Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Mischief, 2002 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Ваня Пенева, 2005 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,7 (× 75 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- bobych (2010)
- Разпознаване и корекция
- ganinka (2011)
Издание:
Лора Паркър. Арабски нощи
ИК „Ирис“, София, 2005
Редактор: Правда Панова
Коректор: Виолета Иванова
ISBN: 9544550716
История
- — Добавяне
8
— Колко мило, че ме придружихте до колата, мистър Фортном!
— Не ми благодарете… все пак скъпата ми „индийска“ братовчедка е изминала толкова дълъг път, за да ни посети! — Ричард Фортном, правнук на основателя на голямата фирма, я дари с дружелюбна усмивка. — Много бих се радвал, ако приемете поканата ми и посетите семейството ни, докато сте в Лондон.
— Много сте любезен! Може би друг път — Вероника се обърна и бързо се качи в чакащата кола, за да се скрие от сипещия се мокър сняг.
— Нали ще дойдете още веднъж, докато сте тук, братовчедке?
— Надявам се. Във всеки случай ще ви информирам за плановете си.
Докато слугата вдигаше стълбичката, Вероника се настани удобно. Все още се питаше дали през последния час бе установила полезни контакти или беше издала твърде много за себе си.
Преди да затвори вратичката, кочияшът попита:
— Къде отиваме, милейди?
— Откъде да знам? — промърмори Вероника. Не можеше да използва колата на мистър Симънс, за да се прибере в Крийзъс Хол. — Домът на Шрюсбъри в Мейфеър — каза бързо тя, следвайки внезапен импулс.
— Много добре, милейди!
Когато колата потегли, Вероника се наведе през прозорчето и махна на новооткрития си роднина.
— Желая ви добър ден, братовчеде!
Когато влезе в търговската къща, тя отиде право в кантората. Един от главните чиновници прие поръчката й, достатъчна да изхрани цяла армия — подходящо сравнение, след като дамата даде указания да изтеглят пари от сметките на висши британски офицери. Трябваше да очаква, че голямата поръчка ще събуди интерес… а вероятно и факта, че се подписа с моминското си име. Чиновникът се извини и скоро в кантората се появи Ричард Фортном.
Щастлив, че може да се представи като нов собственик на фирмата, той посрещна с голяма радост далечната си роднина. Покани я в частния си кабинет, заповяда да донесат вино и бисквити и се осведоми за новостите от чужбина, признавайки, че и той копнеел да види далечни, екзотични места; но имал толкова много работа, че досега не бил посетил дори Средния Изток.
Сдържана, без да изглежда неучтива, Вероника каза няколко думи за целта на пребиваването си в Лондон. След като не се беше представила като виконтеса още от самото начало, не счете за ненужно да навакса пропуска си. Когато се сбогува, той помоли за лондонския й адрес, за да й изпрати покана за вечеря в семеен кръг. Тогава се видя принудена да му признае, че все още не разполага с квартира в Лондон и той сърдечно й предложи да се настани като гостенка в къщата му.
Вероника отказа веднага, защото беше наясно, че това е нередно. Тъкмо когато се видя изправена пред нова дилема, се сети за къщата в Мейфеър.
Мистър Симънс спомена градската къща на Шрюсбъри като възможност вдовицата на починалия лорд да се установи в нея, ако не желае да остане в Крийзъс Хол. Макар че през последните две години била затворена, къщата била в добро състояние, на тавана живеели икономът и съпругата му, които я поддържали грижливо.
Вероника се облегна с усмивка назад и отвори красивото бурканче с португалски сливи, което мистър Фортном й беше връчил на сбогуване, за да опита най-новия продукт на „Фортном и Мейсън“. За малкото време, което й оставаше в Англия, щеше да разполага с къща и да живее далече от постоянните крясъци на невъзпитаните момичета. Каква примамлива перспектива!
— Бершъм? — Вероника не можа да скрие учудването си, когато икономът й отвори вратата на градската къща.
— Предвидливостта ви е похвална — продължи тя и развърза панделките на влажната си шапка, — но усилията ви са напразни. Младите дами се върнаха в Крийзъс Хол и съм сигурна, че там имат повече нужда от вас, отколкото аз тук.
— Благодаря, милейди — старецът се поклони учтиво и лицето му изрази загриженост. — Не съм дошъл в Лондон просто от предвидливост. Изпратиха да ме повикат.
— Така ли? И кой нареди да дойдете?
— Виконт Шрюсбъри, милейди. Нареждането пристигна четвърт час след отпътуването ви.
— Виконтът е тук? Каква щастлива случайност! И без това смятах да го потърся — тя му връчи тежката наметка и шапката си. — Моля, съобщете на негово благородие, че желая да говоря с него по много важен въпрос.
— Той няма да ви приеме, милейди. Заяви, че не иска да вижда никого.
— Но аз не съм гостенка. Аз съм от семейството — възрази Вероника с повече увереност, отколкото изпитваше.
Гневни женски гласове зад затворената врата на първия салон я накараха да вдигне глава.
— Гости ли са дошли? — още по-добре — пред чужди хора виконтът беше длъжен да се покаже поне учтив. Освен това, колкото по-бързо се срещнеха, толкова по-скоро щяха да уредят нещата.
Тя разтърси влажните си къдрици.
— Не е нужно да ме представяте.
— Моля ви, милейди, моля ви… — заекна тревожно Бершъм, но тя мина покрай него и отвори вратата на салона.
— Простете, че влизам… — усмивката замръзна на устните й.
Петте сестри Абът пиеха чай и разговаряха по обичая си шумно. Виконтът не се виждаше никъде. Сестрите обърнаха глави. Смаяните им лица отразиха собственото й учудване.
— Какво ти казах! — Лоръл се обърна към Хиацинта. — Не можем да й имаме доверие!
Вероника бързо затвори вратата на салона.
— Мислех, че сте се върнали в Крийзъс Хол.
— А ние мислехме, че ще ни оставиш на мира — Хиацинта шумно остави чашата си на масата. — Защо си тук?
Вероника бързо преглътна разочарованието си от отсъствието на виконта.
— Искам да се срещна с виконт Шрюсбъри.
— Знаех си! — Лоръл скочи от канапето и по килима се посипаха трохи. — Дошла си да ковеш интриги зад гърба ни!
— Той няма да те приеме — изрече Хиацинта с окончателност, произхождаща от сигурно знание.
— Защо? — попита младата виконтеса и направи крачка към масата. — Какво си му казала за мен?
Лоръл се изсмя злобно.
— Да не мислиш, че ще говорим с него за човек, който не заслужава вниманието ни?
Вероника скръсти ръце под гърдите и зае позата на Аги, когато кипеше от гняв.
— Значи изобщо не сте разговаряли с него?
— Той… не поиска…
— Пеони! — извикаха в хор сестрите й.
— Значи отказа да ви приеме? — тя дари Пеони с топъл поглед, защото бе спечелила поне една съюзница. — Аз обаче ще говоря с него. Аз съм виконтеса Шрюсбъри. Ако не е женен, рангът ми е по-висок от неговия!
При намека за семейното положение на виконта Лоръл присви очи. Със зачервени от гняв бузи и разпусната червена коса, освободена от старомодната шапка, мащехата й изглеждаше… почти красива.
— Той е оглупял старик и убеден ерген — Лоръл погледна през рамо към сестрите си, сякаш търсеше помощ. — Освен това е болен. Сигурно сграда от проказа — допълни бързо тя. — Има пъпки!
— Как си видяла пъпките, след като не ви е приел? Възможно ли е да си надарена със свръхестествена способност? — попита учтиво Вероника.
— Бершъм ни каза, че е болен — обясни Хиацинта и изгледа унищожително глупавата си сестра.
— Наистина е болен — в гласа на Алисън имаше извинение. — Бершъм ще потвърди.
Вероника огледа момичетата и със задоволство установи, че разногласията помежду им се задълбочаваха. Алисън имаше вид, сякаш беше плакала, а физиономията на Цинара беше по-мрачна от обикновено. Само Пеони й се усмихна, макар и виновно; но тя не смееше да покаже по-различно отношение към момичето, защото големите сестри със сигурност щяха да му отмъстят за нарушената вярност.
— Цинара! Багажът ми още ли е в семейната карета?
Момичето сведе глава.
— Да.
— Много добре — Вероника се обърна към Лоръл: — Защо ли имах чувството, че вече плува по Темза…
Лоръл се изчерви и отмести поглед. Вероника се обърна спокойно към Бершъм, който я бе последвал в салона:
— Наредете да донесат нещата ми в къщата.
— Много добре, милейди.
— Наистина ли имаш намерение да останеш тук? — попита сърдито Лоръл. — Ами ако в къщата има треска?
— Може би предпочитате всички заедно да заминем за Крийзъс Хол?
Разбрала, че е надхитрена, Лоръл падна тежко на канапето. Разочарованието й се изрази в хленч.
— Така си и помислих. Докато не съм говорила с лорд… — Вероника смръщи чело. — Как се казва той всъщност?
— Синклер — отговори веднага Пеони.
— Аха… Докато не съм говорила с лорд Синклер, имате право да останете в градската резиденция.
— Какво искаш да кажеш?
— Нима се осмеляваш…
— Тя… наистина ли може да ни изхвърли?
Вероника се обърна рязко и напусна салона, следвана от многогласен хор обвинения, оплаквания и дори неприлични думи.
— Значи и вдовицата е пристигнала? По дяволите! Къщата изведнъж се напълни с Шрюсбъри!
Девлин Синклер запрати чашата с червено вино към стената и тя се разби на хиляди парченца.
— Това бяха любимите чаши на лорд Абът — произнесе със съжаление Бершъм.
Девлин се обърна като ужилен.
— Сега обаче са мои! Ако ми се доще, мога да изпотроша всичките му любими чаши!
Старият мъж сведе глава.
— Напълно прав сте, милорд!
Девлин стовари десния си юмрук върху масата, където изстиваха остатъците от обяда му, и заудря като побеснял порцелана и сребърните плата. Сос, парченца месо и картофи се разлетяха по стаята и нападаха на пода. Само една от трите бутилки вино остана пощадена от гневния му изблик — онази, която не беше изпразнена докрай. Посегна към нея и се заклати към камината, където се отпусна тежко във високото кресло в стил „Кралица Ана“.
Бершъм потръпна от ужас, когато крехките крака на старото кресло заскърцаха тревожно под необичайната тежест.
— Моля ви, милорд, бъдете малко по-внимателен — той се приближи, сякаш смяташе да вдигне господаря си от изисканото кресло. — Виждате ли, нашите мебели са стари и чупливи. Искате ли да се погрижа за по-удобно кресло?
Лорд Синклер не отговори. Само се отпусна по-дълбоко на меката седалка и протегна крака към огъня, единствения източник на светлина в затъмненото помещение.
Съскащите пламъци се събираха по странен начин в златните очи на мъжа. Много по-страшно обаче беше проблясването на желязната кука, която стърчеше от десния му маншет. Гледката беше изнервяща, но Бершъм се постара да остане спокоен. Остана неподвижен, защото не смееше да се оттегли. Никой не можеше да предвиди какво ще измисли виконтът в лабилното си душевно състояние.
След неочакваното си пристигане тази сутрин лорд Синклер беше изпил безброй бутилки вино. Казаха му го двамата старци, които живееха на тавана. Безпомощни да се справят с новодошлия, те изпратиха да повикат Бершъм. Персоналът очакваше указанията на иконома, но в момента той беше безпомощен като тях. За последен път беше видял Девлин Синклер преди десет години, в униформа, самоуверен и нахален — типичен млад английски офицер. Този измършавял мъж с белези по лицето и ампутирана ръка беше опасен чужденец, когото трябваше да държи под око и да не се доближава много до него.
— Какво, по дяволите, искат от мен дъртата вдовица и онези малки патки? — попита изведнъж Синклер.
— Не мога да кажа, милорд — Бершъм си помисли дали трябваше да коригира мнението на лорд Синклер за възрастта на виконтесата, но се отказа, тъй като предполагаше, че няма да получи благодарност. Дългият опит му подсказваше, че новият виконт мразеше хората, все едно от кое съсловие.
— О, небеса, само това не! Те не означават нищо за мен! Нищо!
— Както желаете — Бершъм позвъни на слугата, който трябваше да разчисти, и с тревога отбеляза, че едно от сребърните плата беше пукнато. Трябваше да го скрие до следващото посещение на майстора.
Без да забелязва слугата, който внимателно събираше парчетата порцелан, Девлин търкаше белега на челото си, зад който черепът му бучеше непоносимо. Колкото повече се стараеше да си спомни всичко, толкова повече го болеше. Той беше новият виконт Шрюсбъри… още не можеше да свикне с тази титла. Не помнеше нито стария виконт, нито тази къща — не помнеше даже как беше дошъл тук.
Адвокатът се опита да му обясни: той бил седмият или осмият от редицата мъже, които умирали на сравнително млада възраст. „Последният беше лорд Абът“ — каза му мистър Симънс.
Последният от редицата луди — промърмори на себе си Девлин. Наследството носеше малко пари, затова пък куп дългове и задължения. Построената преди сто години къща, в която беше попаднал незнайно как, беше ужасно западнала, обаче градината зад нея можеше да се мери по разнообразие и великолепие с кралските паркове. Приносът на лорд Абът към ботаниката, бе заявил гордо Бершъм. Девлин обиколи градината с надеждата, че свежият въздух ще намали болката — но в Лондон изобщо нямаше чист въздух!
Лорд Синклер вдигна ръка и втренчи поглед в омразната кука. Не можеше да понася съжалителните погледи на минувачите. Всички се обръщаха страхливо след човека с протезата, сякаш се бояха, че той ще протегне ръка и ще ги хване с куката. Мистър Симънс през цялото време не откъсваше очи от протезата. Когато случайно вдигна ръка, за да подчертае нещо, адвокатът едва не се задави. След като излезе от кантората, забеляза, че улиците на Лондон гъмжаха от сакати и слепци, военни инвалиди, които със сигурност живееха много по-зле от него. Но най-голямата му загуба не беше проклетата ампутация, а нещо съвсем друго.
Проклинайки загубената си памет, той вдигна бутилката към устата си и отпи голяма глътка. Макар да знаеше много добре, че от виното главата ще го заболи още повече. На света нямаше такова количество алкохол, което да укроти болката и лудостта, която бушуваше зад очите му.
Гневът в гърдите му закипя като вулкан и той стисна бутилката с такава сила, че беше готов да я счупи с голи ръце. Точно сега ли трябваше да се появят проклетите му роднини! Без съмнение, дамите очакваха да ги приеме с нужното уважение.
— Казвате, че виконтесата вдовица е дошла да говори с мен?
Бершъм, който надзираваше слугата, се обърна по-рязко, отколкото му се искаше. Виконтът вече два пъти го бе попитал за лейди Абът. Естествено, виното. Който пие вино, губи разума си — казва старата поговорка.
Икономът пристъпи по-близо до креслото, в което се бе отпуснал лордът.
— Всъщност не, милорд. Виконтесата не знаеше, че сте тук. Имаше работа в града и дойде да си отпочине.
— По дяволите, знам, че вдовицата има право да живее тук! Но не искам гости, когато отсядам в къщата, не разбирате ли! Кажете им да се натоварят в каретата и да се махат!
Верният иконом си блъскаше главата да намери разумен отговор.
— Лейди Абът каза, че очаква дъщерите й незабавно да се приберат в Крийзъс Хол — старанията му се сблъскаха с мълчание. — При хубаво време пътуването трае три часа. При мъгла, както е днес, трябва да прибавим още почти час. Затова е най-добре да тръгнат рано сутринта…
Лорд Синклер отново не отговори. Дори не се помръдна, не показа, че беше чул думите на стария иконом. В стаята се възцари потискаща тишина, подчертавана от тихото съскане на пламъците.
По знак на Бершъм слугата вдигна кофата с отпадъци и излезе.
— Ако нямате други желания, милорд, моля за позволение да се оттегля.
Старецът, запазил острия си ум от младини, за съжаление не беше вече така бърз. Затова не успя да се отдръпне, а само се сви, когато лорд Синклер запрати по него празната бутилка. Тя закачи рамото му и се разби във вратата зад него; последните капки опръскаха шията му.
— Вън! Махайте се оттук!
Бершъм едва бе успял да затвори зад себе си вратата, когато в стогодишното, красиво резбовано дъбово дърво, се разби бутилка шери.
— Този човек е луд! Напълно луд! — извика ужасено слугата, който чакаше отвън.
— По-точно е пиян — отговори Бершъм с мъдростта на дългогодишния си опит. — Луди са само хората от нисшите класи — аристократите можеха да си позволят да наричат ексцесиите си ексцентричност.
В Лондон Вероника затвърди убеждението си, че английските къщи криеха много източници на неудобство. В Крийзъс Хол миришеше на прах, пепел и влага, дюшеците на леглата бяха напълнени сякаш с влажни буци пясък. В градската къща на Шрюсбъри, втория вариант от запознанството с начина на живот на европейците, ставаше такова силно течение, че чак й се струваше невероятно. Вятърът свиреше през рамките на прозорците и издуваше тежките завеси, поставени пред тях за предпазване. Щом огънят угаснеше, в малката камина на стаята й се чуваше призрачно бучене. Студената вечеря, сервирана от Бершъм, тежеше в стомаха й, а новината, че виконтът не желае да види нито нея, нито дъщерите й, беше обезпокояваща. Когато големият часовник на първия етаж удари два, тя все още се мяташе без сън в леглото си.
При първия крясък скочи. Вперила поглед в непроницаемия мрак, се вслуша напрегнато да долови някакъв признак на живот. Може би беше сънувала.
Вторият вик, болезнен вик на мъж, се прекрати точно когато стигна връхната си точка и я накара да стисне здраво зъби.
— Велики боже! — извика тя и затърси запалка. Ами ако някой беше заплашен от убийство?
Ръцете й трепереха толкова силно, че трябваше много пъти да удари с кремъка, преди искрата да запали праханта. Когато се справи, чу силно пъшкане. Поднесе пламъчето към свещта до леглото и се помоли на небето да я предпази от страшното, което ставаше някъде в къщата.
Вероника не беше страхлива; но когато се уви в дебелата наметка и пъхна босите си крака в пантофите, неволно се запита дали беше правилно да отвори вратата. Какво можеше да направи за бедната душа, която бе паднала в ръцете на непознат нападател? Нямаше никакво оръжие. Грабна решително стройния свещник и се огледа за нещо, с което би могла да си послужи.
На таванския етаж се чуваха стъпки. Персоналът беше буден. Вероника извади от багажа си малката кама, която Аги й беше дала — „за да се пазиш от крадливите англичани“, пое дълбоко въздух, за да си вдъхне кураж, и излезе в коридора. Едва отворила вратата, пет госпожици с нощни шапчици се втурнаха насреща й като обезумели.
Пеони и Алисън я прегърнаха толкова силно, че едва не я събориха.
— Помогни ни! Моля те!
— Да, спаси ни! — изписка Лоръл. — Нападат ни в леглата!
Дори Хиацинта забрави леденото си презрение и се притисна до мащехата си. Шапчицата й беше накривена, очите разширени от ужас. Свещникът в ръката й се люлееше застрашително. Цинара, която бе дошла последна, затвори вратата и спусна резето.
— Дяволът е дошъл да ни вземе!
— Шшт! — заповяда Вероника, макар че цялата трепереше. Трябваше да успокои момичетата, дошли да потърсят защита от нея. Първо ги отдалечи от вратата. — Какво чухте? А видяхте ли нещо?
Крясъците започнаха отново и момичетата не успяха да отговорят. Пеони изплака и скри лице в рамото на Алисън.
— Убиват някого! — пошепна Лоръл, сякаш се боеше, че гласът й ще привлече убиеца.
— О, не излизай! — извика Алисън, когато Вероника се раздвижи.
Но младата дама не можеше да понася повече отчаяните викове. Някой беше в беда. Някой трябваше да му помогне. И този някой беше тя.
— Останете тук — заповяда енергично тя. — Пуснете резето на вратата. Ще се върна, когато разбера какво става.
Нито едно от момичетата не възрази. Пеони извика подире й:
— Моля, внимавай!