволите ли да ви поканя на обяд, госпожо Орта? — галантно попита Танайока.

— Бих приела с удоволствие, но се страхувам, че имам твърде много работа.

Консуела стисна ръката му и се отдалечи. Спря пред чешмата в дъното на коридора, напълни един съд с вода и отвори вратата на камерата.

Вътре Лудата шапчица доволно гризеше опашката си.