Лора Паркър
Арабски нощи (3)

3

Чехлите на Вероника се плъзгаха с тихо съскане по мраморния под пред кабинета на правителствения пълномощник на Източноиндийската компания в Бушир. Лорд Шрюсбъри беше гост в дома на високопоставения чиновник и днес я бяха повикали да даде отчет за състоянието му. Беше истинско чудо, че той беше преживял пътуването от Багдад дотук. Оттогава беше минала цяла седмица.

Вероника не видя повторно Хинд Див, но той изпълни съвестно своята част от сделката. Рано сутринта след срещата им, пред вратата на виконта спря едно „такхи-и-раван“, обичайно за страната превозно средство, теглено от коне. Придружени от униформени пазачи, лорд Шрюсбъри, тя и Аги излязоха безпрепятствено от Багдад.

Вероника искаше да се чувства облекчена, но не беше. Искаше й се да заличи преживяното приключение от паметта си, но не можеше. Нищо не беше в състояние да я успокои. Нито завръщането в удобната й къща, нито радостта от градината с билки, дори компанията на приятелките й. Каквото и да правеше, не можеше да отклони мислите си от преживяното с Хинд Див.

Той я бе изнасилил!

Загърна раменете си с пъстрия шал и ускори крачка, сякаш можеше да избяга от мислите си.

Щом действието на дрогата отслабна, тя си спомни всичко, което се беше случило, и разбра, че кошмарът е истина.

Искаше да се чувства шокирана. Странно, но това не се случи. Споменът й беше съвсем реален, напълно ясен, нищо не хвърляше сянка върху онази забележителна нощ. Тя искаше да преживее приключение и се спаси на косъм от катастрофата.

Когато някъде наблизо изкряка паун, Вероника вдигна глава и се огледа. Паунът крачеше гордо към сивата женска, разперил великолепните си пера. Дори тази величествена птица можеше да се поучи от Хинд Див как да заслепява и мами нещастните жени. Трябваше само да затвори очи и виждаше пред себе си фантастичното мъжко тяло, изкушението в неговите очи. Както женската, очевидно възхитена от наперения паун, и тя бе изпаднала в глупаво смайване и бе забравила да се пази от целувките на магьосника.

Вероника рязко обърна гръб на пауна. Не искаше да види сливането му с женската. Хинд Див се бе отнесъл към нея, както можеше да се очаква от бандит и шпионин. Възмутителното беше, че тя сама допринесе за успеха на подлия му план, като му наля виното от стомната. Това вино се превърна в нейната гибел! Но най-страшен беше фактът, че тя го бе целувала доброволно и с радост.

„Не очаквах, че мога да изпитвам похот…“ — пошепна Вероника, отново усетила надигането на забранени желания. Дрогата е виновна, че загубих чувството си за приличие, утешаваше се тя, спомняйки си за случилото се. Но вече не вярваше в това. Доскоро се страхуваше, че ще умре като стара мома, без да е изпитала желание. А сега, когато вече го познаваше, се чувстваше все по-объркана.

— Глупачка!

— Какво казахте, моля?

Вероника се обърна стреснато в посока на гласа. Правителственият пълномощник бе влязъл безшумно и я гледаше въпросително.

— Простете, сър — тя направи кратък реверанс, за да скрие смущението си. — Не знаех, че вече не съм сама.

Мъжът я поздрави приветливо, огледа верандата и я покани в кабинета си.

— Заповядайте, мис Фортнъм.

Следващите минути бяха посветени на обичайните учтивости: жасминов чай и сладки с джинджифил. Когато слугата най-сетне се оттегли, високопоставеният господин остави чашата си на масичката и се отпусна в креслото си с широка усмивка.

— Трябва да кажа, че се справихте добре, мис Фортнъм, много добре!

— Щях да се чувствам много по-спокойна, ако лорд Шрюсбъри можеше да оздравее.

Мъжът насреща й поклати бавно глава.

— Очевидно не ви е убягнало, че той е на умиране.

— Дълбоко съжалявам…

— Вината не е ваша. Лорд Абът похвали с възторжени думи самопожертвователните ви грижи. Каза ми, че лекото подобрение през последната седмица се дължи само на вас — пълномощникът извади от джоба на жакета си запечатан документ. — Причината да ви повикам тук е, че той ми възложи да ви връча това. Молбата му е толкова необикновена, че ми е доста… неловко да ви я представя, но той…

Вероника взе документа, счупи печата и прочете последните няколко реда. Документът беше от цели три страници.

— Лорд Абът предлага да ме направи виконтеса и настойница на петте си дъщери… Какво? — пошепна слисано тя и вдигна глава.

— Това е предложение за женитба — обясни просто правителственият пълномощник.

Вероника се разтрепери.

— Той… иска да се ожени за мен? Защо?

Високопоставеният господин се покашля.

— Всичко е написано тук. Ще установите, че всички условия за сключването на този брак са във ваша изгода — той й се усмихна насърчително. — Доколкото познавах баща ви, той щеше да одобри предложението.

Вероника невярващо поклати глава.

— Не мога да се омъжа за… умиращ. Би било… неморално.

Мъжът кимна сериозно.

— На пръв поглед да. Но не бива да мислите лошо за него, мис Фортнъм. Той се тревожи за дъщерите си. Когато умре, момичетата ще останат без средства. Разбирате ли, титлата на Шрюсбъри и всички имущества и доходи ще преминат в ръцете на новия виконт. Ако лорд Абът имаше син, това нямаше да е проблем. Естествено наследникът не е задължен да се погрижи за децата на лорд Абът. Вие, като негова вдовица, обаче, ще получите специална част от имуществото, която ще ви позволи да живеете в едно от семейните имения и да разполагате с достатъчно пари, за да отгледате децата му…

Вероника веднага разбра какво се искаше от нея, макар че обичаят на аристократите да жертват сигурността на много хора заради благото на малцинството бе повече от странен.

— Няма ли в Бушир друга млада дама, по-подходяща от мен за тази… мисия? Някоя вдовица?

— Помислихме и за това. Не намерихме нито една — пълномощникът спря за миг. Не искаше думите му да прозвучат така, сякаш това беше последната възможност за виконта — Моля ви, скъпа мис Фортнъм, не казвайте не. Бракът с виконта ще означава издигане в обществото, за което иначе не можете и да мечтаете.

— Никога не съм хранила надежди да се издигна в обществото — отговори тихо тя.

— Вашата скромност ви прави чест. Знаем, че баща ви остави добро наследство… — високопоставеният господин притежаваше достатъчно приличие, за да изпише на лицето си смущение; но само след секунда продължи със сигурността на човек, решил да приведе най-важния си аргумент, способен да разпръсне всички възражения и съмнения. — Лорд Абът не предявява претенции към наследството ви! — той посочи документа в ръката й. — Моля, прочетете го. Но преди това ще ви покажа още нещо.

На писалището му беше оставена кадифена торбичка. Той извади от нея пет овални миниатюри и ги нареди една до друга върху полирания плот.

— Вижте тези момичета.

Вероника се наведе и се вгледа в лицата на портретчетата.

— Казват се Хиацинта, Алисън, Пеони, Цинара и Лоръл — „сватовникът“ се усмихна. — Доста необичайни имена, но лорд Абът беше страстен градинар и им е избрал все имена на цветя. Нарича дъщерите си „букетчето на Шрюсбъри“.

Вероника докосна всяка миниатюра с върха на пръста си и повтори имената на момичетата. Най-голямото беше десетинагодишно, най-малкото — пеленаче с ангелско личице. Другите момиченца бяха вероятно на четири, шест и осем години. Сърцето й преля от съчувствие към бедните деца, които много скоро щяха да останат сирачета. Какво богатство! Какво огромно предизвикателство!

Тя погледна изпитателно домакина си.

— Моля ви, отговорете ми откровено: семейството на лорд Шрюсбъри ще одобри ли този брак? Ще се съгласи ли децата му да бъдат отгледани от жена с буржоазен произход? От дъщеря на търговец?

Пълномощникът прехапа долната си устна.

— Ще ви отговоря съвсем откровено. Сигурно ще възникнат обичайните за подобни бракове трудности. Знаете, че в обществото бракът между лица от две класи се счита за неморален. Въпреки това аз не мога да си представя друга млада дама, по-подходяща за тази мисия от вас, скъпа Вероника. Ако ми позволите, с удоволствие ще ви наричам по име — той стигна ръката й. — Баща ви беше мой добър приятел. Никога не бих посъветвал дъщеря му да стори нещо, което е свързано с опасности.

Вероника вдигна лице от портретите.

— Какви опасности?

Лицето му стана сериозно, сякаш преценяваше следващите си думи.

— Вие познавате хора, които не би трябвало да знаят за съществуването ви.

— Имате предвид Хинд Див? — очите й се разшириха от изненада. Високопоставеният господин, очевидно смутен от въпроса, избягна погледа й. Всемогъщи боже! Какво ли беше чул? — Нима мислите, че ми желае злото?

— Не, той не — мъжът стисна ръката й и отстъпи крачка назад. — Виконтът е много нещастен, че като е настоял да потърсите Хинд Див, ви е изложил на смъртна опасност. В тази страна често отмъщават на приятели или на семейството на противника. Хинд Див имаше много врагове.

— Защо казвате „имаше“?

Погледът му помрачня.

— Скъпо момиче, Хинд Див е мъртъв!

Вероника рязко му обърна гръб. Въпреки гнева и обидата от нанесеното й унижение, тя не желаеше злото на Хинд Див. През главата й отново преминаха въпросите, на които никога нямаше да получи отговор. Събра сили и попита дрезгаво:

— Кога?

— Скоро след като сте напуснали Багдад. Разправят, че в дома му проникнал наемен убиец. Не знам дали знаете, но афганските въстаници обявиха награда за главата му.

— Сигурен ли сте? — Вероника не можеше да повярва. — Хинд Див е известен с номерата си. Може би това е поредната измама.

Пълномощникът поклати глава и лицето му стана още по-мрачно.

— Ние имаме свои източници и те са винаги надеждни. Съжалявам, не исках да засегна тази тема. Надявам се да забравите за смъртта му и да мислите за бъдещето.

— Разбирам — Хинд Див беше насилник и водеше живот на бандит и шпионин. Какъв друг край можеше да очаква? Защо беше толкова ужасена? Защо имаше чувството, че собственият й живот се изплъзва между пръстите й? — Прощавайте, но трябва да седна — изрече сковано тя и се запъти с омекнали колене към дивана.

— Мило дете, не исках да ви натъжа! — пълномощникът й наля втора чаша чай. — Повярвайте ми, в Бушир сте на сигурно място. Ако се съгласите да се омъжите за виконта, ще ви изпратим в Англия — той посочи документа, който тя все още стискаше в ръка. — Моля ви, прочетете го внимателно, преди да вземете решение. Ако искате, можете веднага да се върнете в родината.

— Никога не съм била в Англия — обясни с отсъстващ вид Вероника.

Мъртъв!

Най-силният, най-жизненият мъж на света беше изчезнал от лицето на земята. Струваше й се невъзможно.

— Тогава ви очакват вълнуващи преживявания.

— Може би… — тя си заповяда да не мисли повече за павилиона зад високите зидове в старата част на Багдад. — Как ще реагира наследникът на лорд Шрюсбъри, като научи за брака ни?

Правителственият пълномощник се усмихна.

— Вероятно още няма представа какво му се готви. Той служи в индийската армия.

— Разбирам — значи и неговото бъдеще беше несигурно. Можеше да бъде убит, преди да получи официално титлата.

Мъртъв?

Възможно ли беше златните очи да са затворени завинаги?

— … проявете великодушие, Вероника Фортнъм — пълномощникът обхвана раменете й. — Моля ви, обмислете предложението много внимателно.

Тя го погледна с открито съмнение. Беше й хрумнало още нещо. Вече беше „повредена стока“, както би се изразила Аги. Дали виконтът щеше да потвърди предложението си, ако узнаеше какво се е случило? Ако го оставеше в неведение, щеше да измами един добър, великодушен човек. Какво, като беше на умиране? Ако се съгласеше да се обвърже с него, веднага щеше да му разкаже за случилото се в дома на Хинд Див. О, не, нищо нямаше да му каже. Нищо нямаше да направи. Истината носеше само злини…

Изведнъж в помещението стана нетърпимо горещо. Очите й се напълниха със сълзи и усещайки, че ей сега ще се разхълца, тя скочи от мястото си.

— Мисля, че трябва да откажа, защото…

Погледът й падна върху невинните детски личица на миниатюрите. Колко несправедлив беше животът към жените — дори към онези, които принадлежаха към висшето общество. Неравният брак на бащата в последния момент беше единственото средство да предпази момичетата му от бедност. Можеше ли да остави тези нещастни деца на произвола на съдбата? Не. В никакъв случай.

Тя се обърна към стария приятел на баща си. Дано да й беше дал добър съвет.

— Така да бъде. Кажете на виконта, че приемам предложението.

Така ли се уреждаха браковете във висшето общество? Или нейният беше изключение?

— Първо прочетете документа — настоя пълномощникът.

Младата жена махна с ръка.

— Какво значение имат изгодите и недостатъците на един брак в сравнение с щастието на пет безпомощни сирачета!

Лицето му засия.

— Добре казано, мис Фортнъм! Взехте правилното решение! Позволете да ви поздравя!

 

 

Вероника се разхождаше предпазливо по ветровитата палуба на „Грифин“. Преди три седмици корабът бе отплавал от пристанището на Бушир и сега пореше вълните покрай бреговете на Южна Африка. Последните дни бяха много ценни за нея. Научи цял куп нови неща. Първо, не беше родена за моряк. Когато заобиколиха нос Добра надежда с „истински свеж вятър“, както се изрази капитанът, тя едва не умря от гадене и повръщане. Няколко дни не посмя да излезе от кабината си. Оттогава всяка сутрин повръщаше. Това беше достатъчно да я убеди, че никога няма да види отново Бушир — защото трябваше да стигне до него по море.

Аги я утешаваше, че всичко е от нервите и много скоро ще премине. Трябвало само да свикне с люлеенето.

— Добро утро, милейди!

Вероника бързо вдигна глава. Когато първият офицер вдигна ръка към шапката си, тя му кимна учтиво и мина покрай него. Все още не беше свикнала с титлата „милейди“, още по-малко с „лейди Абът“ или „виконтеса Шрюсбъри“. Сигурно никога нямаше да свикне. Както не можеше да се примири и с ковчега на съпруга си, прибран на сигурно място в трюма. Лордът бе изразил желание да го погребат в родината.

Макар че венчавката се бе състояла преди два месеца, в Бушир не престанаха да говорят за събитието. Лорд Абът бе настоял да се венчаят публично, както подобавало на младата му жена. Вероника подозираше, че той иска да й спести неприятните клюки, с които неизбежно се свързва тихата и бърза женитба. Макар че и тяхната женитба беше прибързана, организацията беше много добра. Домакини на празненството бяха правителственият пълномощник и вечно нацупената му съпруга. Викарият ги венча в параклиса на компанията в присъствието на „избрани“ гости. Въпреки тежкото заболяване на лорд Абът, церемонията беше тържествена — само дето младоженецът не можа да стане от креслото си, за да каже своето „да“. Веднага след венчавката той се оттегли в стаята си и тя трябваше да приеме сама благопожеланията на гостите по време на сватбената закуска.

Само след седмица Вероника вече носеше вдовишко облекло и приемаше много сериозно новото си положение. Тъгата й за починалия съпруг беше искрена и дълбока. Една седмица невеста, два месеца вдовица. Не беше ли странно, че тъгуваше за мъж, когото почти не познаваше?

Второто нещо, което научи през това ужасно пътуване по море, беше, че вече не можеше да предскаже как ще реагира на събития, които бяха по-необичайни дори от положението й на аристократична вдовица. Това се потвърди едва тази сутрин, когато Аги настоя да я прегледа, след като беше установила, че коремът й се подува. Вместо очакваното възпаление на червата старата й бавачка постави съвсем друга диагноза.

— Мили боже! Нима е възможно! Ти ще имаш бебе!

Двете се спогледаха смаяно. След малко Вероника посегна към ръката на старата жена.

— Божичко, Аги, какво ще правя сега?

— Вече си направила достатъчно — сбръчканото лице на Аги изрази войнствена решителност. — Кой беше негодникът?

Вероника беше пазила тайната си почти два месеца, но променените обстоятелства изискваха признание.

— Хинд Див.

За миг в очите на Аги блесна ожесточение.

— Така си и мислех — старата седна тромаво на койката и изтри лицето си с края на престилката, преди да нареди с обичайната си строгост: — Разкажи ми всичко от самото начало, момиче, за да знам какво да те посъветвам!

Вероника й разказа какво се беше случило през онази съдбоносна нощ и за първи път в живота си чу от устата на Аги сочна ругатня.

— Упоил те е значи, този дявол в човешки образ! — изсъска старицата. — Е, законът знае как да се оправя с негодници като него!

— Вече не е нужно — Вероника извърна лице. — Хинд Див е мъртъв. Убили са го скоро след нашето бягство от Багдад.

— Трябваше да го сторят по-рано — заключи ядно Аги.

— Той не ми е сторил зло, Аги — когато погледите им се срещнаха, Вероника се изчерви. Необяснимо защо защитаваше мъжа, чиято постъпка беше непростима. — Искам да кажа… той не прояви безчувственост.

— Мъжете като него умеят да се преструват! — Аги въздъхна и поклати глава. — Омъжена, вдовица и бременна — и всичко това само за две седмици! Какво начало на новия ти живот, момичето ми!

— О, Аги, толкова се срамувам! Какво ще си помислят хората?

Аги не беше сантиментална, затова пък притежаваше почти плашещ закрилнически инстинкт.

— Нищо няма да си помислят. Ти си здрава млада жена. Няма нищо странно, че толкова скоро очакваш бебе.

— Но, Аги… — Вероника пламна от срам. — Виконтът беше много болен и не беше в състояние да… консумира брака.

Довереницата й изобщо не се трогна.

— Ти не познаваш мъжете, момичето ми. Сянката на смъртта е дреболия, която не може да ги отдалечи от леглото на една млада жена — тя скръсти ръце и заключи убедено: — Ти си омъжена жена. Какво друго обяснение е нужно?

— Хората ще говорят — повтори смутено Вероника.

— Да, ще говорят. Но никой нищо не може да докаже — Аги смръщи чело и се замисли. — Между злодеянието и сватбата са минали не повече от две седмици — това означава, че даже датата на раждане няма да те издаде.

— Какво ще стане с детето?

Аги задържа погледа й.

— Искаш ли го?

— Аз… да, о да! — учудена от изблика си, Вероника веднага разбра, че той отговаряше на истината. — Никога не съм мислила за женитба и не можех да си представя, че някога ще стана майка. Но се омъжих и очаквам дете. Това е чудо, не мислиш ли, Аги?

— Е, има разни чудеса… — изръмжа по обичая си старата Аги.

Вероника я прегърна устремно и притисна буза до гърдите й, както правеше като дете.

— Аз… лош човек ли съм, Аги?

— Не, мила моя — Аги помилва косата й. — Ти не си първото, нито последното момиче, на което дявол в мъжки образ отнема невинността.

— Какво да правя? Не мога да родя детето в Англия.

— И защо не, ако мога да попитам? — Аги изведнъж се разсмя. — Напротив, редно е детето на виконтеса Шрюсбъри да се роди в семейното имение. На раждането ще присъстват и дъщерите на виконта — така всички слухове ще замлъкнат.

— Но детето не е на виконта!

— Светът ще се възползва от истината, за да те унищожи, повярвай ми! — Аги притисна лицето на Вероника между коравите си ръце. — Сега си дама. Каквото и да си мислят хората, никой няма да посмее да изрази подозренията си открито.

Младата жена кимна примирено.

— Ами ако детето е… екзотично като Хинд Див?

— В такъв случай ще хвърлим малкия дявол в морето.

— Никога!

Аги се усмихна — толкова рядко явление, че лицето й напълно се промени.

— Все ще ни хрумне нещо.

Вероника се отпусна — за първи път от много дни насам.

— Ти май си убедена, че ще се справим лесно?

Аги бързо си възвърна обичайното мрачно изражение.

— Тялото прави каквото трябва. Нещата, които трябва да се направят, често са най-трудните.

Значи ги очакваха трудности.

Вероника се облегна на релинга и се загледа в безкрайния простор на океана, който се простираше далече зад хоризонта. Чувстваше се съвсем сама на света, сякаш беше попаднала сред пясъчните дюни на пустинята. Щяха да стигнат в Англия чак след месец. Вече беше много далече от родината. Не можеше да се върне, но не искаше да отиде и в Англия. Какво да прави?

„Питам се кога най-после ще ме учудиш.“ Морският вятър довя гласа на Хинд Див от далечната родина.

Тя опипа леката закръгленост на корема си под наметката. Беше повярвала, че със смъртта си Хинд Див е изчезнал от живота й, но сега знаеше, че част от него е пуснала корени в тялото й. Последният му дързък номер, с който се опълчи срещу смъртта.

Приключението продължаваше.