Лора Паркър
Арабски нощи (22)

22

Съри, април

Утрото беше хладно, но обещаваше топлината и свежестта на истински пролетен ден. Земята беше покрита с нежна зеленина, естествена и култивирана: от купчинките градински карамфили до свежозелените папрати и розовите рододендрони. Жълти и бели нарциси, които се полюляваха под свежия полъх на вятъра, ограждаха алеята към къщата. В центъра на парка бяха засадени едри перуники в синьо, пурпурно и златно. Лехата с камелии беше по-разкошна дори от грижливо отгледаните портокалови и лимонови дръвчета, подредени по стълбището на Крийзъс Хол, които разпространяваха навсякъде екзотичния си аромат.

Цялото това великолепие беше внимателно обмислено и подредено, за да създаде живописна рамка на сватбата, кого щеше да се състои тази сутрин. Средната дъщеря на лорд Абът, мис Алисън Абът, щеше да се венчае за Чарлс Ремингтън, най-младия син на местен баронет, понастоящем викарий в Уфтън Нервет. Всички искаха сватбата да е наистина необикновена.

Хората от селото не се уморяваха да разказват, че великолепният глас на мис Алисън и трогателната проповед на младия викарий за светото семейство на Коледа дали основния подтик, който довел до днешното щастливо събитие. Няколко стари мърморковци не пропуснаха да отбележат, че първо трябвала да минат под венчило двете по-големи сестри, но всички останали се радваха искрено на свещеника и очарователната му булка.

Освен това вече всички знаеха, че младият учен Фернлоу Хепъл усърдно помага на мис Хиацинта Абът при подготовката й за сватбата в оранжериите. Младият джентълмен идваше почти всеки ден в Крийзъс Хол, за да подкрепя приятелката си с думи и дела. Селските клюкарки изказваха деликатни предположения кога от олтара на местната църква ще обявят следващия годеж.

За щастие двамата страстни градинари не подозираха нищо от тези нетактични спекулации. Обладани от любовта си към растенията, те все още не мислеха за други неща. Пък и през този ден имаше куп други неща, които занимаваха хората във и около Крийзъс Хил. Естествено, приготовленията се ръководеха от господарката на дома.

Вероника стоеше под плътната сянка на един дъб и наблюдаваше как най-добрите ездачи между гостите от мъжки пол играеха поло на моравата зад къщата. Виковете на играчите, ударите на стиковете и цвиленето на конете създаваха неповторима атмосфера, допълвана от окуражителните викове на опитната публика. Играта беше част от развлекателната програма, предложена на гостите от столицата за края на седмицата.

Забележителният чужденец, както „Морнинг пост“ наричаше Мирза Хасан, се отличаваше между играчите не само заради дългата си черна брада. Ездаческият му костюм се състоеше от късо червено яке, обточено с кожи, и дълга риза от зелена коприна, плюс шалвари и гамаши над ботушите. Кръстът му беше пристегнат с червен ешарп, високата шапка беше украсена с полумесец. Необичайната одежда затъмняваше дори декорираните с безброй ордени парадни униформи на английските офицери, които участваха в турнира.

— Виж, Джейми, ей там! Виждаш ли как лети топката, когато я ударят? — попита Вероника детето в ръцете си.

Вниманието на Джейми обаче бе привлечено от новия любимец на Пеони, малкия кокер шпаньол на бели и кафяви петна, който се разхождаше гордо по моравата. Тъй като вече умееше да лази, малкият пожела да покаже умението си на кученцето и закрещя гневно, за да го пуснат на земята. Майката побърза да изпълни желанието му.

Малкото куче, забелязало другарче за игра с неговата големина, заподскача радостно около Джейми и облиза лицето му. Момченцето протегна ръка и стисна здраво дългото пухкаво ухо. Дръпна го с такава сила, че кокер шпаньолът излая жално.

— Не, миличък, трябва да се държиш добре с кученцето — укори го нежно майката и отдели пръстчетата му от кадифено меката козина.

Кучето, разбрало, че трябва да бъде предпазливо с новия си приятел, се втурна нанякъде и Джейми трябваше да напрегне всичките си сили, за да го настигне. Докато наблюдаваше сина си, който весело пълзеше по моравата, Вероника отново се зарадва, че не беше напуснала Англия, преди да види прекрасната цъфтяща пролет.

 

 

Това стана благодарение на лейди Симс, която много умело й намекна за проблемите, които можели да изникнат по време на дългото пътуване през зимата, особено за Джейми. Вероника не беше възхитена от перспективата, но нямаше друг избор. Достойната дама успя да я убеди по много изискан начин.

— Дев ми каза, че ви е страх да представите детето си пред лондонското общество — бе казала тя в деня, когато Вероника възнамеряваше да отпътува. — Според мен опасенията ви са неоснователни. Кой би посмял да оспори законността на раждането му, след като само семейството знае истината? Никой, защото никой не е осведомен за усложненията! Лоръл си призна всичко. Тази малка глупачка! Най-добре е да я наказваме по два пъти дневно, за да проумее, че за малко щеше да нанесе непоправима вреда. По-добре да предоставим скандалите на дома Хановер, тази вулгарна тевтонска линия, която произведе сегашния ни крал. Но докато съм жива, нашето семейство никога няма да бъде опетнено от скандал.

Вероника се усмихна, припомнила си погледа на сова, с който лейди Симс я пронизваше при този съдбоносен разговор.

— Вашата грешка е простена! Знам на какво е способен Дев и разбирам, че е било неизбежно. Не разбирате ли, аз обожавам този негодник! Това означава, че ще обичам и детето му. Когато порасне, Джейми ще прекарва всяко лято при нас.

На въпроса й какво ще стане с предполагаемото бащинство на лорд Абът и как ще се държи лорд Синклер, когато започнат да подхвърлят злобни намеци, лейди Симс реагира с обичайното си безгрижие.

— Дев ме увери, че щом му дойде времето, ще уреди нещата по най-добрия начин. За съжаление аз трябва да се върна в Лондон, защото Лий заплашва да изпрати леката кавалерия да ме доведе. Ще разкажа на приятелките си, че виконтеса Шрюсбъри отказва всичко покани, защото все още празнува щастливото завръщане на семейството си — най-прекрасния коледен подарък! Кой би посмял да оспори решението ви да си останете на село при тези обстоятелства? Освен това ще оставя на няколко места картичките ви с подходяща бележка. Ние я наричаме РРС — това е френското съкращение за „Заминавам“, френският е толкова елегантен!

Естествено Вероника хранеше съмнения — но кой би се осмелил да прекъсне лейди Симс, когато беше взела нещата в свои ръце?

Ако изобщо имаше косъм в супата, това беше решението къде да живеят Вероника и Джейми. Тя продължаваше да упорства, че не иска да прекара нито час повече под един покрив с лорд Синклер.

Тук отново се намеси лейди Симс и двамата с виконта изработиха план, според който виконтесата, синът й и момичетата Абът трябваше да прекарат зимата в Крийзъс Хол.

— Това е най-разумното, когато имате малко дете — обясни тя на Вероника. — Дев ще живее в града. И без това не обича провинцията!

Така най-после постигнаха съгласие.

За да осигури мирния семеен живот в Крийзъс Хол, лейди Симс изпрати покана на Лоръл да прекара зимата при нея. Щастлива, че й се удаваше възможност да избяга от постоянните нетактични забележки за грешките и необмислените си деяния, Лоръл събра багажа си и напусна къщата още преди Нова година.

В едно от последните си писма, които след Нова година пристигаха редовно в Крийзъс Хол, лейди Симс писа:

„Започвам да мисля, че ако провидението е било малко по-предвидливо, е щяло да ми осигури поне дузина деца. За съжаление нямам свои хлапета и трябва да се задоволя с потомците на роднините си. На мен се падна нелеката задача да ги вкарам в правия път. В противоречие с първото ми впечатление Лоръл се развива много добре. Веднага щом разбра, че ще стои гладна, ако се осмелява да ми противоречи, тя стана съвсем друг човек. Естествено, трябваше да мине известно време, докато се приспособи, но похвалният резултат е, че стеснихме всичките й рокли. Учудващо е колко положително влияе върху характера желанието да си хапнеш еклери. След като години наред събирах опит във възпитанието на момчета, сега съм експерт в методите за шлифоване на млади дами!“

 

 

Като цяло нещата се уредиха много приятно, размишляваше Вероника, докато внимателно следеше с поглед неуморимия си син. Беше толкова погълната от новия си живот, че можеше да забрави дори лорд Синклер, ако от време на време не получаваше кошница от „Фортном и Мейсън“, поръчана от него, и ако сърцето й позволяваше да го забрави.

Вместо това тя мислеше все по-често и все по-интензивно за думите, с които беше завършил разговорът им в павилиона. Той й беше казал, че никой никога не я е ухажвал истински и че той не разбира от това изкуство. Край на речта. Нито дума за това, че възнамеряваше да навакса пропуснатото и да започне да я ухажва. Нито дума, че имаше някакви чувства към нея. Само я целуна, а после й намекна, че щяло да дойде „друго време“. За съжаление това беше крайно недостатъчно за женското й сърце.

Какво друго време? — запита се за пореден път Вероника.

Тя се показа търпелива, утеши се, че целувката е достатъчна да я окуражи. Но бяха минали вече три месеца, а той изпращаше само кратки седмични „отчети“, докладваше й за състоянието на семейното имущество и се осведомяваше за здравето на сина си. Целувката не беше подкрепена с думи; освен това топлината й гаснеше с всеки изминал ден. Ако тази продължаваща учтивост от дистанция беше неговият метод на любовно ухажване, тя не беше способна да подсигури чувствата и щастието й. Фактът, че сега беше тук, а с него и всички джентълмени, поканени на сватбата, между тях и Мирза, беше направо отчайващ. Досега не бяха разменили нито дума насаме. Решена в най-скоро време да му поиска сметка и да чуе обяснение за намеренията му, Вероника едва издържаше да стои с него в едно помещение, пълно с хора.

— Той очевидно не бърза да говори с мен — мърмореше си тя и възмущението й растеше.

През нощта, когато го покани в спалнята си, тя показа невероятно безсрамие. И досега беше загадка откъде бе взела смелостта да го направи. Но вече й беше омръзнало да води играта. Ако сдържаността беше основният белег на новия му стил, нямаше да го търпи дълго.

По отношение на Джейми обаче лордът съвсем не беше сдържан. Аги й бе казала, че идвал по три пъти на ден в детската стая, за да прегърне Джейми и да си поиграе с него. Това й беше неприятно, но как можеше да го предотврати?

— Ако си мисли, че аз ще заговоря първа, има да чака.

Мислите й витаеха някъде много далеч, когато внезапно забеляза, че синът й е проявил интерес към турнира по поло и пълзи към игрището.

 

 

След мача участниците бяха на път към голямата палатка, в която предлагаха освежителни напитки и нещо за хапване. Там чакаше Аги, която трябваше да предаде Джейми на бавачката. Когато видя, че момчето й е на сигурно място, Вероника бързо се отдалечи от веселата компания, за да избегне срещата с лорд Синклер.

Девлин, който беше на кон, отдавна я беше забелязал. Всъщност я следеше с поглед още от сутринта и дори пропусна един стратегически важен удар. Защото тъкмо тогава тя се наведе да вдигне Джейми и разкри пред него прекрасно заоблените си бедра, очертани под тясната пола. Гледката го накара да загуби ума и дума и топката профуча покрай него.

Когато Вероника се изправи с детето на ръце, вятърът уви роклята около стройната й фигура и разроши яркочервената коса, която носеше на модни ситни къдрички. Девлин не можеше да чуе какво говори тя на сина му. Но видя как устенцата на малкия се отвориха за радостен вик и как тя го погъделичка под брадичката. Гледката на майката и детето докосна в сърцето му дълбоко скрита струна, която нямаше нищо общо с физическото желание. Той пожела да стане част от тази гледка. Защото имаше право да бъде с тях, да е един от тях!

Образите на майката и детето го преследваха през остатъка от играта. Вече беше съвсем сигурен, че тя беше всичко, което бе търсил у жените преди нея.

Но как стоеше въпросът с нея и с мъжа, за когото мечтаеше? Бе напуснал Крийзъс Хол в последния декемврийски ден, без да знае дали е подходящ съпруг за нея, подходящ баща за детето им.

Не беше разбирал истинската й същност, преди да получи писмото на Лоръл. Без да знае, малката глупачка му предостави ключа към Вероника. Написано с гняв и с надеждата да донесе нещастие, писмото го предпази от съдбоносната грешка да си състави неправилна преценка. Единственият начин да отстрани вредата беше да замине за Португалия и да доведе момчето. След това да й каже за чувствата си и да се упражнява в търпение. Но тя отказа да го изслуша — и той не можеше да й се сърди. Обзет от самосъжаление, той се бе отнесъл ужасно с нея и я остави сама без нито дума за обяснение вечерта, когато трябваше да я заведе на опера. Напусна Крийзъс Хол в последния ден от годината, надявайки се, че тя ще го помоли да се върне при нея колкото може по-скоро — макар че разумът говореше друго. Минаха няколко месеца, без да се случи нищо.

— Малка дебелоглавка — промърмори той едва чуто.

Неспособен да търпи повече, беше пристигнал тук за сватбата на Алисън, за да разбере дали двамата имаха общо бъдеще.

Сигурно никога нямаше да си възвърне паметта, но загубата вече не го тревожеше. Безплодните усилия да си спомни го тласкаха към лудостта, значи трябваше да престане да се мъчи. Паралелно с това прозрение главоболието изчезна. Най-важната част от миналото му беше на моравата само на няколко метра от него. Трябваше само да я поиска за себе си.

Като видя, че тя бързо, макар и без да губи приличие, се оттегляше към къщата, той пришпори коня си.

— Лейди Абът!

Вероника засенчи очите си с ръка, за да види приближаването на ездача. Онова, което видя, й вдъхна страх. Мускулест, загорял от лятното слънце, той изглеждаше почти като при първата им среща. През четирите месеца на отсъствието му косата му беше порасла и падаше на меки къдрици по слепоочията и покрай ушите. Липсваха само черните ивици на Хинд Див.

Когато спря коня си до нея, тя кимна леко за поздрав.

— Лорд Синклер.

— Лейди Абът.

Искаше му се да има повече топлина в тона й, но се утеши, че и това щеше да стане. За момента беше доволен да я гледа от седлото и да се наслаждава на гледката. Роклята с висока талия беше светлозелена, слънцето беше запалило огън в косата й.

Объркана от погледа му, тя попита:

— Е, хареса ли ви играта?

— Не колкото гледката, която ми се предлага сега — отговори той.

Вероника смръщи чело. Девлин не беше склонен към повърхностни ласкателства.

— Не искам да ви задържам. В къщата сме приготвили гореща вода и кърпи за освежаване — явно нямаше да успее да се отърве от компанията му, тъй като в този момент се появи Мирза и спря до Девлин с широка усмивка над черната брада.

— Лорд Девлин, искам да ви поздравя за сръчността ви на игрището за поло! — Мирза изобщо не беше задъхан. — Не са много играчите, които се задържат на седлата във вихъра на играта.

— Последвах съвета на една дама — обясни Девлин с бърз поглед към Вероника. — Тя ми препоръча да подражавам на степните ездачи, които управляват конете си с натиск на бедрата и стъпалата, за да имат свобода на ръцете.

Мирза се усмихна с разбиране на Вероника.

— „Обиколих целия свят, видях много красавици, отдавах им сърцето си — но нито една не беше като теб.“

Вероника направи грациозен реверанс.

— Ваше превъзходителство е много мил!

— Питам се, мадам, защо цяла Англия не слага богатствата си в краката ви — той намигна многозначително на Девлин. — Това е най-добрата задача за един мъж.

— И аз съм на това мнение — потвърди с кратко кимване Девлин.

— Е, за съжаление мислите не са дела и нямат ефект — изрече язвително Вероника.

Мирза избухна във весел смях.

— Днес на моравата са събрани много красавици. Веждите им са извити като саби и от сърцата на най-смелите мъже потича кръв. Като ги видях как препускат и умело си служат с бухалките, загубих ума си и сега се налага да потискам със сила копнежите си. Вие яздите ли, лейди Абът? — осведоми се шеговито той.

Тя не беше в настроение да отговори както подобава на тази непряка покана за флирт, но след студенината на Девлин беше много приятно да усети възхищението на мъж, към когото изпитваше само приятелски чувства. Затова отговори на усмивката му и отвърна на персийски:

— Мисля, че веднъж вече ми зададохте този въпрос, Ваше превъзходителство.

— Вярно, Аллах ми е свидетел! Но нито тогава, нито днес отговорът ви ме задоволява.

— Аз наистина яздя… понякога, Ваше превъзходителство — призна тя и спусна ресници. — Когато обстоятелствата и конят позволяват.

Мирза отметна глава назад и се изсмя развеселено.

— Вашата дискретност е достойна за уважение, милейди. Значи се налага да се утешавам с не толкова приятна компания — той се поклони леко от седлото, обърна коня си и препусна към палатката.

Когато Мирза се отдалечи достатъчно, Вероника вдигна глава — Девлин я гледаше втренчено, флиртът с Мирза явно го беше ядосал и това я зарадва.

— Няма ли да последваш Мирза на лов за подходяща компания? — предизвика го тя.

— Мисля, че вече намерих, каквото търсех — той се наведе към нея. — Извинете, милейди.

Препусна в галоп и Вероника, която го проследи с поглед, с мъка потисна импулса си да хвърли подире му камък. Как смееше да я остави сама с няколко учтиви, макар и загадъчни фрази?

 

 

Венчавката се състоя на следващата сутрин. След като младата двойка се разписа в църковния регистър, в голямата зала бе дадена сватбена закуска. Ястията бяха разнообразни: желиран език и печени пилета, пушена риба, различни закуски с яйца, задушени бъбречета, стриди, най-различни хлебчета, дребни сладки и сватбен сладкиш. Вино, бира, шоколад, чай и кафе допълваха богатата трапеза. Цялата доставка беше от „Фортном и Мейсън“. Лично Ричард Фортном беше пристигнал с колите от Лондон и по изрично настояване на Вероника остана на сватбата.

Щом обслужиха гостите, Вероника излезе навън с надеждата да остане за малко сама. Чувстваше се много зле и й се плачеше. По време на венчавката погледът й често търсеше Девлин, който изглеждаше забележително добре в официалното черно облекло. Ала той нито веднъж не отговори на погледа й. Вместо това се рееше някъде в облаците и се усмихваше с отсъстващ вид, потънал в незнайно какви мисли. Поведението му напълно я обърка.

Сватбата беше прекрасна. Много по-хубава от онази, която Вероника желаеше за себе си. Сигурно точно поради това се чувстваше така зле. Тя беше булка, после вдовица, но никой не я беше ухажвал истински.

Повечето гости смятаха да напуснат Крийзъс Хол след закуска и тя имаше всички основания да вярва, че и Девлин ще се присъедини към тях. Е, тя със сигурност нямаше да стои на стълбата и да му маха с дантелена кърпичка.

— В името на Аллаха! — Вероника рядко се отдаваше на самосъжаление, но днешният ден беше много подходящ. Скри се в музикалния салон и затвори вратата.

Всъщност нямаше намерение да се остави да я заловят потънала в сълзи, но лейди Симс притежаваше досадното качество буквално да подушва мъката. Достойната дама я намери полулегнала върху клавиатурата, докато напразно се опитваше да изплаче тъгата си с помощта на Моцарт.

— Какво виждам? — попита изумено лейди Симс, като видя домакинята обляна в сълзи. — За разкаяние е много късно. След празненството булката трябва да отиде в леглото. Да се надяваме, че свещеникът е достатъчно мъж, за да си свърши работата както трябва. Спомням си един духовник, чиято съпруга, бедничката, роди шестнайсет деца. Година след година! Тя имаше основания да пролива потоци сълзи, не вие!

Дамата огледа намръщено Вероника, която продължаваше да подсмърча тихо.

— Хайде, мила, овладейте се! Плачът вреди на тена — огледа помещението и се засмя. — Реших да се поразходя из къщата. Не бях влизала в музикалния салон… съчетали сте галерията с пианото, много добре. Защо продължавате да плачете? Какво е направил пак Девлин?

— Нищо — изплака жално Вероника. — Нищичко!

— Велики боже! Това е нетипично за моя Дев. По-скоро бих очаквала да ви замъкне зад някоя врата, за да ви нацелува, както му се иска.

— Какво е целувката! — извика сърдито Вероника и стана. — Жената иска да чуе правилните думи!

— Ама че сте и вие! Мъжете са си мъже! — лейди Симс почука изпитателно по първата от редицата порцеланови вази, наредени покрай стената. — Така и не проумях защо толкова ги е страх. Думите се изричат лесно, никой не ги схваща като вулгарност или обида. „Аз те обичам“ — казват го и децата на две години.

— Той… няма да надмогне себе си… не му е дадено — заекна Вероника и преглътна мъчително. — По-добре да бях умряла!

— Тъжно… ще извършите смъртен грях — но това е обичайно при разбито сърце. Никога не съм страдала като вас, защото ми беше по-приятно да ме обичат, вместо да обичам. Така си спестих рисковете да заболея сериозно — тя устреми поглед към една от вазите. — Това нещо не е от династията Минг, а е евтино копие от Холандия! Сигурно сте вложили много пари в тази покупка. Непростимо!

Изтръгната от мислите си, Вероника се приближи към достойната дама.

— Нима искате да кажете, че никога не сте била влюбена?

Лейди Симс се обърна рязко.

— Мило дете, не слушайте свободните ми разсъждения. Аз обичам скъпия Лий с цялото си сърце, но не му го казвам, защото ще му навреди.

— Съмнявам се, че е вярно. По-скоро ще навреди на теб — коментарът, изречен от дълбок мъжки глас, ги накара да се обърнат стреснато.

— Дев! — извика развеселено лейди Симс — Не очаквах, че си способен да търпиш толкова дълго! Крайно време беше да се появиш. Младежта смята, че е модерно да се закъснява, но любовникът трябва да бъде точен до секунда.

— Нали ще ни извиниш, лельо? — Девлин й отвори вратата на салона.

Лейди Симс се настани на най-близкия стол.

— За нищо на света няма да пропусна представлението!

Девлин се обърна заповеднически към Вероника.

— Елате с мен навън, лейди Абът.

Това не беше покана от нежен любовник, но тя не искаше да спори.

— Да вървим!

Не казаха нито дума, докато не се отдалечиха достатъчно от къщата — стигнаха почти до границата на парка. Докато вървеше, Вероника се опита да заличи следите от сълзи по лицето си. Ако Девлин проявеше нахалството да я попита, щеше да му каже, че е преуморена от сватбената бъркотия.

Накрая не издържа и прекъсна мълчанието.

— Успя ли да разгледаш имението?

— Бегло, при сутрешната разходка на кон — тонът му беше дистанциран и учтив. — Всичко изглежда в най-добър ред. Утре смятам да огледам по-подробно. Във вторник ще дойде управителят.

Дотогава имаше три дни. Значи нямаше да си замине веднага.

— Харесват ли ти подобренията в къщата?

— Естествено — гласът му прозвуча много по-весело. — Откакто се настани тук, Крийзъс Хил се е превърнал в истинска провинциална идилия. Къщата буквално мирише на уют. Липсват само дузина играещи деца.

Вероника сведе глава, за да скрие издайническия блясък на очите си.

— Да не би да сте решили в скоро време да се обзаведете със свои деца, милорд?

— Нещо подобно — Девлин хвърли поглед отстрани към изваяния й профил. Колко сериозна изглеждаше! И беше плакала. — Но първо трябва да се оженя.

— Логично!

Да, тя разбираше много добре. Той си беше намерил друга. Дама от висшето общество, от Лондон! Естествено! Защо беше такава глупачка да очаква друго? Оттам идеха учтивите, но дистанцирани въпроси. Внимателно подбраните, но в никакъв случай лични подаръци, които беше изпращал и които можеха да послужат на цялото семейство. Лондончанка. Сигурно красавица. Умна, елегантна, незабъркана в скандали. Истинска аристократка!

Вероника преглътна с мъка.

— Надявам се, че сезонът в Лондон е бил приятен?

— Горе-долу.

Какво имаше в тона му — ирония или презрение? Във всеки случай самодоволството му беше непоносимо. Несъмнено беше срещнал любовта. Но ако очакваше тя да му пожелае щастие, много се лъжеше!

— Видя ли Джейми? Добре се развива, нали?

— Прекрасен е. Расте застрашително бързо. Точно за него исках да говоря с теб.

Вероника спря и се обърна разтревожено.

— Какво си намислил?

Девлин извади от джоба си навита на руло хартия.

— Донесъл съм документи, които потвърждават, че Джеймс Майкъл Абът е законен наследник на титлата виконт Шрюсбъри. Липсва само твоят подпис; след това ще представим документа пред Горната камара.

Учудването я накара да занемее. Веднага след това обаче отстъпи крачка назад и поклати глава.

— Няма да го приемат. Джейми няма право да получи това наследство.

— Защо? — попита меко Девлин. — Приемаш ли, че аз съм законен наследник?

— Естествено.

— А кой е моят законен наследник, ако не собственият ми син?

Вероника прехапа устни и пошепна тихо:

— Джейми е незаконно дете.

— В никакъв случай! — Лорд Синклер я изгледа укорително. — Роден е девет месеца след женитбата ти и никой не може да оспори законността му.

Тя поклати глава.

— Не извъртай фактите в своя полза.

— Аз само установявам истината. Не е нужно да навлизаме в подробностите на произхода му. Така няма да навредим на никого и ще опазим доброто име на сина си.

— Може би, но хората ще започнат да говорят, че ти не си законният носител на титлата виконт Шрюсбъри.

Девлин се усмихна.

— Имам ли нужда от титла, за да ти направя впечатление?

— Много добре знаеш, че не се интересувам от тези неща.

— Като се отказвам от титлата, аз не губя нищо, което е важно за мен — той се усмихна още по-широко. — Ако се омъжиш повторно, ти няма да загубиш титлата контеса.

Вероника се взираше с невиждащ поглед към сочната зелена морава.

— Ще помисля за това, когато ми се предостави сгоден случай.

— Надявам се — той застана плътно пред нея и тя не можа да се отдръпне. — Ще трябва да помислиш за това по-скоро, отколкото предполагаш.

Вероника затърси в лицето му признак на съмнение.

— Ще направиш ли това за сина ми? Ще се откажеш ли от титлата си?

— Само след един удар на сърцето — в погледа му блесна такава нежност, че тя беше готова да избухне в сълзи. — Джейми е и мое дете. Не искам светът да го нарича копеле.

— Разбирам — Вероника се изчерви.

Наистина ли? — искаше да я попита Девлин, но предпочете да изчака, докато види искрената й усмивка.

— Има още едно решение. Ако го осиновя, ще стане мой законен наследник.

Вероника се разтрепери, обзета от странно, неизпитвано досега чувство, много по-силно от обикновената благодарност. За пореден път се запита какво ли ще е да обича този мъж без пречки и задръжки. Знаеше, че той обича Джейми с цялото си сърце; но досега не беше казал нито дума какви са чувствата му към майката на момченцето. Не беше казал нито дума за брак, просто й беше предложил връзка. Поне тя така разбра думите му. Не искаше да се свърже с него от практични съображения или от съчувствие — нямаше да го направи дори заради детето, което и двамата обичаха повече от всичко на света. Ако нямаше любов, тя щеше отново да се отвърне от него — и завинаги да разбие сърцето си. Защо не говореше нищо за любов? Наистина ли не изпитваше нищо към нея?

Тя отстъпи крачка назад и заговори трескаво:

— Откакто ми показа писмото, се питам защо лорд Абът се ожени за мен? След като — ако се вярва на думите му — е искал да принадлежа на теб?

— Аз също мислих много по този въпрос. Не е възможно да е знаел за детето.

— Разбира се, че не. Ако знаех, нямаше да стана негова жена.

Девлин я хвана за ръка и я поведе към павилиона в края на горичката.

— Вероника, ти си прекалено честна и понякога вредиш на себе си. Аз съм на мнение, че даже да знаеше за детето, лорд Абът пак щеше да поиска ръката ти.

— Защо мислиш така? — докосването му събуди спомена за часовете, прекарани в прегръдките му, и тя отново се разтрепери.

Девлин вдигна рамене.

— Паметта ми никога няма да се върне, но от време на време се сещам за разни неща: без конкретна причина се появява неясен образ, късчета от загадката се подреждат. Според мен лорд Абът е знаел, че ще ти отнема девствеността. Сигурно защото ме познаваше много добре. Имам чувството, че като Хинд Див съм бил склонен точно към такива прояви. Нагъл до безумие.

— Значи според теб лорд Абът се е оженил за мен, за да защити доброто ми име?

Тя спря и устреми към него гневен поглед, но той я стисна за лакътя и я принуди да продължи.

— Не знам и не ме е грижа. Но кажи ми едно: ти защо се омъжи за него?

За първи път Вероника си зададе този въпрос искрено и отговорът беше толкова прост, че не беше нужно да го обмисля.

— Защото Хинд Див беше мъртъв.

Девлин потръпна, но продължи напред.

— Откъде научи за смъртта му?

— Каза ми го правителственият пълномощник на Източноиндийската компания. В деня, когато лорд Абът поиска ръката ми. Тогава не предполагах, че между двете събития ма връзка — тя вдигна поглед към него. — Сега разбирам, че е било заблуда.

Девлин се усмихна.

— Ето го отговора. Или поне приближаването до фактите — двамата влязоха в приятно прохладния павилион, иззидан от камък.

Вероника застана в средата на помещението с гръб към него.

— Няма да стана твоя жена.

— Аз не съм те попитал.

Тя му хвърли бърз поглед през рамо, за да се увери, че не се е пошегувал.

— Ще ме попиташ. Защото смяташ, че трябва да постъпиш като човек на честта. Затова те моля да не го правиш.

— Прекрасно — той едва не се изсмя, когато видя как ъгълчетата на устните й се отпуснаха разочаровано. — Както знаеш, аз наистина съм човек на честта.

Изведнъж лицето й се разведри.

— Ти си негодник и крадец! Точно така каза лейди Симс.

— Тя знае по-добре. Затова не очаквай един негодник да уважава желанията на дамата — той посегна към ръката й. — Или предпочиташ да коленича пред теб?

Вероника бързо отдръпна ръката си.

— Не! Не си прави шеги с мен! Няма да го понеса. Не и от теб.

Той помилва нежно косата й и се усмихна с отнесен вид, когато вдъхна аромата й — това му беше липсвало месеци наред.

— Тогава няма да се шегуваме. Хайде да говорим сериозно — улови брадичката й и вдигна лицето й към своето. — Аз те обичам!

Дъхът спря в гърлото й. Най-после беше чула думите, за които копнееше отдавна. Прегърна го устремно и притисна лице към гърдите му.

— Кажи го още веднъж!

Девлин се ухили.

— Не е ли по-добре да превърна думите си в дела?

— В името на Аллаха! Обеща ми любовно ухажване, а не направи нищо!

— Съгласен съм. Затова ще положа началото — наведе се над нея, притисна устни към устата й и изрече съвсем бавно, за да усети тя всяка сричка: — Обичам те!

 

 

Вероника се чувстваше безсрамно грешна, скандална и безкрайно щастлива. Кой би помислил, че можеше да се люби в парка посред бял ден, съвсем близо до десетките гости на сватбата, които, слава богу, никога нямаше да се сетят да ги потърсят тук.

Зелените увивни растения, които закриваха каменния купол на павилиона, блестяха на слънцето. Девлин беше прострял жакета си и наметката й върху дървените греди и двамата почиваха на импровизираната постеля като на най-удобния диван.

Сгушена в него, с глава на гърдите му, тя се наслаждаваше на страстта, която пламтеше помежду им и която двамата удовлетворяваха отново и отново. Днес обаче имаше и други, не толкова бегли чувства: нежност, грижа за другия, поразителна чувствителност към потребностите му. Това беше част от любовта! Прозрението вече не я плашеше. Всичко беше казано и близостта беше първата крачка към голямото щастие.

Когато Девлин поиска да я люби втори път, тя не се възпротиви. Остави го да прави каквото иска, и се отдаде на чувствата, които я бяха тласнали в прегръдката му. Този път помежду им имаше абсолютно доверие и искреност, споени от вярата в общото бъдеще.

Девлин помилва нежно издайническите следи от майчинството, които не беше забелязал при първата им среща. Наведе се към корема й и целуна една по една светлите ивици. Когато тя притисна главата му към тялото си, на лицето му изгря усмивка. Връзката им нямаше да страда от фалшив срам. Двамата щяха да бъдат много, много щастливи заедно.

— Защо те нямаше толкова дълго?

Гласът му бавно проникна до нея през зелените сенки.

— За да ти дам време да повярваш в мен.

— Аз съм сигурна в теб. Отдавна. От първия миг. Отсъствието ти ме измъчи.

— Много добре — засмя се тихо той и златните котешки очи блеснаха в полумрака. — Тогава сигурно няма да протестираш, че известно време няма да ни виждат извън границите на това имение — целуна устните й и обясни: — Защото смятам да остана в леглото ти няколко седмици.

Вероника се засмя и зарови пръсти в гъстата му коса.

— Не се ли опасявате, че еднообразната храна ще ви омръзне, милорд?

— По-скоро ще ми омръзне да дишам и да имам тяло. Е, кога ще се оженим?

Тя се усмихна дяволито.

— Трябва ли да бъде тук и сега?

— Значи решено. След многото години, през които оказвах неоценими услуги на страната си, аз ще се откажа от службата в армията и ще се посветя на съпругата си, докато надебелея и стана негоден за всяко действие, което е извън твоето ощастливяване — целуна я отново и продължи: — Готов съм да се обзаложа, че и ти ще надебелееш много скоро. Джейми е живото доказателство, че трябва да приложа съвсем малко усилия, за да те приведа отново в благословено състояние.

— Но тогава и аз ще стана дебела и тромава и ще загубя прелестите си.

— За мен не, любов моя. Никога и в никакъв случай!