Лора Паркър
Арабски нощи (2)

2

Той стоеше в другия край на двора, облечен от глава до пети в черно, скрил лице под част от тюрбана. Виждаха се само очите му, които дори от това разстояние святкаха като котешки в мрака.

Все още забулена, Вероника се взираше в него като замаяна. Веднъж баща й беше докарал вкъщи каспийски тигър в бамбукова клетка, преди да го изпрати в една лондонска менажерия. Малкото момиче прекарваше часове наред пред клетката. Тигърът я омагьосваше. Още помнеше как могъщото животно крачеше напред-назад, как я измерваше с бдителен поглед, каква сила, каква заплаха се криеше в красивото му тяло.

Когато мъжът направи няколко крачки към нея и спря само на метър, тюрбанът падна от лицето му и Вероника изохка уплашено. Той беше завладяващо красив! И в същото време внушаваше страх. Носеше знака на „чита“, арабския ловен леопард!

Смели черни линии минаваха от обградените с черна ивица очи към слепоочията. Други бяха изтеглени от вътрешния ъгъл на златното око към дъгата на горната устна, покрита с къдрави черни косъмчета, подчертаващи съвършената уста, и се събираха на върха на брадичката, украсен с копринена черна брада. Името не лъжеше и тя не биваше да се подиграва с него. Мъжът пред нея беше съвършеното олицетворение на ориенталски демон.

В обърканото й съзнание изникнаха стиховете от приказката на един арабски магьосник: „Невероятен мъж, гъвкав, с пронизващ поглед — щом влезеше, всички мишки скачаха по столовете.“ Когато погледна в златните му очи, ярки като перлите тамян в джоба й, тя се убеди окончателно, че той наистина беше способен да прави магии.

— Слугата ми съобщи, че ще счупите вратата — мъжът свали наметката си и сложи лявата си ръка върху обсипаната с бисери дръжка на смъртоносно закривената кама, пъхната в широкия му колан. Измери я с поглед, от който я побиха тръпки, и тя закопня за хладния бриз, който беше усетила на влизане. — Вие сте или много смела… или много глупава.

Глупачка! — изкрещяха замаяните й сетива. Не биваше да го зяпа така — това беше в противоречие с правилата на приличието, задължителни за ориенталките. Но кой би могъл да отвърне поглед от това великолепно, заплашително същество, в чиято реалност вече се съмняваше?

Докато сърцето й биеше с такава сила, че щеше да изхвръкне навън, тя сведе глава и отговори на най-добрия си персийски:

— Моля за прошка, бура сахиб. Властното присъствие на Хинд Див ме засрамва.

Той мълча толкова дълго, че тя се осмели отново да вдигне глава. Тъмните сенки, падащи върху лицето му, бяха все така заплашителни.

— Заради това ли жалко изказване станах от удобното си легло? По дяволите! — изсъска гневно той и се обърна да си върви.

— Почакайте! Моля ви, почакайте!

Тя се втурна след него, но не можа да го настигне. Той изчезна зад завесата и тя трябваше да спре. Наистина ли го беше обидила с поздрава си? Или се бе разсърдил, че е отхвърлила гостоприемството му — в тази страна това беше връх на обидата!

Дошла сякаш от нищото, една ръка я сграбчи за рамото изотзад. Вероника се обърна с писък и видя впечатляващото лице на Хинд Див точно пред себе си.

— О, Аллах! — пошепна уплашено тя; струваше й се невъзможно той да се е върнал толкова бързо.

Мъжът се усмихна, но погледът му остана все така пронизващ.

— Каква необуздана млада дама.

— Вие говорите английски! — по-точно изискания език на лондонски аристократ.

— Започвате да ми досаждате, ая — отвърна той, минавайки отново на персийски. Пусна ръката й, но вместо да изчезне моментално, спокойно прекоси двора.

Първият й импулс беше да избяга, докато й е обърнал гръб. Цялата трепереше. Погледът на тигър и гъвкавите движения й вдъхваха страх. Спомни си бедния стар виконт и въздъхна. Ако избягаше, той беше осъден да остане в Багдад. Нямаше право да се отказва. Но как да премери силите си с едно същество, което не беше от този свят? Тя не притежаваше нито магически сили, нито умееше да действа с хитрост. Тласкаше я само огромната сила на страха.

Вероника направи няколко крачки след мъжа и извика:

— Нетърпението твърде рядко се заплаща добре, бура сахиб!

Мъжът продължи напред, сякаш не я беше чул. Преди да влезе в платнения павилион в другия край на терасата, хвърли поглед през рамо и попита високомерно:

— А вие заслужавате ли търпението ми, ая?

Вероника пое дълбоко дъх и се опияни от сладкия аромат на отварящия се за нощта жасмин. Защо й говореше като на слугиня? Страхът й се изпари под напора на един от редките пристъпи на гняв. Когато Хинд Див изчезна в павилиона, тя се втурна след него. Мъж или магьосник, тя нямаше да му позволи да я прогони!

Невидими ръце разделиха завесите, когато Вероника застана пред тях; но тя беше вече нащрек и не позволи да се забележи учудването й. Той нямаше да се забавлява повторно за нейна сметка. Мъжът, застанал в средата на помещението под светлината на факлите, очевидно нямаше намерение да дава отчет за действията си. Отблъсната и в същото време привлечена от екзотичния му вид, тя призна пред себе си, че никога не е виждала по-прекрасно лице и тяло.

Само за няколко секунди — това наистина беше чудо — той беше сменил черната одежда с кафтан от богато извезана златна коприна и широк панталон. Тюрбанът бе изчезнал. Дълга черна коса, блестяща като коприна, падаше по раменете му, без да изглежда женствен. Обърна се към нея и тя видя, че изкусителната му уста е извита нагоре — знак, че й предстоеше ново изпитание.

Когато се приближи, тя не изпита страх. Усети само наличието на сила, която обезсмисляше всяка съпротива. Рисунките по лицето не й позволяваха да разпознае истинските му черти. Това двойно лице го превръщаше в най-отблъскващия, но и най-мъжествения представител на своя род… ако изобщо беше човек.

Когато се приближи до нея повече, отколкото беше прилично, мъжът се наведе към нея и пошепна:

— Питам се кога ще предизвикаш учудването ми, бахия?

Аромат на карамфил я удари в носа. В продължение на един дълъг миг усети примамливата топлина на кожата му през тънкото копринено було, когато бузата му погали нейната с котешка ласка. Наболата брада погъделичка носа й, но той бързо се оттегли. Усмивката му не намали неловкостта й.

— Ухаеш толкова сладко, бахия…

— Сама създадох този парфюм — отговори с пресъхнало гърло тя и веднага си пожела да не го беше казвала.

— Ето къде бил източникът на магията ти — той я докосна съвсем леко, пръстът му се плъзна по ръба на булото и по лицето й се разля топлина.

Вероника се отдръпна с надеждата, че той не е забелязал реакцията й. Беше длъжна да устои на изкусителния му поглед, на магията на очите му.

— Какво друго изкуство владееш, бахия?

Тя вдигна очи и срещна неговите в нов прилив на страх.

— Идвам по много важна работа, бура сахиб — и извади от ръкава си писмото на лорд Абът.

Мъжът взе писмото и, без да го прочете, го хвърли на масичката от благородно дърво, инкрустирана със седеф.

— Толкова малко смелост ли имаш, че не можеш да говориш от свое име? Ела, ще ти се покажа — посегна към нея и попита: — Ще се разбулиш ли за мен?

— Не! — тя се отдръпна уплашено и Хинд Див избухна в смях.

— Ето че имаш малко смелост. А това означава, че си хубава.

Не можа да намери какво да отговори на комплимента му. Колко ли щеше да се разочарова, като видеше, че под булото и широката наметка се криеше едно безлично момиче. Този богат и могъщ мъж сигурно имаше харем, в който жените му се конкурираха по красота и дори най-невзрачната между тях беше сто пъти по-хубава от нея.

Междувременно мъжът застана в средата на стаята пред нисък широк диван, отрупан с кожи и копринени възглавници. Отпусна се върху кожите, облегна се удобно на възглавниците и затвори очи. Само след минута ухото й долови тихи шумове, които издаваха, че е заспал.

Вероника се напрегна и се приближи безшумно до дивана, докато погледът й се стрелкаше към далечните ъгли, по които висяха движени от вятъра драперии. Защо беше задрямал, без да прочете писмото? Не биваше да я оставя да го чака. Сигурно пак беше замислил някоя хитрост, но този път нямаше да я свари неподготвена.

Странно изрисуваното лице, в което погледна, изразяваше безгрижието на спящия. Какво безсрамие! Трябваше да стисне зъби, защото много й се искаше да го изрита с върха на пантофката си. Вместо това скръсти ръце и изрече с най-презрителния тон, на който беше способна:

— Казват, че хитрините на Хинд Див били неизчерпаеми. Дотук обаче съм видяла само евтините трикове на обикновен фокусник, който бързо се насища на тромавото си изкуство.

Макар че очите му останаха затворени, на устните му заигра усмивка. Развеселен ли беше или я презираше? Не можеше да прецени, без да го погледне в очите.

— Помоли ме за нещо, ая.

Този път тя не се поколеба. Вместо да използва сложните формули на персийския, мина на директния английски.

— Имам нужда от помощта ви, за да отведа трима души от Багдад в Бушир.

— Всяка камила може да изпълни тази задача — отговори той с ужасния диалект на северните провинции. Нима си мислеше, че ще я извади от равновесие?

— Не всяка камила — отговори на същия език тя. Владееше всички диалекти, които й бяха нужни в търговията с билки. — Трябва ми камила, която да скрие пътниците в гърбицата си.

Мъжът въздъхна, без да отвори очи.

— Не познавам такива камили.

— Сигурна съм, че Хинд Див ги създава чрез магия.

Вероника очакваше ядна реакция на подигравката си, но той само поклати глава върху копринените възглавници.

— В тази страна съдбата на трима „фаранги“ е без значение. Хинд Див отхвърля молбата ти.

Вероника преглътна отговора, който напираше на устните й. Значи той подозираше, че има насреща си „фаранги“, англичанка? Но кой беше той, че отхвърляше молбата й? Не беше халиф, който се разпореждаше по свое усмотрение с беззащитните си поданици, освен това не беше изслушал молбата й до края.

Умният никога не чува в отказа само думичката „не“, а подканата да продължи, докато двамата постигнат съгласие. Вероника реши да последва съвета на баща си. Хинд Див също имаше цена.

— Не смятате ли, че е странно, че въпреки споразумението с французите, владетелят не изгони англичаните от страната? — тя оглеждаше внимателно дремещата котка. — Може би има намерение да ги насъска едни срещу други. Предпазливият поддържа еднакво добри отношения с приятелите и неприятелите.

Хинд Див рязко извърна глава и отвори очи.

— Ти си по-умна, отколкото се очаква от жена. Но защо искаш да ме впечатлиш с оскъдните си знания за политиката?

Каза го без грубост, но думите му я засрамиха, тъй като подчертаваха подчиненото й положение. Извърна се настрана, защото не искаше той да види колко беше наранена.

— В страна, където лоялността е хлъзгава като маслото за лампата, слабите се съюзяват със сменящото се щастие на силните.

— Моята лоялност е само за мен самия, ая.

Втори отказ!

— Хората говорят, че Хинд Див се оставял да го убедят да използва дарбите си в полза на важно дело срещу дъжд от рупии.

— Предпочитам дъжд от лакхи — лицето му остана скептично. — Имаш ли дарбата да предизвикаш такъв дъжд?

— Способностите ми са ограничени — отвърна предпазливо тя.

Сигурно не беше в състояние да събере сумата, която отговаряше на откуп за султан. Един лакх беше сто хиляди рупии. Ако не беше купила тамяна на пазара, сега щеше да му предложи повече. Но той явно ценеше ума й.

Тя извади една монета и я подхвърли във въздуха с думите:

— Нима малкото роса не освежава градината по-добре от мусонния порой?

Оскъдният златен дъжд, който се изля върху него, предизвика сух смях.

— За съжаление, бахия, ти подценяваш факта, че твоето положение ми е безразлично. Изчезвай! Омръзна ми тази игра.

Той се облегна назад и разтърка слепоочията си с палец и показалец. Жестът му издаде умора. Първият необмислен жест от началото на срещата им. Може би наистина беше заспал. Смените в настроението му я учудваха; беше очевидно, че нещо тежеше на душата му. Ами ако тази проява на ранимост беше последният й шанс да си осигури помощта му? Тя пристъпи бързо към мангала в края на дивана. Извади с машата три въглена и ги сложи върху медна чиния. След това извади от джоба си две златни перли и ги хвърли върху въглените. В помещението бързо се разпространи сладък аромат на гора, издигна се тънко стълбче дим. Вероника разпръсна аромата с палмово листо и отнесе чинията до другия край на леглото, за да я постави до главата му.

— За да се чувствате добре, предлагам ви в дар най-прекрасния тамян на света. Дишайте дълбоко, бура сахиб!

Мъжът не се помръдна и не каза нито дума.

Без да се обезкуражава, Вероника вдигна от ниската масичка дълга и тънка стомна за вино, украсена с полускъпоценни камъни. До нея имаше две подходящи чаши. Преди малко бе отблъснала гостоприемството му, но сега щеше да поправи грешката си. Наля вино в чашите и ги отнесе до леглото му.

— Няма ли да приемете поне този дар като знак на доверие?

— Доверието често преминава в своята противоположност — мъжът се изправи с плашеща гъвкавост и стисна китката й. — Вие сте коварната убийца, която трябва да ме отрови, нали?

— Не съм убийца! — отвърна стреснато Вероника и изплака тихо, когато пръстите му стегнаха китката й като железни клещи. — Причинявате ми болка.

— Ако лъжеш, ще те заболи още повече — рисунката на лицето му изрази луд гняв и го превърна в свръхестествен хищник.

— Не лъжа!

— Тогава пий! — той я пусна и дръпна булото от лицето й.

Вероника сведе глава. Не искаше да види разочарованието, което щеше да се появи в очите му, като видеше безличната й физиономия.

Очевидно сега не му беше до лицето й.

— Пий, бахия, или ще ти се случи нещо, което никак няма да ти хареса.

Тя се опита да задържи чашата в треперещите си ръце и изпи няколко глътки. Задави се, тъй като не беше очаквала вино с толкова силни подправки. Очите й се напълниха със сълзи и, докато се опитваше да овладее дъха си, му подаде чашата.

Ала той не я взе. Посегна и я притисна към устата й.

— Още веднъж — заповяда той.

Тя се подчини, макар че очите и гърлото й пареха. Тъй като не успя да преглътне, той грабна чашата от ръката й, а с другата ръка я стисна за тила.

— Пий! — заповяда гневно той и отново вдигна чашата до устните й.

Тя се опита да преглъща бавно, но той отметна главата й назад и изля виното в гърлото й, докато чашата почти се изпразни. Смекчи се едва когато от очите й потекоха сълзи и тя се задъха.

— Сега ще пия аз — усмихна й се, вдигна чашата и я изпразни до дъно. После я запрати към ъгъла.

Неочакваният шум, когато чашата се затъркаля по мраморния под, й даде да разбере, че двамата бяха съвсем сами, далече от света — факт, който я уплаши до смърт.

Мъжът очевидно бе прочел мислите й, защото отново се изсмя. Злобният смях унищожи и последните остатъци от смелостта й, сякаш ги бе отсякъл с кривата си сабя.

— Е, бахия, ще ми кажеш ли най-после защо дойде при мен? — той докосна лицето й, палецът му се плъзна по горната й устна. — Или искаш аз да ти кажа?

Вероника не можеше да откъсне очи от златнокафявите очи, в които светеше чувство, старо като греха. Не, невъзможно беше да е събудила желанието му. Вече беше без було и той знаеше, че жената пред него съвсем не е красавица.

Нещо в лицето му се промени. Продължи да я наблюдава настойчиво, но в държанието му се появи намек за дистанция. Вероника веднага разбра, че той изпробваше въздействието си върху нея.

Силен пристъп на гняв я накара да потрепери. Този човек й се подиграваше, играеше си с нея! И този път бе намерил най-слабото й място — женското й самочувствие. Сигурно я смяташе за глупава и повърхностна. Тя знаеше какво виждаха мъжете, когато я гледаха. Но за момент си пожела да повярва на лъжата в очите му.

Блъсна ръката, която се плъзгаше по бузата й.

— Не ме е страх от вас — изрече тя с глас, задавен от виното и отблъскването.

Мъжът улови раменете й и бавно я привлече към себе си, докато лицата им застанаха на сантиметри едно от друго.

— Не го казвай…

Нервите й завибрираха от напрежение, когато устните му се отвориха над нейните. Горещият му дъх я опари, тя пое шумно въздух и се опита да се освободи, но той я прегърна здраво и я задържа. Тя се вцепени. Може би той искаше тя да се отбранява, да го умолява, да проси за живота си. Ако това беше намерението му, щеше да остане разочарован!

Целувката продължи само няколко секунди, после той вдигна глава.

— Не се ли страхуваш вече, бахия?

Тя се задоволи да го прониже с остър поглед, защото не искаше да признае поражението си. Бързото биене на сърцето я издаваше. Но нима щеше да загуби куража си само от една целувка? Никога!

В погледа му се появи нещо ново — пресметливост, бдителност, които победиха необуздаността.

— Прекарай нощта с мен. Спаси ме от мъката, която ме изгаря, и тогава може би ще ти помогна.

Бузите й пламнаха, гласът й потрепери издайнически.

— Истинският мъж не търгува с благоволението на жената, която не го иска.

Усмивката му стана хитра.

— Колко малко разбираш от мъже…

Той обхвана лицето й с две ръце и тя усети нежното захапване на зъбите му върху долната си устна. От гърлото й се изтръгна стон. Езикът му се плъзна между устните й и завладя устата й. Целувката му имаше вкус на карамфил и вино и беше част от тайнственото същество на мъжа пред нея. „Направи му тази услуга — пошепна настойчиво непознат вътрешен глас. — Защо да не преживееш една любовна нощ? Поне ще разбереш какво означава да си желана!“

Откъде дойде тази мисъл? Двадесет години добродетелен живот се противопоставиха на странните усещания, които се разгаряха в тялото й.

„Той е измамник! — предупреди я истинската й същност. — Ще съжаляваш!“

Като реакция на противоречивите чувства, от дълбините на тялото й внезапно се надигна замайваща спирала от желание. Тя усети сълза на бузата си и се смая. Каква беше тази непоносима, плашеща сладост, която предизвика целувката му? И тя ли беше част от магията на Хинд Див?

— Харесва ли ти, бахия? — насмешливият му глас достигна до нея много отдалеч. Тя не беше от жените, които се радваха на пламенни обожатели. Очевидно този мъж беше разпалил страстта й с устните си. Дори да й се подиграваше, вече не я беше грижа.

— Да!

Той се отпусна назад и я привлече на леглото. Вероника дори не помисли да се съпротивлява. Вместо това докосна бузата му и усети твърдите мускули под наболата брада. Той не беше свръхестествено същество, а мъж. Това й беше достатъчно. Мушна другата си ръка под тила му, за да е по-близо до него. Искаше да го усети до себе си — съвсем близо!

Той последва поканата й, умножи целувките и ги задълбочи. С всеки удар на сърцето чувството й за близост се засилваше. Интересните вариации на натиск и вкусът на устните му я привличаха неустоимо. Фината тъкан на кафтана му се превърна в твърд лен под милувката на пръстите й. От гънките му се надигна замайващ аромат на райска градина: портокалови цветове, жасмин и карамфил, примесени с пикантните есенции от амбра и мускус. Ароматите добиха цвят и я обгърнаха в сиянието си. Обзета от сладостно напрежение, тя забеляза твърде късно, че той свали булото от косата й.

— Червена коса! — извика изненадано мъжът. Зарови пръсти в гъстите къдрици, вдигна ги и ги разпростря върху възглавницата около главата й. Гърдите му завибрираха от радостен смях, той се наведе над нея и пошепна: — Ти си рядка красавица, бахия, украса за всеки харем!

„Какво? Наистина ли я бе нарекъл красавица?“ Вероника срещна погледа му и се опита да го задържи, но очите й се замъглиха.

— Аз… какво е това усещане…

Макар че чертите му се размазаха пред очите й, тя все пак видя как усмивката му се промени.

— Недоверието те правеше по-умна. Виновна е есенцията във виното…

Вероника видя как устните му се движеха, но в думите му нямаше смисъл. Пленница на чудото от чувства, които я заливаха, тя не се помръдваше. Мъжът над нея я плашеше и привличаше едновременно. Няколко въпроса се оформиха в главата й наполовина и й се изплъзнаха.

Никога преди това не беше прегръщала мъж, никога не беше усещала горещината на мъжка кожа върху своята. Това я стопли и успокои; но събуди и желанието й да преживее неща, за които нямаше нито думи, нито знания. Усещанията бяха твърде ярки, сякаш беше заболяла от треска.

— О, моля ви, помогнете ми! — изплака тя и отново посегна към него.

— Разбира се, ще ти помогна, бахия — той очевидно знаеше какво трябва да направи, за да задоволи желанието й, и беше щастлив да чуе молбата й.

Мъжът я обърна по гръб и се плъзна върху нея. Силните му ръце я помилваха и вдигнаха одеждата й.

— С радост ще ти помогна. И двамата ще преживеем блаженството.

Вероника се рееше във въздуха, носена от нежна мелодия. Песен на флейта, придружавана от неравномерни удари на барабан, я обгръщаше, движеше се в нея и я отнасяше безкрайно далече в особен ритъм. Тактът се смени, ударите на барабана се ускориха и станаха по-силни и тя изпита чувството, че трябва да бяга.

Упоена, нетърпелива, любопитна и отчаяна, тя се опита да издържи на темпото и нагоди движенията на тялото си към настойчивия ритъм… докато се понесе в луд дервишов танц, пленница на безумието на мига.

 

 

Млечният път образуваше светла ивица върху среднощното небе. От далечината долиташе сладка екзотична мелодия, натежала от меланхолия. Пустинните цветя насищаха въздуха с тръпчиви аромати. Но красотата на нощта беше загубена за Хинд Див. Съзнанието му формулираше мисъл, която проникваше съвсем бавно в упоената му глава.

Девица!

Вместо очакваната убийца!

Лешоядите кръжаха около него от седмици, свързани от общия страх, че той знаеше твърде много и англичаните, французите или афганците можеха да го заловят и да го подложат на мъчения, за да издаде тайните си. Нямаше изход. Нито един съюзник, на когото да разчита. Преди да се затвори в тази къща, преживя няколко опита за покушение върху живота си. Но имаше и много по-лоши видове смърт. По-добре да загине от ръката на платен убиец, вместо да дочака недостойна смърт на колелото за мъчение или да го хвърлят във врящо масло.

Освен това предпочиташе сам да избере мига, когато ще позволи да го убият. Предишния ден беше разпространил вестта, че днес ще приема всички посетители.

Това трябваше да бъде последната нощ в живота му. Беше се подготвил грижливо: изкъпа се, облече се, нарисува лицето си. Няколко лули тютюн с опиум от запасите му отнеха остротата на усърдието му по-скоро да се прости с живота. Когато непознатата най-сетне почука на вратата му, изпита облекчение. Някак си му се стори подходящо да загуби живота си от ръката на жена.

Толкова е млада и невинна, каза си той, когато чу гласа й. Смъртоносна за мъж, в чието сърце беше останала поне частица доброта. Но той не беше добър човек и бе подготвил изненада за госта си; защото междувременно бе открил колко е трудно да се откаже от живота, дори когато жертвата е доброволна. Щеше да умре — но първо щеше да се позабавлява за последен път с нея.

Много от мъжете, които търсеха благоволението на Хинд Див, му изпращаха наложници или робини от харема си, вярвайки, че женската молба ще събуди съчувствието му. Ала откакто една проститутка, дошла по заповед на господаря си, заби нож в рамото му, той знаеше, че жените бяха не по-малко коварни от мъжете. Разбира се, продължи да ползва услугите им в леглото и никога не отказваше, когато му се предлагаха — но първо ги напиваше с вино, в което слагаше упойка. Някои се държаха свободно, други играеха ролята на невинни. Повечето си отиваха с тържествуваща усмивка. Дори ако не изпълняваше желанията им, можеха поне да се похвалят, че са споделили леглото на легендарния Хинд Див.

Освен тази тук. След като се любиха, тя втренчи в него пълните си със сълзи очи, смаяна от случилото се. Невинността, която не проумява какво е преживяла.

Девица!

Ако не го беше привлякла към себе си, ако не го беше умолявала да задоволи страстта, която беше събудил в тялото й, сигурно щеше да прояви повече бдителност. Ала когато го прегърна така смело, той забрави съмненията, убеден, че е веща в любовното изкуство също като него. Бариерата бе премината, преди да е осъзнал значението й. Вече знаеше, защо не се беше проявила като изкусителка.

Велики боже! Кой би изпратил истинска девица в леговището на звяра?

При тази мисъл едва не полудя: скочи от леглото и затърси трескаво писмото, което бе получил от нея. Очаквайки злобните подигравки на някой от враговете си, трябваше да открие, че писмото беше адресирано до мъжа, когото се стремеше да унищожи в себе си. Трябваше да го прочете два пъти, преди замаяните му сетива да схванат значението му.

„Скъпо момче!

Намерих ти годеница! Прекрасна млада жена. Рядко се срещат същества като нея: умна, надарена с разум и отзивчиво сърце. Изпращам ти я да я одобриш, но после ще ти я взема за малко. Не се съмнявам, че ще оставиш у нея впечатление, което ще се запази за цял живот.

Докато си готов, тя ще остане под моя закрила. Моля те, не я оставяй да чака дълго, мой горди приятелю, защото може да се обвърже с някой недостоен.

Джордж Абът“

Годеница!

От гърлото му се изтръгна злобно проклятие. Надали имаше по-недостоен годеник за невинна девойка като нея.

Върна се в леглото и я засипа с въпроси. Макар че изглеждаше заспала, тя отговаряше с готовност. Притисна се до него, опита се да го целуне. Нищо чудно, след като беше сложил във виното афродизиак — нали и той пи от него! Отговорите, които получи, унищожиха страстта и засилиха до непоносимост отвращението му от самия себе си.

Мис Вероника Фортнъм! Дъщеря на английски търговец.

Името му беше познато. Познаваше бегло баща й от сделките си с Източноиндийската компания.

Значи беше вярно. Тя не беше наемна убийца. А той беше спал с невинно момиче.

От улицата се чуха гневни мъжки гласове. Избухна караница. Шумът се усили точно пред къщата му. Шумове от битка, тържествуващи викове, смях… След малко мъжете се отдалечиха и в нощта отново се възцари тишина.

Обзе го чувство, което досега не познаваше. Съжаление. Чувство, което изобщо не му подхождаше. Не съжаляваше за живота, който беше на свършване. Струваше му се глупаво да брои греховете си в часа на смъртта. Беше му ясно, че отдавна не е джентълмен — понякога дори подозираше, че вече не е и човек. Чувстваше се хиляда години по-стар от изпълнения с идеали млад лейтенант, който преди десет години беше дошъл в Индия, за да опита късмета си. Не, изключено, той не беше подходящ за съпруг.

„Мъжете като мен, които чакат пясъка в часовника да изтече, винаги се възползват от момента. За мой вечен позор и аз съм един от тях.“ Тези думи бяха написани в завещанието, което беше съставил, преди да напусне поста си в Калкута.

Значи трябваше да остане верен на природата си… докато убиецът го намереше. Не беше забравил, че тази нощ щяха да го убият. Щом не беше тя, значи някой друг. Последните зрънца пясък бързо падаха в стъклената чаша.

Без да се съобразява с чувствата на младата жена в леглото си, той ходеше неспокойно напред-назад. А когато тихо отиде при нея, за да се наслади на миговете между първото и следващото позорно дело, вече не мислеше за нищо.

Тя все още лежеше по гръб. Лицето й показваше нежната мекота на жена, потънала в сладки сънища. Макар да не беше красавица, чипото й носле беше невероятно сладко, а голямата уста криеше толкова сладост, че засрамваше оскъдните целувки на съвършените красавици.

Каква сладост! Желанието отново да я люби изгаряше слабините му.

Той се наведе над нея и я целуна. Устните й омекнаха под натиска му, ала когато ръката му се плъзна към гърдите й, тя изведнъж се уплаши. Дори насън природата й се отбраняваше срещу онова, което в будно състояние със сигурност щеше да му откаже. Истинският кавалер щеше да се оттегли.

Ала той не беше добър човек, той беше Хинд Див, който не знаеше милост. Вземаше каквото искаше. Помагаше само на себе си. Значи и този път щеше да вземе онова, което никога не беше имал и никога нямаше да има отново.

Любеше я бавно и умело. Горещото желание го тласкаше да удължава всеки миг от насладата, да вкусва цялата й сладост. Държеше я здраво и я милваше, макар че замъгленият й поглед изразяваше по-скоро учудване, отколкото желание. Все пак тя реагираше. Скоро откри под невинността страстна жена, превърна хълцането й в сладостни викове, докато двамата се озоваха в рая.

Когато удовлетвори желанието си, той я притисна толкова силно до себе си, че тя несъзнателно се възпротиви. Ала той не я пусна. Хинд Див никога не отстъпваше пред по-слабите натури. Никога!

Разполагаше само с тази единствена нощ да се люби с Вероника Фортнъм. Тя със сигурност нямаше да се съгласи да стане жена на едно чудовище.

 

 

Вероника се събуди изведнъж, обзета от паника. Мракът я задушаваше. Ала се оказа, че диша леко и трябва само да вдигне тежките си клепачи, за да прогони черния мрак. Почти веднага очите й отново се затвориха. Зад клепачите й танцуваха червени и златни кръгове, избухваха снопове от искри, но много скоро в бунта на сетивата й се примесиха и други усещания. Ръцете й се плъзгаха по кадифе и коприна. Под главата й имаше мека възглавница. Тя протегна ръка и докосна корава мъжка гръд.

— Най-после се събуди!

Объркана, невярваща, Вероника погледна в изрисуваното лице на Хинд Див.

Опрян на лакът, той лежеше до нея и я оглеждаше с развеселена нежност.

— Ето че вече научи нещо за мъжката природа — той сложи ръка на корема й и тя остана шокирана, като усети горещата му длан върху голата си кожа. Преди да е успяла да се отдръпне, той я целуна — лека, бегла целувка, после помилва бузата й. — Твоят дар ми прави чест, бахия!

Стресната от думите му, тя вдигна ръце да го отблъсне, но те се оказаха странно отслабнали и се препънаха в лактите, вместо да окажат съпротива. Той я привлече към себе си и се обърна заедно с нея, докато тя се качи върху него. След това я блъсна грубо и тя падна на колене на килима.

— Вървете си вкъщи, мис Фортнъм!

Вероника го погледна с неизразим ужас. Беше лежала с гол мъж в леглото. Освен това той знаеше истинското й име. Той посегна през леглото и събра нещата й.

— Това вероятно ще ви потрябва — и ги хвърли върху нея.

Сълзи на унижение напълниха очите й. Без да мисли за голотата си, тя се изправи и бързо събра дрехите си. Облече се напълно объркана и скри лицето си под булото. Защо не помнеше какво се бе случило между тях?

Разтърка челото си с две ръце. Не беше в състояние да подреди мислите си — все едно че беше заболяла от треска. Толкова много въпроси чакаха отговор; но не смееше да заговори голия мъж, който се протягаше така безсрамно пред нея.

Докато се обуваше, тя се опитваше да спре нервното си треперене. От колко време беше тук? Затъмненото помещение не й подсказваше кое време е. Единствените следи от последните минути — или часове — бяха подутите й устни и странна болка в долната част на тялото й. После изведнъж се сети. Той бе казал, че я е упоил!

Тя се изправи, избягвайки да срещне погледа му. За щастие той не се помръдваше, не казваше нито дума. Ала неизречените въпроси танцуваха безумно хоро в сърцето й. Какво й беше сторил? Да не би да беше злоупотребил с нея? Със сигурност не! Очевидно обичаше да измъчва и дразни хората. Сигурно я беше съблякъл, за да се позабавлява с безпомощността й, докато е лежала гола пред него. Невъзможно беше да е…

В гърдите й пламна гняв. Увит в кафтана си, той седеше в леглото напълно неподвижен. Без съмнение чакаше да чуе проклятията й, обвинения, че я е упоил. Сладкият вкус на подправено вино все още пареше в гърлото й и заплашваше да я задуши.

Вероника потръпна и пое дълбоко въздух. Е, добре, той се бе позабавлявал за нейна сметка. Вече знаеше истинското й име. Вероятно бе прочел писмото на лорд Абът, докато тя е спала. Ако беше злоупотребил с нея, нямаше да й заповяда да си върви: знаеше, че тя ще се върне при виконта и той ще заповяда да го арестуват. Сигурно за всичко беше виновна проклетата й плахост.

Тя спусна булото пред лицето си, докато размишляваше трескаво. Инстинктът я съветваше да бяга. Но как да обясни на лорд Абът, че мисията й се е провалила?

Очевидно с плахост нямаше да постигне нищо пред Хинд Див. Трябваше да прояви смелост. „Кога най-после ще ме учудиш!“ — това беше чисто предизвикателство.

Решена да действа, тя отметна булото и в този миг й хрумна чудесна идея.

— С думите си признахте, че сте ми задължен.

Видя как миглите му затрепкаха. Той кимна и се надигна.

— Кажете цената си. Афгански рубини? Сапфири от Бирма? Или това? — с бързо движение свали от ръката си пръстен с огромен аметист, достоен за султана, и й го подаде. — Ваш е!

Вероника поклати глава. Нито една скъпоценност на света не можеше да укроти гнева й. Тази нощ той се бе отнесъл с нея по непростимо груб начин. Сега обаче имаше друга задача.

— Казахте, че аз трябва да назова цената си. Искам сигурни придружители за трима души от Багдад до Бушир. Веднага.

В златния поглед се изписа смайване. Най-сетне бе успяла да го учуди! След секунди учудването отстъпи място на усмивка, която озари цялото му лице.

— Явно съм ви преценил погрешно. Това ме радва.

— Значи ли това, че сте съгласен?

Без да отговори, мъжът улови ръката й и я поведе към изхода на павилиона. Вдигна завесата на входа и рече:

— Приберете се вкъщи, скъпа! Моят слуга ще се погрижи за вас. Първо трябва да се наспите.

Вероника го зяпна смаяно, неспособна да разбере от думите и изражението му какво точно имаше предвид. Едва когато погледът й падна върху тънката линия около устните му, й стана ясно, че макар и с неохота, той се бе съгласил.

Без да помисли какво прави, тя се надигна на пръсти и доближи лицето си до неговото.

— Благодаря ви, бура сахиб! — учудена от смелостта си, впи устни в неговите.

Когато Вероника си отиде, мъжът дълго стоя усмихнат до вратата. Малката бе омесена от по-твърдо тесто, отколкото бе предполагал. Куражът й го накара да изпита нещо, което изпитваше твърде рядко — уважение. Значи нощта не беше унищожила нито духа, нито честта й. Нямаше да има последствия, които да помрачат спомена за неосъществената му годеница.

За да е сигурен, че разумът не му е погодил някой номер, той прочете писмото още веднъж. После седна зад писалището си и написа кратко послание. След като го запечата, избухна в смях, който отекна над високите стени на къщата му.