Лора Паркър
Арабски нощи (21)

21

Вероника седна на каменната пейка, след като я почисти от дебелия пласт сняг. Беше толкова студено, че камъкът под снега беше останал сух. След минута тя опря лакти на коленете, сложи брадичка в ръцете си и се загледа с невиждащ поглед съм покритата със сняг морава.

Никога не беше прекарвала толкова тихи и тъжни коледни празници, дори първата година след смъртта на баща си. Днес беше третият ден на Коледа, но и той обещаваше да е тих и тъжен като предишните.

Причината не беше в нея — тя бе направила всичко възможно да организира празника, както трябва. Ръководена от съветите на Бершъм, се погрижи да украси камините, вазите и голямото стълбище на Крийзъс Хол с традиционния имел, отрупан с червени плодчета, както и с бръшлян, лаврови клонки и други вечнозелени растения. Над всяка врата висяха клончета имел и се виеха на гирлянди по таваните. Дебели кремави свещи, запалени с пламъчето, донесено в коледната нощ от църквата, горяха ден и нощ в голямата зала. Това беше в съответствие със старата традиция между Коледа и Нова година светлината да не угасва, за да не донесе нещастие на обитателите на дома. Миризмата на зеленина и пикантните аромати от кухнята превърнаха старата къща в оазис на удобството. Тази сутрин обаче Вероника не издържа и излезе на чист въздух. Надяваше се ясният студ да прогони от главата й постоянната болка, която помрачаваше настроението й. Досега нищо не й беше помогнало.

Миналата вечер бяха пристигнали маскирани, узнали, че в Крийзъс Хол има предостатъчно за ядене и пиене. Неканените гости пяха и танцуваха, а накрая изпълниха комедия, която разказваше за комична семейна двойка, неволно въвлечена в сблъсъците между Нелсън и Наполеон и спасена накрая от Свети Георги — възможно най-неподходящия край! Вероника се смя много и за няколко часа забрави неволите си; ала когато донесоха на гостите празничния пунш, не можа да прогони лошото предчувствие, което я мъчеше от няколко дни: с всеки удар на часовника над камината лошото идваше по-близо и по-близо и много скоро щеше да се стовари върху главата й.

Макар че никой не говореше открито за това, хората, които живееха в Крийзъс Хол, усещаха силно липсата на лорд Девлин Синклер, законния наследник на името Шрюсбъри.

Вероника потрепери и затвори очи. Втурналият се в градината вятър вдигна облаци сняг и косата и ресниците й побеляха. Девлин си беше отишъл завинаги. Въпреки тъгата си и въпреки скандала, който я очакваше в близките дни, тя му беше благодарна. С изчезването си той й беше спестил мъката да го погледне в очите, когато узнаеше за сина, когото се бе опитала да скрие от него. Докато той реши да се върне, аз отдавна ще съм заминала, повтаряше си упорито тя.

Вечерта преди Коледа в Крийзъс Хол се прибра учудващо тихата и потисната Лоръл, придружена от мистър Симънс, който побърза да се върне в града, за да прекара празника с по-добрата си половина. Лоръл не каза на никого къде е била и с кого е говорила. Скри се в стаята си и остана там до сутринта на първия коледен ден. Слезе със сестрите си за закуска и прие мълчаливо, макар и с широко отворени очи, подаръка, който й беше избрала Вероника: шапката с цветя, на която се беше възхищавала в магазина на мадам Соти. Изненадващо за всички тя избухна в сълзи и отново се оттегли в стаята си.

След закуска шест сериозни и затворени в себе си дами от семейство Абът посетиха тържествената коледна служба. Пейките в църквата бяха украсени с букетчета от палмови листа и борови клонки, вързани с червени панделки, и превръщаха божия храм в миниатюрна гора. Единственото вълнение им причини Алисън, която изненадващо се надигна от пейката на Шрюсбъри, за да ръководи общия псалм. Ясният й, звънък като камбанка сопран се извиси над общия хор. Цялата община забеляза въздействието й върху младия свещеник — той я гледаше като олицетворение на празничната радост.

На вечерята, на която присъстваше и викарият, двамата бяха толкова заети един с друг, че със сигурност не чуваха нито дума от общия разговор. Вероника изпитваше тихо задоволство. Връзката им щеше да се осъществи въпреки строгия правилник за поведение в лондонското общество, но това не я тревожеше ни най-малко. Важното беше, че двамата се харесваха.

Младата лейди изтри очите си, за да се освободи от сълзите и разтопените снежинки. Някога беше достатъчно глупава да си пожелае живот, изпълнен с приключения. Е, тази година беше изпълнила и преизпълнила желанието й. Щастие и болка, тъга и радост следваха толкова бързо едно след друго, че не можеше да ги раздели. Но сега всичко беше зад гърба й.

Сърцето я болеше и защото не бе получила нито едно писмо от Аги, след като й изпрати бързо писмо с нареждане да тръгне за Лондон и чек за разходите по пътуването. Може би виновно беше зимното време. След първото забавяне писмата на Аги започнаха да пристигат редовно — почти всеки ден идваше поща от Лисабон. Последното писмо, което я чакаше в Крийзъс Хол, беше с дата, от която й стана ясно, че чекът и писмото още не са пристигнали в Португалия. Ако не получеше отговор до Нова година, щеше незабавно да тръгне на път.

Миналата вечер беше стигнала до извода, че изобщо не съжалява за заплашващия я скандал и неизбежното прогонване от доброто лондонско общество. Досега не смееше да си признае, че страхът й да бъде отхвърлена от аристокрацията се дължи по-скоро на гордостта й и на желанието да стане една от тях. Откакто беше облякла роклята на мадам Соти, желаеше неща, които преди считаше за маловажни. Ала обществото искаше големи жертви. Навсякъде дебнеха капани, много от които се отваряха произволно; а тя беше твърде неопитна, за да не направи нито една грешка.

Не се нуждаеше от благословията на обществото, за да се върне в стария си дом в Бушир и да продължи живота, който беше водила преди съдбоносното пътуване в Багдад. Можеше да се опасява от скандал само ако някой новопристигнал лондончанин разкажеше изкривена версия на случилото се. Но след като Лоръл я бе изобличила, съществуването на Джейми не биваше да остава повече в тайна. Старите й съседи сигурно щяха да говорят, да се чудят, да изказват най-различни предположения за детето, с което се връщаше от Англия — но никой нямаше да посмее да я разпитва открито за бащата на Джейми! След време друго събитие — вероятно нещастието на друг човек, щеше да достави храна за хорското любопитство и историята със сина й щеше да бъде забравена. Можеше отново да работи за Източноиндийската компания, да използва познанията си за билките; защото не изпитваше ни най-малко колебание да запретне ръкави и да се включи в деловия живот — както бяха постъпили родителите й.

Джейми щеше да живее добре, въпреки необичайните обстоятелства около раждането му. Тя щеше да се погрижи да не му липсва нищо. Наследството, оставено от баща й, беше значително, но засега нямаше нужда от него. Когато порасне, Джейми щеше да разполага с процъфтяваща фирма. Е, не с корона, но тя не искаше синът й да стане изнежен аристократ. Двете с Аги бяха достатъчни за семейство. Толкова искаше да види синчето си! Дано двамата по-скоро да пристигнат в Англия, повтаряше си непрекъснато тя.

Забеляза в далечината пътническа карета, но едва след време й стана ясно, че превозното средство се беше насочило право към Крийзъс Хол, Едва когато чу рога на пощальона да възвестява пристигането й, разбра, че имаше гости.

Вероника скочи и се втурна към изхода. Ами ако бяха пристигнали Аги и Джейми? Надеждата окрили сърцето й, макар че разумът нашепваше друго. Много късно забеляза, че каретата не беше пощенска, нито една от онези, които се даваха под наем на пътници в страната. Пъстрите цветове на сбруята и контрастните дървени части проличаха съвсем ясно, когато каретата направи последен завой и затрополи нагоре по входната алея. Това беше частен екипаж. На вратичката имаше герб. Когато каретата спря пред главния вход, тя забърза през заснежената морава.

Не й остана време да си поеме дъх, защото пощальонът бързо отвори вратичката. Дамата, която слезе, носеше смарагдово зелена рокля и яркочервено копринено палто, подплатено с кожи. Пътническата шапка в зелено и червено беше изработена от скъп велур и украсена с огромни бели пера.

— Лейди Симс — поздрави Вероника с изражение, което издаваше дълбокото й разочарование. — Това се казва изненада.

— Аз също съм изненадана — дамата огледа фасадата на Крийзъс Хол. — О, небеса! Старата съборетина не се е променила. Всеки път, когато идвам, очаквам Кромуел и войниците му да се нахвърлят върху мен и да ми отсекат главата. Къщата има нужда от повече светлина, лейди Абът! Мисля, че познавам подходящия архитект. Протеже на Адам, на великия Адам! Девлин надали ще иска да живее тук цяла година, но ще установите, че промените, които ще ви предложи архитектът, са в пълно съответствие с женското ви чувство за стил.

Вероника остана мълчалива, докато гостенката й най-после спря да си поеме дъх.

— Много съжалявам, лейди Симс, но лорд Синклер не е тук. Замина за Франция.

— За Франция? Това е пълен абсурд! Вчера получих писмо, в което настоява да тръгна веднага за Крийзъс Хол и да го чакам тук. Естествено, изпълних молбата му и ето ме. Но вие сте бледа, детето ми! Какво има?

— Нищо — отвърна глухо Вероника. — Прощавайте, но не очаквах гости — Девлин се връщаше! Днес щеше да пристигне в Крийзъс Хол! — Сигурна ли сте, че ви е определил среща за днес?

Лейди Симс я погледна унищожително.

— Аз не съм гъска, момичето ми, макар да нося пера на шапката си! — настроението й бързо се промени. — На ваше място щях да се побъркам от толкова много неочаквани гости. Но вече нямате друг избор, затова се опитайте да извлечете най-доброто от ситуацията. Мисля, че заедно ще се справим. И аз щях да се разсърдя на Дев, ако писмото му не беше отличен повод да се измъкна от роднините на мъжа си. Само шотландци, представяте ли си! Идват на дузини, направо ме подлудяват! Никога не сте виждали такова сборище от пияници и картоиграчи. Ден и нощ играят и пият и няма край! Преуморена съм.

— Позволете да ви предложа гостоприемството на Крийзъс Хол — изрече унило Вероника. Лейди Симс явно беше решила да остане, значи нямаше смисъл да се съпротивлява.

— С удоволствие бих пийнала греяно вино с подправки — отбеляза величествената дама, докато се изкачваше по откритото стълбище. — Или голяма порция шери с чаени сладки. Казах ли ви вече, че шотландците пият само онова силно, изгарящо питие, което произвеждат сами и наричат уиски? Човек се напива без нито една приятна глътка. Започвам да мисля, че именно на това дяволско питие се дължи липсата на хумор у шотландците. О, тук е чудесно! — тя прекоси залата като вихър и влезе в големия салон, където беше запален буен огън. В единия край седяха петте сестри Шрюсбъри и тихо играеха карти. — О, бурените на Шрюсбъри! — извика с видимо отвращение лейди Симс.

Момичетата моментално се изправиха и захвърлиха картите.

— Лейди Симс! Каква приятна изненада! — без да знае, Хиацинта повтори поздрава на мащехата си. — Позволете да ви представя отново сестрите си — докато казваше имената им едно след друго, всяко от момичетата излизаше напред, правеше реверанс и се усмихваше, произнасяйки подходящи поздравителни думи.

След като церемонията приключи, лейди Симс се обърна към Вероника с високо вдигнати вежди и изненадана гримаса.

— Поразена съм. Очевидно зад милото ви личице се крие татарско сърце. Обзаложих се с Лий, че рано или късно ще се хванете за косите с тези фурии — тя вдигна лорнета към очите си, за да огледа всяко момиче поотделно. — Забележително! Невероятно! Поразително! — щом свърши, се обърна отново към Вероника: — Младите дами са станали наистина… представителни.

— Благодаря ви, лейди Симс — само преди седмица тези думи щяха да предизвикат прилив на гордост и радост. Сега обаче прозвучаха като глухо ехо и изобщо не я зарадваха. Девлин беше на път към Крийзъс Хол.

— Каза ли лорд Синклер кога трябва да го очакваме?

— Изобщо не се опитах да узная кога ще видя милото момче — тя огледа изпитателно тоалета на Вероника. — Ще направите добре, ако облечете нещо по-прилично. Английските джентълмени си въобразяват, че вкъщи винаги ги очакват с копнеж.

— Значи Англия е пълна с разочаровани джентълмени — изфуча Вероника, но бързо се овладя и се обърна към най-голямото момиче: — Хиацинта, позвъни за шери и чаени сладки. Алисън, настани лейди Симс в най-удобното кресло. Пеони, намери одеяло и го затопли, защото дамата сигурно е измръзнала — накрая погледна втренчено Лоръл, която бе свела глава и стоеше най-отзад. — А сега ме извинете. Отивам да облека нещо… — тя погледна модния тоалет на лейди Симс и въздъхна. — … нещо подходящо за посрещането на високия гост.

— Горда и своенравна — засмя се зад гърба й гостенката.

— Ще си събера багажа и ще изчезна — повтаряше си Вероника, докато бързаше през залата.

Нищо не можеше да я спре. Трябваше веднага да напусне Крийзъс Хол и всичко, което означаваше той. В огромен град като Лондон щеше да се изгуби като мишка в сено. Никой нямаше да усети липсата й. Всички засегнати от събитията щяха да въздъхнат облекчено — и най-вече тя.

Като видя, че входната врата отново се отвори, и различи очертанията на втора карета, тя забави крачка. Веднага след това от сянката излезе мъжка фигура и тя спря да диша. Не можеше да го сбърка с никой друг.

Той беше — Девлин! Още при първия поглед чувствата я връхлетяха като порой и отнесоха сърцето й. Очите й се напълниха със сълзи. Почувства се жалка и нещастна, докато той… той изглеждаше много добре! Облечен в пътнически дрехи — тежко палто, бричове от дивечова кожа и високи ботуши. Вятърът развяваше косите му — по-дълги, отколкото ги помнеше. Бузите му бяха зачервени, леката усмивка беше изличила грижите и напрежението и го правеше с години по-млад. Защо беше толкова щастлив? Това беше несправедливо! Естествено още не знаеше, че тя стои на входа. Сигурно си мислеше, че се е уплашила от предстоящото му пристигане и е избягала. Може би се надяваше, че се е хвърлила в Темза и е сложила край на досадното си съществуване, което не означаваше нищо за него.

Усета как светът й се разклати и лудостта, за която често беше говорила с осъдително лекомислие, постепенно я завладя. Той се обърна, посегна към вратата на каретата — а когато се обърна отново към нея, държеше в ръце силно ритащо вързопче.

— Не! — изплака Вероника.

Вдигна ръка, за да заличи гледката, но не го направи. Очите й останаха приковани в невероятното. Макар и обзета от ужас, трябваше да види потвърждението на собствената си гибел — като грешниците в деня на страшния съд. Вятърът подхвана горния край на одеялото и разкри ангелското лице на сина й.

 

 

Последното, което Девлин беше очаквал да види при влизането в дома си, беше припадналата Вероника Абът на килима в голямата зала! Учудването му не трая дълго. Веднага разбра какво се беше случило и защо се бе стигнало дотук. Проклинайки се, че не е избрал по-добре момента, той връчи момчето на стреснатия Бершъм и коленичи на килима до нея.

Едва бе вдигнал безжизненото тяло и бе сложил главата й на рамото си, когато Джейми се разплака уплашено.

— Качи го на раменете си, човече! — заповяда Девлин, без да погледне назад.

Притисна Вероника до гърдите си и с удовлетворение отбеляза, че тя беше станала още по-красива. Копринено гладката буза обаче беше леденостудена. Но колко топло и меко беше тялото й, колко естествено лежеше в преградките му! Не можа да устои и я притисна до себе си по-силно, отколкото беше необходимо, за да я задържи. И днес ухаеше на скъпоценния парфюм, който, въпреки неблагоприятната ситуация, събуди желанието му. Закопня да я отнесе веднага на място, където никой нямаше да им пречи и където можеше да я събуди с целувки и да продължи да я целува, докато си изяснят всичко и излекуват раните с милувки. Но не можеше да го направи.

Когато се наведе над Вероника, крясъците и бъбренето на детето привлякоха хора от всички страни — между тях и скъпата му леля.

Лейди Симс влезе първа в залата с чаша шери в едната и парче сладкиш в другата ръка. Невероятната сцена — икономът с дете на ръце, Девлин на колене, прегърнал Вероника, — беше твърде много дори за нея и тя стоя като закована.

— О, Дев, скъпото ми момче! Какво става тук? Кое е това ревящо хлапе?

Девлин вдигна глава към нея и лицето му засия.

— Лейди Симс, позволете да ви представя Джеймс Майкъл Абът, моя син.

— Твой син? — Смаяната лейди Симс безпомощно местеше поглед от плачещото дете към припадналата дама и Девлин, който я притискаше закрилнически. — Ти си глупак и негодник! Няма друг като теб! — размаха чашата си и плисна шерито в лицето му.

Част от течността покапа по лицето на Вероника и я събуди. В продължение на няколко секунди остана неподвижна, опитвайки се да разбере какво бе станало, втренчила поглед в засенченото лице на мъжа, когото се надяваше да не види никога вече. После изведнъж се сети защо беше тук. Той бе довел Джейми!

Обзета от паника, окрилена от майчинския си инстинкт, тя посегна към реверите на жакета му и го раздруса като обезумяла.

— Няма да ми го вземеш! Джейми е мой!

* * *

— Не го стискай толкова силно — изрече предупредително Аги, когато Джейми се размърда неспокойно в скута на майка си.

— Не го стискам — отговори Вероника и се опита да даде малко повече простор на стремежа на момчето към свобода. — Никога няма да го пусна.

— О, един ден ще се наложи — Аги, която приготвяше чиста дрехи за детето, изкриви уста в неодобрителна гримаса.

Контесата ги бе настанила в стаята до нейната спалня, където имаше достатъчно място за Аги и кърмачката. Джейми спеше в люлка до леглото на майка си. През двата дни след пристигането в Крийзъс Хол Вероника не излизаше от стаята си и се държеше, сякаш светът навън не съществуваше; но и двете жени съзнаваха, че така не може да продължава. Лорд Синклер идваше по пет пъти на ден, но получаваше само откази. Гневът му растеше — те го усещаха по тона му — и много скоро можеше да се очаква експлозия.

Ако Вероника не се вразумеше от само себе си, значи Аги трябваше да я принуда. Тя се приближи и се усмихна окуражително на голямото си смело момиче.

— Джейми през цялото време копнееше за майка си. Искаше теб и нито аз, нито бавачката не можехме да му угодим. Стига, дете, не бива да се обливаш в сълзи веднага щом си отворя устата.

— Съжалявам — Вероника изтри сълзите с опакото на ръката си. — Още не мога да повярвам, че ти и Джейми наистина сте тук.

— За това трябва да благодариш на лорд Синклер — Аги видя как младата дама се вцепени, но продължи невъзмутимо: — Без помощта на негово благородие щяхме да си останем в Португалия. Никога не бях виждала мъж да се пазари така умело. В това число баща ти, дано почива в мир. А колко езици говори! С властите в Лисабон се обясняваше на португалски, по пътя говореше само на баски и на френски. Няма да се учудя, ако намери и път за излизане от ада!

Вероника престана да я слуша и вдигна Джейми под мишниците така, че само петичките му докосваха скута й. Зарадван, малкият зарита с крачета и изкриви розовите си устенца в щастлива усмивка, която изпълни сърцето й с болка. Беше по-голям, отколкото си го беше представяла. На лактите и коленете имаше прелестни трапчинки. Почти голата главичка сега беше покрита с тъмна къдрава коса.

— Боже, Аги, толкова е пораснал! Ако не беше с него, сигурно нямаше да го позная.

— Глупости, момиче, разбира се, че ще познаеш детето си! Също както баща му. Негово благородие не зададе нито един въпрос. Само го погледна, вдигна го на ръце и рече: „Здравей, синко.“ Нищо повече. Толкова беше мил, направо се разплаках. А Джейми веднага му повярва и протегна ръце към него. Вероника избягна погледа на старата си прислужница.

— Той не е баща на Джейми.

От момента, когато вида Джейми в ръцете на Девлин, я мъчеше необясним страх, че ще загуби момчето си. От вестниците знаеше, че мъжете обвиняваха съпругите си в изневяра и ги пращаха в затвора или в лудницата, без никой да възрази. За лорд Синклер щеше да бъде много лесно да отнеме детето от майка, която не беше от неговата класа. И без това я смятаха за негова неравноправна любовница. Не можеше да повярва, че Девлин би извършил такава чудовищна постъпка — но не биваше да забравя какво се бе случило в Багдад.

Аги продължи да подрежда дрешките на бебето.

— Както вече казах, негово благородие не ми зададе нито един въпрос. Затова пък ми разказа някои неща. Например, че е изгубил паметта си и че някога бил известен в Ориента като Хинд Див — тя погледна изпитателно питомката си. — Вероятно ти също го знаеш.

— Не всичко — отговори Вероника и отново сложи Джейми в скута си. — Малкият е мокър.

Аги й хвърли чиста пелена.

— Трябва да говориш с негово благородие, момиче. Той много иска да говори с теб.

— Надявам се, че разбираш защо не мога.

— Той е Хинд Див, а аз знам какво означава за теб този човек. Откакто си в Лондон, са станали много неща и положението се е променило. Хинд Див е добър и почтен джентълмен, който ще ти предложи охолен и щастлив живот. Освен това имате дете, което през последните седмици копнееше за майка си — макар че не я позна веднага. И най-важното — майката на това дете е влюбена в мъжа, който го е създал…

— Не, аз не го обичам — побърза да отрече Вероника.

Аги обаче продължи, сякаш не беше чула нищо.

— … а пък Джейми има баща, който, без да знае дали детето е негово, прекоси две опустошени от войната страни, за да го намери. Това е, което знам аз! Джейми има нужда от баща, а ти имаш нужда от мъж.

— Не от този мъж.

— Е, щом непременно трябва да избираш… не ти ли харесва кройката на палтото му? Или заради празния му ръкав?

— Това са външни неща! — изфуча разярено Вероника.

— Аз няма да те лъжа, за да щадя чувствата ти. Трябва да помислиш за доброто на другите. Ти изглеждаш като влюбено момиче, а той ми прилича на мъж, който бързо избухва. Най-просто е да се ожените и да предоставите всичко останало на времето.

Вероника поклати глава.

— Той… той не ме обича. В Лондон прекарахме една нощ заедно. На сутринта ме напусна, преди да му кажа за съществуването на Джейми.

— Ако това наистина е толкова важно за теб, опитай се да изясниш нещата. Мъжът не е сложно същество, малката ми. Жените, а не мъжете, се притесняват, тъгуват, размишляват и пременяват. Мъжът не е повече от онова, което се намира в сърцето му и между краката му. Когато едното е заето, другото ще го последва много бързо.

Въпреки нежеланието си да говори по темата, Вероника неволно се усмихна.

— Много добре го каза, Аги. Според теб мъжете са неми дървени глави!

— Е, чак пък толкова! Разбира се, че не са неми. Постоянно приказват, крещят, ругаят или заплашват. Но това е само безплоден гърмеж — Аги сложи ръка на рамото й. — Той е мъж, който те обича. Никога нямаше да те убеждавам да го изслушаш, ако не бях сигурна. Трябва да го видиш как се отнася с Джейми. Той е много добър баща и ще стане още по-добър. Затова трябва да действаш бързо, момиче. Мъжете имат тънка кожа, макар че никога не си признават. Ако нараняват твърде често гордостта им и липсва балсамът на женската любов, който да ги лекува, може да избягат. Дай му, каквото желае и от което ти имаш нужда — и каквото се полага на Джейми.

Вероника изпъна рамене. Изражението й стана сериозно.

— Не мога. Няма да се получи.

Но Аги не се отказа. Познаваше момичето от детските му години. В нерешителността си малката беше своенравна като мъж, който държи на най-съкровеното си убеждение.

— Все някога трябва да говориш с него. Днес, утре или вдругиден.

Вероника остана затворена, но очевидно се колебаеше. Имаше толкова много неща, които искаше да каже на Девлин, но се опасяваше, че силата й няма да стигне да се справи с обезкуражаващата задача да застане отново пред него.

— Как е узнал, Аги? За Джейми, искам да кажа.

— Според мен трябва да го попиташ лично — когато Вероника не реагира, Аги цъкна с език. — Една от доведените ти дъщери му писала, след като откраднала едно от писмата ми до теб.

— Лоръл! — Вероника въздъхна примирено.

Коварството на момичето беше безгранично.

— Да, онази, дето негово благородие я нарича „голямата камила“.

— Тя е само глупаво, разглезено момиче.

— Тя е безсърдечно, зло същество — отсече безмилостно Аги. — Ако не проумее, че е отвратително да се държи по този начин, цял живот ще трови щастието, което я срещне.

Аги има право, каза си Вероника, макар че мисълта й беше крайно неприятна.

— Много жалко, защото вече вярвам, че сестрите й ще се представят много добре в обществото.

— И за това трябва да благодарят на теб — Аги се усмихна на стреснатата й физиономия. — Негово благородие и аз пътувахме дълги часове в каретата. Джейми беше винаги на коленете му. Тъй като нямахме какво да правим, той говореше много за теб.

Вероника се изчерви и намести детето в скута си.

— Какво ме е грижа за мнението на лорд Синклер?

— Е, добре, щом не те е грижа, няма да кажа нищо повече.

Прекъсна ги силно чукане по вратата, последвано от заповедническия глас на лейди Симс:

— Отворете незабавно!

Вероника стана и вдигна резето, но само открехна вратата. Като видя, че младата дама е нащрек, лейди Симс неодобрително присви очи.

— Дошла съм да се сприятеля с внука си. Но не ви благодаря за титлата баба. Известно време ще съм доста… ядосана. Но нямам намерение да оставя детето да страда, само защото майка му е имала нахалството да ме направи баба — тя мушна сребърния връх на бастуна си в процепа. — Отворете веднага, Вероника, или ще стана лоша!

Младата жена забеляза сянката в залата и лицето й помрачня.

— Имам ли думата ви, че няма да позволите на лорд Синклер да ви последва, ако ви пусна да влезете?

Лейди Симс изхъмка недоволно.

— Знаете ли, момиче, опитвам се да се отнасям със симпатия към вас, но вие дяволски ме затруднявате. Няма да ви дам думата си и вие няма да ми я искате. Дев е най-милият човек на света, а вие го третирате като негодник и подлец, макар че е готов да ви осигури блестящо бъдеще.

— Моля за извинение, лейди Симс, но…

— Стига толкова! — Девлин излезе от сянката и пъхна ръка в отвора, преди Вероника да е успяла да се раздвижи. Тя видя едното му око, което святкаше гневно. — Търпението ми свърши. Искам да говоря с теб насаме. Ако откажеш, ще си крещим през тази проклета врата, но ще ме изслушаш. Трябва да говорим сега. Е, какво ще ми отговориш?

Притисната от обстоятелствата, Вероника отвори вратата и отстъпи назад, без да крие гнева си. Лейди Симс, облечена в зашеметяващ костюм в кремаво и лавандулово синьо, мина покрай нея с шумящи поли, следвана от лорд Синклер, също пременен с нов костюм от най-фино черно платно, в който изглеждаше заплашителен като тропическа буря.

— Имаш нужда от шапка, палто и здрави обувки — заповяда без въведение той. — Чакам те долу на портала. Имаш пет минути да се приготвиш — той почука по джобния си часовник. — Пет.

— Какъв мъж е станал моят Дев — отбеляза доволно лейди Симс, когато лордът излезе. — Досега не знаех, че държи на модното облекло — тя погледна остро Вероника. — Това е ваше дело. Вървете сега и не разваляйте всичко, момиче. А ние — продължи с усмивка тя, като се обърна към Аги, — ще се позанимаем с тази маймунка, която не спира да бърбори и да подскача.

Точно след пет минути Вероника крачеше редом с лорд Синклер по наскоро почистената алея към малкия павилион в задната част на градината. Учуди се, като видя, че жалузите са спуснати и вътре е запален огън.

Девлин я наблюдаваше много внимателно, докато вървяха към павилиона, но внимаваше тя да не забележи погледа му. Струваше му се по-дребна, отколкото я помнеше, резервирана, неподдаваща се на внушенията му. Само за няколко седмици се беше отърсила от скромността на гувернантка и вече се държеше като дама от изисканото общество. Първото го ядосваше, а второто беше достойно за презрение. Това не беше жената, която беше опознал на вечерята у Мирза и която след това го покани в леглото си. Тогава за пръв път бе разбрал колко е красива.

Ужасно му се искаше да проникне зад бариерата, която тя бе издигнала около себе си, но знаеше, че не бива да настоява, защото щеше да я обърне в бягство и да я загуби завинаги.

— Да поговорим — каза той, след като я покани да седне в креслото пред камината. — Искам да знам какви са плановете ти.

— Планове? — Вероника не беше очаквала този въпрос. — Заминавам.

— Аха! — той направи крачка назад, сякаш не искаше да стои близо до нея. — Кога ще заминеш — след месец или през пролетта, когато снегът започне да се топи?

— Още днес — отговорът прозвуча учудващо за самата нея.

Девлин вдигна тъмните си вежди.

— Тази вечер е много късно за пътуване.

Вероника сплете ръце в скута си.

— Мисля, че сама мога да реша какво ще правя и какво не.

Той я гледаше втренчено.

— Къде смяташ да отидеш? — гласът му прозвуча безизразно, лицето му беше абсолютно неподвижно. Златнокафявите очи бяха единственото живо нещо у него.

— Решението ми няма нищо общо с теб — обясни гневно тя. — В противоречие с привидността и въпреки неканената ти намеса, то се дължи единствено на желанието ми да започна нов живот.

— Можеш да почакаш поне до утре.

— Не! — Вероника стана и му обърна гръб. — Съвестта не ми позволява да прекарам още една нощ под един покрив с теб.

Девлин видя в това признание лъч надежда.

— Много добре. Тогава ще замина аз.

— Естествено, че няма да заминеш! — тя се обърна отново към него и продължи с пресекващ от вълнение глас: — Ти си господарят, а аз съм натрапницата. Ситуацията е ясна. Всеки час, който прекарваме заедно, е подозрителен.

— Кога ни е било грижа за мнението на другите хора, по дяволите?

— Не ругай пред мен — помоли тихо тя.

— Ще ругая колкото си искам, даже покривът да се стовари върху главите ни, ако продължаваш да се държиш като добродетелна девица! — изрева вбесено той.

— Прави, каквото искаш — отговори сухо Вероника. — Това е твоят дом.

Девлин направи крачка към нея.

— Понякога си мисля, че е най-добре да те отвлека. Тогава ще можем спокойно да си крещим и дори да се сбием, докато удовлетворим страстта, която наричат гняв.

Тя се изправи бързо.

— Как смееш да ми говориш по този начин? След като вече знаеш какво е имало между нас? След като знаеш какво стана в Багдад — добави шепнешком тя.

Девлин не беше склонен да продължи по темата.

— Трябва да ме изслушаш докрай. Мога да си представя какво е мнението ти за мен — затвореното й лице го накара да промени казаното. — Е, може би не докрай. Но не съм нечувствителен пред мъките и униженията, които животът натрапва на беззащитните. Честно казано, не мога да си представи какво е искал лорд Абът, когато те е изпратил при мен.

Вероника потрепери като от удар.

— Какво искаш да кажеш? Как така ме е изпратил…?

— Съвсем правилно се изразих. Ти не знаеше какво съдържа писмото, което ми връчи, нали? — когато тя кимна, лицето му помрачня. — Иска ми се да си знаела. Това щеше да те задържи далеч от мен.

Вероника вдигна рамене и се извърна.

— Говориш със загадки.

— Ей сега ще видиш решението — той извади от джоба си парче пергамент, разгъна го и й го подаде.

Вероника го прочете два пъти и когато му го върна, лицето й изразяваше смайване.

— Какво означава това?

— Мисля, че е написано съвсем ясно.

Тя прочете писмото за трети път и попита невярващо:

— Нима лорд Абът ме е изпратил при теб под претекст, че иска да помоли Хинд Див за помощ, докато истинската му цел е била да ме размаха пред очите ти като примамка?

Формулировката й го накара да се засмее.

— Дяволски план, нали?

— Сръчен. Твърде сръчен — Вероника захвърли писмото на пода. — Нима лорд Абът е бил толкова безчувствен, че да те накара да изпробваш стоката, която ти е изпратил за оглед?

За първи път Девлин избягна погледа й.

— Все още не си спомням всичко, което се случи тогава. Когато прочетох писмото, успях да възстановя само отчасти историята, която ти ми разказа — той я погледна отново и лицето му изразяваше смирение. — Не искам да се оправдавам… но вероятно съм бил твърде замаян от виното или от лулата, за да се отнеса с теб по този позорен начин, след като съм прочел писмото.

— Но ти не го прочете…

Той се обърна като ужилен.

— Какво каза?

Вероника стисна устни.

— Когато ти връчих писмото, ти не го прочете, а го захвърли на масата. До днес не бях сигурна дали изобщо си го прочел. А по-късно реших, че това не е важно.

— В името на Аллаха! — извика възбудено Девлин. — Това не ме оневинява, но все пак чувствам облекчение да знам, че тогава не съм действал в пълно съзнание — той сведе глава към обувките си. — Хинд Див е живял винаги по свои собствени правила. Приятелите ми го описват като дяволско създание: жесток, коварен, безмилостен. Враговете му също са били безмилостни, следователно е трябвало да стане като тях, за да се страхуват от него. Но се кълна, че никога не бих обезчестил съзнателно една девица — поне дотолкова се познавам.

— Естествено.

Глухият й глас го накара да потрепери.

— Смяташ, че само се правя на благороден?

— Не знам и не ме интересува — тя попипа горещото си чело. — Във всички случаи беше пиян… упои и мен, и себе си. Беше готов на всичко. Първо ме наруга, нарече ме наемна убийца, после ми причини… най-голямото зло. Щеше да го направиш с всяка друга жена.

Девлин не намери какво да отговори.

— Аз не те обвинявам — продължи със същия безучастен тон тя и се запита защо той не искаше да си отиде и да я остави сама с нерадостните й мисли. — Знаеш ли, вече не мразя никого, макар че много хора си го заслужават. Например тази малка глупачка Лоръл — тя изобщо не е помислила какви последствия ще има деянието й! А сега и лорд Абът! — тъмните очи блеснаха възмутено. — Каква наглост: да ми избере съпруг и да ме прати при него като парче сладкиш! Сигурно се е оженил за мен от съжаление, когато научихме за смъртта ти.

— Според мен причината не е била съжалението — обясни тихо Девлин. — Нито един мъж, който те познава истински, не би имал нужда от претекст за желанието си.

След тези думи Вероника избягна погледа му. Усети как гневът й се изпари, макар че имаше спешна нужда от стабилизиращото му въздействие. Скръсти ръце под гърдите си и заяви:

— Вече няма значение. Важно е само, че направих грешка и я увеличавах с всяко ново решение. Затова искам да се махна. Джейми заслужава нещо по добро от онова, което му предлага лондонското общество.

Девлин беше сразен от последния аргумент, но беше длъжен да намери отговор.

— Не мога да те спра. Искам само да ми кажеш къде ще отидеш.

— Не — Вероника се олюля и се хвана за облегалката на креслото. Враждебният й поглед го възпря да й предложи помощ. — Не виждам необходимост да ти кажа. Защо ти е да ме видиш отново? Джейми има нужда от майка си. Твърде дълго беше сам, докато тя се опитваше да сложи ред в света, макар че беше много по-добре да го остави да пропадне в ада! — тя отново се олюля и гласът й остана само дрезгав шепот. — Толкова съм уморена. Безкрайно умерена…

Този път Девлин не се поколеба. Хвана я за раменете и я настани в креслото. После коленичи пред нея и улови брадичката й.

— Милата ми малка мъченица — прошепна нежно той. — „Толкова съм уморена, просто не мога да ти кажа колко“ — повтори той думите й с театрална умора и бе възнаграден, когато бузите й пламнаха. От опит знаеше, че гневът е много по-добър от възмущението.

Вероника блъсна ръката му.

— Искам да живея без теб! — изпита неясното чувство, че пропускаше последния си шанс за сигурност, но продължи: — Не искам нищо от теб, предпочитам да разчитам само на себе си. Утре ще взема Джейми и Аги и ще замина. Имам само една молба към теб.

Обърна се към него и неволно си каза: господи той е толкова близо, трябва само да протегна ръка и да докосна бузата му. Единственият мъж в света, когото трябваше да презира и мрази, беше единственият, когото някога беше обичала. Девлин отговори на погледа й с мека увереност.

— Не искам да ме търсиш. Никога.

Девлин се усмихна. Значи не беше равнодушна към него, след като изглеждаше толкова отчаяна…

— Добре, замини и вземи сина си, но помни, че той е и мой син и когато настане времето, ще дойда и ще поискам своето. Ще поискам всичко, което е мое.

— Ще се моля да ни забравиш — отговори едва чуто тя и затвори очи.

— Ще се опитам да стоя настрана. Но само засега. Сигурен съм, че след време и двамата ще мислим различно — той помилва бузата й и макар че тя се отдръпна, успя да задържи ръката си върху хладната й кожа. — Вероятно никога не си била ухажвана истински. Колко жалко, че не разбирам от това изкуство…

Когато тя вдигна глава, той се усмихна право в широко отворените й очи.

— Да не мислиш, че не знам колко трудно ти е било? Да не мислиш, че не знам колко ти е трудно и сега? — целуна я толкова нежно, че сърцето й щеше да се пръсне. — До другото време, красавице!