Лора Паркър
Арабски нощи (16)

16

— Но тя изобщо не прилича на вдовица! — лорнетът от черупка на костенурка се вдигна към две очи, светлосиви като дневната в изисканата къща на Мейфеър.

Вероника не издържаше да седи неподвижна под погледа на едрата, елегантна дама, която се бе появила най-неочаквано в трапезарията на лондонската й къща и сега я оглеждаше безцеремонно от глава до пети. Старомодният лорнет очевидно беше лично предпочитание, защото тоалетът й беше последен писък на модата. Към дневната рокля от плътна коприна на райета с дълги ръкави дамата носеше яркочервена къса наметка. На шията й грееше перлена огърлица, шапката беше украсена с щраусови пера, които се поклащаха тържествено, когато говореше.

След като привърши с огледа, дамата затвори лорнета, като го удари здраво в длани си.

— Трябва да ни запознаеш, Девлин.

Лордът, който бе станал при влизането й, беше учудващо спокоен за човек, чиято вечеря е била прекъсната от неканен гост.

— Лельо Лейси, не ти ли казаха, че не сме у дома?

— Глупости, Дев! Аз съм член на семейството. Освен това умирам от глад.

Дамата се понесе величествено към Девлин и му подаде кръглата си буза за задължителната целувка. Доволна от посрещането, тя се обърна към най-близкия стол и застаналият до вратата слуга побърза да го премести.

Тя седна и удостои Вероника с благосклонна усмивка.

— Не ме гледайте така тревожно, детенце. Девлин ми е като син, през последните двайсет години му бях като майка. Лошо момче, много лошо! Осмелява се да твърди, че не си спомня за мен.

— Това не е твърдение, лельо Лейси, а достойна за съжаление истина. Загубих паметта си.

— Глупости! Не може да не помниш някои подробности! Само преди две седмици ми писа и ме помоли да дойда в Лондон. Какво друго можех да си помисля, освен че имаш отчаяна нужда от мен! Аз съм ти майка!

— Майка или леля? — пошепна безпомощно Вероника с поглед към Девлин: дамата, която седеше насреща й, не изглеждаше много по-възрастна от него.

— Все едно и също е — обясни мрачно Девлин.

Лейди Симс разтърси глава, перлите и щраусовите пера се раздвижиха, черните къдрици, които обрамчваха изразителното лице, се разлетяха на всички страни.

— Не се притеснявайте от настроенията му, мила. Мъжете са трудно племе. Препъват се, вдигат шум до бога, но не позволяват хората, които ги обичат, да им помогнат — когато се обърна отново към Девлин, погледът й беше втренчен и неподвижен като на сова. — От два дни съм в града и винаги, когато дойда, ми казват, че не си вкъщи.

— Вярно е — отвърна кратко Девлин.

— Добре, примирих се. Но сега ти си тук и аз също! — тя посегна към салфетката и я разтвори в скута си. — За всичко останало ще говорим после. Сервираха ли ви вече супата?

Девлин се обърна към Вероника и тя прочете на лицето му стъписване и недоволство. Напълно споделяше тези чувства.

— Мислех, че ще мога да ви спестя изпитанията за днес, но за съжаление не успях. Простете, че прекъснаха вечерята ни, и позволете да ви представя леля си, лейди Симс. Лельо, това е Вероника Абът Доуагър, виконтеса Шрюсбъри.

Вероника стана и направи реверанс.

— За мен е удоволствие да се запозная с още един член на семейство Шрюсбъри, лейди Симс!

— Ние не сме роднини — лейди Симс говореше с остротата на дама от висшето общество, цялата пренебрежение и критика. Въпреки това, докато я наблюдаваше как маже масло на хлебчето си, Вероника изпитваше симпатия към нея. — Разправяха ми, че индийската вдовица е млада, Девлин, но чак толкова… просто смешно. Как смяташ да покажеш на приятелите ми тази ученичка?

— Трябва ли да ме покаже? — попита Вероника, макар да знаеше, че не бива да се обажда, когато не говорят на нея.

Лейди Симс хвърли многозначителен поглед към племенника си и отхапа от хлебчето.

— Да не мислите, че ме е грижа какви ги вършите двамата! Много добре разбирам защо си си избрал толкова млада любовница. Връщаш се у дома и изведнъж установяваш, че си станал виконт и заедно с имуществото си наследил и вдовицата… голямо изкушение за джентълмен, който твърде дълго е бил лишен от удобствата на цивилизования живот! Но да се отдаваш на удоволствията си, докато цял Лондон се разкъсва от любопитство? Не е редно, Девлин. Трябва да пазиш приличие. Знаеш, че външната страна на въпроса решава всичко.

— Не ви разбирам — промълви Вероника, макар че отлично разбираше. — Наистина ли се говори, че съм любовница на лорд Синклер?

— Клюки — изръмжа лейди Симс. — Но Девлин наистина се държи като омаян от женски прелести. Да, мила, казаха ми дори, че ви купувал дрехи! — тя се намръщи и отново я огледа изпитателно. — Надявам се, че тази рокля не е избрана от него. Подхожда повече на възрастна госпожа. Но зелената копринена рокля сигурно е мечтата на всяка жена. Как ще стои на тена и косата ви! Чуйте ме, момиче! На ваше място всеки ден бих излизала без шапка в открит ландауер — разбира се, когато грее слънце!

— Стига толкова! — Девлин бе видял как Вероника първо побледня, после се изчерви, докато леля му продължаваше да бъбри. — Оценката ти за връзката ми с виконтесата е напълно погрешна!

— Наистина ли? — лейди Симс премести поглед от единия към другия. — Наистина ли? Е, тогава моля за извинение. Но това няма да промени слуховете, нали знаете? Цял Лондон вярва, че ви свързва пламенна страст, благоприятствана от живота ви под един покрив. После пък те виждат да й купуваш рокли! Каква дързост! Естествено аз не одобрявам тази връзка — официално. О, супа от костенурка! — извика зарадвано тя, когато слугата й поднесе супника. — Молбата ми е чута!

— Чия майка сте всъщност? — попита Вероника, неспособна да се съвземе от няколкото сътресения, които беше преживяла само за минути. — Как можете да вярвате в клеветите срещу сина… или племенника ви?

— Всъщност сме братовчеди — обясни със загадъчно изражение Девлин.

Лейди Симс кимна и перлите, перата и къдриците й отново се разлюляха.

— Родителите на Девлин починаха от епидемията през 1788 година и аз взех момчето при себе си. Той беше на осем, а аз на седемнадесет, наскоро омъжена за най-добрия човек на света! Решихме да отгледаме Дев като наш син. Той беше много будно дете, но с непредвидим темперамент, капризен и склонен да се затваря в себе си. Останах му майка, тъй като господ не ме дари със собствени деца. Мъжът ми и аз сме много загрижени за бъдещето на Дев — тя дари Вероника с топъл поглед. — Вие също, нали?

— Естествено — отговори бавно младата жена. Никога не беше срещала дама като лейди Симс. — Уверявам ви, мадам, че не сме прекарали нито една нощ сами под този покрив. Доведените ми дъщери бяха през цялото време с нас.

— Картината на греха постепенно се оформя! — засмя се лейди Симс и поднесе към устата си лъжица супа. — Естествено, аз никога не узнавам тези клюки пряко. Лий, скъпият ми съпруг, често се връща с новини от клуба си. Някои са наистина скандални. Девлин прекара последните десет години в Ориента, но това не означава, че е придобил наклонностите на халиф. Представете си, някои твърдят, че имал собствен харем!

— Стига, лельо! — Девлин, който много добре беше забелязал нещастното лице на Вероника, изпита желание да заключи бъбривата си роднина в екипажа й и да го потопи в Темза. — Не виждаш ли, че притесняваш лейди Абът?

— Наистина ли? — лейди Симс изглеждаше искрено изненадана. — Нима не ви поднесох най-интересните лондонски клюки вместо десерт? Не намирате ли, че това е приятно разнообразие?

Вероника усещаше втренчения поглед на Девлин и не смееше да вдигне глава. Дали той знаеше какво се говореше в града? Притесняваха ли го клюките? Тя знаеше достатъчно за света, за да предположи, че слухове от този род повишаваха имиджа в мъжкия свят. За нея и за момичетата Шрюсбъри обаче те можеха да означават обществена катастрофа.

За да установи размера на нанесената вреда, тя попита предпазливо:

— Като член на семейството вие навярно сте защитили дъщерите на лорд Абът?

Лелята простена театрално.

— Защо не е имало кой да ги удави още при раждането им!

Девлин се изсмя и напомни на Вероника, че самият той преди време беше направил подобна забележка.

— Много строга оценка, уважаема госпожо.

Лейди Симс беше посветила вниманието си на агнешките котлети, които сервираше слугата.

— Питали ли сте се някога защо лорд Абът предпочиташе да прекарва времето си в далечни страни? Моят отговор е: за да се махне от малките вещици, произлезли от собственото му семе!

— Стига, лельо! — извика сърдито Девлин.

Дамата погледна Вероника и размаха вилицата си.

— Виж ти, накарах ви да се изчервите! Днес почти няма дами, които се изчервяват.

— Лъжете се по отношение на лорд Абът — отговори спокойно Вероника. — Той беше много загрижен за дъщерите си. Последните му думи и дела бяха за тях.

— Може би, но само защото вече е бил на път към Свети Петър, за да дава сметка за земните си дела. Проклятието на Абътови е, че раждат само фурии или мъже с увиснали рамене — тя сложи два котлета в чинията си. — Девлин е такъв, какъвто е, защото произхожда от странична линия на рода. Според мен е много добре, че основната линия прекъсна с вашия съпруг.

Очевидното презрение на дамата събуди закрилническия инстинкт, който Вероника междувременно беше развила към новото си семейство.

— Дори ако всичко, което казахте, да е вярно, момичетата не са виновни, че носят такова наследство.

Лейди Симс спря да се храни и за първи път погледна истински Вероника.

— Добре казано! Ако не познавах отблизо младите дами, мекото ми сърце сигурно щеше да се трогне. Миналата пролет се опитах да поизлъскам поне малко фасадите на двете най-големи момичета. Още първия ден, докато се връщахме от покупки, по-малката повърна в каретата, защото беше преяла, в модния салон унищожиха една шапка, за която се скараха, а голямата удари модистката с каната за чай само защото я убола с карфица! Цели три месеца не посмях да се покажа при мадам Ивон!

Вероника видя веселието в очите на Девлин, но той мълчеше тактично.

— Мисля, че оттогава има промяна. Момичетата са станали по-зрели и обуздават темперамента си.

Лейди Симс я погледна недоверчиво.

— Нямам представа какво трябва да се направи, за да станат що-годе приемливи за обществото. Често казано, не ви завиждам за новата ви роля на майка.

— Може би тази дама е издялана от доста по-здраво дърво, в сравнение с предишните им настойници — отбеляза сухо Девлин.

— Би трябвало да е от каучук! — лейди Симс посегна към купата с печени картофи. — Нито една жена от тази страна на Ламанша не искаше да се омъжи за лорд Абът, повярвайте! — докато си сипваше картофи, тя метна бърз поглед към Вероника. — Лорд Абът се е оженил за момиче с буржоазен произход с надеждата да осигури на хлапачките снизходителна майка с отворена кесия! Последното дело на един отчаян!

Тя махна величествено на слугата и, когато той се оттегли, се обърна отново към Вероника, чието лице пламтеше от възмущение.

— Естествено този брак не е неизгоден за вас. Издигането ви в обществото е факт. Дори връзката ви с моя племенник няма да ви се отрази зле. Като се има предвид произходът ви, надали ще ви приемат в най-добрите домове, но във висшето общество като цяло лошото име е по-скоро препоръка. Е, откъде ще започнем?

След тази обида Вероника загуби ума и дума и известно време не беше в състояние да говори.

— Вероятно сте добронамерена към мен, лейди Симс, но ви уверявам, че не се нуждая от помощта ви.

— Винаги ли е толкова своенравна? — обърна се дамата към Девлин.

— Извънредно — отговори с усмивка той.

Лейди Симс се обърна отново към Вероника с високо вдигнати вежди.

— За едно трябва да ви благодаря съвсем искрено: вие извадихте Девлин от охлювената му черупка. Много се надявам да довери на любимата си онова, което премълчава пред семейството.

Пронизващият й поглед отново се отправи към Девлин.

— Загуба на паметта? Безумие? Не вярвам в тези глупости! Истината е някъде в теб. А сега ще говорим за недъга ти! — тя размаха позлатената вилица в посока към белега на челото му. — Това няма никакво значение! По времето на баща ми дуелите бяха част от живота на всеки истински джентълмен, а мъжът без белег се смяташе или за страхливец, или за духовник. Малко по-различно е с това — вилицата се удари със звън в куката на ръката му. — Непременно ли трябва да правиш впечатление?

Вероника беше смаяна. Девлин не би позволил на никого другиго да му говори с такъв тон! А сега седеше спокойно и сякаш слушаше гласа на мъдростта или откровението. Но тя нямаше намерение да търпи повече. Първо я бяха нарекли уличница и снобка, а сега не й обръщаха внимание. Трябваше по-скоро да се махне оттук!

— Не желая да слушам повече! — изсъска тя и рязко стана от мястото си. Девлин и лейди Симс я изгледаха укорително, но това не я уплаши. — Това е моят дом, следователно мога да изразя свободно мнението си, а то е следното: Аз не съм нито прелъстителката, нито прахосницата, за каквато ме смятате, лейди Симс. Освен това не вярвам, че вие сте страстната клюкарка и интригантка, за каквато се представяте — дамата се подсмихна и погледна настрана. — Тъй като съм ужасно уморена, ви оставям да тормозите племенника си!

След като Вероника се оттегли, лейди Симс се обърна към Девлин:

— Момичето ми харесва… Има дух, кураж и остър ум. Точно жена за теб!

— Тя няма нужда от мен — отвърна хладно Девлин. — Вече е виконтеса.

— Но тя е дете, Дев! Една толкова млада и очевидно неопитна дама скоро ще бъде обкръжена от дузина пламенни обожатели, стремящи се да попълнят празнотите във възпитанието й.

— Неопитна! Само преди минути каза, че цял Лондон говори за нас! Всички ни смятат за любовници!

— Много добре знаеш, че не вярвам в клюките — лейди Симс въздъхна и остави вилицата си. — Нито пък ги разпространявам.

— Затова пък не преставаш да си пъхаш носа в моите работи.

— Едно от предимствата на възрастта — обясни съвсем спокойно дамата. — Ти сам ме попита за мнението ми.

— Не съм!

— Така ли? Значи съм го прочела в очите ти? Мили Девлин, съветвам те по-скоро да се отървеш от това мрачно изражение. То е като фалшив тон в сонатата на живота — тя сложи ръка върху куката му. — Искам да знам още нещо, скъпи. Какво ти пречи да се посветиш на тази невинна млада жена и да й предложиш живот, изпълнен с луда страст, от която ще се родят цял куп хубави дечица? Какво ти липсва? Нали не са те осакатили непоправимо, като са ти отрязали най-важната част от тялото?

Девлин неволно се засмя.

— Бъди спокойна, лельо, всичко си е на мястото.

Дамата се наведе към него и помилва ампутираната му ръка.

— Тогава, скъпи Дев, ти имаш всичко, за да бъдеш щастлив — тя взе отново вилицата си, за да довърши вечерята си. — Ако наистина е вярно, че си забравил няколко години от живота си, това е голямо предимство. Помисли си само колко дами ще се стремят да опреснят спомена за себе си чрез близост с теб! Но трябва да махнеш тази грозна кука — заключи тя, сочейки с ножа протезата му. — Дамите предпочитат да се докосват до други неща.

— Не знаех, че си била и сводница, лельо!

Дамата се засмя развеселено.

— Това е да си жена на политик. Лий е отчаян от мен, но въпреки това ми разказва най-интересните истории. Знаеш ли какво разправял принц-регентът за огромния пенис на брат си?

— Лельо!

— Добре, добре, млъквам — лейди Симс отпи голяма глътка вино. — Да се върнем на лейди Абът. Веднага проличава, че е от средната класа, а това може да хвърли лоша светлина върху мен. Какво ще правим? Ах, сетих се! Ще й изпратя моята камериерка, преди да съм й намерила някоя подходяща — тя смръщи чело. — При нашето положение неподходящите роднини могат да станат много опасни. Доколкото разбирам, няма никаква възможност да се освободим от цветенцата на Шрюсбъри?

Девлин избухна в смях.

— Не.

— Колко жалко! Но трябва веднага да сложим край на клюките около лейди Абът, като я покажем в обществото. Къде смяташ да я заведеш?

— Утре ще вечеряме с персийския посланик.

Лейди Симс плесна с ръце.

— Но това е прекрасно! Почти никой не го е виждал. Дамите са отчаяни, защото отказва всички покани. Лейди Абът ще е първата, която ще сподели непосредствените си впечатления от него.

Тя протегна ръка към Девлин и почука с пръст по гърдите му.

— Стига сме говорили за нея. Толкова се радвам да те видя, моето момче. Естествено не повярвах нито за секунда, че си мъртъв — очите й се напълниха със сълзи. — Вече не си войник, затова пък си виконт. Колко весело! Надявам се да срещнеш щастието, но трябва да ми обещаеш, че ще го търсиш. Моля те, позволи на лейди Абът да ти помогне! — тя се отдръпна и отново се зае с вечерята. — Тя е влюбена в теб, забеляза ли го вече?

— Ти четеш твърде много романи — отговори недоверчиво Девлин. — Чувствата на лейди Абът към мен са от съвсем друг вид.

— Уж си мъж с опит и имаш ум в главата, но ти липсва способност да преценяваш. Лейди Вероника — откъде се взе това ужасно име? — се е омъжила за човек, който е бил практически на смъртно легло. Няма съмнение, че момичешките й мечти за романтични преживявания все още са цели и невредими. Освен това съм склонна да мисля, че самата тя е още… невредима, ако ти вече не си се погрижил за противното.

Тази представа не би трябвало да го шокира. Девлин познаваше всяка частица от пъзела, но картината, която беше подредил, беше съвсем друга. Омъжена, но недокосната. Това обясняваше недоверието й, плахостта, която се проявяваше въпреки взаимното им привличане.

— Сигурна ли си? Аз бях готов да се закълна…

— Приемаш желаното за действителност. Всички мъже правят тази грешка. Приемат, че дамата знае твърде много или твърде малко, в зависимост от собственото си състояние и самочувствие — лейди Симс се замисли, нещо твърде рядко за нея. — Значи още не си влязъл в леглото й. Малката не ми прилича на сирена. Не оставя впечатление на жена, която привлича мъже за случайни афери.

— Права си — Девлин въздъхна. — Тя няма нищо общо с красавиците от мюсюлманския рай.

— Но в никакъв случай не е безлична! Момичето има кураж. Чу ли как ми възрази, когато казах лоши думи за котилото на Шрюсбъри? У нея има страст. Ако знаеш как те гледа, Девлин! Ако не искаш да я погубиш, веднага напусни тази къща.

 

 

Личната камериерка на лейди Симс увери Вероника, че фризьорът, ангажиран от господарката й, е много опитен и се оправя с всякакви коси. Въпреки това младата дама се колебаеше дали да приеме услугите му.

— Защо не оставим всичко, както си е?

— О, милейди, наистина ли мислите, че…? — Камериерката изглеждаше искрено учудена.

Милейди се обърна отново към огледалото. Гръцкият кок, който си беше направила сама, приличаше по-скоро на Везувий след изригването. Погледна нерешително фризьора, мъж със силно втален жакет и тесен панталон.

— Вие какво ще кажете?

Мъжът поклати глава.

— С ваше позволение, бих опитал нещо по-дискретно, милейди. Лейди Симс е на мнение, че не е добре, ако при първото си излизане в обществото изглеждате твърде екстравагантно.

Очевидно лондонските дами трябваше да знаят хиляди неща — някои от тях вече я стискаха като тесни обувки.

— Е, добре. Да се надяваме, че ще се справите. Започвайте.

Виконтесата не беше сигурна дали харесваше лейди Симс или вече я мразеше. Макар да й бе изпратила личната си камериерка, най-добрия лондонски фризьор и две блокчета белгийски шоколад, дамата не заслужаваше доверие. Може би не й хареса кривото обществено огледало, в което лейди Симс бе представила връзката между лорд Синклер и новата виконтеса…

Любовница на Синклер! Цял Лондон говори за това. Харем!

Непрекъснато си припомняше сцени от изненадващия, безкрайно неприятен разговор на масата за вечеря. Лейди Симс бе произнесла думи, които я шокираха и унизиха. Без съмнение доброто й име беше стъпкано в калта.

За щастие лорд Синклер бе излязъл рано и не се върна през целия ден. Не искаше да се среща с него, но не смееше да си тръгне на своя глава. Не можеше да забрави гневното му изражение, когато при поредния монолог на лелята бе посмяла да го погледне директно. За съжаление изразът на лицето не издаваше истинските му чувства.

За още по-голямо съжаление нейните бяха ужасяващо ясни.

Преди лейди Симс да заговори откровено по темата, Вероника беше на мнение, че вече е преживяла най-доброто и най-лошото от деня. Престоят им в наклонената карета продължи повече от час и накрая тя заспа в прегръдката на Девлин, за да се събуди с пълната увереност, че чувствата й към този мъж са силни и дълбоки и тъкмо по тази причина не бива да му позволява никога повече да я докосва. Тя се чувстваше привлечена от мъж, когото почти не познаваше и още по-малко разбираше, и това засилваше чувството й за надвиснала опасност. Въпреки това беше тук и се приготвяше да прекара тази вечер с него, сякаш вчера не се беше случило нищо особено.

— Ти си глупачка, Вероника Абът! — изсъска ядно тя на образа си в огледалото.

Лорд Синклер й бе изпратил вест, че трябва да се приготви за вечеря извън къщи. Да се появи в обществото след всичко, което се шепнеше за нея? Да излезе пред високопоставените дами с гордо вдигната глава? И то с него?

— Харесва ли ви прическата, милейди?

Вероника се погледна в огледалото и неволно се засмя. Глупавият гръцки кок бе заместен от хлабаво събрани на тила къдрици, прибрани в сребърна мрежичка, подплатена с пурпурна коприна и украсена с пискюл, който падаше към дясното ухо.

— Но това е цяло чудо! Откъде взехте мрежичката?

— Лейди Симс ме накара да я взема — фризьорът продължаваше да обикаля около нея и да поправя прическата. — Отпред бихте могли да носите косата си малко по-къса, но цветът е добър и въздействието е уникално!

— Вие наистина сте направили най-доброто — произнесе признателно Вероника. Надяваше се, че изражението на лицето й показва само благодарност.

След минути тя вече стоеше в гардеробната си и очакваше да я облекат. Камериерката се появи със зелената копринена рокля.

— Нямам намерение да облека това!

— Знам, милейди, вие поръчахте друга рокля — младата жена направи реверанс и се изчерви. — Ала лейди Симс настоя да облечете тази. Другата е много приятна, но не е достатъчно елегантна за официална вечеря. Тази обаче… — тя вдигна високо роклята и фините поли сякаш затанцуваха по пода.

Вероника прехапа устни. Според лейди Симс цял Лондон знаеше, че лорд Синклер бе купил тази рокля за нея. Ако я облечеше, щеше да потвърди въображаемия си позор; но в сравнение с нея черната рокля, която бе избрала, наистина бледнееше. В сърцето й пламна възмущение и желание да излезе пред обществото с гордо вдигната глава. Щом я смятаха за любовница на лорд Синклер, щеше да се облече подобаващо.

— От мен да мине.

 

 

Девлин се върна в градския дом на Шрюсбъри малко преди девет. Не се беше прибирал цял ден, преоблече се в клуба. Лейди Симс одобри решението му да свали куката от ръката си и да си поръча нови ризи със зашит десен ръкав. Искаше му се и той да одобри поведението й — но след като видя по какъв начин се държеше с Вероника, вече се съмняваше в здравия й разум. Естествено, беше възможно по време на дългото си отсъствие от Лондон да е загубил вкуса си към подигравки, пикантни остроти и хаплив хумор. Отначало мислеше, че леля му е съумяла да потуши публичния интерес към виконтесата, но осъзна заблудата си още преди да е станало обед. Някой беше доставил нова храна за слуховете и цял Лондон говореше за предстоящата поява на виконтеса Шрюсбъри в обществото.

Тъй като не знаеше с какво да запълни времето си, Девлин излезе на разходка. Случайно срещнати познати му съобщиха, че приятелите му Хоу и Фрамптън са разказали на целия град при какви обстоятелства се запознали с новата виконтеса. Очевидната му неохота да участва в публичния спектакъл на лондонския светски живот, съчетан с мистериозното пристигане на „индийската виконтеса“, както я наричаха в известни кръгове, осигури материал за нови, доста по-злобни клюки. Единствената ефективна контрамярка беше да се яви с нея пред обществото и да се надява, че поведението им ще затвори устите на клюкарите и ще сложи край на спекулациите.

Девлин си наля чашка бренди и зачака слизането й с нарастващо нетърпение. Самият той не се интересуваше от хорските приказки; но тя, вдовица от колониите, дъщеря на богат търговец, омъжила се за умиращ виконт, почти два пъти по-стар от нея? Много неща говореха против нея; всяка точка от обвинението представляваше сериозно нарушение на моралните норми, а всички заедно намаляваха сериозно шансовете й да бъде приета в обществото. Тази перспектива беше в състояние да стресне дори опитен авантюрист, преживял какво ли не.

Когато някой влезе в помещението, Девлин изпразни чашата си на един дъх и се обърна.

Роклята, която беше видял на манекена и бе купил, поддавайки се на внезапен импулс, тази вечер красеше съвършена фигура. Корсажът обхващаше плътно бюста, въздушните поли подчертаваха стройната талия и изваяните дълги бедра. Косата, изтеглена назад и прибрана в сребърна мрежичка, изтъкваше съвършената красота на лебедовата шия. Няколко блестящи къдрички падаха по слепоочията. Единственият фалшив тон в мелодията на красотата беше нервното или гневно изражение на лицето. Девлин не разбра точно какво изпитваше тя, но реши веднага да предприеме нещо срещу недоволството й.

Тя застана на известно разстояние от него.

— Е, одобрявате ли ме?

— Обърнете се.

В тъмните очи веднага блесна съпротива.

— Аз не съм кобила, изложена за продан на пазара.

Той реагира, като направи въртящо движение с пръсти. Тя изпълни заповедта, но изражението й не се промени.

Докато тя се движеше, погледът му спря за миг върху красивата извивка на гърдите, после върху идеално оформения гръб и раменете. Защо досега я бе смятал за безлична и дори некрасива? Малкото птиче бе получило паунови пера и бе станало великолепна райска птица! Може би това беше част от тайната, която открай време подозираше в нея? Или вече я беше виждал в този вид?

Девлин не се поддаде на изкушението да измъчва мозъка си с търсене на загубения спомен. Днес имаше нужда от здравия си разум, без главоболие и пристъпи на лудост.

Вероника се обърна отново с лице към него и застина неподвижна. Сърцето й биеше със силни удари под тънката долна риза. Имаше чувството, че е гола, и се ругаеше за глупостта си. Все едно какво й казваше огледалото, той не бе реагирал както очакваше. Лицето му остана неподвижно и след като я бе огледал от всички страни. Господи, защо облече тази рокля? Трябваше веднага да я свали.

— Отивам да се преоблека.

— Не — той сложи ръка на рамото й и я задържа. Усмихна й се и Вероника се задъха. Девлин се усмихваше толкова рядко, че всяка усмивка беше дар божи. — Простете ми, лейди Абът, но съм поразен и не намирам думи, с които да изразя възхищението си.

Вероника скръсти ръце под гърдите.

— Можехте да го кажете веднага.

Девлин втренчи поглед в предизвикателно изпъкналите гърди и слабините му веднага реагираха. Ако знаеше как му въздейства, тя със сигурност щеше да откаже да отиде с него където и да било. Но той вече гореше от нетърпение да се покаже с нея в обществото.

— Готова ли сте?

Тя кимна.

— Лейди Симс ще дойде ли с нас?

— Откъде ви хрумна? Посъветвах я да се държи далече от вас.

— Защо?

Погледът й го умоляваше да я увери, че клюките на леля му нямат никакво значение. За съжаление той не знаеше до каква степен са навредили на доброто й име. Тъкмо затова трябваше да прекарат една вечер в обществото. Все пак беше жестоко да я изведе, без да й каже нищо за опасността. За нея щеше да бъде най-добре да издигне около себе си стена от справедливо и бдително възмущение.

— Направих го, за да защитя личната си сфера — болката в очите й нарасна и той веднага се наруга, че не се беше изразил по-деликатно.

Ала Вероника се овладя бързо.

— Предполагам, че ви е все едно, когато лейди Симс ме очерня.

— Изразих ли съгласие дори по една точка от онова, което каза?

— Но не й възразихте!

Девлин се почувства като страхливец. Но не, в никакъв случай не биваше да отговори на молбата й и да разсее съмненията в собствената й стойност. Сега не беше моментът да буди в сърцето й фалшиви надежди.

— Истината никога не е спирала клюката, мадам.

Безмълвната молба за спасение в тъмните очи угасна.

— Значи не ви е грижа, че ме смятат за ваша любовница, а вие развращавате пет невинни момичета?

— Ако смятах, че вярват сериозно на този фарс, лейди Абът, щях да си пръсна черепа. Но тъй като смятам този слух за глупав и скучен, ще продължа да го игнорирам.

Когато тя не отговори, той се обърна и вдигна подплатената с кожа наметка, която беше донесъл.

— Ще ви трябва. По всичко изглежда, че ще завали сняг.

Когато я загърна в топлата наметка, Вероника не помръдна. Така й се искаше да притежава вроденото му самочувствие. Всъщност какво значение има мнението на лондонското общество? Тя не се стремеше към привилегиите, които носеше благородническата титла. Единственият й стремеж беше колкото може по-скоро да напусне Лондон и лорд Синклер.

Девлин видя как в очите й блесна възмущение и бледите й бузи се зачервиха. Беше постигнал, каквото искаше — но беше загубил симпатията й. Искаше му се да остави нещата, както са, но сърцето не му позволи.

Вдигна наметката до брадичката й, сложи ръка върху нейната и се наведе към нея.

— Вие сте красива. Казвали ли са ви го вече?

Вероника вирна брадичка. Не искаше утехата му, но неволно се наслади на топлината на докосването му. Той събуждаше у нея чувството, че сигурността й е в неговите ръце, а това беше недопустимо.

— Комплиментът ви е твърде преувеличен, за да е верен, лорд Синклер!

Той обхвана брадичката й със силните си пръсти и вдигна лицето й към своето.

— Вие сте красива… повярвайте ми.

Преди да е успяла да реагира, тя се озова в прегръдката му и усети едновременно няколко сладостни, обезпокояващи неща от него — мириса на чисто облекло, аромат на сандалово дърво, излъчващ се от топлата му кожа, силата на тялото, което се притисна към нейното. Целувката беше лека, само нежно докосване на устните, но спря дъха й.

Когато вдигна глава, Девлин все още се усмихваше. Взе ръката й и я мушна под лакътя си.

— Да вървим, лейди Абът, Лондон ни очаква!