Лора Паркър
Арабски нощи (7)

7

Шумът от счупен кристал не предизвика промяна в изражението на Вероника и тя продължи най-спокойно да пълни чинията си със супа. Това беше третата счупена чаша за тази сутрин. Вече знаеше, че е попаднала в лудница. Несъщите й дъщери крещяха, пищяха и се караха по всяко време на деня като фурии.

Въпреки усилията й да задържи мис Уилоу с обещания за увеличаване на заплатата, гувернантката изчезна с бързина, която показа какво беше мнението й за момичетата.

— Скоро ще я последвам — каза си Вероника и огледа празната трапезария. Тъй като това беше единствената възможност да закуси на спокойствие, слизаше тук едва след като момичетата станеха от масата.

Двете седмици в Крийзъс Хол бяха повече от достатъчни да я убедят, че не можеше да направи нищо за петте непоправими хлапачки. Старанията й да се сближи с тях се посрещаха на нож от двете най-големи момичета — те я унижаваха, надсмиваха й се или просто не й обръщаха внимание, докато трите по-малки се колебаеха между изпълнените с омраза сестри и непознатата мащеха и предпочитаха да си мълчат.

Вероника писа на семейния адвокат, за да го уведоми, че възнамерява да го посети заедно с всички дъщери на покойния лорд Абът. Ако болестта не я беше приковала към леглото почти две седмици и ако не беше тази проклета слабост, отдавна щяха да са заминали за Лондон.

Докато беше на легло, тя избягваше да поглежда в огледалото. Когато се почувства по-силна, се осмели да го направи и видя точно онова, от което се беше опасявала. Треската бе оставила блед тен, хлътнали бузи и очи, твърде големи за слабото лице. Даже косата й бе загубила блясъка си и висеше на сплъстени кичури около лицето. Трябваше да избере шапка с много широка периферия, за да скрие грозотата си.

— За щастие няма да се появя пред обществото — утешаваше се тя.

Имаше една-единствена рокля, която не беше преправила през бременността си: черна траурна одежда от муселин с висока якичка.

— Каретата пристигна, милейди! — на прага на трапезарията беше застанал Бершъм. — Багажът ви е натоварен.

— Благодаря ви!

Момичетата не знаеха за намерението й да не се връща никога вече в Крийзъс Хол. Щом уредеше всичко с адвоката, тя възнамеряваше да остане в Лондон и да си купи билет за следващия кораб, който щеше да отплава за Португалия.

Когато на втория етаж шумно се затръшна врата, Вероника рязко стана от мястото си.

— Можете да кажете на госпожиците, че тръгваме след четвърт час. Ако закъснеят, тръгвам сама.

След двайсет минути шест дами седяха в екипажа на Шрюсбъри и пътуваха към столицата с петнайсет мили в час.

Свела глава, Вероника наблюдаваше внимателно момичетата. Въоръжена срещу студа с дебели ботуши и афганската си наметка, тя установи, че пътническото облекло на сестрите беше повече от неподходящо. Натъкмени с рокли от бял муселин, те се бяха украсили с пера и къси копринени наметки със златни шнурове. Белите сламени шапчици, накичени с панделки в пастелни тонове и пролетни цветя, бяха в пълно противоречие с времето навън. Всяко момиче изглеждаше като че беше откраднало дрехи от гардероба на майка си.

За съжаление младите дами изобщо не се бяха погрижили за чистотата си. Лоръл беше сложила толкова много парфюм, че останалите се задушаваха в тясната карета, а седналата до нея Цинара излъчваше неприятна миризма. Ако денят беше топъл, Вероника със сигурност щеше да повърне от смесените миризми на варено зеле, старо сирене и телесни изпарения. Тя притисна брадичка в топлата наметка и се съсредоточи върху томчето със стихове, което беше избрала в библиотеката.

Момичетата също си носеха разни неща за по-приятно прекарване на времето. Хиацинта бродираше, Лоръл разглеждаше моделите в някакво женско списание, Цинара и Алисън се забавляваха с карти. Само Пеони седеше тихо и притискаше до гърдите си мръсна парцалена кукла с перука Помпадур и едно липсващо стъклено око.

След известно време Цинара и Пеони си зашепнаха неспокойно. Вероника не обърна внимание на погледите и шепота им, докато Пеони не я изненада с въпроса:

— Наистина ли има тигри, които пият чай от чаша?

Младата жена се засмя. Вчера беше опитала да пробие сдържаността на детето с истории от Персия, но Хиацинта и Лоръл бързо задушиха любопитството на малката си сестра.

— С удоволствие ще ти разкажа историята, но сестрите ти са на мнение, че ти пълня главата с безсмислици.

— Това са глупости — изсъска отровно Хиацинта.

— Все ми е едно. Искам да чуя за тигрите — извика сърдито Пеони и се почеса по главата. — Моля ви, разкажете ми!

Вероника реагира съвсем спокойно на киселото изражение на Хиацинта.

— Ти не се интересуваш от историята ми, следователно можеш да продължиш да бродираш.

Изключена по този начин, Хиацинта нямаше друг избор.

— Глупости! — изсъска отново тя и се вдълбочи в работата си.

— Е, докъде бяхме стигнали?

Пеони се приведе очаквателно.

— До деня, когато тигърът изпил чая.

— А, да. Чух тази история от майка си, когато бях на твоята възраст. При хубаво време съседката ни винаги пиеше чая си в градината. Един следобед обаче й попречил адски шум. Слугата дотичал и й съобщил, че любимият й мунго, донесен от Индия, е хванал плъх в килера.

— Какво е мунго?

— Животинче, което прилича на английския пор.

— Значи вредител — заяви мъдро Цинара.

— Наистина ли мислиш така? В Индия мунго е домашно животно като котката. Той е много силен и често убива дори отровни змии.

— Змии? — изписка Лоръл. — Каква ужасна тема!

— Какво стана с тигъра? — настоя Пеони.

— Ах, да, изненадващият гост — Вероника се усмихна на момичето. — Когато домакинята се погрижила да убият плъха и се върнала в градината, видяла, че сладкишът й е изяден и чашата с чай е празна. Посегнала да я напълни отново и забелязала следа от трохи към близкия храсталак — Вероника показа как троши сладкиш с пръсти, знаейки, че вече имаше пет слушателки, макар че две от тях не го признаваха. — Любопитно проследила следата до края на градината, от която започвала джунглата. И знаеш ли какво? Изведнъж се озовала пред две святкащи жълти очи!

— Майчице! — извика Пеони. — И какво станало после?

— Ами, преди дамата да събере сили да извика, очите изчезнали.

— Изчезнали? — повтори разочаровано Пеони.

— Само очите — успокои я Вероника. — Защото в този момент във високата тръстика около езерото се появило огромно жълто животно на черни ивици. Когато тигърът излязъл от прикритието си, тя видяла, че си е вързал една от най-хубавите й ленени салфетки, украсена с огромно мармаладово петно. Оттук заключила, че тигърът е проникнал в градината и е изпил чая й.

— Не ви вярвам — Цинара се облегна назад и скръсти ръце.

— Не се учудвам — кимна Вероника. — Ние живеехме в южната част на страната, където много отдавна не бяха виждали тигър, и когато разказа случката на приятелките си, дамата се натъкна на всеобщо недоверие. След няколко дни обаче съседите й съобщиха, че забелязали хищната котка в градината си точно по времето на чая. Не след дълго в Бушир стана известно, че един от местните търговци на чай преди няколко седмици бил разкъсан от тигър. Моментално се заговори, че духът на нещастника се е вселил в тигъра и е изминал целия дълъг път от Индия до нашия град, за да пие чай с приятелите си. Хората започнаха всеки следобед да оставят в градините си чай и сладкиши, за да му покажат, че е добре дошъл.

— Хубава история — промълви Алисън с плаха усмивка.

— Аз я намирам тъпа — изсъска Лоръл.

Пеони се обърна към мащехата си с огромно любопитство.

— В персийските градини често ли дебнат чудовища?

— Тигрите не са чудовища, а великолепни диви животни.

— Великолепни диви животни, които разкъсват хора! — подигра се Лоръл.

— Хората също ядат животни.

— Аз никога не бих го направила! — извика Пеони.

Вероника й се усмихна.

— Ти го правиш всеки ден. Как мислиш, откъде идват бъбречетата, шунката и саламите, които ти поднасят за закуска?

Хиацинта смръщи носле и се извърна настрана.

— В Персия има прекрасни и напълно безопасни животни — продължи спокойно Вероника. — Например антилопите или камилите, които са безобидни, но често се инатят — тя хвърли бърз поглед към Хиацинта и се усмихна вътрешно. — В реките живеят сребърни рибари с фина бяла перушина — английските придворни дами много харесват перата им. Има и пауни с невероятно красиви опашки.

— Лоръл има ветрило от паунови пера — отбеляза Пеони. — Не позволява да го пипам.

— Татко й го изпрати — допълни Алисън. — Той винаги ни изпращаше хубави подаръци.

— Да, той беше най-прекрасният баща в цяла Англия — заключи Хиацинта и побърза да сведе глава, защото уж не слушаше.

Вероника потъна в мълчание. Мислите й се надпреварваха. Прекрасен баща? Лорд Абът беше скрил от нея истинската възраст на децата си. А може би в паметта му те бяха останали завинаги малки момичета?

— Кога видяхте за последен път баща си, Пеони?

— Преди пет години.

— Толкова отдавна?

— Глупачка! — скара й се Цинара. — Татко си дойде за последен път преди две години.

Пеони увеси нос.

— Тогава имах шарка и татко не искаше да се зарази.

— Не е пожелал да те види? — Вероника не можа да скрие учудването си.

— Макар че не се задържаше много време вкъщи, той винаги мислеше за нас — обясни Хиацинта. — Всеки месец ни пращаше подаръци.

— По-точно градинарят получаваше пакети със семена — поправи я кисело Цинара.

— Татко беше много привързан към градината си, тя беше най-ценното от всичките му притежания — опита се да го оправдае Хиацинта. — Тя беше делото на живота му — изгледа пренебрежително Вероника. — Сигурно не знаеш, но татко беше невероятен градинар. Аз познавам цялата му сбирка. Всяко растение!

— Смея да твърдя, че познавам добре растенията и с удоволствие бих разгледала градината на лорд Абът… някой ден — ако срещата с адвоката преминеше задоволително, тя щеше да замине за Португалия и никога нямаше да види прословутата градина.

— Татко обичаше всичките си деца и никога не правеше разлика между нас — оповести важно Лоръл, която не понасяше да я изключват от разговора. — Дал ни е имената на своите цветя.

— Само че понякога забравяше рождените ни дни — Пеони тъжно сведе глава. — По-хубаво да си беше останал при нас.

Вероника я потупа по рамото.

— За щастие имаш четири сестри!

Хиацинта очевидно бе чула съчувствието в гласа й, защото предизвикателно вирна брадичка.

— В нашите кръгове не разглезваме децата, а ги възпитаваме строго и принципно. Съчувствието и нежностите създават слаб характер.

— Според мен този принцип прави децата самотни — възрази меко Вероника. — Аз живях по съвсем друг начин.

— Къде? — попита любопитно Цинара.

— Сигурно в глинена колиба със сламен покрив? — предположи Пеони. — Хиацинта казва, че в чуждите страни имат само такива жилища. И спят на пода — заключи тя, толкова възбудена, че непрестанно заекваше.

Хиацинта избягна погледа на Вероника, която обясни спокойно:

— В едно отношение сестра ви има право. В Персия има много богати хора, чиито къщи нямат врати и които действително спят на рогозки на пода.

— А дивите животни се разхождат наоколо и им пият чая, нали?

— О, не! В Персия хората живеят цивилизовано като нас — Вероника видя пред себе си изрисуваното лице на Хинд Див и въздъхна. Усети как бузите й пламнаха и отново си пожела да забрави старата магия.

— Какво ти стана? Изглеждаш странно — извика Пеони с детска откровеност.

Вероника твърде късно осъзна, че пет чифта очи я наблюдаваха внимателно.

— Спомних си за един човек от Багдад, който беше чита.

— Пак иска да вярваме на глупостите й — промърмори пренебрежително Лоръл.

— Имах удоволствието да се запозная с него. Името му беше Хинд Див. Живееше във великолепна къща с мраморни подове и фонтани. Вместо врати на входовете висяха скъпоценни завеси, някои от стъклени перли, други от коприна с цветовете на залеза. Дори в най-горещото време на деня в къщата беше хладно и ухаеше приятно. А най-учудващото беше, че гостът трябваше само да изрече някакво желание, например да поиска студена напитка, и тя се озоваваше пред него, без да се чуят стъпките на слуга.

— Къде спеше този… чита? — попита задъхано Пеони, завладяна от необикновената история.

— На нисък диван с планини от разноцветни възглавници.

— Все едно си в дворец от приказките! — пошепна възхитено Алисън. — А този чита…

— Дали има приказка, в която не се среща зло джудже, великан или змия — промълви замислено Вероника, която познаваше много добре цената на магията.

— Разкажи ни повече за къщата — помоли Пеони.

Вероника, която имаше чувството, че поне едно от цветчетата на Абът се е отворило към нея, устоя на желанието си да продължи темата. Вместо това отвори пътната чанта в краката си и извади четири ръчно нарисувани кутийки.

— Кой иска турски локум? Сигурна съм, че донесох пет кутийки, но едната е изчезнала — с ъгъла на очите си видя как Лоръл упорито стисна устни.

 

 

Докато обобщаваше документа, който беше съставил, мистър Симънс, адвокатът на семейство Шрюсбъри, често-често хвърляше окуражителен поглед над пенснето към възбудените си посетителки. Следвайки заръката на жена си, той изучаваше внимателно новата виконтеса. Мисис Симънс, която много обичаше да занимава приятелките си с пикантни подробности от живота на висшето общество, щеше да се задоволи само с детайлно описание на събитието. При този специален повод обаче предупрежденията й бяха ненужни.

Макар да беше силно развълнуван и ядосан от изненадващото и неприятно посещение на друг клиент, адвокатът посрещна с голям интерес овдовялата виконтеса.

Момичето, за което се беше оженил покойният лорд Шрюсбъри, беше по-младо от най-голямата му дъщеря!

Странният, макар и цивилизован акцент показваше, че идва от колониите. Като видя светлата кожа, червената коса и крехката фигура, адвокатът си помисли доволно, че очевидно външните предимства на младата дама не са изиграли решаващата роля в решението на виконта да я вземе за жена. Много по-важни са били съображенията, които лорд Абът беше изложил в писмото си до него. Макар че червената коса, червеникавите вежди и мигли бяха наистина забележителни, общата му оценка беше „по-скоро безлична“.

Щеше да разкаже на съпругата си и че цветята на Шрюсбъри, както винаги безвкусно облечени и силно парфюмирани, явно не обичаха водата и сапуна. Мистър Симънс, убеден привърженик на известното столично конте Брумел, често-често поднасяше към носа си парфюмирана кърпичка, за да държи далече от себе си неприятните миризми.

— Е, мили дами, надявам се, че сте разбрали каква е истината!

— Не мога да повярвам! — от наглостта на Хиацинта не бе останала и следа. На нейно място се бе появил страх. — Значи не разполагаме с никаква издръжка!

— Лесно е да се обясни — сърдечният смях на мистър Симънс не зарази клиентките му. Адвокатът усети как под втренчения поглед на Медуза, с който го удостои мис Хиацинта и който беше в състояние да уплаши дори булдог, по челото му избиха ситни капчици пот. — Вие и сестрите ви ще се издържате от дела на вдовицата.

— От дела на вдовицата? — острият, унищожителен поглед на Хиацинта се отправи към мащехата и мистър Симънс неволно се възхити на силния й характер. — Няма ли да получаваме издръжката си? Има ли специално споразумение? Обезнаследени ли сме, мистър Симънс?

Стреснат от гнева й, адвокатът се постара да смекчи обяснението.

— Няма защо да бъдете толкова остра, милейди. Нямате какво да наследите.

— А какво ще кажете за личното имущество на татко?

— Ами вижте… — мистър Симънс намести пенснето си. — За съжаление от него не остана нищо. Личното имущество на негово благородие бе погълнато от ботаническите му амбиции. Въпреки това нямате основания за тревога. Лейди Абът е ваш законен настойник.

— Ние сме тук, за да предотвратим това! — Лоръл скочи и замахна с единия край на дългата си боа. — Нашето желание е новият виконт Шрюсбъри да ни вземе под попечителството си.

— Аз също смятам, че това е най-доброто решение — намеси се Вероника и петте момичета зяпнаха смаяно.

— Момент! Не бързайте толкова, дами! — мистър Симънс изтри чело с парфюмираната си кърпичка. Клиентките му бяха повече от изнервящи. Новият виконт беше последният човек, от когото можеше да се очаква, че ще приеме под крилото си дъщерите на Абът.

Именно Девлин Синклер беше предишният клиент и разговорът им бе завършил с крясъци и заплахи: той не искаше титлата! Накрая обаче все пак се съгласи да я приеме, но без останалото наследство.

Мистър Симънс сведе глава и се замисли. Никога нямаше да забрави как се разтрепери, като видя желязната кука, която лорд Синклер носеше вместо ръка. Всемогъщи боже! Ако сестрите Абът раздразнеха това бясно куче, щяха да бъдат разкъсани на парченца.

Той посегна по навик към гарафата с уиски на писалището си, но спря насред движението. Неодобрително вдигнатите вежди на Хиацинта и леденият й поглед го накараха да се откаже от любимата подкрепителна напитка. Покашля се и затърси подходящите думи, за да ги разубеди.

— Наследственото право е еднозначно — той погледна Хиацинта и продължи: — Виконтът няма никакви задължения към близките си от женски пол. Законът не го изисква.

— Това е безсърдечно! — изфуча Хиацинта.

— Моля ви, моля ви — опита се да я укроти адвокатът. — Затова пък вдовицата е осигурена. Ако лейди Абът се съгласи да заживее в Крийзъс Хол, вие също можете да останете там и да водите досегашния си приятен живот.

Вероника се разтрепери. Очите на момичетата я пронизваха като кинжали.

— Не е възможно този ужасен документ да е валиден!

Задавеният от сълзи глас на красивата Алисън затрогна дълбоко мистър Симънс. За да спечели благодарния й поглед, той с радост би намерил вратичка в закона или изключение, дори би заобиколил правото — но ръцете му бяха вързани. Можеше единствено да се опита да я утеши.

— Всичко това не се отнася лично до вас, мили дами. Наследственото право е определено още от първия виконт Шрюсбъри. Самият той получил титлата поради застъпничеството си за Чарлс II. За съжаление първо трябвало да се ожени. Изборът на краля паднал върху вдовица на име Абът, която имала половин дузина дъщери от първия брак. Именно тези обстоятелства накарали виконта да напише допълнение към завещанието си как да се процедира със зависимите членове на семейството.

Вероника се усмихна на себе си. Макар да не одобряваше такова отношение към жените, създателят на допълнителната клауза заслужаваше съчувствието й. Особено ако и неговите доведени дъщери са били като цветята на Шрюсбъри: студени като Хиацинта, вечно недоволни като Цинара и превзети като Лоръл.

— Разбирам, че тук няма да получим справедливост — изрече ледено Хиацинта. — Във всеки случай аз съм пълнолетна и желая да получа зестрата си.

За да се предпази от враждебността й, мистър Симънс хвърли бърз поглед към документа пред себе си.

— Хм, боя се, че не е толкова просто. Разпоредбите на завещанието предвиждат да получите определена сума едва след като сключите брак — той посочи с пръст съответната клауза и зачете: — Ако една от дъщерите се омъжи, получава двадесет хиляда фунта, платими на съпруга й като компенсация за… — той млъкна и бузите му се зачервиха — … за нещастния избор на съпруга."

— Това вече е прекалено! — Вероника скочи като ужилена и адвокатът се стресна. — Как можахте да прочетете тази жалка клауза пред младите дами!

— Не ни трябва застъпничеството ти! — изсъска вбесено Хиацинта. — Много добре разбирам къде е твоят интерес. Ти ще получиш твоите тридесет сребърника, но те няма да ти донесат щастие, да знаеш! Отиваме си вкъщи — обърна се тя към сестрите си. — Ако имаш поне малко деликатност, в бъдеще ще стоиш далече от нас — сестрите й я последваха като подплашени пиленца.

Едва момичетата бяха излезли, Вероника се обърна гневно към адвоката:

— Каква я свършихте!

Облекчен, че вече не трябваше да понася унищожителния поглед на Хиацинта, мистър Симънс си позволи лукса да вдигне рамене.

— Скъпа госпожо…

— Лейди Шрюсбъри — поправи го Вероника и вдигна високо едната си вежда.

— Естествено, лейди Шрюсбъри! — поправи се той и бързо стана. — Извинявам се, милейди — добави той, впечатлен от начина, по който бяха засияли тъмните й очи от изпълващите я емоции.

— Кажете ми какво можем да направим!

— За съжаление твърде малко, милейди! Документите, които ми предадохте, подкрепят убедително твърдението ви, че сте законна съпруга на починалия лорд Шрюсбъри. Децата му не могат да оспорят този факт.

— Каква полза! — Вероника седна отново и скръсти ръце. — Ако съдя по поведението на доведените си дъщери, лондонското общество никога няма да ме приеме като виконтеса. Честно казано, нямам никакво желание да остана в тази проклета страна…

Мистър Симънс се усмихна.

— Начинът ви на изразяване е доста… необикновен, виконтесо!

— Искате да кажете, че съм откровена? — направи й впечатление, че мистър Симънс беше допуснал грешката, която допускаха повечето хора, които не я познаваха. Мълчанието й ги подвеждаше и те си създаваха мнението, че тя няма какво да каже — а това беше само плод на вродената й плахост. — Да, виждам, че в Лондон никога не се говори директно — Вероника пое дълбоко въздух. — Нямам намерение да допусна още веднъж да бъда изненадана неприятно от обстоятелствата. Моля да ми обясните в подробности какво е положението ми!

Мистър Симънс вдигна ръце в неопределен жест.

— Не си блъскайте главата с делови въпроси, милейди. Това е моя задача. Обещавам да служа на вашите интереси със същото усърдие, с което вече десетилетия пазя имуществото на семейство Шрюсбъри.

Ала Вероника не се отказа. Нещо в поведението му я смущаваше. Може би прибързаното предложение да остави всичко в неговите ръце. Или че не й доверяваше финансовата страна на въпроса. Всъщност той не можеше да знае, че като дъщеря на търговец тя беше учила сметки и баланси и се справяше отлично още от детските си години. Но това не намали решителността й да му иска сметка за всяка стотинка от вдовишката си рента.

— Седнете, мистър Симънс — любезната й усмивка не стигна до очите. — Искам да се настаните удобно, докато ми обяснявате разпоредбите на завещанието.

Адвокатът стреснато изпълни нареждането й.

— Аристократи! — промърмори изтощено мистър Симънс, когато след час най-сетне можа да си налее чашка уиски.

Глътна на един дъх обичайната доза и веднага си наля втора. След посещенията на лорд Синклер и дамите заслужаваше солидно подкрепление. Дано жена му беше приготвила ростбиф и пудинг, защото умираше от глад. Поне беше събрал достатъчно информация, за да я забавлява по време на дългата вечеря.

— Първо той отказа титлата! Сега и тя не я иска!

Никога не би помислил, че има човек, който да се откаже доброволно от благородническа титла. А днес срещна двама!

— И двамата искат да се махнат от Англия! — адвокатът вдигна чаша в чест на боговете, които трябваше да сложат край и на този ден. — Аристократи! Никакво чувство за солидност! Луди, всичките са луди!

 

 

Вероника седеше в частната карета на мистър Симънс, която той й предложи, след като стана ясно, че момичетата бяха отпътували със семейната карета. Самата тя отбеляза това безсрамие само с края на съзнанието си, тъй като последното, шокиращо разкритие на мистър Симънс все още отекваше в ушите й.

— Ако една от сестрите се омъжи, тя може да поеме настойничеството на другите. Това е единствената разпоредба в завещанието, която би ви освободила от задълженията, милейди! Но не мога да очаквам…

— Аз също — промърмори в отговор Вероника.

Хиацинта да се омъжи? Тя поклати глава. Ами Лоръл? Може би, ако… Не, нямаше полза да мисли сега за това.

— Значи нямам никаква възможност да се освободя от задълженията си на настойница?

Адвокатът поклати глава.

— Никаква, освен ако не решите да напуснете Англия. В този случай ще загубите правото си да получавате вдовишка рента.

До последния миг отмерените обяснения на мистър Симънс бяха повод по-скоро за радост, тъй като починалият й съпруг беше оставил зестрата й, богатството на Фортнъм, изцяло в нейни ръце. Тя беше свободна и можеше да прави, каквото си поиска. Не й трябваше нито вдовишката рента, нито титлата виконтеса. Само че свободата имаше горчив привкус. Ако напуснеше Англия, както възнамеряваше, цветенцата на Шрюсбъри щяха да останат без пукната пара и без покрив над главата.

— Това и заслужават!

Тази дребнава мисъл изчезна, преди да се оформи истински в главата й Положението на сестрите беше по-сериозно, отколкото беше предполагала. За да разполага изцяло с вдовишката рента, тя трябваше да остане в Англия. Ако напуснеше момичетата, те щяха да изгубят всичко. Ако някоя от тях се омъжеше… Алисън беше красива и най-лесно щеше да си намери съпруг; но щяха да минат месеци, преди да уреди нещо за момичето, ако изобщо беше в състояние да го стори.

Не можеше да понесе толкова дълга раздяла с Джейми. Копнежът да види отново синчето си непрестанно се засилваше. Не, нямаше да издържи още дълго в Англия. Оставаше само въпросът — какво да направи за момичетата?

Посвети вниманието си на града, който бавно минаваше покрай нея през прозорчето на каретата. Уличният шум, смесица от човешки гласове, трополене на колела и удари на копита по калдъръма беше поразяващ. Беше задушно като в голямо помещение, където камината не тегли. Макар че беше обед, слънцето оставаше невидимо и лабиринтът от мръсни улици, пълни със забързани хора, лежеше в полумрак. Ето какъв беше Лондон.

Вероника въздъхна и сведе глава. Трябваше да се махне от Англия. Имаше пълното право да го стори. Поколения Шрюсбъри преди нея се бяха примирявали с непочтените разпоредби на завещанието и бяха оцелявали. Коя беше тя, че да протестира? Джейми и Аги я чакаха в Лисабон. Колко й липсваше синът й! Само чувството за дълг и почтеност я принуди да се раздели с него. След колко време щеше да получи от Аги отговор на писмото си? Не знаеше как е малкият, дали се храни, дали наддава, дали вече му никнат зъбки. Лорд Уелингтън й бе обещал…

— О, да! — тя се наведе рязко и свали прозорчето.

Имаше нещо, което можеше да предприеме, докато обмисляше как да постъпи с момичетата. Беше обещала да изпрати храна в разрушения от войната Лисабон. В джоба си носеше дълъг списък с желанията на Уелингтъновите офицери — от свещи и сапун до масло и сирене.

Почука по покрива на колата и извика на кочияша:

— „Фортном и Мейсън“ на Пикадили!